Демографските проблеми на Европа: причини и последствия

Процеса на „европейската интеграция” води до толкова сериозно прекрояване на европейското пространство, че би могла да се определи като своеобразна геополитически революция. 
Истинската цел на тази революция е демонтажа на националните държави и премахването на политическите граници за да се гарантира неограниченото от нищо свободно движение на транснационалния капитал и укрепване на контрола му над ключови зони на Стария континент. 
Тази геополитическа революция се съпровожда от не по-малко радикална революция в демографската сфера, която някои специалисти определят и като „демографска катастрофа”.

Европейската демографска катастрофа

През последните години относителният спад на демографската тежест на Европа в света започна да се трансформира в абсолютен. Поради крайно ниското ниво на раждаемост, възпроизводството на населението на континента беше прекратено. В момента средният му показател е 1,5, докато за запазването на сегашния брой на населението е необходимо той да е поне 2,1. 
По данни на демографската комисия към Съвета на Европа, ако през 1960 хората с европейски произход са били 25% от населението на света, през 2000 делът им е паднал до 17%, а през 2050 ще намалее до 10%. 
През 2000 населението на континента е било 728 млн. души, а през 2050 (ако не броим имигрантите) ще падне до 600 млн. Дотогава Европа ще загуби толкова жители, колкото е населението на Германия, Полша, Дания, Норвегия, Швеция и Финландия, взети заедно (в самата Германия до 2050 населението ще намалее от 82 до 59 млн.). 
За последен път толкова значително съкращаване на населението е имало по време на чумната епидемия през 1347-1352.
Съответно, променя се и възрастовата структура на населението, като в периода 2003-2011 беше фиксирано значително ускоряване на застаряването му. След по-малко от 40 години броят на децата под 15-годишна възраст ще намалее с 40%, а 1/3 от цялото население ще бъдат хора по-възрастни от 60 години (в най-развитите държави 10% ще бъдат над 80 годишни). 
Съотношението между младите и тези на средна възраст и възрастните европейци ще достигне 2:13.
Извършващите се трансформации и днес представляват сериозно предизвикателство пред способността на ЕС да съхрани социалния си модел. Тъй като броят на децата намалява по-бързо, отколкото броят на трудоспособното население, се очертава катастрофален недостиг на работна сила, което ще постави под въпрос запазването на сегашната система за социално осигуряване. Днес в Европа все още се трудят многочислените поколения, родени по време на демографския бум след Втората световна война, което позволява поддържането на високите социални стандарти. Когато обаче и последните им представители се пенсионират, ситуацията ще се промени радикално, тъй като съкращаването на работоспособното население ще придобие катастрофални размери. 
В тези условия, в най-важния фактор за предотвратяване на подобен срив се превръща постоянният приток на имигранти. 
Без легалните имигранти на европейците ще се наложи да удължат работния си ден, да се пенсионират на още по-висока възраст и, вероятно, да се лишат от част от държавната пенсия и платените здравни услуги, а причината за това е, че все по-малък брой работещи ще плащат данъци и ще поддържат социалната система”. 
Измеренията на имигрантския проблем в Европа
Във Великобритания по улиците на някои градове броят на имигрантите вече е по-голям от този на коренните жители. По данни на официалната статистика, между 2001 и 2011 населението на Англия и Уелс (двата най-важни британски региона) е нараснало с 3,7 млн. души, като 2,1 млн. от тях са имигранти. 
Имигрантския проблем е изключително сериозен и във Франция. В момента 70% от французите са на мнение, че мигрантите в страната са станали прекалено много.  Смята се, че в момента имигрантите са 20% от цялото население на Франция, което звучи тревожно (впрочем, според някои, цифрата е два пъти по-висока). 
Според други изследователи на демографските процеси около 30% от французите до 20 годишна възраст са мюсюлмани.
В по-големите градове като Париж, Марсилия, Ница и други този процент вече достига 45%.
Във Франция средната раждаемост на едно френско семейство е 1.8 деца, докато средната популация на емигрантите мюсюлмани е 8.1 деца.
До 2027 година на всеки 5 французи един ще бъде мюсюлманин.

САМО СЛЕД 40 ГОДИНИ, МНОГО ВЕРОЯТНО Е ФРАНЦИЯ ДА БЪДЕ ИСЛЯМСКА РЕПУБЛИКА!
Така, парижкият квартал „Гут д’Ор” в столичния ХVІІІ район е известен като „малката Африка”, тъй като всеки втори негов жител е дошъл от Алжир, Сенегал или Конго. ХІІІ район пък е населен с китайци, а районът около Гар д’Ест – с пакистанци, турци и имигранти от Бангладеш. Половината от населението на Марсилия (840 хиляди души) са имигранти от Северна Африка. 
Франция започва масово да привлича имигранти по време на икономическия бум през 70-те години на миналия век, когато индустрията и се нуждае от евтина работна ръка. Възползвайки се от закона за събиране на семействата, имигрантите водят в страната жените и децата си. Освен това, до 1993 всяко дете, родено във Франция от родители-чужденци, автоматично получава френско гражданство. Десетки хиляди бременни арабски и африкански жени, нелегално пристигнали в страната, раждат децата си във Франция и след това, използвайки техния паспорт, прехвърлят там цялото си семейство.
Със същия проблем се сблъска и Гърция. Тя беше залята от нелегални имигранти в началото на 90-те, когато рухна комунистическият режим в съседна Албания и стотици хиляди албанци се насочиха на юг. За спирането на този поток не помогнаха нито загражденията от бодлива тел, нито дори мините по границата, останали от времето на студената война. Смята се, че днес в страната живеят между 400 и 500 хиляди албански имигранти. Още около сто хиляди са имигрантите от Близкия Изток и Северна Африка, проникващи в Гърция с помощта на турски контрабандисти.
В крайна сметка, гръцките власти бяха принудени (включително и под натиска на Брюксел) да приемат закон за легализиране на нелегалните имигранти, опитвайки се да вкарат процеса в някакви законови рамки и поне частично да го контролират. Междувременно обаче, кризата, която се стовари върху страната, докарвайки я до ръба да фалита, може и да притъпи отчасти остротата на имигрантския проблем. След като вече няма работа, дори за местното население, Гърция става все по-малко привлекателна за имигрантите, превръщайки се по-скоро в „транзитен коридор” по пътя им към по-богатите европейски държави (последното впрочем се отнася и за България).
Чужденците от Третия свят разполагат с доста възможности за да легализират пребиваването си на територия на ЕС. 
Германците са убедени, че в социален и финансов план разходите за имигрантите са много по-големи, отколкото е икономическата полза от тях”. Що се отнася до адаптирането им, опитът за реализацията на концепцията на мултикултурализма в Германия напълно се провалия. Със своите две хиляди джамии и почти чегири милиона турци-мюсюлмани, Германия все повече заприличва на провинция на някогашната Османска империя.
Подобно е положението и в другите европейски държави и най-вече във Великобритания, Испания, Италия и Франция. Всички те, почти по едно и също време, започнаха да внасят неквалифицирана работна ръка и, пак едновременно, се сблъскаха с аналогични демографски проблеми. 
Във почти всеки западноевропейски град се е формирал и „втори град”. Град, който постепенно поглъща първия. Град, който е мюсюлмански и се ръководи от Корана. Този „град в града” няма нищо общо с традиционните общности на диаспората, като „Малката Италия” или „Чайна таун” в САЩ. 
Западната либерална демокрация под лозунгите на мултикултурализма и толерантността, игнорира този остър проблем. 
Експертите оценяват песимистично опитите за ограничаване на този процес, посочвайки, че мащабният имиграционен поток вече трудно може да бъде спрян. 
Европейските работодатели продължават да се нуждаят от работна сила, защото Старият континент бързо остарява. Затова в Европа навлизат милиони хора от Северна Африка и Близкия Изток, които носят със себе си други култури и традиции, изповядват различна религия и формират своеобразни копия на собствения си свят в сърцето на континента. 
Имигрантският проблем и възраждането на радикалния национализъм
Изключително острите проблеми с нелегалната имиграция необратимо тласкат Европа надясно, стимулирайки възраждането на радикалния национализъм. 
Континентът е обречен. 
Създаването след 1945 в Западна Европа на т.нар. държави на всеобщото благоденствие доведе до инфантилизацията на европейците, за които държавата се е превърнала в... бавачка.   Европейците отвикнаха да се трудят, а за да може икономиката да продължи да работи, трябва да бъдат привлечини чуждестранни работници. 
Вместо да формулира дългосрочна стратегия за подготовката и настаняването на милионите имигранти, европейският елит предпочита да се носи по течението, приветствайки почти всеки, изявил желание да се засели на Стария континент. 
В резултат, ислямът се превърна в основния доставчик на нови европейци, а Европа постепенно се превръща в „Еврабия.
Демографските тенденции са такива, че значителна част от западния свят няма да преживее ХХІ век, като много страни ще изчезнат още по време на сегашното поколение.
Острите проблеми, свързани със стремително нарастващата имиграция в Европа са толкова очевидни и толкова коментирани, че трудно можем да приемем, че управляващите елити не си дават сметка за неумолимо наближаващата демографска и геополитическа катастрофа. Въпреки това обаче, не се вземат необходимите радикални мерки за промяна на тази ситуация. Според някои анализатори, причината за подобно поведение е, че някой има изгода от именно такова развитие на нещата.
Масите имигранти - все по-озлобени и мразещи онези, които според тях ги експлоатират и унижават, лесно могат да се превърнат в инструмент, който във всеки един момент да бъде използван за упражняване на контрол върху политическата и социална ситуация на Стария континент. 
Ето как в днешния свят демографията и имиграцията се превръщат в ново, мощно и ефективно геополитическо оръжие и една от формите на прословутите „цветни революции” в битката за преразпределяне и контрол над планетата.
Миграционният въпрос в Европа е толкова остър и защото върху него се наслагва и религиозният фактор, в резултат от което имиграцията и (радикалният) ислям постепенно се сляха в общ и постепенно назряващ проблем.
Най-мощният поток от мигранти, който заля Европа в края на 80-те и началото на 90-те години, беше обусловен от глобалните геополитически промени, дестабилизацията на световния пазар и окончателната ориентация на икономиката към неолиберализма. При това миграционните потоци придобиха стихиен характер, а на самите мигранти започнаха да гледат като на „бежанци”. 
В момента, убежище на Стария континент търсят по около 400 000 души годишно, а през нелегалните канали в Европа влизат над 500 000 мигранти. 
По различни оценки, общият брой на нелегалните имигранти на континента варира между 5 и 7 млн. души. Това обаче са приблизителни данни, доколкото официална статистика по този въпрос няма. 
Най-много нелегалнии имигранти живеят във Франция, Германия, Италия и Испания, като във всяка от тях броят им е 1-1,5 млн. и нараства със 100 000 души годишно.
Основният имигрантски поток продължава да минава от Северна Африка, през Мароко и Гибралтар, към Испания и а оттам на Север, чак до Холандия. 
Друг мощен поток се насочва от Турция и Кюрдистан, през Гърция и Албания, към Италия (напоследък подобен поток с бежанци от Сирия и имигранти от Африка минава през Турция към България и Сърбия и оттам към Германия и Северна Европа). При всички случаи, Италия и Испания са основния транзитен пункт.
В резултат от това общата численост на мигрантите-мюсюлмани на континента рязко нарасна и, макар че не може да бъде определена точно (при преброяванията в много европейски държави не се отчита религиозната принадлежност), по данни на различни организации, тя варира между 45 и 55 милиона души, с тенденция в следващите 20 години имигрантите-мюсюлмани да нарастнат над 100 милиона души.
Независимо, че различните данни се разминават, очевидно става дума за интензивен процес на превръщане на мигрантите-мюсюлмани в ключов елемент на европейското общество, активно работещ за неговата дезинтеграция.
Тъй като раждаемостта при мюсюлманите надхвърля два-три пъти тази на коренните европейци, след 20-30 години броят им ще се удвои , което ще изостри неимоверно демографските проблеми. Показателна в това отношение е ситуацията във Великобритания. Броят на мюсюлманите, дошли от Пакистан, Индия и Бангладеш е 2 млн. души, а този на родените в самата Великобритания е не по-малко от милион. По официални данни, семействата на пакистанските имигранти имат средно петима членове, докато тези на коренните британци – между 2 и 4, като в момента азиатското население в страната включва повече хора на възраст под 16 години, отколкото коренното, т.е. съвсем скоро то ще удвои числеността си.
Демографска аксиома е, че ако миграцията продължава да се осъществява в големи размери в една страна, където коренното население не се възпроизвежда, това води до мащабно модифициране на етническата и структура и може да постави под въпрос нейната национална идентичност. 
Днес в Европа се осъществява впечатляваща етнокултурна трансформация, водеща до силно изостряне на социалните противоречия и междунационалните проблеми, поляризиращи общественото мнение. Стария континент все повече заприличва на прословутия американски meltingpot („котел за претопяване”). 
Този процес не може да бъде управляван… 
За европейците ще бъде изключително трудно да съхранят сегашните си постижения. Виждаме, как социалните системи в Европа започват да се пукат по шевовете. Не може да се изключва, че ни очаква мащабна катастрофа, като в поне две-три европейски държави ще рухнат социалните им системи, което може да постави под въпрос и икономическата им система. Трудно е да се каже, дали Европа, като цяло, ще успее да се справи с тези проблеми по-добре, отколкото отделните страни, сами по себе си.
Въпреки изключително негативните последици от миграционната политика в (западно)европейските държави обаче, управляващите в тях много трудно биха се решили да променят сериозно тази ситуация, а по-скоро ще се ограничат с декларации за „провала на политиката на мултикултурализъм”, ще продължат да провеждат показни антиимигрантски акции, или да налагат известни ограничения върху миграцията, свързвайки легализирането на мигрантите с доброто познаване на местния език и култура, и т.н. 
Основното направление в политиката им обаче ще се запази, тъй като залогът върху привличането на мигранти е стратегическа линия на транснационалния икономически и политически елит, отговаряща на собствени му интереси. 
Ползата от тази политика, за онези, които я реализират, може да се търси в няколко посоки.
Социално-икономическата “полза
Всеобщата либерализация в сферата на производството, търговията и финансите максимално активизира световния пазар на евтина работна ръка. Неслучайно епохата от последната четвърт на ХХ век насам бива определяна като „ера на миграцията”. Радикалните промени в структурата на световните миграционни потоци, породени от глобализацията и изклочителното изостряне на неравенството в икономическите възможности, доведоха до формирането на принципно нова миграционна ситуация, в която може да се говори за появата на своеобразна „нация от мигранти” или „нови номади”. Характерни черти на този процес са усилване ролята на диаспорите в развитието на страните генериращи миграция и страните-реципиенти; формиране на „миграционни мрежи”; определящо значение на икономическата миграция, в чиито рамки непрекъснато нараства нелегалната принудителна миграция; нарастващо значение на миграцията за демографското развитие и, накрая, двойнствения характер на миграционната политика на всички нива. В резултат от това мигрантите започват да запълват цели икономически ниши и отрасли на националната икономика на държавите-реципиенти.
В същото време, все по-голяма роля започва да играе вътрешният трудов пазар на транснационалните компании, характерно за който е честото преместване на работна сила между отделните държави. Така, мениджмънтът на големите компании вече се е превърнал в напълно транснационална класа. Тоест, в световен мащаб работната сила се придвижва към местата, където използването и  е най-изгодно, а капиталът – към зоните, където е концентрирана евтината работна ръка. 
В резултат, миграцията на практика се превръща в инструмент за изграждането на своеобразна „номадска цивилизация”.
По данни на Международната организация на труда (МОТ), от 175 млн. мигранти на планетата, 56 млн. живеят в Европа, като 27,5 млн. от тях упражняват определена икономическа дейност на континента. В някои европейски държави, като Люксембург или Швейцария например, делът на чужденците в общия брой на заетите достига 25%. Те заемат най-вече работни места, които не се търсят от местните жители. Става дума предимно за мръсна и тежка работа, която не изисква особена квалификация (във Франция, 25% от мигрантите са заети в строителството, а 1/3 – в сглобяването на автомобили на конвейер, докато в Белгия 50% работят във въглищните мини), или пък за ниско и средноквалифицирана работа в сферата на услугите или сезонна работа в селското стопанство и туризма. При това те очевидно са дискримирани в сравнение с местните работници (получават по-ниски заплати, имат по-дълга работна седмица и т.н.). И макар че в много европейски страни през последните години се формира прослойка от достатъчно състоятелни образовани мюсюлмани, която някои определят като „средна класа”, за мнозинството условията за социално развитие продължават да са твърде трудни, израз на което е високата безработица и непълната заетост (особено сред младите хора), липсата на социална инфраструктура и т.н. А тъй като общественото положение определя и политическия избор, и социалната позиция, едва ли следва да се учудваме, че в средите на младите мигранти са толкова популярни фундаменталистките течения, придаващи на проблема с бедността не толкова социален, колкото религиозен характер.
Нелегалните мигранти, които по данни на МОТ са 1/3 от всички международни мигранти, формират многоброен и практически неконтролируем сегмент на световния трудов пазар. Те са заети предимно в малкия бизнес или в сенческия сектор на икономиката, чиито размери нарастват във всички държави. По официални оценки на Европейската комисия, в отделни страни от ЕС той варира между 8% и 30% от БВП, а за континента като цяло се равнява на 20%. Ако оставим настрана Източна Европа, с най-голям сенчест сектор могат да се похвалят Гърция (30-35%), Италия (27,8%), Испания (23,4%) и Белгия (23,4%). В средата на тази класация са Ирландия, Канада, Франция и Германия (между 14,9% и 16,3%). Сенчестият сектор в икономиката започна особено бързо да нараства след началото на кризата през 2008.
Най-значимият сегмент на тази сенчеста европейска икономика е търговията с наркотици, чиято основна транзитна база е т.нар. „независимо Косово”, където на практика управлява албанската мафия. Още в началото на 90-те години албанските престъпни структури, ползващи се с покровителството на германските и американските специални служби, контролираха около 70% от пазара на хероин в Германия и Швейцария. Днес позициите им са още по-силни. Наркотрафикът върви от Южна и Централна Азия (Афганистан и Пакистан), минава през Турция (където се произвежда част от хероина), а след това, по тъй наречения „Балкански маршрут” (бивша Югославия - Косово) и Чехия се насочва към други европейски държави. През пристанищата в района на Ла Манш, контролираните от албанската мафия наркотици влизат във Великобритания. Тоест, наркотрафикът се реализира по една силно разклонена мрежа, в която участват косовските албанци, българската и турската мафии, чешките трафиканти, британските дилъри и италианската мафия и, особено, Ндрангета-та. 
Всички те обаче, са само „нисшето звено” на международната наркомафия, която представлява изключително мощна общоевропейска транснационална структура, разполагаща със свои хора в специалните служби и играеща ролята на „невидим мениджър”, който оказва активно въздействие върху геополитиката на европейските държави. 
В това отношение, нелегалната имиграция е незаменим ресурс за набирането на нови членове, действащи на най-ниските етажи на наркомрежата, имайки предвид безизходицата в която се намират повечето имигранти.
Според редица експерти, макар ислямът да се представя за религия, фундаментално противоположна на съвременните западни ценности, основните му идеи доста добре се съгласуват с нормите на обществото на потреблението, което го прави удобен съюзник на транснационалните елити в борбата им против „консервативното” християнство. В сравнение с последното, ислямът има доста нисък праг за това, което в тази религия се определя като „грях”, освен това в него липсва характерната за християнството „дисциплина на покаянието”. На практика, ислямът представлява своеобразна „религия на комфорта”, позволяваща на мюсюлманите, от една страна, да удовлетворяват желанията си, а от друга – да не изглеждат грешни в очите на своя Бог. Ето защо, когато мюсюлманинът попадне в западния свят, в който потребителските ценности доминират над всички останали, той се приспособява към тази реалност без кой знае какви психологически травми. От края на 90-те години насам, сред широки кръгове европеизирани мюсюлмани, тихомълком се формулират нови компромиси със западните модели. Налице е активно „обуржоазяване” на исляма, в резултат от което се формира нова религиозна конфигурация, която той нарича „пазарен ислям”. Сред най-ярките му прояви са следните.
На първо място, формира се своеобразна индивидуалистична религиозност, която поставя постигането на личните цели преди реализацията на мащабните колективистични проекти. Така, идеите за възраждане на халифата, налагане на шариата и осъществяване на политически завоевания и социални реформи престават да бъдат приоритетни ценности, за сметка на грижата за индивидуалното спазване на религиозните норми, което не противоречи на идеята за материалното благополучие. В резултат от това, вместо да търси цивилизационна алтернатива, „пазарният ислям” поощрява стремежа към лично благополучие, самореализация и икономически успех. Така се формират „позитивно мислещи” мюсюлмани, с хедонистично поведение и отворени за новите течения на модерната „синкретична духовност”. 
На второ място, ако преди процесът на ислямизация се характеризираше с тясното взаимодействие между религиозното и политическото начало, днес религиозното начало все повече се измества към икономическата сфера. Този процес променя манталитета на мюсюлманите, пораждайки нови мисловни категории, които позволяват в ислямската етика да бъдат инкорпорирани отделни елементи на протестантската етика. По този начин се поставят основите на своеобразна ислямска „теология на просперитета”, обосноваваща възможността западният свят да бъде завоюван не с помощта на оръжието или показната набожност, а чрез ефективната икономическа активност и конкуренцията.
На трето място, в резултат от всичко това, се осъществява утвърждаването, на религиозна основа, на предприемаческия дух, доминираща ценност в който е успехът. За младото поколение мюсюлмани, „обработени” с модерните теории за мениджмънта, ислямът се превръща от войнствена религия в идеология на парите. Усвоените от това поколение концепции за управление ефективността на производството, формират в съзнанието му нови идеали на индивидуализъм и просперитет, които са призвани да заменят предишните политически идеали, оказали се неефективни за победата над западния свят.
На четвърто място, ставаме свидетели вече не на радикална, а на неолиберална политизация на исляма, която е изключително изгодна за транснационалните елити. Нещата опират до това, че „пазарният ислям” на практика не подготвя създаването на глобална ислямска държава или повсеместното налагане на шариата, а по-скоро приватизация на държавата, която тотално я лишава от социалните и функции. Тоест, целта на новия ислям не е възраждането на халифата, а създаването на мощна мрежа от граждански общности, моделът на чиито отношения с държавата, силно напомня проекта на американските фундаменталисти за предаване пълномощията на държавните органи в ръцете на частни религиозни институции.
Така, в сянката на англосаксонската концепция за „цивилизационния сблъсък”, позволяваща представянето на исляма с чисто геополитически термини, като „ос на злото”, се крие съвършено различен процес – на поощряване и използване от транснационалните елити на т.нар. „пазарен ислям” за пълния демонтаж на социалната държава в европейските страни. Ако класическите ислямисти свързваха съдбата си с изграждането на нов халифат, днешните „нови мюсюлмани” утвърждават ценностите на „религията на парите” и работят за дезинтеграцията на европейското общество.
Геополитическата „полза”.
За транснационалните елити е изключително важно в Европа да има постоянни огнища на напрежение, които могат да бъдат разпалени във всеки момент, например, когато конкретно правителство се опита да излезе извън очертаните от тях рамки и да води политика, съобразена най-вече с националните интереси.
 Стимулирайки навлизането на огромни маси мюсюлмани на Стария континент, т.нар. „корпорокрация” се сдоби с удобен инструмент за контрол върху политическата и социална ситуация, който се оказва още по-ефективен, благодарение на последователно насажданите (от 90-те години насам) в европейските мюсюлмански общности идеи за неизбежния „сблъсък на цивилизациите”.
Автор: Д-р Александър Тодоров
Със съкращения и преработка от Андрей Марков

Няма коментари: