Точното събитие не е от значение и ще остане напълно незабелязано. Въпреки това ще е вододел в човешката история. За пръв път градското население на земята ще превиши селското. Впрочем, предвид неточността на преброяванията в Третия свят, този епохален преход може и вече да се е случил.
Земята се урбанизира дори по-бързо отколкото първоначално бе предвидено от Римския клуб в неговия прословут малтусиански доклад "Граници на растежа" от 1972 г.
През 1950 г. в света е имало 86 града с население над един милион; днес те са 480, а до 2016 г. ще са поне 550.
Градовете действително поеха две трети от експлозията на световното население след 1950 г. и към днешна дата растат с милион бебета и мигранти всяка седмица.
Днешното градско население (3,5 милиарда) е по-голямо от общото население на света през 1960. Същевременно селските райони в света достигнаха своята максимална населеност (3,6 милиарда) и ще започнат да намаляват след 2020 г.
В резултат на това бъдещото увеличение на световното население, което се очаква да достигне връх от десет милиарда през 2050 г., ще се случва изцяло в градовете.
През 1950 г. в света е имало 86 града с население над един милион; днес те са 480, а до 2016 г. ще са поне 550.
Градовете действително поеха две трети от експлозията на световното население след 1950 г. и към днешна дата растат с милион бебета и мигранти всяка седмица.
Днешното градско население (3,5 милиарда) е по-голямо от общото население на света през 1960. Същевременно селските райони в света достигнаха своята максимална населеност (3,6 милиарда) и ще започнат да намаляват след 2020 г.
В резултат на това бъдещото увеличение на световното население, което се очаква да достигне връх от десет милиарда през 2050 г., ще се случва изцяло в градовете.
1. Градският климактериум
Деветдесет и пет процента от това окончателно разгръщане на човечеството ще се случи в градовете на развиващите се страни, чието население ще се увеличи до близо 4 милиарда в хода на следващото поколение. (Действително сумарното градско население на Китай, Индия и Бразилия е вече приблизително равно на това на Европа плюс Северна Америка.)
Най-много внимание ще предизвика избуяването на огромни градове с население от над 8 милиона и, което е още по-впечатляващо, свръхголеми градове с повече от 20 милиона жители (което е приблизителното градско население на целия свят по времето на Френската революция).
През 1995 г. единствено Токио безспорно бе достигнало този праг.
До 2025 г. според "Икономически преглед на Далечния Изток" само Азия може би ще има десет или единадесет нови попълнения към списъка на градовете с такива размери, включително Джакарта (24,9 милиона), Дака (25 милиона) и Карачи (26,5 милиона). Шанхай, чийто ръст бе замразен с десетилетия от маоистката политика на умишлено намаляване на урбанизацията, може би ще има 27 милиона жители в огромните застроени площи около речното устие. Бомбай междувременно се очаква да достигне 33 милиона, въпреки че никой не знае дали такива огромни концентрации на бедност могат да бъдат устойчиви от биологическа или екологическа гледна точка.
Но въпреки че свръхголемите градове са най-ярките завезди на градския небосклон, три четвърти от тежестта на ръста на населението ще бъде поета от едва видими второстепенни градове и по-малки поселища: места, където, както обръщат внимание изследователите на ООН, "има слабо или никакво планиране за осигуряване на подслон и услуги за хората".
В Китай огромните метрополиси, въпреки изключителния им разтеж, всъщност са намалели като относителен дял от градското население. По-скоро средно големите градове и разрастналите се градчета поемат мнозинството от селската работна сила, която става излишна с пазарните реформи след 1979 г.
По същия начин в Африка подобното на супернова разрастване на няколко огромни града като Лагос (от 300 000 през 1950 г. до 10 милиона днес) се съпътства от превръщането на няколко дузини малки градчета и оазиса като Уагадугу, Нуакшот, Дуала, Антананариво и Бамако в градове, по-големи от Сан Франциско или Манчестър.
В Латинска Америка, където основните градове на съответните държави дълго време монополизираха растежа, второстепенните градове като Тихуана, Куритиба, Темуко, Салвадор и Белем сега се разрастват главоломно с "най-бързия растеж на градове между 100 и 500 хиляди жители."
В Китай огромните метрополиси, въпреки изключителния им разтеж, всъщност са намалели като относителен дял от градското население. По-скоро средно големите градове и разрастналите се градчета поемат мнозинството от селската работна сила, която става излишна с пазарните реформи след 1979 г.
По същия начин в Африка подобното на супернова разрастване на няколко огромни града като Лагос (от 300 000 през 1950 г. до 10 милиона днес) се съпътства от превръщането на няколко дузини малки градчета и оазиса като Уагадугу, Нуакшот, Дуала, Антананариво и Бамако в градове, по-големи от Сан Франциско или Манчестър.
В Латинска Америка, където основните градове на съответните държави дълго време монополизираха растежа, второстепенните градове като Тихуана, Куритиба, Темуко, Салвадор и Белем сега се разрастват главоломно с "най-бързия растеж на градове между 100 и 500 хиляди жители."
Освен това за урбанизацията трябва да се мисли като структурна трансформация по цялата дължина на селско-градския континуум и интензифицирано взаимодействие между всички негови точки. В южен Китай например, самите села се урбанизират и същевременно произвеждат епохална миграция. "Селата стават подобни по-скоро на пазарните или общински градчета, а средно големите градове се превръщат в големи." Резултатът в Китай и голяма част от Югоизточна Азия е един хермафродитен пейзаж – частично урбанизирани села, които може да са "важен нов път в човешките селища и развитие... една нито градска, нито селска форма, а смесване на двете, при което гъста мрежа от взаимодействия свързва голямо градско ядро със заобикалящите го региони."
В Индонезия, където подобен процес на градско-селска хибридизация е много напреднал в Джаботабек (областта на Джакарта), изследователите наричат тези новаторски модели на ползване на земята десокота и спорят дали са преходни или нов вид градско устройство.
В Индонезия, където подобен процес на градско-селска хибридизация е много напреднал в Джаботабек (областта на Джакарта), изследователите наричат тези новаторски модели на ползване на земята десокота и спорят дали са преходни или нов вид градско устройство.
Урбанистите разсъждават и върху процеса на вплитане на градовете от третия свят в удивителни нови мрежи, коридори и йерархии. Делтите на Перлената река (Хонконг - Гуанджоу) и на Яндзъ (Шанхай) заедно с коридора Пекин-Тианджин бързо се превръщат в градско-индустриални мегаполиси, сравними с Осака, долен Рейн или Ню Йорк – Филаделфия. Но това може би е едва първия етап от възникването на една още по-голяма структура: "един непрекъснат урбанизиран коридор, простиращ се от Япония и Северна Корея до Западна Ява." Шанхай тогава почти със сигурност би се наредил сред Токио, Ню Йорк и Лондон като един от "световните градове", контролиращи световната мрежа от капиталови и информационни потоци.
Този нов градски ред ще дойде с цената на увеличаващо се неравенство в рамките на градовете и помежду градове с различен размер и специализация. Древната пропаст в доходите и развитието между града и селото бива заменена днес от също толкова основополагаща бездна между средно големи градове и крайбрежните градове-великани.
Този нов градски ред ще дойде с цената на увеличаващо се неравенство в рамките на градовете и помежду градове с различен размер и специализация. Древната пропаст в доходите и развитието между града и селото бива заменена днес от също толкова основополагаща бездна между средно големи градове и крайбрежните градове-великани.
2. Назад към Дикенс
Видях неизброими тълпи, предварително обречени на тъмнина, мръсотия, мор, порок, мизерия и ранна смърт.
Дикенс, Декемврийско видение, 1850
Хода на урбанизацията в страните от Третия свят едновременно повтарят и смесват прецедентите от XIX и началото на XX век в Европа и Северна Америка. В Китай най-голямата индустриална революция в историята премества население колкото това на цяла Европа от селата в задушени от смог, гонещи небето градове. В резултат на това "Китай ще престане да бъде предимно селската страна, която е бил хилядолетия наред." Действително от върха на Свтовния финансов център в Шанхай може скоро да се отваря гледка към един обширен урбанизиран свят, какъвто надали си е представял Мао или дори Льо Корбюзие.
Но в по-голямата част от развиващия се свят ръстът на градовете не се задвижва от мощна промишленост и износ или огромен приток на чуждестранен капитал, както е в Китай (понастоящем половина чуждестранни инвестиции в развиващия се свят са в Китай).
Но в по-голямата част от развиващия се свят ръстът на градовете не се задвижва от мощна промишленост и износ или огромен приток на чуждестранен капитал, както е в Китай (понастоящем половина чуждестранни инвестиции в развиващия се свят са в Китай).
В резултат на това на другите места по света урбанизацията съвсем не е свързана с индустриализация или дори с развитие въобще. Някои биха казали, че това е резултат на една неизбежна тенденция: иманентната тенденция на силициевия капитализъм да къса връзката между ръст на производството и ръст на заетостта. Но в Африка на юг от Сахара, Латинска Америка, Близкия Изток и части от Азия урбанизацията без растеж е не толкова поради железния закон на развиващите се технологии, а е по-скоро наследство от една глобална политическа конюктура: дълговата криза от края на 70-те и последвалото, ръководено от МВФ преструктуриране на икономиките на Третия свят през 80-те.
Освен това урбанизацията в Третия свят поддържа своя главоломен темп (3,8% на година от 1960 г. до 1993 г.) по време на гладния период през 80-те и началото на 90-те въпреки падащите реални доходи, рязко покачващите се цени и огромната безработица.
Освен това урбанизацията в Третия свят поддържа своя главоломен темп (3,8% на година от 1960 г. до 1993 г.) по време на гладния период през 80-те и началото на 90-те въпреки падащите реални доходи, рязко покачващите се цени и огромната безработица.
Това "извратено" разрастване на градовете противоречи на каноничните икономически модели, които предричаха, че лошите отзиви заради рецесията в града би трябвало да забавят или дори да обърнат миграцията от селата.
Как могат градовете в Кот д’Ивоар, Танзания, Габон и другаде, където икономиката се свива с 2% до 5% годишно, все пак да подържат ръст от 5% до 8% на година ?
Част от тайната разбира се са политиките на дерегулация и "де-селянизация", налагани от МВФ (а сега и от Световната търговска организация), които ускоряват бягството на излишната в селата работна ръка към градските гета, въпреки че градовете вече не предлагат работа. Ръст на градското население въпреки стагниращия или отрицателен икономически растеж на градовете е крайната форма на това, което някои изследователи наричат "свръх-урбанизация."
Това е само една от няколкото неочаквани пътеки, по които неолибералният световен ред насочи хилядолетната урбанизация.
Как могат градовете в Кот д’Ивоар, Танзания, Габон и другаде, където икономиката се свива с 2% до 5% годишно, все пак да подържат ръст от 5% до 8% на година ?
Част от тайната разбира се са политиките на дерегулация и "де-селянизация", налагани от МВФ (а сега и от Световната търговска организация), които ускоряват бягството на излишната в селата работна ръка към градските гета, въпреки че градовете вече не предлагат работа. Ръст на градското население въпреки стагниращия или отрицателен икономически растеж на градовете е крайната форма на това, което някои изследователи наричат "свръх-урбанизация."
Това е само една от няколкото неочаквани пътеки, по които неолибералният световен ред насочи хилядолетната урбанизация.
Класическата социологическа теория от Маркс до Вебер разбира се вярва, че големите градове на бъдещето ще вървят по индустриалните стъпки на Манчестър, Берлин и Чикаго.
Действително Лос Анджелес, Сао Паоло, Пусан, а в днешно време и Сиудад Хуарес, Бангалор и Гуанджоу се приближават до тази класическа траектория. Но повечето южни градове са подобни на викториански Дъблин, който, както отбелязва Емет Ларкин е бил неподражаем сред "всичките царства на гета, произведени в западния свят през XIX век... [защото] неговите гета не са продукт на индустриалната революция. Дъблин в действителност страда повече от проблемите на деиндустриализацията, отколкото на индустриализацията между 1800 г. и 1850 г."
Действително Лос Анджелес, Сао Паоло, Пусан, а в днешно време и Сиудад Хуарес, Бангалор и Гуанджоу се приближават до тази класическа траектория. Но повечето южни градове са подобни на викториански Дъблин, който, както отбелязва Емет Ларкин е бил неподражаем сред "всичките царства на гета, произведени в западния свят през XIX век... [защото] неговите гета не са продукт на индустриалната революция. Дъблин в действителност страда повече от проблемите на деиндустриализацията, отколкото на индустриализацията между 1800 г. и 1850 г."
По същия начин Киншаса, Хартум, Дар ес Салам, Дака и Лима имат невеоятен ръст въпреки разорената индустрия, замествала някога вноса, свития публичен сектор и западащата средна класа.
Глобалните сили, които изтласкват хората от селата – механизацията в Ява и Индия, вносът на храна в Мексико, Хаити и Кения, граждански войни и суша из цяла Африка, повсеместното окрупняване на собствеността и конкуренцията между аграрни фирми с индустриални мащаби – изглежда подържат урбанизацията дори когато притегателната сила на града рязко намалява поради дълг и икономически спад.
Същевременно бързият градски растеж в ситуация на структурни промени, девалвация на валутата и отегляне на държавата се оказва безотказна рецепта за произвеждане на гета от бараки. В резултат на това голяма част от градския свят се връща в назад в епохата на Дикенс.
Глобалните сили, които изтласкват хората от селата – механизацията в Ява и Индия, вносът на храна в Мексико, Хаити и Кения, граждански войни и суша из цяла Африка, повсеместното окрупняване на собствеността и конкуренцията между аграрни фирми с индустриални мащаби – изглежда подържат урбанизацията дори когато притегателната сила на града рязко намалява поради дълг и икономически спад.
Същевременно бързият градски растеж в ситуация на структурни промени, девалвация на валутата и отегляне на държавата се оказва безотказна рецепта за произвеждане на гета от бараки. В резултат на това голяма част от градския свят се връща в назад в епохата на Дикенс.
Удивителното преобладаване на такива гета е основна тема на историческия и мрачен доклад, публикуван от програмата на Обединените нации за човешки селища (UN - Habitat).
"Предизвикателството на гетата" е първата действително глобална оценка на градската бедност. Той умело интегрира различни изследвания на отделни случаи в различни градове от Абиджан до Сидни с глабални данни за домакинствата, които за пръв път включват Китай и бившия Съветски блок. (Авторите от ООН признават особената заслуга на Бранко Миланович – икономиста на Световната банка, който пръв ползва микро-изследвания като мощна лупа за изучаването на растящото глобално неравенство. В един от своите доклади Миланович обяснява: "за пръв път в човешката история изследователите имат сравнително точни данни за разпределението на доходите и благосъстоянието [разходи и консумация] сред повече от 90% от земното население.")
"Предизвикателството на гетата" е първата действително глобална оценка на градската бедност. Той умело интегрира различни изследвания на отделни случаи в различни градове от Абиджан до Сидни с глабални данни за домакинствата, които за пръв път включват Китай и бившия Съветски блок. (Авторите от ООН признават особената заслуга на Бранко Миланович – икономиста на Световната банка, който пръв ползва микро-изследвания като мощна лупа за изучаването на растящото глобално неравенство. В един от своите доклади Миланович обяснява: "за пръв път в човешката история изследователите имат сравнително точни данни за разпределението на доходите и благосъстоянието [разходи и консумация] сред повече от 90% от земното население.")
"Предизвикателството на гетата" е необичаен и със своята интелектуална честност. Един от изследователите, свързани с доклада казва, че "типовете от "Вашингтонския консенсус" (Световната банка, МВФ и т.н.) винаги са настоявали да определят проблема с бедните квартали не като проблем на глобализацията и неравенството, а като резултат на ‚лошо управление‘." Новият доклад обаче къса с традиционната за ООН предпазливост и самоцензура и открито обвинява неолиберализма, особено програмите за структурно приспособяване на МВФ .
"Основната посока на държавните и на международните намеси през последните 20 години в действителност е увеличила градската бедност и гетата, увеличила е изключването и неравенството и е отслабила градските елити в техните усилия да ползват градовете като двигатели на растеж."
"Основната посока на държавните и на международните намеси през последните 20 години в действителност е увеличила градската бедност и гетата, увеличила е изключването и неравенството и е отслабила градските елити в техните усилия да ползват градовете като двигатели на растеж."
Докладът определено пренебрегва (или оставя за следващи доклади на ООН-Хабитат) някои от най-важните въпроси, свързани с ползването на земя, които следват от свръх-урбанизацията и неформалното заселване, включително безразборното застрояване, влошаването на околната среда и градските опасности. Той също така не осветлява процеса на прогонване на работна сила от селата и не включва обширната и бързо увеличаваща се литература по половите измерения на градската бедност и неформалната трудова заетост. Но като оставим настрана тези дребни възражения, докладът остава безценно изложение, което усилва откритията на спешни изследвания чрез институционалния авторитет на ООН.
Ако докладите на Междуправителствения панел, посветен на промените в климата представляват безпрецедентен научен консенсус по отношение на опасностите от глобалното затопляне, то докладът за бедните квартали разгласява също толкова авторитетно предупреждение за глобалната катастрофа на градската бедност.
Ако докладите на Междуправителствения панел, посветен на промените в климата представляват безпрецедентен научен консенсус по отношение на опасностите от глобалното затопляне, то докладът за бедните квартали разгласява също толкова авторитетно предупреждение за глобалната катастрофа на градската бедност.
3. Урбанизацията на бедността
Планината от боклук изглежда се простираше много надалеч, а след това постепенно, без забележим знак или граница преминаваше в нещо друго. Но какво?
Объркано струпване на конструкции без улици. Кашони, шперплати и гниещи дъски, ръждясващите коруби на коли без прозорци, бяха нахвърляни заедно, образувайки обиталище.
Майкъл Телуел, Колкото по-тежко, 1980
За първа публикувана дефиниция на "slum" (гето) се сочи тази във Vocabulary of the Flash Language (Речник на уличния език) на Во от 1812 г., където е синоним на "рекет" или "престъпна дейност." По време на холерата от 30-те и 40-те години на XIX век обаче "slum" е нещо, в което бедните живеят, а не нещо, с което се занимават.
Едно поколение по-късно места в Америка и Индия биват определяни като гета и те биват разпознати като световно явление. "Класическите гета" е изключително местно явление, специфично до стапен да е живописно, но реформаторски настроените като цяло се съгласяват с Чарлз Буут, че всички гета се характеризират със смесица от разнебитени жилища, пренаселеност, бедност и пороци. За либералите през XIX век разбира се моралното измерение е от решаващо значение и гетото бива привиждано преди всичко като място, където "утайката" на обществото загнива в неморално и често бунтовно великолепие.
Авторите на доклада на ООН отхвърлят викторианските клевети, но иначе запазват класическото определение: пренаселеност, некачествено или незаконно строителство, недостатъчен достъп до чиста вода и канализация и несигурно владение.
Едно поколение по-късно места в Америка и Индия биват определяни като гета и те биват разпознати като световно явление. "Класическите гета" е изключително местно явление, специфично до стапен да е живописно, но реформаторски настроените като цяло се съгласяват с Чарлз Буут, че всички гета се характеризират със смесица от разнебитени жилища, пренаселеност, бедност и пороци. За либералите през XIX век разбира се моралното измерение е от решаващо значение и гетото бива привиждано преди всичко като място, където "утайката" на обществото загнива в неморално и често бунтовно великолепие.
Авторите на доклада на ООН отхвърлят викторианските клевети, но иначе запазват класическото определение: пренаселеност, некачествено или незаконно строителство, недостатъчен достъп до чиста вода и канализация и несигурно владение.
Това многоизмерно определение е всъщност много консервативен критерий за това какво може да бъде прието за гето: много читатели ще бъдат изненадани от противоречащото на опита откритие на ООН, че едва 19,6% от градското население на Мексико живее в гета. Все пак, дори с това ограничено определение, докладът изчислява, че през 2001 г. поне 921 милиона души обитават гета: бройка, приблизително равна на населението на целия свят по времето, когато младия Енгелс за пръв път се впуска из опасните улици на Манчестър.
Жителите на такива гета съставляват потресаващите 78,2% от градското население на най-слабо развитите страни и една трета от цялото световно градско население.
Ако екстраполираме възрастовата структура на повечето страни от третия свят, поне половината жители на тези гета са на възраст под 20 години .
Жителите на такива гета съставляват потресаващите 78,2% от градското население на най-слабо развитите страни и една трета от цялото световно градско население.
Ако екстраполираме възрастовата структура на повечето страни от третия свят, поне половината жители на тези гета са на възраст под 20 години .
Най-високият дял на жители на такива гета е в Етиопия (смайващите 99,4% от градското население), Чад (също 99,4%), Афганистан (98,5%) и Непал (92%). Най-бедното градско население обаче вероятно е в Мапуто и Киншаса, където (според други източници) две трети от жителите изкарват по-малко от цената на минималната необходима дневна порция храна.
В Делхи градоустроителите горчиво се оплакват от "гета в гетата" – незаконното настаняване в малкото открити пространства на периферните квартали с нови жилища, в които старите градски бедняци са били насилствено настанени в средата на 70-те.
В Кайро и Пном Пен новодошлите в града завземат или наемат покривните пространства, създавайки градове-гета във въздуха.
В Делхи градоустроителите горчиво се оплакват от "гета в гетата" – незаконното настаняване в малкото открити пространства на периферните квартали с нови жилища, в които старите градски бедняци са били насилствено настанени в средата на 70-те.
В Кайро и Пном Пен новодошлите в града завземат или наемат покривните пространства, създавайки градове-гета във въздуха.
Населението на гетата бива често преднамерено и понякога съществено недоброявано. В края на 80-те например Банкок има официален дял на бедност от 5%, но изследванията показват, че близо една четвърт от населението (1,16 милиона) живее в бараки и незаконни лагери.
ООН също наскоро откри, че непреднамерено недоброява градската бедност с големи разлики. Обитателите на гета в Ангола например са вероятно два пъти по-многобройни отколкото първоначално се е смятало. По подобен начин е бил подценен броят на бедните селища в Либерия, което не е учудващо предвид че Монровия утроява населението си за една година (1989-90 г.) с паническото бягство на селско население от бруталната гражданска война.
ООН също наскоро откри, че непреднамерено недоброява градската бедност с големи разлики. Обитателите на гета в Ангола например са вероятно два пъти по-многобройни отколкото първоначално се е смятало. По подобен начин е бил подценен броят на бедните селища в Либерия, което не е учудващо предвид че Монровия утроява населението си за една година (1989-90 г.) с паническото бягство на селско население от бруталната гражданска война.
На Земята вероятно има повече от четвърт милион такива квартали. Само петте големи метрополиса на южна Азия (Карачи, Бомбай, Делхи, Калкута и Дака) съдържат 15 000 отделни общности, живеещи в бараки с общо население от 20 милиона. Още по-голямо неселение се тълпи в бараките на Западна Африка, а други големи градски струпвания се разпростират из Мала Азия и етипоското плато; обгръщат полите на Андите и на Хималаите; експлодират встрани от небостъргачите на Мексико, Йоханесбург, Манила и Сао Паоло; и разбира се се разполагат по бреговете на реките Амазонка, Нигер, Конго, Нил, Тигър, Ганг, Иравади и Меконг.
Елементите на тази планета от гета са едновременно напълно взаимозаменими и спонтанно уникални: сред тях са bustee на Калкута, chawl и zopadpatti на Бомбай, katchi abadis на Карачи, kampong на Джакарта, iskwater на Манила, shammasa на Хартум, umjondolo на Дърбан, intra-murios на Рабат, bidonville на Абиджан, baladi на Кайро, gecekondu на Анкара, conventillo на Кито, favelas на Бразилия, villas miseria на Буенос Айрес, colonias populares на Мексико Сити.
Това са суровите антиподи на повсеместните фантастични пейзажи и жилищни комплекси, подобни на увеселителни паркове – буржоазните "Offworlds" (откъснати светове) на Филип К. Дик – в които глобалната средна класа все повече предпочита да се затваря.
Елементите на тази планета от гета са едновременно напълно взаимозаменими и спонтанно уникални: сред тях са bustee на Калкута, chawl и zopadpatti на Бомбай, katchi abadis на Карачи, kampong на Джакарта, iskwater на Манила, shammasa на Хартум, umjondolo на Дърбан, intra-murios на Рабат, bidonville на Абиджан, baladi на Кайро, gecekondu на Анкара, conventillo на Кито, favelas на Бразилия, villas miseria на Буенос Айрес, colonias populares на Мексико Сити.
Това са суровите антиподи на повсеместните фантастични пейзажи и жилищни комплекси, подобни на увеселителни паркове – буржоазните "Offworlds" (откъснати светове) на Филип К. Дик – в които глобалната средна класа все повече предпочита да се затваря.
Докато класическият бедняшки квартал е рушаща се част от вътрешността на града, новите по-често се разполагат на ръба на експлодиращите градове. Хоризонталното разширение на градове като Мексико, Лагос или Джакарта е невероятно и избуяването на гета е също толкова голям проблем, колкото избуяването на предградия в богатите държави. Развитата част от Лагос например се е удвоила за едно десетилетие от 1985 г. до 1994 г. Управителят на област Лагос казва на репортери, че "около две трети от общата територия от 3,577 квадратни километра на областта могат да бъдат определени като бараки или бедняшки квартали." Действително, както пише кореспондент на ООН,
голяма част от града е мистерия... неосветени магистрали минават покрай каньони от тлеещ боклук преди да преминат в неасвалтирани улици, виещи се през 200 бедняшки квартала, по чиито открити канали текат отпадъци... Никой не знае със сигурност числеността на населението – официално е 6 милиона, но повечето експерти го оценяват на 10 милиона, да не говорим за броя на убийствата всяка година или броя на заразените с ХИВ.
Лагос освен това е просто най-големия възел в коридора от квартали от бараки със 70 милиона души, който се простира от Абиджан до Ибадан: вероятно най-големия непрекъснат белег на градската бедност на Земята.
Екологията на гетата разбира се се върти около наличието на място за настаняване. Уинтър Кинг твърди в едно скорошно изследване, публикувано в "Харвардски юридически преглед", че 85% от градските жители на развиващия се свят са "незаконно настанили се". Неопределената собственост на земята и/или зле стопанисваната държавна собственост са в крайна сметка пукнатините, през които едно огромно население се е вляло в градовете.
Начините на заселване на гета варират в много широк спектър от високо дисциплинирани нашествия в земеделски терени в Мексико Сити и Лима до сложно организирани (но често незаконни) пазари на жилища под наем в покрайнините на Пекин, Карачи и Найроби. Дори в градове като Карачи, където градската периферия формално е държавна собственост, "огромни приходи от спекулации със земя... продължават да се вливат в частни сектор за сметка на домакинствата с нисък доход." Действително националните и местните управленски структури обикновенно се примиряват с незаконното заселване (и незаконните частни спекулации) стига да могат да контролират политическия облик на гетата и да извличат постоянен поток от подкупи или наеми. Без нотариални актове и собственост върху жилищата обитателите на гетата са принудени да приемат квази-феодална зависимост от местните длъжностни лица и партийни шефове. Отказът от преданост би могъл да доведе до насилствено изгонване или дори разчистване на цял квартал.
Начините на заселване на гета варират в много широк спектър от високо дисциплинирани нашествия в земеделски терени в Мексико Сити и Лима до сложно организирани (но често незаконни) пазари на жилища под наем в покрайнините на Пекин, Карачи и Найроби. Дори в градове като Карачи, където градската периферия формално е държавна собственост, "огромни приходи от спекулации със земя... продължават да се вливат в частни сектор за сметка на домакинствата с нисък доход." Действително националните и местните управленски структури обикновенно се примиряват с незаконното заселване (и незаконните частни спекулации) стига да могат да контролират политическия облик на гетата и да извличат постоянен поток от подкупи или наеми. Без нотариални актове и собственост върху жилищата обитателите на гетата са принудени да приемат квази-феодална зависимост от местните длъжностни лица и партийни шефове. Отказът от преданост би могъл да доведе до насилствено изгонване или дори разчистване на цял квартал.
Междувременно изграждането на жизненоважна инфраструктура изостава далеч зад темпа на урбанизация и гетата в градските покрайнини често нямат каквито и да било законни водопроводи, канализация, електроснабяване.
Бедните райони в градовете на Латинска Америка като цяло имат по-добри комунални услуги от Южна Азия, които на свой ред обикновено имат минимални градски услуги като водоснабдяване и електрификация, които липсват в много африкански гета.
Подобно на ранно-викториански Лондон заразяването на водата с човешки и животински отпадни води продължава да причинява хронични диярийни заболявания, които убиват поне два милиона градски бебета и малки деца всяка година.
Делът на африканците, които нямат достъп до канализация се оценява на 57%, а в градове като Найроби бедните са принудени да разчитат на "летящи тоалетни" (дефекация в найлонови пликчета).
В Бомбай пък проблемът с канализацията се измерва с една тоалетна чиния на 500 жители в бедните квартали.
Едва 11% от бедните квартали в Манила и 18% в Дака имат регламентирана система за отвеждане на мръсните води.
Без да се взима предвид бичът на ХИВ/СПИН, ООН преценява, че двама от пет обитатели на африканските гета живеят в бедност, която буквално представлява "опасност за живота."
Бедните райони в градовете на Латинска Америка като цяло имат по-добри комунални услуги от Южна Азия, които на свой ред обикновено имат минимални градски услуги като водоснабдяване и електрификация, които липсват в много африкански гета.
Подобно на ранно-викториански Лондон заразяването на водата с човешки и животински отпадни води продължава да причинява хронични диярийни заболявания, които убиват поне два милиона градски бебета и малки деца всяка година.
Делът на африканците, които нямат достъп до канализация се оценява на 57%, а в градове като Найроби бедните са принудени да разчитат на "летящи тоалетни" (дефекация в найлонови пликчета).
В Бомбай пък проблемът с канализацията се измерва с една тоалетна чиния на 500 жители в бедните квартали.
Едва 11% от бедните квартали в Манила и 18% в Дака имат регламентирана система за отвеждане на мръсните води.
Без да се взима предвид бичът на ХИВ/СПИН, ООН преценява, че двама от пет обитатели на африканските гета живеят в бедност, която буквално представлява "опасност за живота."
Градските бедни същевременно навсякъде са принудени да се заселват на опасни и иначе негодни за строж терени: свръхстръмни склонове, брегове на реки и мочурища. Също така те се настаняват в смъртоносните сенки на рафинерии, химически заводи, хвостохранилища или покрай ж.п. линии и магистрали. В резултат на това бедността води до катастрофи с безпрецедентна честота и мащаби в градовете като например хроничните наводнения в Манила, Дака или Рио, пожари на нефто- и газопроводи в Мексико Сити и Кубатао в Бразилия, катастрофата в Бопал в Индия, взрив на завод за амуниции в Лагос и смъртоносни свлачища в Каракас, Ла Пас и Тегучигалпа. Лишените от граждански права общности на градските бедняци освен това са уязвими от внезапни изблици на държавно насилие като позорното изриване с булдозери през 1990 г. на гетото Мароко от плажа на Лагос ("трън в очите на съседната общност от остров Виктория, крепост на богатите") или разрушаването посред мразовитата зима на огромния незаконен град Жейянкун в покрайнините на Пекин.
Но гетата, колкото и да са смъртоносни и несигурни, имат блестящо бъдеще. Селата още известно време ще съдържат мнозинството от бедните по света, но тази спорна титла ще им бъде отнета от градските гета до 2035 г. Поне половината от предстоящия взрив на градското население в Третия свят ще бъде в сметката на неформалните общности.
Два милиарда обитатели на гета до 2030 г. или 2040 г. е чудовищна, почти непонятна перспектива, но градската бедност не се изчерпва със самите гета. Действително докладът на ООН подчертава, че в някои градове мнозинството бедни всъщност живеят извън гетата в строгия смисъл на думата. Изследователите от "Градска обсерватория" на ООН предупреждават освен това, че до 2020 г. "бедните в градовете може да достигнат 45 до 50% от общото градско население."
Два милиарда обитатели на гета до 2030 г. или 2040 г. е чудовищна, почти непонятна перспектива, но градската бедност не се изчерпва със самите гета. Действително докладът на ООН подчертава, че в някои градове мнозинството бедни всъщност живеят извън гетата в строгия смисъл на думата. Изследователите от "Градска обсерватория" на ООН предупреждават освен това, че до 2020 г. "бедните в градовете може да достигнат 45 до 50% от общото градско население."
4. "Големият взрив" на градската бедност
Това развитие на градската бедност е нелинеен исторически процес. Бавното полепване на махали от бараки към градското ядро е разчленено от изригвания на бедност и внезапни експлозии на строеж на бараки.
Осемдесетте години, когато МВФ и Световната банка ползваха дълга като инструмент за преструктурирането на икономиките на по-голямата част от Третия свят, са и годините, когато гетата се превърнаха в неизбежно бъдеще не само за мигрантите от селата, но и за милиони традиционни градски жители, изхвърлени или доведени до мизерия от яростта на "приспособяването."
МВФ, действайки като съдия-изпълнител на големите банки и ползващ се с подкрепата на администрацията на Рейгън и на Буш, навсякъде предлага на бедните страни същата отровна чаша на обезценяване, приватизация, премахване на вносните мита и хранителните субсидии, наложено заплащане на здравеопазването и образованието и безскрупулно намаляване на публичния сектор.
В същото време ПСП опустошава дребните селски стопани като премахва субсидиите и ги избутва, без значение дали ще плуват или ще се удавят, на световните стокови пазари, доминирани от крупните земеделски бизнеси на развитите страни.
Както посочва Ха-Жун Чанг, ПСП лицемерно "избутва стълбата" (т.е. протекционистки изкупни цени и субсидии), която страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) исторически са ползвали в своето собствено изкачване от земеделие към градски стоки и услуги с висока добавена стойност.
Докладът на ООН стига до същия извод, изтъквайки, че "основната причина за увеличаване на бедността и неравенството през 80-те и 90-те години на XX век е отеглянето на държавата." В допълнение към наложеното чрез ПСП пряко намаляване на държавното харчене и собственост, авторите от ООН обръщат внимание и на по-изтънченото намаляване на държавния капацитет в резултат на "субсидиарността": прехвърлянето на власт към по-ниските ешелони на управлението и особен към неправителствени организации (НПО-та), директно свързани с големи международни агенции за помощ.
Докладът на ООН стига до същия извод, изтъквайки, че "основната причина за увеличаване на бедността и неравенството през 80-те и 90-те години на XX век е отеглянето на държавата." В допълнение към наложеното чрез ПСП пряко намаляване на държавното харчене и собственост, авторите от ООН обръщат внимание и на по-изтънченото намаляване на държавния капацитет в резултат на "субсидиарността": прехвърлянето на власт към по-ниските ешелони на управлението и особен към неправителствени организации (НПО-та), директно свързани с големи международни агенции за помощ.
На цялата, привидно децентрализирана структура й е чуждо понятието за национално представително управление, която добре служи на развития свят, а е много податлива на операциите на една глобална хегемония. Господстващата международна гледна точка (т.е. тази на Вашингтон) се превръща във фактическа парадигма на развитието, така че целият свят бързо се обединява в широката посока, зададена от това, което се подпомага от дарителите и международните организации.
Урбанизираните райони на Африка и Латинска Америка бяха най-засегнати от изкуствената криза, подготвена от МВФ и Белия дом. Действително в много страни икономическото въздействие на ПСП през 80-те, съчетано с продължителни суши, покачващи се цени на петрола, рязко покачващи се лихви и спадащи цени на стоките е по-тежко и дълготрайно от Голямата депресия.
Балансът на структурното приспособяване в Африка, включва отлив на капитал, срив на производството, минимален или отрицателен приръст на печалбите от износ, драстични намаления в градските обществени услуги, покачване на цените и рязко намаляване на реалните заплати.
В Киншаса (аномалия или по-скоро предвестник на това, което предстои да се случи навсякъде?) оздравяването заличава средната класа от държавни служители и довежда до "невероятен спад на реалните заплати", който на свой ред, предизвиква кошмарно увеличение на престъпността и на хищнически банди.
В Дар ес Салаам разхода за обществени услуги на човек намаляват с 10% годишно през 80-те: практическо унищожаване на местната държава.
В Хартум либерализацията и структурното приспособяване довеждат според местни изследователи до 1,1 милиона "нови бедни": "предимно хора, които преди са имали заплати или са били служители в публичния сектор."
В Абиджан, един от новите тропически градове на Африка със значителен индустриален сектор и модерни градски услуги, строгото спазване на режима на ПСП довежда до деиндустриализация, срив на строителството и бързо влошаване на обществения транспорт и канализацията.
В Латинска Америка ПСП (често прилагани от военни диктатури) дестабилизират селските икономики и опустошават заетостта и жилищното настаняване в градовете. През 1970 г. геваристките "фоко" теории на селските бунтове все още имат предвид една континентална реалност, където бедността в селата (75 милиона бедни) все още засенчва бедността в градовете (44 милиона бедни). Към края на 80-те обаче огромното мнозинство от бедните (115 милона през 1990 г.) живеят в градски colonias и villas miseria вместо на ферми или в села (80 милиона).
В Киншаса (аномалия или по-скоро предвестник на това, което предстои да се случи навсякъде?) оздравяването заличава средната класа от държавни служители и довежда до "невероятен спад на реалните заплати", който на свой ред, предизвиква кошмарно увеличение на престъпността и на хищнически банди.
В Дар ес Салаам разхода за обществени услуги на човек намаляват с 10% годишно през 80-те: практическо унищожаване на местната държава.
В Хартум либерализацията и структурното приспособяване довеждат според местни изследователи до 1,1 милиона "нови бедни": "предимно хора, които преди са имали заплати или са били служители в публичния сектор."
В Абиджан, един от новите тропически градове на Африка със значителен индустриален сектор и модерни градски услуги, строгото спазване на режима на ПСП довежда до деиндустриализация, срив на строителството и бързо влошаване на обществения транспорт и канализацията.
В Латинска Америка ПСП (често прилагани от военни диктатури) дестабилизират селските икономики и опустошават заетостта и жилищното настаняване в градовете. През 1970 г. геваристките "фоко" теории на селските бунтове все още имат предвид една континентална реалност, където бедността в селата (75 милиона бедни) все още засенчва бедността в градовете (44 милиона бедни). Към края на 80-те обаче огромното мнозинство от бедните (115 милона през 1990 г.) живеят в градски colonias и villas miseria вместо на ферми или в села (80 милиона).
Междувременно неравенствата в градовете експлодират. В Сантяго дикатурата на Пиночет изрива кварталите от паянтови бараки и изгонва доскоро радикалните скуотъри, принуждавайки бедните семейства да станат allegados, живеейки два или три пъти повече хора в същото жилище под наем.
В Буенос Айрес делът на най-богатите 10% от общия доход се увеличава от 10 пъти колкото този на най-бедните 10% през 1984 г. до 23 пъти през 1989 г.
В Лима, където стойността на минималната заплата пада с 83% по време на рецесията на МВФ, процента на семействата, живеещи под прага на бедността се увеличава от 17% през 1985 г. на 44% през 1990 г.
В Рио де Жанейро неравенството, измервано с класическите коефициенти на Джини се извисява от 0,58 през 1981 г. до 0,67 през 1989 г. Действително из цяла Латинска Америка 80-те години задълбочават пропастите и издигат върховете на най-крайната социална топография на света. (Според доклад на Световната банка от 2003 г. коефициентите Джини са с 10 пункта по-високи в Латинска Америка, отколкото в Азия, със 17,5 пункта по-високи отколкото в ОИСР и с 20,4 пункта по-виски отколкото в Източна Европа.)
В Буенос Айрес делът на най-богатите 10% от общия доход се увеличава от 10 пъти колкото този на най-бедните 10% през 1984 г. до 23 пъти през 1989 г.
В Лима, където стойността на минималната заплата пада с 83% по време на рецесията на МВФ, процента на семействата, живеещи под прага на бедността се увеличава от 17% през 1985 г. на 44% през 1990 г.
В Рио де Жанейро неравенството, измервано с класическите коефициенти на Джини се извисява от 0,58 през 1981 г. до 0,67 през 1989 г. Действително из цяла Латинска Америка 80-те години задълбочават пропастите и издигат върховете на най-крайната социална топография на света. (Според доклад на Световната банка от 2003 г. коефициентите Джини са с 10 пункта по-високи в Латинска Америка, отколкото в Азия, със 17,5 пункта по-високи отколкото в ОИСР и с 20,4 пункта по-виски отколкото в Източна Европа.)
Из целия трети свят икономическите трусове на 80-те години принудиха индивидите да се прегрупират около общите ресурси на домакинствата и особено около уменията за оцеляване и отчаяната изобретателност на жените.
В Китай и индустриализиращите се градове на югоизточна Азия милиони млади жени се закрепостиха към поточните линии и мизерията на фабриките.
В Африка и по-голямата част от Латинска Америка (с изключение на градовете по северната граница на Мексико) тази възможност не е била налична. Вместо това деиндустриализацията и рязкото намаляване на законната работа за мъжете принуждават жените да импровизират нови начини на препитание като работнички на парче, продавачки на алкохол, улични търговци, чистачки, перачки, вехтошарки, детегледачки и проститутки. В Латинска Америка, където трудовата заетост на градските жени винаги е била по-ниска отколкото на други континенти, наплива на жени в дейности от сектора на услугите в сивата икономика през 80-те е особено рязък. В Африка, където най-типичните представители на сивия сектор са жени, които държат незаконни кръчми или се занимават с разносна търговия. (Тези повсеместни и порочни мрежи на микроексплоатация на бедните, които експлоатират свръхбедните обикновено биват замазвани в разказите за сивия сектор.)
В Китай и индустриализиращите се градове на югоизточна Азия милиони млади жени се закрепостиха към поточните линии и мизерията на фабриките.
В Африка и по-голямата част от Латинска Америка (с изключение на градовете по северната граница на Мексико) тази възможност не е била налична. Вместо това деиндустриализацията и рязкото намаляване на законната работа за мъжете принуждават жените да импровизират нови начини на препитание като работнички на парче, продавачки на алкохол, улични търговци, чистачки, перачки, вехтошарки, детегледачки и проститутки. В Латинска Америка, където трудовата заетост на градските жени винаги е била по-ниска отколкото на други континенти, наплива на жени в дейности от сектора на услугите в сивата икономика през 80-те е особено рязък. В Африка, където най-типичните представители на сивия сектор са жени, които държат незаконни кръчми или се занимават с разносна търговия. (Тези повсеместни и порочни мрежи на микроексплоатация на бедните, които експлоатират свръхбедните обикновено биват замазвани в разказите за сивия сектор.)
Градската бедност изключително силно се феминизира и в страните от бившия СИВ след капиталистическото "освобождение" през 1989 г. През 90-те крайната бедност в бившите "страни в преход" (както ги нарича ООН) скача от 14 на 168 милиона: масово обедняване почти без прецедент в историята.
В световния счетоводен баланс тази икономическа катастрофа бива частично уравновесена от възхвалявания успех на Китай в повишаването на доходите в градовете по крайбрежието си, но китайското пазарно "чудо" идва с цената на "огромно увеличение на неравенството в заплащането сред градските работници... в периода 1988 г. до 1999 г." Особено негативно привилегировани са жените и малцинствата.
В световния счетоводен баланс тази икономическа катастрофа бива частично уравновесена от възхвалявания успех на Китай в повишаването на доходите в градовете по крайбрежието си, но китайското пазарно "чудо" идва с цената на "огромно увеличение на неравенството в заплащането сред градските работници... в периода 1988 г. до 1999 г." Особено негативно привилегировани са жените и малцинствата.
На теория разбира се 90-те години трябваше да поправят грешките на 80-те и да позволят на страните от Третия свят да си възвърнат загубеното и да намалят пропастта на неравенството, създадена от Плановете за структурно приспособяване. Страданието от приспособяването трябваше да бъде последвано от обезболяващото на глобализацията. В действителност, както с горчива ирония отбелязва доклада на ООН, 90-те са първото десетилетие, в което глобалното разрастване на градовете се случва в условията на почти утопична неокласическа пазарна свобода.
През 90-те търговията продължава да расте с почти безпрецедентен темп, затворените зони се отвориха и военните харчове намаляха... Всички основни суровини на производството поевтиняха, лихвите бързо спаднаха заедно с цените на основните стоки. Капиталовите потоци все по-малко бяха възпрепятствани от национален контрол и можеха бързо да се пренасочват към по-производителни области. При тези почти съвършени според господстващата неолиберална икономическа доктрина условия, човек би могъл да очаква това да бъде десетилетие на невиждан просперитет и социална справедливост.
В действителност обаче градската бедност продължава безспирно да се увеличава, а "пропастта между бедните и богатите страни се разтваря все повече също както се е случвало и през предишните 20 години, а в повечето страни неравенствата в доходите се увеличават или в най-добрия случай се стабилизират."
Към края на века глобалното неравенство, измервано от икономистите на Световната банка достига невероятно ниво на коефициента на Джини от 0,67. Математически това е равносилно на ситуация, в която най-бедните две трети от света получават нулев доход, а горната третина – целия доход.
Към края на века глобалното неравенство, измервано от икономистите на Световната банка достига невероятно ниво на коефициента на Джини от 0,67. Математически това е равносилно на ситуация, в която най-бедните две трети от света получават нулев доход, а горната третина – целия доход.
5. Човечество в излишък?
Бруталната тектоника на неолибералната глобализация след 1978 г. е аналогична на катастрофичните процеси, които по начало оформят "трети свят" по времето на късния Викториански империализъм (1870-1900).
При последния насилственото включване в световния пазар на огромните самозадоволяващи се селячества на Азия и Африка довежда до гладната смърт на милиони и изселването на още десетки милиони от традиционните им земи. Крайният резултат, както и в Латинска Америка, е селска "полу-пролетаризация": създаването на огромна глобална класа от доведени до мизерия полу-селяни и земеделски работници без екзистенциална сигурност, че ще могат да преживеят (В резултат на което XX век се превърна не във века на градски революции, както си представя класическия марксизъм, а на епохални селски бунтове и предимно селски войни за национално освобождение).
Структурното приспособяване изглежда наскоро доведе до също толкова фундаментално преобразяване на човешки съдби. Както заключават авторите на доклада на ООН: "вместо да бъдат място на ръст и просперитет, градовете са се превърнали в бунище, където се изхвърля излишъкът от населението, работещо в нискоквалифицираните, неосигурени и ниско платени индустрии на услугите и търговията от сивия сектор." "Възходът на [този] сив сектор" открито заявяват те "е... пряко следствие от либерализацията."
Действително работещата на черно глобална работническа класа (частично припокриваща се, но не и съвпадаща с населението на гетата) наброява почти един милиард, което я превръща в най-бързо нарастващата и най-безпрецедентна социална класа на Земята. Оцеляването на черно е новия основен начин на препитание в мнозинството градове в Третия свят.
Алехандро Портес и Кели Хофман наскоро оцениха цялостното отражение на ПСП и либерализацията върху класовата структура на градовете в Латинска Америка от 70-те насам. В съзвучие с изводите на ООН, те откриват, че както държавните служители, така и законно работещият пролетариат са намалели във всички държави от региона от 70-те години насам. В контраст с това работещите на черно, както и общото социално неравенство рязко са се увеличили. За разлика от някои изследователи, те правят едно важно разграничение между неформална дребна буржоазия ("съвкупността от собственици на микропредприятия, наемащи по-малко от 5 работници плюс професионалисти и техници, работещи за собствена сметка") и неформалния пролетариат ("съвкупността от самонаетите лица без към тях да се причисляват професионалисти и техници, домашни помощници и платени и неплатени работници в микропредприятията").
Те демонстрират как този бивш обществен слой – "микро-предприемачите," така обичани от северноамериканските бизнес училища, често са изместени специалисти от публичния сектор или освободени от работа опитни работници. От 80-те години на миналия век насам, броят им е нараснал от 5% на 10% от икономически активното градско население: една тенденция, която е отражение на "принудителното предприемачество, натрапено на бивши служители на заплата, поради спада на заетостта във формалния сектор."
Според доклада на ООН, общият брой на "неформалните" работници възлиза на около две пети от икономически активното население на развиващия се свят.
Според анализаторите към Интер-американ дивелъпмънт банк (Междуамериканска банка за развитие), към момента в "сивата" икономика е наета 57% от работната сила на Латинска Америка и на нея се падат 4 от 5 нови работни места.
Според други източници над половината от населяващите градовете индонезийци и 65% от жителите на Дака преживяват чрез "сивия" сектор. Проучвания в гетата, а и в градовете сочат, че неформалната икономическа активност обхваща 33% до 40% от градската заетост в Азия, 60% до 75% в Централна Америка и 60% в Африка.
Действително в субсахарските градове създаването на "формални работни места" буквално вече не съществува.
Проучване на градския пазар на труда в Зимбабве в условията на "стагфлационно" преструктуриране в началото на 90-те показва, че формалният сектор създава едва 10 000 работни места годишно, като същевременно градската работна сила нараства с над 300 000 за същия период.
Аналогично, прогнозите за гетата сочат, че през следващото десетилетие цели 90% от новоразкритите градски работни места в Африка ще бъдат в "сивия" сектор.
Според анализаторите към Интер-американ дивелъпмънт банк (Междуамериканска банка за развитие), към момента в "сивата" икономика е наета 57% от работната сила на Латинска Америка и на нея се падат 4 от 5 нови работни места.
Според други източници над половината от населяващите градовете индонезийци и 65% от жителите на Дака преживяват чрез "сивия" сектор. Проучвания в гетата, а и в градовете сочат, че неформалната икономическа активност обхваща 33% до 40% от градската заетост в Азия, 60% до 75% в Централна Америка и 60% в Африка.
Действително в субсахарските градове създаването на "формални работни места" буквално вече не съществува.
Проучване на градския пазар на труда в Зимбабве в условията на "стагфлационно" преструктуриране в началото на 90-те показва, че формалният сектор създава едва 10 000 работни места годишно, като същевременно градската работна сила нараства с над 300 000 за същия период.
Аналогично, прогнозите за гетата сочат, че през следващото десетилетие цели 90% от новоразкритите градски работни места в Африка ще бъдат в "сивия" сектор.
В това огромно множество от маргинализирани работници, съкратени градски служители и урбанизирани селяни пророците на саможивия капитализъм, вероятно ще съзрат обезумял от вълнение кошер от амбициозни предприемачи, копнеещи за права върху обществената собственост и нерегулирано конкурентно пространство. Очевидно обаче по-разумно би било да се погледне на неформалните работници, като на "активни" безработни, за които няма друг избор освен да се издържат по някакъв начин или да умрат от глад.
Стоте милиона бездомни деца по света едва ли ще обявят първично публично предлагане (IPO) на акции или ще започнат да сключват фючърси за дъвки. Нито пък мнозинството от седемдесетте милиона китайски "плаващи" работници от градските периферии ще се капитализират като дребни подизпълнители или ще се интегрират във формалната, градска работническа класа.
Неформалната работническа класа, която навсякъде е обект на микро и макро експлоатация, е повсеместно лишена от протекциите на трудовото законодателство и стандарти.
Истинската макроикономическа тенденция на неформалната заетост е възпроизвеждането на абсолютна бедност. Но ако неформалният пролетариат не е най-дребния от дребната буржоазия, то той не е и "армия от запасна работна сила" или "лумпенпролетариат" в архаичното тълкувание на XIX век. Със сигурност част от него е скрита работна сила за формалната икономика и редица проучвания разкриват как подизпълнителските мрежи на Уолмарт и на други мега-компании се разпростират дълбоко в нещастието на бедняшките квартали. В крайна сметка обаче, мнозинството от градските обитатели на гетата са действително и крайно бездомни в контекста на съвременната международна икономика.
Стоте милиона бездомни деца по света едва ли ще обявят първично публично предлагане (IPO) на акции или ще започнат да сключват фючърси за дъвки. Нито пък мнозинството от седемдесетте милиона китайски "плаващи" работници от градските периферии ще се капитализират като дребни подизпълнители или ще се интегрират във формалната, градска работническа класа.
Неформалната работническа класа, която навсякъде е обект на микро и макро експлоатация, е повсеместно лишена от протекциите на трудовото законодателство и стандарти.
Истинската макроикономическа тенденция на неформалната заетост е възпроизвеждането на абсолютна бедност. Но ако неформалният пролетариат не е най-дребния от дребната буржоазия, то той не е и "армия от запасна работна сила" или "лумпенпролетариат" в архаичното тълкувание на XIX век. Със сигурност част от него е скрита работна сила за формалната икономика и редица проучвания разкриват как подизпълнителските мрежи на Уолмарт и на други мега-компании се разпростират дълбоко в нещастието на бедняшките квартали. В крайна сметка обаче, мнозинството от градските обитатели на гетата са действително и крайно бездомни в контекста на съвременната международна икономика.
Гетата разбира се водят началото си от глобалното село, където неравнопоставената конкуренция с големите агро-индустриалци разкъсва "по шевовете" традиционното селско общество.
Изгубвайки "капацитета си за съхранение", селските области биват измествани от гетата и градската "инволюция" замества селската, като резервоар за излишна работна ръка, която може да просъществува само чрез все по-крайни прояви на самоексплоатация и все по-конкурентно разделение на вече гъсто запълнените "сървайвалистски" ниши. "Модернизацията", "Развитието" и сега свободният "Пазар" са получили своето. Работната сила на милиарди хора е била изхвърлена от световната система и кой може да очаква друг по-правдоподобен сценарий при неолиберално покровителство, под което тези хора е трябвало да бъдат реинтегрирани като продуктивни работници или масови потребители.
Изгубвайки "капацитета си за съхранение", селските области биват измествани от гетата и градската "инволюция" замества селската, като резервоар за излишна работна ръка, която може да просъществува само чрез все по-крайни прояви на самоексплоатация и все по-конкурентно разделение на вече гъсто запълнените "сървайвалистски" ниши. "Модернизацията", "Развитието" и сега свободният "Пазар" са получили своето. Работната сила на милиарди хора е била изхвърлена от световната система и кой може да очаква друг по-правдоподобен сценарий при неолиберално покровителство, под което тези хора е трябвало да бъдат реинтегрирани като продуктивни работници или масови потребители.
6. Маркс и Светият дух
Излиза, че последното капиталистическо сортиране на хората вече е започнало.
Глобалното разрастване на многобройния неформален пролетариат е преди всичко изцяло автентично структурно развитие, непредвидено нито от класическия марксизъм, нито от гурутата на модернизацията.
Гетата действително предизвикват социалната теория да възприеме новата идея за истинска глобална утайка, лишена от стратегическата икономическа сила на социализираната работна сила, но изцяло концентрирана в един свят от градове-коптори, опасващи укрепените анклави на градските богаташи.
Разбира се предразположеност към градска инволюция се наблюдава и през XIX век. Европейските индустриални революции се оказват неспособни да поемат целия приток на изместена селска работна ръка, особено след като континенталното земеделие е изправено пред опустошителната конкуренция на северноамериканските прерии през 70-те години на XIX век. Масовата имиграция към заселническите общности в Северна и Южна Америка и Океания, а също и Сибир, се оказват динамичен изпускателен винтил, който предотвратява бунтове в Дъблин, а също и разпространението на един вид анархизъм на ниските класи, зародил се в най-бедните части на южна Европа.
Днес, тъкмо напротив, излишната работна сила е изправена пред безпрецедентна бариера – буквално "велика стена" от високотехнологично гранично укрепление – възпираща широкомащабната имиграция към богатите държави. Също така, противоречиви програми за заселване на "погранични" райони като Амазония, Тибет, Калимантан и Ириан Джая водят до екологични катастрофи и етнически конфликти без да оказват значително влияние за намаляването на бедността в Бразилия, Китай и Индонезия.
Днес, тъкмо напротив, излишната работна сила е изправена пред безпрецедентна бариера – буквално "велика стена" от високотехнологично гранично укрепление – възпираща широкомащабната имиграция към богатите държави. Също така, противоречиви програми за заселване на "погранични" райони като Амазония, Тибет, Калимантан и Ириан Джая водят до екологични катастрофи и етнически конфликти без да оказват значително влияние за намаляването на бедността в Бразилия, Китай и Индонезия.
И така единствено гетата се оказват изцяло франчайзингово решение на проблема със складирането на излишното човечество на XXI век.
Но не са ли големите гета вулкани, готови да изригнат, както ужасено си е мислил на времето един викториански буржоа?
Или с увеличаване на броя на бедните, които се съревновават за едни и същи неформални остатъци, безмилостната дарвинова конкуренция ще доведе до самоунищожително общностно насилие, като най-висшата форма на градска инволюция?
До каква степен неформалният пролетариат притежава най-потентния от амулетите на марксизма – "историческа представителност"?
Възможно ли е отлъчената работна сила да бъде въплътена отново в един глобален еманципиращ проект?
Или социологията на протеста в осиромашалите мега-градове е регресирала до прединдустриалната градска тълпа, която епизодично се надига при наличието на консуматорски кризи, но иначе е лесно манипулируема чрез похвати като клиентелизъм, популистки спектакли и призиви за междуетническо разбирателство?
Или може би някакъв нов, неочакван, исторически прецедент, от рода на Харт и Негри, пъпли към свръх-града?
Но не са ли големите гета вулкани, готови да изригнат, както ужасено си е мислил на времето един викториански буржоа?
Или с увеличаване на броя на бедните, които се съревновават за едни и същи неформални остатъци, безмилостната дарвинова конкуренция ще доведе до самоунищожително общностно насилие, като най-висшата форма на градска инволюция?
До каква степен неформалният пролетариат притежава най-потентния от амулетите на марксизма – "историческа представителност"?
Възможно ли е отлъчената работна сила да бъде въплътена отново в един глобален еманципиращ проект?
Или социологията на протеста в осиромашалите мега-градове е регресирала до прединдустриалната градска тълпа, която епизодично се надига при наличието на консуматорски кризи, но иначе е лесно манипулируема чрез похвати като клиентелизъм, популистки спектакли и призиви за междуетническо разбирателство?
Или може би някакъв нов, неочакван, исторически прецедент, от рода на Харт и Негри, пъпли към свръх-града?
В действителност наличната литература по въпросите на бедността и градските протести предлага само някои отговори на тези така широкообхватни въпроси. Някои изследователи например биха се запитали дали етнически многообразните гета, в които живеят бедните или икономически хетерогенните неформални работници, всъщност "сами по себе си" представляват значима класа, а още по-малко потенциално активна "класа за самата себе си". Със сигурност неформалният пролетариат носи "радикални окови" в марксисткия смисъл, че има нищожен или никакъв интерес от запазването на съществуващия строй на производство. Но тъй като принудително напусналите родните си села преселници и неформални работници в по-голямата си част са лишени от адекватна заетост или са ограничени до обслужване домовете на богатите, те имат минимален достъп до културата на колективния труд или до голямата класова борба. Тяхното социално стъпало задължително трябва да е улицата или пазара на гетото, не фабриката или международната поточна линия.
Бунтовете на неформалните работници в бедняшките градове, преди всичко са епизодични и непостоянни. Обикновено са насочени към незабавни потребителски въпроси: окупиране на имоти в търсене на жилища на приемливи цени и бунтове срещу увеличението на цените на храните или на комуналните услуги. В миналото поне "градските проблеми на развиващите се общества обикновено са се решавали по-скоро чрез посредничеството на покровителско-клиентски взаимоотношения, отколкото с обществен активизъм."
След дълговата криза от 80-те години на XX век неопопулистките лидери в Латинска Америка имат изключителен успех в експлоатирането на отчаяното желание на бедните граждани за по-стабилно и предсказуемо структуриране на всекидневието им.
Градският неформален сектор е идеологически хаотичен в подкрепата си за популистки спасители: в Перу се сплотява около Фухимори, докато във Венецуела прегръща веруюто на Чавес. В Африка и Южна Азия, от друга страна, градският клиентелизъм много често се отъждествява с доминиращите етно-религиозни фанатици и кошмарните им амбиции за етническо прочистване. Печално известни примери са анти-мюсюлманската милиция към Одуанския народен конгрес и полуфашисткото движение Шив Сена в Бомбай.
След дълговата криза от 80-те години на XX век неопопулистките лидери в Латинска Америка имат изключителен успех в експлоатирането на отчаяното желание на бедните граждани за по-стабилно и предсказуемо структуриране на всекидневието им.
Градският неформален сектор е идеологически хаотичен в подкрепата си за популистки спасители: в Перу се сплотява около Фухимори, докато във Венецуела прегръща веруюто на Чавес. В Африка и Южна Азия, от друга страна, градският клиентелизъм много често се отъждествява с доминиращите етно-религиозни фанатици и кошмарните им амбиции за етническо прочистване. Печално известни примери са анти-мюсюлманската милиция към Одуанския народен конгрес и полуфашисткото движение Шив Сена в Бомбай.
Дали тази социология на протеста от "XVIII век" ще се запази в средата на XXI век?
Навярно миналото е лош пътеводител към бъдещето. Историята не е едностранна. Новият урбанизиран свят се развива с невероятна скорост и често в непредсказуеми посоки. Навсякъде продължителното акумулиране на бедност компрометира екзистенциалната сигурност и отправя необичайни предизвикателства към икономическата изобретателност на бедните. Вероятно има повратна точка, при която мръсотията, пренаселеността, алчността и насилието, съпътстващи градския живот, накрая поглъщат спонтанните любезности и мрежите за оцеляване в гетото. Със сигурност и в стария селски свят е имало прагове, често определяни от глада, преминаването на които е водело директно до изригване на социалното напрежение. Но все още никой не знае каква е социалната температура, при която новите градове на бедността се възпламеняват внезапно.
Навярно миналото е лош пътеводител към бъдещето. Историята не е едностранна. Новият урбанизиран свят се развива с невероятна скорост и често в непредсказуеми посоки. Навсякъде продължителното акумулиране на бедност компрометира екзистенциалната сигурност и отправя необичайни предизвикателства към икономическата изобретателност на бедните. Вероятно има повратна точка, при която мръсотията, пренаселеността, алчността и насилието, съпътстващи градския живот, накрая поглъщат спонтанните любезности и мрежите за оцеляване в гетото. Със сигурност и в стария селски свят е имало прагове, често определяни от глада, преминаването на които е водело директно до изригване на социалното напрежение. Но все още никой не знае каква е социалната температура, при която новите градове на бедността се възпламеняват внезапно.
Наистина поне за момента Маркс е отстъпил историческата сцена на Мохамед и Светия Дух. Ако Бог е умрял в градовете на индустриалната революция, то в пост-индустриалните градове на развиващия се свят, той се е надигнал от мъртвите. Контрастът между културите на градската бедност от двете епохи е забележителен. Както Хю Маклиъд демонстрира в академичното си изследване върху религията на викторианската работническа класа, Маркс и Енгелс са в голяма степен точни в схващането си, че урбанизацията освобождава работническата класа от религиозни влияния. Макар Глазгоу и Ню Йорк да са частични изключения "тълкуванието, асоцииращо отделянето на работническата класа от църквата с разрастването на класовото съзнание е в известен смисъл неопровержимо". Независимо, че малките църкви и разколните секти са процъфтявали в гетата, основното течение бил активния или пасивен атеизъм. През 80-те години на XIX век Берлин скандализира посещаващите го чужденци, като "най-безбожния град на света", а в Лондон до 1902 г. посещаемостта в църквите в пролетариатските Ийст енд и Докланд е едва 12% от възрастното население (и то предимно католици). В Барселона, разбираемо, по време на Трагичната седмица (Semana Tragica) анархистката работническа класа разграбва църквите, а в гетата на Санкт Петербург, Буенос Айрес и дори Токио войнствени работници жадно поглъщат новите веруюта на Дарвин, Кропоткин и Маркс.
Днес, от друга страна, популистки ислям и сектата на петдесетниците в християнството (и култът към Шиваджи в Бомбай) са заели социално пространство, аналогично на онова, заемано от социализма и анархизма през ранния XX век.
В Мароко например, където половин милион преселници от селските региони биват "поглъщани" от гъмжащите градове всяка година и където половината от населението е под 25 години, ислямистки движения като "Справедливост и развитие", основано от шейх Абдусалам Ясин, са се превърнали в така да се каже правителства на гетата, които организират вечерни училища, осигуряват юридическа помощ на жертвите на държавна злоупотреба, осигуряват лекарства за болните, субсидират поклонения и плащат за погребения. Както министър-председателят – Абдерахман Юсуф, социалистическият лидер, който някога бе прокуден от монархията – неотдавна призна : "Ние (левите) сме се обуржоазили. Изолирали сме се от хората. Трябва отново да спечелим на своя страна кварталите на обикновените хора. Ислямистите съблазниха естествения ни електорат. Обещаха му рай на земята." Един от ислямистките лидери обаче заявил: "изправени пред безразличието на държавата и бруталността на всекидневието, благодарение на нас хората откриха солидарност, взаимопомощ, братство. Те разбраха, че ислямът е хуманизъм."
В Мароко например, където половин милион преселници от селските региони биват "поглъщани" от гъмжащите градове всяка година и където половината от населението е под 25 години, ислямистки движения като "Справедливост и развитие", основано от шейх Абдусалам Ясин, са се превърнали в така да се каже правителства на гетата, които организират вечерни училища, осигуряват юридическа помощ на жертвите на държавна злоупотреба, осигуряват лекарства за болните, субсидират поклонения и плащат за погребения. Както министър-председателят – Абдерахман Юсуф, социалистическият лидер, който някога бе прокуден от монархията – неотдавна призна : "Ние (левите) сме се обуржоазили. Изолирали сме се от хората. Трябва отново да спечелим на своя страна кварталите на обикновените хора. Ислямистите съблазниха естествения ни електорат. Обещаха му рай на земята." Един от ислямистките лидери обаче заявил: "изправени пред безразличието на държавата и бруталността на всекидневието, благодарение на нас хората откриха солидарност, взаимопомощ, братство. Те разбраха, че ислямът е хуманизъм."
Еквивалентът на популисткия ислям в гетата на Латинска Америка и на по-голямата част от субсахарска Африка е петдесятничеството. В наши дни християнството далеч не е западна религия (две трети от последователите му живеят извън Европа и Северна Америка), а мисиите на петдесятническата църква са най-динамичното му разклонение в градовете на бедността. Наистина историческата обособеност на петдесятничеството е такава, че то се явява първата значима световна религия, зародила се почти изцяло в модерното градско гето. Водещо началото си от ранния, възторжен методизъм и афро-американския спиритуализъм, петдесятничеството се "пробужда", когато Светият Дух дал дарбата на езиците на събралото се за молитва междурасово множество в един беден квартал на Лос Анджелис (улица Азуса) през 1906 г. Обединени от кръщението на духа, чудодейните изцеления, каризмата и предхилядолетното убеждение, че предстои световна война между капитала и работната сила, ранното американско петдесятничество – както религиозните историци многократно са изтъквали – възниква като "пророческа демокрация" чийто селски и градски последователи респективно се припокриват с поддръжниците на популизма и на синдиката "Индустриални работници на света" (IWW, наричани също The Wobblies). Действително, също като организаторите от синдиката на индустриалните работници, ранните петдесятнически мисионери в Латинска Америка и Африка "често живеели в крайна бедност, разполагали с оскъдни или никакви средства, рядко знаели къде ще пренощуват или как ще си осигурят следващото ядене." Също така не преотстъпили нищо на синдиката в яростното осъждане на несправедливостите на индустриалния капитализъм и неизбежната разруха, до която той води.
Симптоматично, първото бразилско паство, в един от анархо-работническите квартали на Сао Паоло, е основано от италиански занаятчия – имигрант, който заменил Ерико Малатеста с Духа в Чикаго.
В Южна Африка и Родезия, петдесятничеството полага ранните си основи в миньорските селища и гетата, където, според Джийн Комаров "сякаш си пасна с традиционните концепции за прагматичните духовни сили и компенсира обезличаването и безсилието на градското работно преживяване." Отдавайки по-значима роля на жените от другите християнски църкви и изключително застъпващо се за въздържанието и умереността, петдесятничеството, винаги е било особено притегателно за най-осиромашалия слой на бедняшките класи: изоставени съпруги, вдовици и самотни майки. След 1970 г., предимно поради апела си към жените от гетата и репутацията си на нерасистко движение, петдесятничеството прераства във вероятно най-голямото самоорганизирало се движение от бедно градско население на планетата.
В Южна Африка и Родезия, петдесятничеството полага ранните си основи в миньорските селища и гетата, където, според Джийн Комаров "сякаш си пасна с традиционните концепции за прагматичните духовни сили и компенсира обезличаването и безсилието на градското работно преживяване." Отдавайки по-значима роля на жените от другите християнски църкви и изключително застъпващо се за въздържанието и умереността, петдесятничеството, винаги е било особено притегателно за най-осиромашалия слой на бедняшките класи: изоставени съпруги, вдовици и самотни майки. След 1970 г., предимно поради апела си към жените от гетата и репутацията си на нерасистко движение, петдесятничеството прераства във вероятно най-голямото самоорганизирало се движение от бедно градско население на планетата.
Макар че неотдавнашните твърдения за "над 533 милиона последователи по света през 2002 г." вероятно са преувеличени, възможно е разбира се цифрата да е наполовина. По общо мнение 10% от населението на Латинска Америка са петдесятници (около 40 милиона), а също така движението е единственият най-значим културологичен отговор на експлозивната и травмираща урбанизация. С разпространението на петдесятничеството в глобален мащаб, неизбежно се наблюдават някои отличителни течения и социологии. Но ако в Либерия, Мозамбик и Гватемала американско финансираните църкви са послужили като вектори на диктатура и репресия и ако сега някои щатски паства биват внедрявани в мейнстрийм фундаментализма на предградията, мисионерската петдесятъчна вълна в Третия свят остава близо до изначалния хилядолетен дух на улица Азуса. Най-вече в Бразилия, Петдесятничеството остава религия на неформалната периферия. В Перу, където петдесятничеството се разпростира почти експоненциално сред обширните гета (barriadas) на Лима Разпространението на сектите и на неформалната икономика са взаимоследствия на едното от другото. Това е първата автономна, масова религия на Латинска Америка. Лидерите и може и да не са демократични, но пък произлизат от същата социална класа.
За разлика от популисткия ислям, който се фокусира върху цивилизационната приемственост и междукласовата солидарност на вярата, петдесятничеството, в традицията на своя африканско-американски произход, запазва фундаментално изгнаническа си същност. Въпреки че, също като исляма в гетата, то адекватно се съотнася към потребностите за оцеляване на неформалната работническа класа (организирайки мрежи за взаимопомощ за бедните жени, предлагайки изцеление чрез вярата, като парамедицина, помагайки при възстановяването на алкохолно и наркотично зависими, предпазвайки децата от изкушенията на улицата и прочие), неговата крайна презумпция е, че градският свят е покварен, несправедлив и непоправим. Тепърва остава да разберем дали тази религия на маргинализираните в гетата на неоколониалната модерност не е в действителност една по-радикална съпротива от участието във формалната политика или работническите съюзи. Но с изцяло отсъстващите от гетата "леви", есхатологията на петдесятничеството достойно отрича нечовешката съдба на града от Третия свят, за която ни предупреждава доклада на ООН. Наред с това то приветства онези, които както структурно, така и в екзистенциален смисъл, действително живеят в изгнание.
Автор Майк Дейвис
Автор Майк Дейвис
Превод: Мартин Петров и Донка Александрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар