Икономика и социална структура на Византийската империя IX-XI век

...Разцветът, който бе настъпил във Византия с възшествието на Македонската династия, бе намерил отражение във всички области на нейния живот. Епохата от IX до XI в. бе време на значителни промени, от които империята излезе съвсем различна от това, което бе по-рано.
На първо място бе преживяла значителен подем нейната търговия. След като вълната на арабското завоевание бе се отдръпнала, Източната империя постепенно бе почнала да възстановява своето положение на първа и най-могъща търговска сила в тогавашния свят. Арабите й бяха отнели богатите земи на Сирия, Месопотамия и Египет с техните редки и скъпи произведения, с богатите им градове, те бяха завладели и главните пътища за Изтока. Но Византия все пак оставаше главната посредница между тях, а следователно и в целия Изток, и останалия свят на запад и север. След загубата на Александрия и пристанищата на Сирия, бе се увеличило значението на Цариград. 
Тук се срещаха търговците от всички страни из културния кръг на тогавашния свят. Населението на босфорската столица е надвишавало половин милион и тя бе станала истински склад на произведенията, които се стичаха в нея от най-далечните земи и морета, за да бъдат тук преработени или пък придвижени по-нататък.
Това, което отличаваше византийската търговска политика, бе монополът и протекционизмът, който в някои случаи достигаше до крайност. Търговията с храни, предимно жито, още от времето на Юстиниан бе монополизирана от държавата. Селяните можеха да продават храните си само на държавните магазини и последните от своя страна ги продаваха на населението, често пъти и в интересите на фиска, на двойно по-висока цена. Разбира се, че корумпираното византийско чиновничество се възползвало от тоя ред, за да злоупотребява безнаказано и да трупа незаконни богатства за сметка на производители и консуматори. Това довело особено през втората половина на X в. до силно поскъпване на живота. За Никифор II Фока напр., един от близките наследници на Багренородни на престола, се разказва твърде характерна в това отношение случка. Един старец с бели коси, за да може да си изкара прехраната искал да постъпи като войник в армията. Никифор го запитал как той при напредналата си възраст ще може да понесе тежестите на войнишкия живот. "Василевсе, отговорил старецът, аз навярно сега съм много по-силен, отколкото бях през младините си. Тогава ми бяха нужни две магарета, за да натоваря на тях житото, което купувах за една номизма. Сега, от началото на твоето благословено царуване, аз нося на раменете си една торба жито, която струва два пъти по-скъпо."
Монополизирането на известни отрасли в търговията имало за цел да увеличи държавните приходи. За това били създадени и многобройни митници, които събирали данък за всички вносни и износни стоки. Най-важните от тях били разбира се тия, които облагали корабите, идещи или излизащи от столицата. Те били настанени в Босфора и в Хелеспонт при Абидос. Такива митници имало и при всички пристанища. Независимо от тях, на митнически контрол и съответни такси били подложени и произведенията, които се внасяли или изнасяли по суша. На всички видове стоки, вносни или износни, в митниците се поставяли пломби в удостоверение на това, че за тях е платен определен данък. Съществували най-сетне и вътрешни митници, между отделните провинции, които също събирали такси. Търговците от Херсон носели от северните земи и от Централна Азия пурпур, копринени платове, бродирани дрехи, кожи и пипер. Русите идели със скъпите и високо ценени кожи на разните животни, които отхранвал севера. Сирийски и арабски или персийски търговци се явявали с редките произведения на Азия и Африка, южни плодове и ароматични произведения, инкрустирани съдове, изкусно изработени оръжия и брокати. Най-оживена търговия вършели евреите. Един арабски писател (Ибн Хордад бег) от тая епоха, като говори за тях, разказва, че те знаели всички езици на народите по крайбрежията на Средиземно море. От Запад те носели евнуси и роби, металически изделия, които от източните брегове натоварвали на кервани и пътували с тях чак Китай, за да се върнат оттам с произведенията на Далечния изток.
Във всички византийски търговски центрове неизменно оставал в сила законът, според който никой чужд търговец нямал право да продава на друг, също тъй чужденец, произведените си стоки. Един испанец например не можел да продава на един азиатец, както и обратното. Чужденците били длъжни да продават само на византийци и само от тях да купуват. По тоя начин византийските пристанища били не само места, дето се срещали търговците от всички страни, но осигурявали на местната търговска хазна всички предимства и облаги на посредничеството. Византийският търговец, без да бъде подложен на рисковете на далечните пътувания по просторните морета и непознати страни, живеел за сметка на чужденците, които търсели в неговите пазари купувачи за своите произведения. Колкото и изгоди да носело това положение за Византия и за ръста на нейните богатства, накрай то станало причина за нейното търговско фиаско. Защото чужденците най-сетне се научили да намират независимо от нея пазарите, откъдето купували нужните им произведения или пък продавали своите и по този начин избягвали скъпото посредничество на Византия. Така от XI в. италианците почват да пътуват направо за крайбрежията на Черно море, Сирия или Египет, както и арабските търговци от Изток сами намерили пътищата за западните средиземноморски пристанища.
На подробна регламентация била подложена и вътрешната търговия в империята. Известията, които в това отношение имаме, се отнасят за Цариград, но навярно такова било положението във всички търговски центрове. Тия известия дължим на едикта на Лъв VI. Търговците на копринени платове напр., οι βεστιοπράτοι не смеели да се занимават с никаква друга търговия. На чужденците те могли да продават само платове от определено качество и размери и то такива, които били произведени в Цариград. За всяка по- крупна продажба те трябвало да уведомяват епарха на града.
Търговците на сирийски платове, обикновено араби, били подложени на наблюдение и най-строги ограничения. Правителството искало да попречи да не би под вида на търговци в столицата да проникнат шпиони. Затова те се намирали под близкия надзор на един специален чиновник - екзарх. Никой от тях, който идел от чужбина, не смеел да остава в града по-дълго от три месеца. Тия пък, които били настанени на постоянно жителство в столицата, живеели в специален квартал. Изобщо византийското правителство заставяло чужденците винаги да живеят отделно от местното население в столицата и то на групи. По този начин то се надявало, че ще може по-лесно да ги следи.
Всички мерки и теглилки, с които се продавало или купувало, били проверени от епарха и носели неговия печат.
Но Цариград не бил едничкият търговски град в Империята. Втори подир него по значение бил Солун. На Димитровден, празника на покровителя му, там ставал голям панаир, на който се стичали особено много търговци от романогерманските страни - италианци, испанци и франки. Жителите на Солун били известни със своето благосъстояние, което докарало силно развитие на излишествата и разкоша. "Копринените дрехи там се носели тъй много, както другаде вълнените." Това богатство на Солун бе привлякло в 904 г. критските пирати и изнежеността на солунчани бе им попречила да защитят града си от хищните нападатели. След постигналата го катастрофа обаче градът бе укрепнал и през X в. отново бе възстановил прежното си благосъстояние.
Главни центрове на търговията във византийска Мала Азия били градовете Никея, Ефес и Трапезунд.
Но своето богатство през разглеждания период Византия дължала не само на размяната. Индустрията в нея била не по- малко развита. Това, с което Византия се славела през всички времена била текстилната промишленост - производството на разни видове предимно тънки платове от коприна, памук и лен, украсени с най-различни рисунки; след това идело приготвянето на скъпи дрехи.
Славата на византийските орнаментирани тъкани била извънредно голяма и те се търсели през средните векове във всички страни и народи. Византийците не се задоволявали да украсяват тъканите с обикновени орнаменти, както това се правело на Изток, но с цели композиции, дето били изложени сцени от светски характер, фигури на човеци и животни, а заедно с това и фигури от Свещеното писание. Последните бяха предизвикали навремето си възмущението на иконоборците.
Наред с текстилната индустрия твърде високо развитие добило изработването на разни видове предмети, съдове и украшения от скъпи метали. Византийските работи от филигран били без съперници, а предметите, изработени от злато и сребро и украсени с емайл будели и продължават да будят удивлението на хората. 
През X в. в Цариград имало, според едно съобщение на Порфирогенет, хиляди работници, занимаващи се с изработване на украшения и съдове с емайл. Склонните към великолепие и блясък византийци прилагали украшенията с разноцветен емайл към златни и сребърни съдове, вази, вотивни предмети и такива на богослужението - икони, кръстове, корици на подвързани книги, лампи, оръжия и т.н.
Наред с тоя вид индустрия във византийските земи се развило през тая епоха обработването на металите и приготвянето от тях не само на най-обикновени предмети за нуждите на всекидневния живот, но и на предмети на изкуството. И сега още са запазени в европейските музеи истински шедьоври на изкуството - ковани съдове от скъпи метали - злато или сребро.
Индустриалците, както и търговците от разните клонове, били обединени в корпорации, които се намирали под надзора на правителството.
Център на византийската индустрия оставал Цариград със своите хиляди работници, с нуждите на полумилионното си население, с богатствата на своята аристокрация и потока от чужденци, които се надпреварвали да търсят продуктите на технически усъвършенстваното византийско производство.
Но и останалите градове в империята не оставали назад в промишлената си дейност. След Солун в това отношение се отличавали някои градове на древна Гърция, като напр. Коринт, Тива и Патрас. Те били известни главно със своите манифактури, дето се работели тънки копринени тъкани, а в Патрас освен това се приготвяли бродирани пурпурни дрехи, вълнени платове от всякакъв вид.
Особено внимание заслужава социалният въпрос във Византия и противоречията, които през X в. бяха се развили в областта на поземлените отношения. Благодарение на славянското преселение в Полуострова и в част от земите на Мала Азия, наследените от Рим земевладелски отношения бяха претърпели коренна промяна. Колонатът бе унищожен и на мястото на прикрепените към земята, лично свободни, но безимотни арендатори, бе се явило свободното селячество. Доколкото едрото земевладение се бе още запазило, то не разполагаше с предимства, които би му дали превес над дребното стопанство. Тия от селяните, чиято земя бе недостатъчна, се явяваха като свободни арендатори. Условията на арендата зависеха не от влиянието на земедателя, а от социалното положение на самия арендатор. Когато последният обработвал наетата земя със свои средства, той плащал на собственика само 1/10 от общия приход. Получавал ли пък от последния и работен инвентар, арендната плата била 1/2 от добитите продукти.
Императорите-иконоборци със своето законодателство само бяха санкционирали тия социални отношения, създадени от самия живот и независимо от официалната намеса на властта.
Възтържествуването на православието обаче доведе обща и всестранна реакция срещу господстващите в иконоборската епоха порядки, а заедно с това и срещу правото, което бе израз на тогавашните земевладелски отношения. Тази реакция, покровителствана от властта, в късо време доведе в края на IX и началото на X в. до състояние в земевладелските отношения тъкмо противно на това, което господстваше в VII и VIII в. 
През втората половина на IX в. общата тенденция в социалния строй на Византия е бърз упадък на дребното земевладение и рушение на обикновеното селско стопанство, и паралелно с това - необикновено нарастване и разширение на едрата поземлена собственост. 
Тая тенденция продължава неспирно и през първите десетилетия на X в. Оттогава, та и до края на византийската история, ние намираме в ромейското общество социални отношения твърде близки на тия, които бяха изработени в римския период и санкционирани от Юстиниан. 
Обществото от свободни и имотни селяни бе се разпаднало на две големи групи. От една страна дребни стопани, които загубваха своите земи и които, за да живеят, бяха принудени да обработват под аренда земите на едрите собственици, да търпят техните насилия и произволи. Положението на тия земеделци при такива отношения се приближаваше все повече до това на старите римски колони. 
От друга страна срещу тях се издигаше класата на имотните владелци, чиито земи се увеличаваха за сметка на дребното стопанство, и които, разполагайки със социалната сила, постепенно си присвояваха политическото влияние и правеха от органите на публичната власт свои служители.
И колкото повече тая последна класа се засилваше, толкова по тежка ставаше борбата, що имаше да издържи срещу нея съсловието на дребните земеделци.
Някога, при изхода на древността, това социално състояние бе главната причина за разложението на Римската империя. 
С изчезването на средната класа от свободни и самостоятелни стопани нейното общество бе разделено на две крайности, държавата бе лишена от своята естествена опора, от тия, които я издържаха финансово и като войници можеха да я бранят.
Аналогичното положение, което вече се създаваше в Източната империя в началото на X в., бе накарало представителите на византийската държавност да се замислят и навреме да вземат мерки срещу последиците на един процес, застрашаващ не само съществуването на държавата, но и вътрешния стабилитет на обществото.
Във времето на Роман Лакапин двете класи в земевладелските отношения вече били значително очертани. Едрите земевладелци в името δυνατοί и притиснатите от нуждата и натиска на голямата собственост πένητες. Възползвани от икономическата си сила, динатите заобикаляли законите, пречещи на техните стремежи, в някои случаи явно ги нарушавали, служейки си с подкупи или с влиянието над провинциалното чиновничество. Настанени веднъж в земите на дадена община, те използвали по най-различен начин бедственото положение на жителите ѝ, които поради неплодородия, войни или епидемии, или фискални затруднения били принудени да търсят средства, купували на безценица техните имоти или пък ги присвоявали с насилие.
Самите бедни - πένητες- - били безсилни да се съпротивляват на своите могъщи неприятели, които имали на страната си не само богатството, но и политическото влияние.
Ръстът на едрото земевладение обаче заплашвал държавата и по друг начин. Заедно с икономическата сила те се стараели да спечелят и политическо влияние в своите земи, като намалят юрисдикцията на държавните органи в тях или като я заместят със своя. Тържеството на представляваните от тях тенденции означавало разложението на византийската държавност, която почивала на централизма, и изместване на императорския суверенитет от частния и местния.
За добре разбраните интереси на византийската държава ръстът на едрата поземлена собственост и увеличението на класата на поземлените магнати означавало опасност, която трябвало навреме да бъде отстранена, защото в противен случай бъдещето ѝ би било пълно с най-тежки последици.
Василий I в дългото си управление нямал време да се справи с тоя въпрос, защото той, като общо явление, още нямал това разпространение и последиците му не са били тъй ясни. Но и при него имаме известия за това какви колосални размери достигнало богатството на отделни магнати. За семейството на Даниелида от Патрас напр. научаваме, че то разполагало със средства, които съперничели на един владетел. В нейно частно владение се намирала голяма част от Пелопонес с полета, села и градове. Безбройно много селяни обработвали земите ѝ, освен това разполагала и с големи манифактури, в които работници или роби се занимавали с изработване на скъпи платове и всевъзможни други изделия.
Наследникът на Василий, философстващият, но некадърен Лъв VI, не бил способен да прецени реалните отношения на своето време. При това, обхванат от втълпената идея за очистване на римското право и институции от еретически и варварски нововъведения на иконоборците, той, с изданието на Василииките отмахнал и последните ограничения от правен характер, които служели за защита на дребните производителни съсловия и узаконил тържеството на едрите земевладелци.
Затова периодът на първите две десетилетия от X в. е ознаменуван с необикновено изостряне на социалните противоречия. Дребното владение било в процес на пълно отстъпление и упадък, а едрата собственост вече тъй много се разпространила, че кризисът се чувствал в цялото общество и застрашавал да се отрази с всичките си посочени последици и на самата държава.
Ето защо Роман Лакапин, излязъл от низините на византийското общество и освен това надарен с реалистичния поглед на държавник без илюзии, поискал да постави бърз край на злото.
Още в началото на своето царуване, в 922 г., той издал прочутата си новела, с която забранявал на богатите (δυνατοί) да присвояват по какъвто и да било начин земите на бедните (πένητες). С издаването на тая новела Роман преследвал две цели. Първо - да запази владението на селските земи за самите селяни дребни собственици и второ - да попречи най-решително на големите земевладелци да придобиват такива земи.
За да постигне първата си цел, Роман предал законна сила на един обичай, който навярно бил донесен от славяните, а именно: правото на общината като върховен собственик над всички земи. Това право се наричало протимисис или право на предпочитане при продажбата. Вземайки пред вид тоя стар обичай, Роман Лакапин заповядал за в бъдеще, когато някой селянин искал да продаде поземлен участък, правото да го купят да принадлежи: 
1. На неговите роднини; 
2. На неговите съобщинници; 
3. На съседите му по владение и най-сетне 
4. На тия, които заедно с него образували една данъчна група. 
Ако при продажбата не били спазени всички тия условия, то продаденият на чужд човек земен участък се отнемал от неговия нов притежател. Само когато лицата, имащи правото на предпочитане при продажбата, се отказвали да го купят, той могъл да бъде продаден на външни лица. Както е ясно, с узаконяването на протимисиса се е преследвала целта да се попречи в селската община да проникнат външни елементи и с това да се препятства разлагането ѝ.
За да се даде на протимисиса истинска законна сила в новелата се постановявало: рекламации срещу неправилно продадените участъци да могат да бъдат повдигнати дори 10 години след тяхното отчуждаване и то от всеки, който имал предпочтителното право да ги купи. Тоя, който със заобикаляне на правото на предпочитане добивал имот, се лишавал не само безвъзмездно от придобитото, но бил длъжен да плати определена глоба на хазната. Правото на предпочитане засягало не само случаите за продажба на имотите, но и такива за завещание, даруване и т.н.
Втората част на същата новела забранява изобщо на динатите да добиват по какъвто и да било начин или предлог земи от обикновени селяни. На провинените се отнемало без всякакво обезщетение незаконно завладяното и заедно с това били наказвани с глоба.
Постановленията на тая новела обаче не били достатъчни, за да спрат процеса на селското обезземяване. Годината 928 била ознаменувана с общо неплодородие и глад, поради което селското население, доведено до крайност, било принудено да продава земите си на безценица всекиму, който би поискал да ги купи. От това бедствие се възползвали едрите владелци и грамадни пространства от земи минали в техните ръце. Вследствие на това Роман Лакапин се видял принуден да издаде втори едикт, който потвърждавал постановленията на гореразгледания. В него той изказвал открито възмущението си срещу земевладелците, които искали от мизерията на бедните да направят извор на собствено богатство. Извършените отчуждения били обявени за невалидни и земите трябвало да бъдат върнати на прежните им стопани. В случая, селяните трябвало да върнат на богаташите получените от продажбата суми. Безвъзмездното отнемане на завладените имоти трябвало да се спази само за в бъдеще. Тая концесия, направена от Лакапин на богаташите, унищожавала всички очаквани от едикта резултати. Бедният селянин, който, за да не умре от глад бил принуден да продаде своята собственост, естествено нямал никаква възможност да я откупи обратно. И затова практическото значение на втората Лакапинова новела било сведено към нула.
Обезземяването на селското население растяло, а заедно с това се увеличавало и социалното бедствие. Това принудило Константин Багренородни да продължи мерките на своя предшественик в по-определена и енергична форма.
В 947 г. Константин VII издал нов едикт. Земевладелците, които от времето на глада през 928 г. до годината на възшествието на Константин на престола (944) придобили земи от бедни селяни, били длъжни да ги възвърнат на техните прежни стопани или на наследниците им без всякакво обезщетение, тъй като завладяването на тия земи било акт на грабителство и нарушение на предшестващите закони. Само ако купувачът бил обикновен селянин трябвало да получи назад платената за земята сума или в противен случай запазвал собствеността над нея.
Какви били действителните резултати от тази мярка на Багренородни ние точно не знаем. Навярно земевладелците намерили възможност и тоя път да избегнат по различни начини ударите на закона. Обстоятелството, че наследниците на Багренородни, Никифор II Фока и Василий II, били принудени, както по-нататък ще видим, да прибягнат до възобновяване на законодателната закрила на дребното земеделско стопанство и до истински драконовски мерки срещу земевладелците показва, че процесът на концентрация не бил спрян. Във Византия вече се започнала една вътрешна трансформация, която променя нейния социален строй и срещу която самата държавна власт била безсилна. Накрай централното правителство трябваше само да стане оръдие на тая висша земевладелска класа и да съдейства за унищожението на най-здравите си устои.
Когато разглеждам въпроса за поземлените отношения през X в., не мога да не се спра над едно твърдение, което се среща почти във всички изследвания по вътрешната история на Източната империя. Това е, че във Византия през тази епоха се създава състояние, което било сходно с феодализма на Запад.
Аз считам, че в това преценяване на фактите има една грешка. Феодализъм във Византия нито през тая епоха, нито по - късно, когато дребната селска собственост напълно изчезна, за да стори място на едрото владение, нямаше.
Феодалният строй се характеризира не с това, че земята е групирана в ръцете на ограничен брой едри собственици, че селянинът е напълно обезимотен, живее и работи върху чужда земя, или че е прикрепен върху земния си участък.
Характерното за феодалния строй е, че при него земевладението е съединено с политическата власт над съответния домен и неговото население. Феодалът е не само собственик, но и абсолютен господар - администратор, съдия, данъкосъбирач и военачалник над зависимите си селяни. 
Такова съединение на политическа власт със земевладението Византия никога не видя и затова там феодализъм в западен смисъл, като господстваща социална и политическа форма, никога нямаше. Земевладелците живееха от труда на своите селяни, в известни случаи разполагаха и с определени права над тях, но техните земи винаги се намираха под пряката юрисдикция на централното правителство и неговите органи. И ако в много случаи византийските динати отстраняваха императорските чиновници от намесата им в своите земи, това бяха постъпки, несъгласни с господстващите възгледи и злоупотребления, които не винаги минаваха безнаказано. Византийският динат бе едър земевладелец, разполагащ с големи средства и с политическо влияние пред органите на властта, но политически владетел той не беше.
Какво е било положението на селяните? Тия от тях, които обработвали собствените си земи и живеели от тях, били напълно свободни и независими хора. 
Във Византия народът не участваше в управлението на държавата. Тя бе държава на абсолютизъм, дето всичко произтичаше от императорската воля. Но това, което бе характерно за нея, то е, че пред личността на императора и монархическия институт в правно отношение и формално всички бяха равни. Благородство на произхода и на кръвта не съществуваше. Представите за него почнаха да се създават през късния период на византийската история, когато чрез земевладението бе се формирала една икономически могъща и политически влиятелна аристокрация. Преди това обаче, пък дори и в по-късно време, за човека от простия народ бяха открити всички служби, достъпни бяха всички рангове и почести. Ние знаем колко много бяха византийските императори, родени като прости селяни. Такъв бе самият основател на Македонската династия Василий I, а навярно същият произход е имал и Роман Лакапин. Случаи от тоя род не бяха рядкост и във времето след Х в.
В правно отношение не се бе влошило и положението на селянина, който бе изгубил своите земи. За да живее, той бил принуден да обработва имотите на големите собственици. С това той се поставял в известна зависимост от тях, но тя била само икономическа. Лично, както сам той, тъй и членовете на неговото семейство оставали напълно свободни. Разбира се, че тая свобода била само номинална, тъй като живеейки върху владението на своя поземлен магнат, той бил изложен на притеснения от най-различен характер, а също бил принуден да му работи безплатно определени дни през годината. Привързани към земята през тази епоха византийските селяни обаче не били. Крепостничеството се явява във Византия едва през последните два века от нейната история и то, както изглежда, без да успее да стане господстваща юридическа форма на взаимоотношения.
В по-късните паметници общото название, с което се означавала класата на зависимото селячество, била думата πάροικοι - парици, докато свободните селяни се наричали епици - ἒποικοι. Между последните се е отделяла цяла група - тия, на които земите не били достатъчни и били принудени да арендуват участъци на големите собственици. Условията на арендата били различни, но и сега, както и през епохата на Земеделския закон, се споменават т. нар. мортити, т.е. такива, които срещу получената за обработване чужда земя били длъжни да плащат на господаря ѝ 1/10 (морта) от полученото произведение. За изполичари през това време нямаме известия. Като бедни селяни, които не притежавали и подвижен земеделски инвентар, изполичарите най-рано попаднали в съсловието на париците. Арендаторите, както и самите парици били длъжни свръх това да плащат и данъците за обработваните от тях участъци. Когато пък държавата се отказвала, какъвто бил случаят с манастирите, от тия данъци, париците ги внасяли на земепритежателя.
Най-ниско по социалната стълба се намирали робите. В Прохирона Василий тържествено заявява, че по рождение хората са свободни и че само войната е създала робството. Военнопленникът ставал вещ и съсловието на робите се увеличавало от тяхното потомство. Детето на една свободна жена и роб оставало свободен човек. Между робите нямало различия, подразделения и касти. Всички еднакво били собственост на своите господари, които могли да ги продават. Въпреки това робите, обучени и притежаващи известни качества, били ценени много по-скъпо от тия, които не били подготвени за квалифициран труд. Един обикновен работник струвал 20 номизми, един лекар - 60 и един занаятчия - 70. Това, което робът спечелвал, принадлежало на господаря му, тъй че за последния робите представлявали доходен капитал. При все това изглежда, че робът имал право на свое лично състояние, образувано от дела, който получавал за работата си. Това бил неговият peculium, чието название минало и у византийците. Робите имали между другото и правото да получават наследство.
Изобщо през IX и X в. положението на робите било значително подобрено и от прежните неограничени права на господарите върху им оставало само правото свободно да разполагат с тях - да ги продават, освобождават или пък да ги изпращат дето и да било. Законът обаче гледал особено строго на престъпления, извършени от роби, особено спрямо господарите им.
Освободените роби във Византия образували специално съсловие в правно отношение. Освобождението не скъсвало всички връзки между роб и господар. Най-често освободеният, както това някога било и в Рим, оставал да живее в къщата на господаря си, дето свободно извършвал занятието, което преди това имал като роб. Когато такъв волноотпущенец умирал без преки наследници, господарят му имал право на една трета от неговото състояние. Освободеният нямал право да свидетелства пред съда срещу своя господар.
Освобождението на робите през интересуващата ни епоха под влиянието на християнството било поощрявано от самата държава и законите ѝ. То могло без всякакви формалности да бъде извършено в черква или пред представители на властта, дори и пред обикновени свидетели или пък чрез някакъв писмен документ и по завещание. Постъпването на военна служба със съгласието на господаря само по себе си значело освобождение от робско състояние. Ако робът бил собственик на няколко души, той могъл да бъде освободен щом като само един от тях е пожелал това.
Покровителствайки робите, законът естествено преследвал тия, които продавали в робство свободни хора. Наказанието за такива било твърде тежко - обръсвали им главата и им отрязвали ръката.
Източник: istorianasveta.eu

Няма коментари: