Войната на САЩ срещу Виетнам

Намесата на САЩ във Виетнам има близо тридесетгодишна история. Причините за нея трябва да се търсят, от една страна в разгръщащата се антиколониална борба на народите от Югоизточна Азия и решимостта им да защитават националната си независимост от нови претенденти за световно господство, а от друга в дълбоките изменения, които настъпват в света след края на Втората световна войнаи по-конкретно в бързото издигане на САЩ, като първа свръхсила в света. 
Въпреки, че в историята американската намеса във Виетнам никога няма да фигурира като официална война, парадоксално е, че това е най-голямото военно поражение на САЩ. Като изключим Втората световна война, никога досега американската държава не се е намесвала в конфликт с подобен мащаб и продължителност на военните действия, изискващ колосални разходи1*. Същевременно политическият ефект, който произвежда войната в самите Съединени щати и извън тях е огромен. Давайки оценка на Виетнамската война Уилфред Бърчет с пълно право казва: „Никога в историята толкова многочислена и богата нация не се е изправяла срещу толкова малък и беден народ“[1].

  
1. Предистория на откритата военна интервенция
 В периода на националното си възраждане виетнамският народ успява да се противопостави срещу всички опити за налагане на чуждо господство. Както през годините на Втората световна война виетнамците изгонват японските окупатори, така и през 1945 г. отблъскват гоминдановската армия на Чан Кай Ши. В годините на борбата към национално-освободителните тенденции се прибавят и силноизразените социални мотиви на виетнамските патриоти, които са принудени да се изправят с оръжие в ръка срещу своите сънародници – едрите земевладелци присъединили се към чуждестранните окупатори. Вследствие на Августовската революция се създава Демократична република Виетнам (ДРВ). Но през 1946 г. виетнамският народ за пореден път е принуден да води осемгодишна борба срещу набезите на френския колониализъм. Обезбокоена от възможността Виетмин2* да заздрави властта си и революционните настроения да обхванат целия Индокитайски полуостров, Франция извършва военна интервенция. Експедиционният корпус превзема столицата Ханой, а през 1949 г. френското правителство подписва споразумение със своето протеже – бившия император Бао Дай, съгласно което в Южен Виетнам се създава държава със столица Сайгон, която влиза в състава на Френския съюз. Обаче след катастрофалното поражение при Диен Биен Фу на плановете на френския колониализъм в Индокитай е сложен край3*.
 Успешното завършване на национално-освободителните борби на виетнамците се сблъсква с опасенията на САЩ, че Индокитай окончателно ще попадне в съветската сфера на влияние. Ето защо от самото начало САЩ оказват значителна военна помощ4* на Франция и до последния момент полагат усилия да бъде избегнато поражението. Непосредствено преди Диен Биен Фу между Франция и САЩ започва обсъждането на плана „Вотур“, съгласно който американски бомбардировачи трябва да разпръснат обкръжаващите виетнамски сили. Председателят на Съвета на началник-щабовете – адмирал Редфорд, дори предлага използването на тактическа атомна бомба.[2] Френско-американските планове обаче са осуетени, поради разгрома на френския експедиционния корпус при Диен Биен Фу и откриването на Женевската конференция. 
На масата на преговорите са взети изключително важни решния относно бъдещето на Индокитай. Лаос, Камбоджа и Южен Виетнам излизат от Френския съюз и получават национална независимост. 
Заключителните актове на конференцията от 20 – 21 юли 1954 г. , известни като Женевски споразумения, създават благоприятни предпоставки за обединението на Демократична република Виетнам / ДРВ/ и Южен Виетнам в една държава. Член 6 постановява, че територията на Виетнам за срок от две години е разделена от военна демаркационна линия, минаваща малко по на юг от 17-я паралел, която по никакъв начин не трябва да се тълкува като военна или териториална граница. Предвидено е през юли 1956 г. да бъдат проведени свободни избори в цялата страна, в резултат на които разделението да бъде премахнато. Изрично е забранено във Виетнам да бъдат разполагани военни сили на други държави. Отхвърля се възможността страните от Индокитай да членуват във военни съюзи или да сключват временни споразумения, предвиждащи съвместни военни действия с армиите на други държави.[3]
 През следващите години става ясно, че Женевските споразумения са добри пожелания, а не задължителни международни актове за държавите, според които постигнатите договорености влизат в разрез с външнополитическите им концепции. 
Краят на френската намеса във Виетнам поставя началото на откритите опити на САЩ да предотвратят бъдещото обединение на страната. 
Още през 1952 г. Съвета за национална сигурност в резолюция 124/2 изказва опасения, че загубата на която и да е страна от Югоизточна Азия ще има критични политически, икономически и психологически последствия върху американската политика. Съобразявайки се с тези изводи, управляващите във Вашингтон изрично отказват да подпишат Женевските споразумения, но дават официално обещание, че ще „...се въздържат от прилагането на сила или заплаха със сила“[4]
Отчитайки обществените настроения северно и южно от 17-я паралел, в Белия дом окончателно достигат до убеждението, че решенията на Женевската конференция влизат в пряко противоречие с външнополитическите интереси на САЩ, защото предвидените за юли 1956 г. избори означават сигурна победа за „комунистите“. 
На 12 август 1954 г. Съвета за национална сигурност в своя резолюция оценява Женевските споразумения като „катастрофални за САЩ“. 
На 20 август президентът Д. Айзенхауер одобрява секретна програма5*, предвиждаща американско проникване в Индокитай, чрез редица военни, политически и икономически мерки, които ще предотвратят „...увеличаванито на комунистическото влияние в Югоизточна Азия...“, което би означавало „...загуба на незаменими източници на суровини...“[5]
Намесата на САЩ е в съгласие с известната американска доктрина за запълване на „вакуума“ оставен от големите държави след тяхното оттеглянето от бившите им колониални владения. По предложение на Джон Ф. Дълес през септември 1954 г. в Манила се срещат представителите на САЩ, Англия, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Тайланд и Пакистан и сключват Договор за отбрана на Югоизточна Азия /СЕАТО/. Договорът предвижда съвместни действия от страна на съюзниците при възникване на опасна ситуация в региона. Едновременно с това е подписан протокол, съгласно който Лаос, Камбоджа и Южен Виетнам стават част от СЕАТО. С този акт се нарушават Женевските споразумения и се отправя открито предизвикателство към Китай, Северна Корея и в частност към правителството в Ханой.
През 1955 г. започва изпълнението на американската секретна програма на територията на Южен Виетнам. Американският възпитаник Нго Дин Дием извършва в Сайгон държавен преврат срещу Бао Дай6*. Президента Д. Айзенхауер изпраща писмо лично до Нго Дин Дием с искане „да се бойкотира плебисцитът“[6]
Новото правителство отменя насрочените за юли 1956 г. избори7*, което поражда огромно недоволство в страната. 
САЩ отпускат значителна военна и финансова помощ за новия режим. Южен Виетнам е наводнен от американски стоки отпускани съгласно „закон 480“, предвиждащ безвъзмездна икономическа помощ за приятелските режими. За периода 1955-1960 г. сумата на американските стоки и суровини достига 1.15 млрд. долара,[7] което създава впечатлението за процъфтяващ демократичен Южен Виетнам на фона на беден социалистически Северен Виетнам.
Сайгонските въоръжени сили за няколко години достигат 600 000 души – огромна армия, като се има предвид, че по време на интервенцията Франция разполага с 470 000 експедиционен корпус за всички индокитайски фронтове[8]. За да смаже вътрешното недоволство начело на тайната полиция е поставен брата на Дием – известния със своята бруталност Нго Дин Ну. Едва закрепил се, сайгонският режим започва преследвания срещу почти всички слоеве на населението. Разгромени са въоръжените будистки секти8*, политическите партии са унищожени, а десетки хиляди участници в антифренската съпротива са хвърлени в затворите, въпреки Женевските споразумения, които забраняват всякаква форма на дискриминация спрямо участниците във войната[9]
Най-голямата грешка, която допуска Нго Дин Дием е връщането на земята на бившите феодални собственици, което в страна като Виетнам автоматично превръща мнозинството от населението – селяните във врагове на режима. 
Многобройните малцинства на китайците и кхмерите са принудени да приемат виетнамски имена и обичаи, а по-малките малцинства са подложени на унищожение. Терористичните методи на сайгонския режим го лишават дори от подкрепата на заможните градски слоеве9*
Нго Дин Дием остава на власт благодарение единствено на щедрата финансова и военна помощ на САЩ. Американската пропаганда започва да го величае като „азиатския Чърчил“. Явно, давайки си сметка за истинското положение и като потвърждение на верноподанническите си чувства, при едно посещение през 1957 г. в САЩ Дием заявява: „...границите на САЩ се простират до 17-я паралел“[10].
 През 1959 г. сайгонсият режим приема закон № 10, който предвижда доживотен затвор или смъртно наказание за всеки, който е извършил или е имал намерение да извърши престъпления срещу сигурността на държавата[11]. Съгласно този закон са създадени придвижващи се из страната военни трибунали, които изпълняват присъдите изключително бързо посредством „придвижващи се“ заедно с тях гилотини на колела. Парадоксално е, че в същия ден в който Дием подписва закон № 10/59, случайно или не, главнокомандващият американските ВМС – адмирал Стамп му връчва медал...“За свобода“[12].
 Въпреки терора, или по-скоро като отговор на него, на 17 януари 1960 г. се случва неизбежното, когато в делтата на р. Меконг – най-гъсто населения район на Южен Виетнам, избухва селско въстание. До края на годината въстанниците контролират вече около 1/3 от територията на страната. На 20 декември 1960 г. е основан Национален фронт за освобождение на Южен Виетнам /НФОЮВ10*/. За председател на НФОЮВ е избран Нгуен Тхиу Тхо.[13]

 2. „Специалната война“
Избухването на въстанието в Южен Виетнам поражда сериозно безпокойство в Белия дом. Там стигат до извода, че концепцията на секретната програма от 1954 г. в условията на масова въоръжена съпротива срещу режима не е достатъчна и е нужно изработването на нова стратегия, която ще защити американските интереси и ще премахне заплахата от „комунистите“. 
Генерал Максуел Тейлър, който първоначално е специален военен съветник на президента Кенеди, а след това председател на Съвета на началник-щабовете, става основоположник на концепцията за „специалната война“. Тезата на Тейлър е основана върху известното изказване на Д. Ф. Дълес: „Нека азиатци се бият срещу азиатци“[14]
„Специалната война“ предвижда бойните части на САЩ да не са ангажирани пряко в нея, а „пушечното месо“ да се осигурява от местното население. 
Тази тактика има няколко важни предимства за Вашингтон. 
Първо, военните попълнения осигурени от местното население костват много по-малко на военния бюджет, отколкото предислоцирането и издръжката на редовната американска армия. 
Второ, сраженията между азиатци, в случая виетнамци, е за предпочитане, доколкото се елиминира възможността за сплотяване на силите на противника на национална основа и по същество войната се превръща в гражданска. 
Трето, само доларите ще бъдат американски, но не и пролятата кръв, която би донесла сълзи в американските домове. Така в случая се избягва потенциалната възможност външнополитическите неуспехи на САЩ да породят разделение в американското общество. 
И четвърто, Белия дом се застрахова от нежелани усложнения на международната сцена. 
По същество „специалната война„ предвижда САЩ да доставят всичко на марионетния режим в Сайгон – финансови средства, оръжия, военен и технически персонал и т.н., но не и „пушечно месо“. 
„Всъщност „специалната война“ не е нищо друго освен военния израз на американския неоколониализъм, тъй както „експедиционния корпус“ бе военният израз на класическия колониализъм“[15].
В началото на 1961 г. ЦРУ съобщава на Белия дом, че има сериозна опасност режимът на Нго Дин Дием да бъде свален от партизаните. Препоръчано е да се вземат спешни мерки. Незабавно ген. Тейлър е изпратен в Сайгон, от където с телеграма известява президента Кенеди, че трябва да се увеличи числото на американските военни съветници[16]. По това време в Южен Виетнам вече са изпратени около 3500 съветници, които планират стратегическите операции на сайгонската армия[17]. През май 1961 г. в Сайгон пристига вицепрезидентът Линдън Джонсън, който „поощрява“ Нго Дин Дием да се обърне с молба към САЩ за изпращане на американски войски11*. Сключено е военно споразумение, съгласно което в действие влиза плана Сталей-Тейлър, който предвижда умиротворяване на Южен Виетнам в рамките на 18 месеца т.е. до декември 1962 г. – това е официалното начало на „специалната война“.
 С цел НФОЮВ да бъде лишен от подкрепа, планът Сталей-Тейлър предвижда изграждането на 17 000 „стратегически селища“, в които да бъде концентрирано 10 млн.[18] от 14 млн. население на Южен Виетнам12*. Тези селища обхващат територия от няколко квадратни километра, в която са принуждавани да се преместят жителите на определен район. 
Всъщност това са замаскирани концентрационни лагери, оградени с бодлива тел и охранявани от военни подразделения. По-късно тези селища получават идиличното наименование „селища на новия живот“. 
Обаче опита на САЩ да лишат по този начин НФОЮВ от подкрепа и постоянни попълнения претърпяват провал. До 1964 г. са изградени едва 8000 „стратегически силища“, при това над 80% от тях малко след построяването са унищожени от населението[19]. По този начин основната точка на плана Сталей-Тейлър, да се разкъса връзката между партизанското движение и местното население13* не се осъществява.
Обезпокоени от развитието на „специалната война“, министърът на отбраната Макнамара и държавният секретар Ръск, през ноември 1961 г. изпращат до Кенеди меморандум, в който изказват опасенията си, че Южен Виетнам може да бъде загубен и затова САЩ и СЕАТО трябва да се намесят. Под намеса се има предвид дебаркирането на 6 американски сухопътни дивизии или около 205 хил. войници[20]. Това предложение на Макнамара е в явно противоречие с концепцията на „специалната война“, която не предвижда прякото ангажиране на американски войски в конфликта. Фактът, че самият военен министър предлага пряка интервенция, едва 6 месеца след началото на „специалната война“ е показателен за безпокойството, което е изпитвал Пентагона от кризата на режима в Сайгон. Въпреки, че САЩ дават ежедневно по 0.5 млн .долара за поддържането на сайгонския режим[21], съотношението на силите постоянно се изменя в полза на НФОЮВ. Военните капацитети във Вашингтон си дават сметка, че простото количествено увеличаване на броя на военните съветници и нарастването на сайгонската армия не са достатъчни за изпълнението на плана Сталей-Тейлър в предвидения осемнадесетмесечен срок. Въпреки това, Белия дом се придържа към набелязания план и единствено увеличава броя на съветниците. Ако в началото на 1961 г. те са около 3500, то през юли 1962 г. техният брой достига 5576, през октомври нараства на 16 732, а в края на 1963 г. – 25 хил.[22]
Умиротворяването на Южен Виетнам се превръща в една локална война срещу противник, който се ползва от подкрепа в цялата страна.
Бойците на НФОЮВ не могат още, да провеждат класически военни операции срещу многократно превъзхождащ ги противник. За сметка на това те извършват постоянни, неочаквано смели нападения срещу базите на противника. Създава се парадоксално положение, при което, колкото по-тясно САЩ се обвързват с войната в Южен Виетнам, колкото повече увеличават финансовата и военна помощ за сайгонския режим, толкова по-бързо нараства подкрепата за НФОЮВ, а освободените територии и пораженията на Нго Дин Дием се увеличават правопропорционално.
Постоянните неуспехи будят във Вашингтон съмнения относно ефективността на сайгонсия режим и подбудите на Нго Дин Дием. На 30 август 1963 г. помощник държавният секретар Р. Хилсмен изпраща паметна записка до президента, в която изразява опасенията си, че може би постоянните неуспехи са подтикнали Нго Дин Дием да започне тайни преговори с ДРВ. Той препоръчва сайгонският диктатор да бъде заменен с по-ефективен човек. На 17 септември Съвета за национална сигурност изпраща в Сайгон Р. Макнамара и М. Тейлър със специална мисия.[23]
Наредено им е да проучат обстановката на място, като съберат сведения за настроенията в армията и реалните възможности за смяна на режима. През октомври 1963 г. във Вашингтон окончателно надделява мнението, че загубилият всякъква популярност Нго Дин Дием е вече непригоден да защитава американските интереси. 
В края на октомври американският посланник в Сайгон Хенри Кабот Лодж14* – изпълняващ поръчките на ЦРУ, подготвя свалянето на Дием15*. „Новите лица“, които трябва да бъдат поставени в Сайгон са висши военни, недоволни от режима на Дием, но „убедени“ приятели на Америка. ЦРУ снабдява заговорниците с планове за разположението на верните на правителството войски и на 1 ноември 1963 г. то е свалено от власт[24]. Няколко дни по-късно братята Нго са убити от заговорниците. В Сайгон военните преврати започват да се извършват един след друг16*.  
Новата марионетка Зианг Ван Мин убива Нго Дин Дием и учредява генералски триумвират. След това Зианг Ван Мин е свален от Нгуен Кхан и т.н. 
От края на 1963 г. до средата на 1965 г. в Сайгон са извършени 13 военни преврата.[25]  
Нито една от тези групировки „не би се задържала на власт, дори за кратко време между двата „преврата“, ако не бяха американското оръжие и американските долари“[26].
 Още от 1961 г. САЩ предприемат масирани бомбардировки в пограничните райони на Южен Виетнам съгласно плана Сталей-Тейлър. Целта е да се изолират южновиетнамските партизани чрез създаването на т.нар. „мъртви зони“. Освен това провинциите, които сайгонското правителство вече не е способно да контролира се подлагат на масирани бомбардировки с цел реколтата да бъде унищожена. По този начин местното население е обречено на глад и е принудено да напусне пострадалите райони, с което НФОЮВ се лишава от подкрепа. 
Още през 1962 г. „Ню Йорк таймс“ признава, че тоновете дефлолианти, които се разпръскват върху територията на Южен Виетнам „са предначначени да изиграят важна роля за лишаването на комунистите от всякакви хранителни източници“[27]. Ето резултатите от действията на САЩ в рамките на „специалната война“:[28] 

Години
Колко 
пъти са
разпространени
 химикали
Брой 
на засегнатите
провинции
Брой 
на отровените
хора
Брой на убитите 
домашни животни
Унищожени 
области в хектари
1961
 11
 6
 182
 120
 560
1962
 40
 12
 1 120
 148
 11 030
1963
 192
 16
 9 000
 4 500
 320 000
1964
 —
 19
 11 000
 7 651
 500 230
1965
 26
 46 247
 700 000

Американската подкрепа за демократичните сайгонски правителства в периода 1954-1965 г. има следните резултати: проведени са 160 хил. големи „операции за прочистване“; убити са 170 хил. души; 800 хил. са ранени, много от които осакатени за цял живот; в над 1 000 затвора в страната има 400 хил. души; около 5 млн. живеят в „стратегически селища“. Един от всеки двама южновиетнамци е жертва на едно от горните престъпления.[29]
Въпреки терора на който е подложено цялото южновиетнамско население, освободените от НФОЮВ територии към средата на 1965 г. обхващат вече 4/5 от територията на страната, където е съсредоточено 10 млн. от 14 млн. население. Силите на партизаните дотолкова са нарастнали, че те вече осъществяват успешни нападения срещу американски военни бази, смятани за непристъпни крепости какъвто е случаят в Плейку. Ударът, който американците понасят в Плейку е твърде сериозен, защото тази казарма е смятана за основен стратегически пункт, чрез който Сайгон контролира Централен Виетнам. През първата половина на 1965 г. НФОЮВ унищожава около 20 елитни батальона на обединеното американо-сайгонско командване, в това число 4 батальона на елитната морска пехота. Партизаните предприемат постоянни нападения срещу лагерите за обучение на „специалните сили“, където американски специалисти по „антипартизанска борба“ обучават елитните части.[30]
През 1965 г. окончателно се разкрива цялата несъстоятелност на концепцията на „специалната война“. Символично признание за това е уволнението на ген. М. Тейлър. Сайгонското правителство е изправено пред поражение. За да прикрие причините за постоянните военни поражения и в търсене на нови врагове на САЩ Л. Джонсън заявява:“Тези неочаквани нападения станаха възможни в резултат на непрекъснатата инфилтрация на войски от Северен Виетнам“[31]

3. Войната срещу ДРВ 
Постоянните неуспехи срещу южновиетнамските партизани, хвърлят сянка на съмнение относно ефективността на американската военна машина. В Белия дом изпитват сериозни опасения, че примера на НФОЮВ може да стане заразителен и да се разпространи и в други части на света. 
През 1964 – 1965 г. САЩ вече са изоставили пред света ролята на външен наблюдател, който подтикван от високоморални съображения оказва безвъзмездна помощ на „независимото“ сайгонско правителство, изправено срещу залахата от кръвожадните комунисти. След свалянето на Нго Дин Дием за никого вече не е тайна, че Вашингтон окончателно взима в свои ръце борбата срещу Виетконг17*. Дори още в навечерието на преврата авторитетни американси вестници, като „Ню Йорк таймс“, който не може да бъде подозиран в симпатии към противника, без притеснение излизат със заглавни страници от рода на: „Можем ли с помоща на Нго Дин Дием да спечелим войната“. След 1 ноември 1963 г. САЩ разчитат, че с преминаването на сайгонската армия изцяло под командването на американските военни съветници, с наказателни акции и с масирани бомбардировки ще са способни за кратко време да умиротворят страната. Както видяхме вече резултатът е точно обратен.
 За да оправдае неуспехите си и да обясни на избирателите, защо въпреки всички усилия войната в Южен Виетнам няма изгледи да завърши скоро, защо всички говорят за „войната на САЩ“, Белия дом измисля мита за подривната дейност на ДРВ на юг от 17-я паралел. 
Още през 1961 г. У. Ростоу – член на Съвета за национална сигурност предлага „да се отмъсти на ДРВ“[32]. В споменатата вече паметна записка от 30 август 1963 г. помощник държавният секретар Р. Хилсмен изразява мнението си, че Южен Виетнам не може да бъде умиротворен без отстраняване на комунистите в Северен Виетнам. Разсекретените през 1971 г. архиви доказват, че още от 1955 г. ЦРУ чрез сайгонския режим предприема редица диверсионни операции срещу правителството в Ханой[33]. Обаче през 1964 г. пред вашингтонските стратези затъващи в южновиетнамското блато с цялата острота застава въпросът: А сега на къде? Дори и на тях им става ясно, че въпреки всички хвърлени усилия съпротивата на НФОЮВ не само не може да бъде сломена, но обхваща все по големи територии. Отчитайки, че са достигнали до намеса с мащабите на неприкрита военна интервенция, американските управляващи кръгове си дават сметка, че оттеглянето означава признаване пред целия свят на собственото си военно поражение. САЩ избират другия път.
 Започват да се сипят едно след друго обвинения срещу ДРВ, че въоръжава южновиетнамските партизани, че всъщност НФОЮВ не са никакви партизани, а преоблечени северновиетнамски войници, с което Ханой грубо се намесва във вътрешните работи на суверенното сайгонско правителство18*
Американската пропаганда започва да твърди, че САЩ не просто оказва подкрепа на Сайгон, но са принудени сами да защитават националните си интереси срещу откритите военни провокации на ДРВ19*. Проблемът придобива морални измерения, когато се обявява, че е въпрос на чест САЩ да защитят сайгонското правителство с което са подписали споразумения за взаимопомощ. Ако не го направят какво ще си помислят другите им „съюзници“? 
Тези, които с действията си не остават ненарушен член на Женевските споразумения, изведнъж се превръщат в най-големи защитници на потъпканото международно право: „Във Виетнам, САЩ не са искали нищо повече от това да защитават съществуващото отпреди статукво т.е. независим Южен Виетнам при условията /?/ на Женевските споразумения от 1954 г.“20*. Защитата на Женевските споразумения се превръща в основна точка от американската пропаганда, постоянно присъстваща във военната риторика на Л. Джонсън.
 И до днес САЩ не са дали нито едно убедително доказателство за намесата на Ханой в Южен Виетнам преди 1965 г. Нещо повече. Смятам, че „тонкинският инцидент“, за който след малко ще бъде споменато, е най-силното доказателство, което Съединените щати дават срещу собствените си твърдения, че ДРВ въоръжава НФОЮВ и извършва диверсионни акции на територията на Южен Виетнам. Защото след като неясните обяснения на президента Л. Джонсън пред Сената и Конгреса се оказват напълно достатъчни „тонкинската резолюция“ да бъде гласувана почти с пълно мнозинство, само можем да предполагаме каква буря от възмущение щяха да предизвика представянето на убедителни доказателства за подривната дейност на Северен Виетнам, не само в САЩ, но и сред техните съюзници. 
 Разсекретените през 1971 г. архиви ясно доказват, че зад цялата пропагандна кампания, която подемат САЩ стоят всъщност реални подготвителни планове за военна интервенция срещу ДРВ. 
Още в началото на 1964 г. Пентагонът започва да разработва проекти за т. нар. „особена война“ срещу Северен Виетнам
На 1 февруари 1964 г. е одобрен „Оперативен план 34 – А“. Той предвижда извършване на серия диверсионни акции на територията на ДРВ, включващи взривяване на предприятия, железопътни линии и т.н. В него влиза и патрулиране на американски военни кораби в Тонкинския залив в рамките на операция „Патрули де сото“. 
„Оперативен план 34 – А“ е съгласуван с ЦРУ и Държавния департамент, а в Сайгон се контролира от главнокомандващия ген. П. Харкинс.[34] На 1-2 юни 1964 г. в Хонолулу в щаба на главнокомандващия американския Тихоокеански флот адмирал Х. Фелт се провежда заседание на най-високопоставените държавни лица – Р. Макнамара, Д. Ръск, Х. Кабот Лодж, ген. М. Тейлър, директора на ЦРУ Д. Маккоун. На срещата се обсъжда необходимостта от гласуване на резолюция в Конгреса, благодарение на която САЩ да имат възможност да започнат широка кампания в Югоизточна Азия, включително използването на ядрено оръжие. На 25 юли на заседание на Съвета за национална сигурност, комитетът на началник-щабовете отива още по-далеч, като предлага незабавно да бъдат нанесени въздушни удари срещу ДРВ[35]. Всичко това доказва само, че много преди „Тонкинския инцидент“ за САЩ съществуват всички необходими условия за започване на война срещу ДРВ. Единственото което липсва е официален повод. Но за американските стратези, които имат дългогодишен опит в тази област още от „инцидента“ с кораба „Мейн“, това не е никакъв проблем. В последните дни на юли, южновиетнамски морски десантчици провеждат две диверсионни операции срещу ДРВ. Под командването на ген. Уестморленд /новият главнокомандващ американо-сайгонските въоръжени сили/ Южен Виетнам извършва нападение срещу два северновиетнамски острова в Тонкинския залив – Хонме и Хониеу. Освен това, сайгонски торпедни катери безпричинно обстрелват гъстонаселените райони в устието на р. Рон и района Виншон[36]. В рамките на операция „Патрули де сото“ американките миноносци „Медокс“и „Тернер Джой“ са предислоцирани в Тонкинския залив с разузнавателна мисия21*. Военното командване нарежда и на самолетоносача „Тикондерога“ да се приближи към залива. В нощта на 4 август се случва прословутият „Тонкински инцидент“, когато „Медокс“ е подложен на обстрел22*. Съобщенията, които получават във Вашингтон от „Медокс“ са, че не е ясно какво се е случило. ДРВ публикува официално съобщение, че негови плавателни съдове не са замесени в никакво нападение23* срещу американски кораби, въпреки постоянните провокации. 
Всичко това, обаче е напълно достатъчно за президента Л. Джонсън и администрацията му. 
„Създаден“ е официален повод за война – възможност за победа в Южен Виетнам чрез нападение срещу Северен Виетнам!
 Още на 4 август от самолетоносача „Тикондерога“ са извършени 64 полета и е бомбардирана ДРВ.[37] На 7 август е гласувана „тонкинската резолюция“ /виж Приложение 1/ с почти пълно единодушие. В Сената резолюцията е приета с 88 гласа „за“ и 2 „против“24*, а в Камарата на представителите с пълно мнозинство от 416 гласа.
 „Тонкинската резолюция“ предоставя големи възможности на правителството, което може „...да вземе всички необходими мерки“, за да защити националните интереси /виж Приложение 1/. 
Едновременно с „тонкинската резолюция“ в Хонолулу окончателно е одобрен план „37 – 64“ съгласно който точно са предвидени обектите за бомбардировки в ДРВ, тонажа на бомбите и т.н.[38]
 На пръв поглед изглежда, че форсираната подготвителна  военна и пропагандна кампания, която провежда Вашингтон цели единствено колкото се може по-бързото започване на войната. Въпреки това, едва в началото на 1965 г. са предприети въздушни удари срещу ДРВ. Тази разлика във времето между подготовката и изпълнението се дължи на стартирането на президентската кампания в САЩ. Л. Джонсън явно се страхува от общественото мнение в страната си и затова изчаква. На 7 септември 1964 г. на заседание в Белия дом е решено да се нанесат масирани бомбени удари срещу ДРВ. Това решение обаче остава в дълбока тайна, защото до президентските избори през ноември Л. Джонсън е трябвало да играе ролята на убеден противник на войната. За разлика от своя опонент – републиканеца Бари Голдуотър25*, Л. Джонсън заявява: „...стараем се да проявим сдържаност и да не разширяваме войната“[39].
 През ноември 1964 г. Л. Джонсън е избран за президент, благодарение на уверенията за миролюбиво отношение към Виетнам. Няколко седмици след официалното встъпване в длъжност и точно шест месеца след „тонкинската резолюция“ на 7 февруари 1965 г. стартира операция „Търкаляща се мълния“[40].
Сутринта на 7 февруари 1965 г. частите на НФОЮВ, както вече споменах, нападат американските казарми в Плейку, в резултат на което са убити или ранени 234 американци, а 31 американски самолети са повредени или унищожени[41]
Както инцидентът в Тонкинския залив е необходим на Л. Джонсън, като официален повод за да получи картбланш за нападение срещу ДРВ, така случаят в Плейку е използван за официален повод за започването на операция „Търкаляща се мълния“.
През следващите години САЩ водят срещу ДРВ необявена въздушна война, нямаща в историята равна на себе си. 
Тук е невъзможно да проследя дори малка част от геноцида, който извършват американските военновъздушни сили срещу народа на Северен Виетнам, затова в този раздел ще се спра само на отделни аспекти от агресията срещу ДРВ, обхващащи периода до 1 ноември 1968 г.
В периода от 7 февруари 1965 г. до 1 ноември 1968 г. САЩ следват т.нар. „стратегия на паузите“. Практическата и реализация се изразява в това, че американските военновъздушни сили предприемат периодично няколкомесечни масирани бомбардировки срещу Северен Виетнам, последвани от кратки паузи26*. Целта е да се залъже международното обществено мнение, че САЩ желаят мир, но кръвожадният комунистически режим в Ханой е неотстъпчив и не желае да прекрати агресивните си действия срещу суверенното, демократично и приятелски настроено към свободолюбивите нации сайгонско правителство. Това абсурдно твърдение е основна теза на американската пропаганда години наред.
 „Стратегията на паузите“ освен това служи за да се сондира позицията на Ханой след всяка нова вълна от бомбардировки – не е ли склонен той да води мирни преговори „по американски“. Всеки път САЩ използват „отказите“ на ДРВ за още по-голямо разширяване на въздушните удари. 
В един от разсекретените през 1971 г. документи на Пентагона съвсем ясно е казано, че с тези стъпки „...се целеше да си развържем ръцете, за да започнем още по-интензивни бомбардировки“ [42].
Особено ценни са сведенията, които американският министър на отбраната дава пред Сената през април 1965 г.. Те са свидетелство, че американските управляващи кръгове и републиканската опозиция са имали ясна представа за размерите на войната още в началото на масираните бомбардировки срещу Виетнам. 
Р. Макнамара признава, че средномесечното количество на бомбите хвърлени над Виетнам надвишава средномесечното количество на бомбите хвърлени над Европа по време на Втората световна война27*
За да добием истинска представа за американското варварство, трябва да се уточни, че територията на Виетнам е 30 пъти по-малка от тази на Европа28*. Освен това през 1965 г. САЩ хвърлят над Северен и Южен Виетнам около 300 хил. тона бомби, а през 1966 г. количеството нараства повече от два пъти, като достига 637 хил тона[43].
 Територията на Виетнам е превърната в опитна лаборатория за изпробване на най-новите достижения на американските военни технологии. Масово се използват самолетите Б-52, които летят на групи на височина между 6 000 и 8 000 метра и това прави много трудно прихващането им от северновиетнамската ПВО. Всеки от тези самолети носи на борда си по 30 тона бомбен товар. Американците използват два типа самолетни бомби – такива, които избухват на 4 метра над земята и такива, които експлоадират на 5 метра под земята и поразяват населението успяло да намери укритие в бункерите[44]. На американските стратези явно се вижда недостатъчна тази поразяваща сила и започват да използват бомби, чийто осколки са изработени от твърд прозрачен пластмасов материал. Това ги прави почти неоткриваеми за ренгеновите апарати. Освен това, действието на тези осколки е сходни с това на куршумите с изместен център на тежестта, защото при изработването им е придадена такава форма, че след проникване в тялото на жертвата извършват сложна траектория, причиняайки големи вътрешни разкъсвания [45].
 На 9 март 1966 г. президентът Л. Джонсън разрешава използването на напалм срещу гражданското население на Северен Виетна[46]. Смъртта на поразените е мъчителна, защото напалмът е запалителна течност с температура на горене между 800-1 000 градуса, която прилепва към кожата и гори дълго – между 5 и 15 минути. САЩ предприемат умишлени действия за предизвикване на масов глад в ДРВ, като бомбардират диги и други хидротехнически съоражения. Бомбардировките на диги нараства от 33 през 1966 г. на 177 през 1967 г[47]. Тези бомбардировки крият опасност от колосални наводнения през дъждовния сезон и целят да лишат населението от основния му хранителен източник – оризът.  
 Надеждите на САЩ, че след първите масирани бомбардировки Ханой ще капитулира не се оправдават. Напротив, агресията срещу ДРВ води до сплотяване на силите на южновиетнамските партизани и техните сънародници северно от 17-я паралел. Северен Виетнам успява в кратък срок да преустрои икономиката си на военни релси и да мобилизира цялото населения в борбата срещу американската агресия. В страната са изградени повече от 26 млн. индивидуални бункера, в които населението намира защита от въздушните удари29*
 Американската агресия срещу Северен Виетнам, среща отпор от патриотичните сили в Индокитай. Започва използването на т.нар. път „Хо Ши Мин“ през територията на Лаос и Камбоджа, за снабдяването на бойците от Фронта. 
Американските ВВС търпят сериозни поражения в техника и жива сила. За малко повече от година над ДРВ са свалени около 1 000 самолета. На 14 октомври 1966 г. е свален 1 500-ния самолет, на 5 юни 1967 г. 2 000-ния[48], а на 25 юни 1968 г. е поразен 3 000-ния американски самолет[49]. За цялата виетнамска война САЩ губят около 8 000 военни пилота[50].
От първите дни на войната Хо Ши Мин категорично заявява, че неговата страна при никакви условия няма да се подчини на САЩ, няма да предаде НФОЮВ и ще води борба до победа. Както вече казах, постоянните американски обвинения срещу ДРВ се основават на нежеланието на Ханой да води „преговори по американски“. Като задължително условие за започването на каквито и да е разговори с американското правителство, ДРВ посочва незабавното спиране на бомбардировките. Позицията на Северен Виетнам е изразена в т.нар. „Четири точки“ /виж Приложение 2/. През 1967 г. САЩ започват да търсят изход от създалото се положение и предлагат на ДРВ започването на двустранни тайни преговори. 
Северен Виетнам отхвърля предложението и отново заявява, че това е възможно единствено след спиране на американските бомбардировки[51]. САЩ отново не приемат това условие, защото още вярват във възможността за военна победа. Обаче през 1968 г. в навечерието на президентските избори, след успешните операции на НФОЮВ, за които ще стане дума в следващия раздел, администрациятя на Л. Джонсън капитулира. На 1 ноември 1968 г. САЩ спират бомбардировките над ДРВ и изразяват принципното си съгласие за започването на четиристранни преговори между ДРВ и НФОЮВ, от една страна и Сайгон и Вашингтон, от друга.
Годината 1968 бележи окончателния провал на американските планове за постигане на военна победа над Северен Виетнам, за изолиране и задушаване на съпротивата на южновиетнамските патриоти, за подчиняването на Югоизточна Азия.

4. „Ограничената война“ 
 „Ограничената война“ може условно да се приеме за втори етап от ескалацията30* на конфликта в Южен Виетнам. Условно, защото не съществува ясна разделителна линия между „специалната война“ и „ограничената война“. През 1964 г. окончателно става ясно, че концепцията на М. Тейлър е несъстоятелна, но въпреки това американците продължават да използват сайгонската войска наред с американската редовна армия, да строят „стратегически селища“, наред с предприетите масирани бомбардировки над гъсто населените райони на Южен Виетнам.
 След предприетата въздушна война срещу ДРВ, единственото прикритие на американската интервенция във Виетнам, са постоянните молби на напълно дискредитиралото се сайгонско правителство за изпращането на военна помощ и съдействие в рамките на съюзническите задължения за отразяване на северновиетнамската агресия. Разбира се, тези „молби“ вече не могат да заблудят никого. През март 1965 г. е взето решение 173-а американска въздушнодесантна бригада да бъде предислоцирана в Южен Виетнам. По същото време провалилият се военен стратег и нов посланник в Сайгон – ген. М. Тейлър, получава следната телеграма от Белия дом: „Човекът който притежава върховната власт, смята, че положението в Южен Виетнам се влошава и, че покрай действията против Севера, трябва да се предприеме нещо ново на Юг, за да се постигне победа“[52]. Новото е, изпращането на редовна американска армия31*. Окончателното решение за това е взето на 1-2 април 1965 г. на заседание в Белия дом. 
Във Вашингтон започват да валят молбите на главнокомандващия ген. Уестморленд за все нови и нови войски32*. Ако в началото на 1965 г. техният брой е едва 30 хил., то до края на годината те достигат около 200 хил., а през 1966 г. – 400 хил. войници. През 1967-1968 г. броят на американците в Южен Виетнам достига своя максимум – 545 хил., и по този начин заедно със сайгонските сили САЩ вече разполагат с 1.2 млн. армия за борба срещу НФОЮВ.[53] 
„Ограничената война“ достига своята кулминационна точка. Обаче американските окупатори и насилствено мобилизираните южновиетнамци не са способни да се справят с патриотите33*. Масово явление в американо-сайгонската армия става наркоманията, алкохолизмът и моралната деградация. Озлобените наемници стоварват гнева си върху беззащитното гражданско население34*. Окупацията на една суверенна страна, жестоките бомбардировки, зверствата на американските войници, екоцида срещу природата – за всички тези престъпления по време на „ограничената война“ САЩ или отричат или използват изтърканата формула „по молба на съюзниците“.
 „Ограничената война“ е периодът в който е поставена на изпитание готовността на демократичните съюзници на САЩ да се включат в „борбата срещу комунизма“ във Виетнам. Опитите на Вашингтон, НАТО да бъде въвлечен в конфликта претърпяват неуспех поради редица причини, включително и заради несъгласието на Англия и Франция. Създаденият през 1954 г. СЕАТО се включва във войната, но не съгласно съюзническите задължения на страните подписани в Манила, а защото САЩ отпускат пряка военна и финансова помощ на тези държави[54]
Южна Корея, Австралия, Филипините, Тайланд и Нова Зеландия изпращат във Виетнам общо 65 хил. наемници[55]. 
Издръжката на американската армия във Южен Виетнам излиза твърде скъпо. Ако в началото на 1966 г. тази сума е 5.8 млрд. долара, то в края на 1968 и началото на 1969 г. достига 28.8 млрд. долара[56].
 Идеологическата рамка на „ограничената война“ изкристализира в средата на 1966 г. На 12 юни Л. Джонсън провъзгласява своята „тихоокеанска доктрина“. Съгласно нея, САЩ трябва да защитават своите жизнено важни интереси в Тихия океан и като представител на свободния свят еднолично поемат отговорността за „умиротворяването, реда и процъфтяването“ на Азия, която е обявена за регион, където се решава съдбата на човечеството. 
Вашингтон се нагърбва с тежката задача да се бори с комунистите в Азия и да доведе войната във Виетнам до победоносен край.[57] 
„Тихоокеанската доктрина“ е поредният опит на САЩ да прикрият безсилието си в борбата срещу южновиетнамското националноосвободително движение и агресията си срещу ДРВ. Да не говорим, че тя не внася нищо ново в американските планове за умиротворяване на страната. Заклинанията на Джонсън не могат да уплашат южновиетнамските патриоти. 
Може да се каже, че пораженията на американо-сайгонските войски се увеличават правопропорционално с числеността им. В предприетата през 1965/1966 г. офанзива35* армията на ген. Уестморленд търпи съкрушителни поражения. Данните в публикуваното през юли 1966 г. от НФОЮВ комюнике, сочат, че през първата половина на 1966 г. 112 хил. войници от американо-сайгонската армия са убити, ранени или попадат в плен, 47 хил. от които американци[58]
През 1966 г. силите на Фронта до толкова са укрепнали, че вече предприемат нападения срещу големи градове, например като това срещу Дананг. 
Американската кампания през 1966/1967 г. търпи още по-голям неуспех. Армията губи 175 хил човека, 1 800 самолета и над 4 000 танка и бронетранспортьори[59].
 Основният проблем на САЩ във Виетнам е, че по време на цялата война те не успяват да създадат военен фронт, линия която да разграничава техните позиции от тези на партизаните. Затова американските части остават винаги „острови“ сред абсолютно враждебно „море“. 
Нещо повече, огромна част от армията изпълнява охранителни функции. Но дори и тук САЩ търпят постоянни поражения. Най-добре за това говорят следните данни: само през втората половина на 1967 г. бойците от НФОЮВ унищожават 1 800 самолети и въртолети на земята[60]; до април 1967 г. общия брой на свалените или унищожени на земята американски самолети в Южен Виетнам достигат цифрата 6 404[61]
Правилата за водене на войната налага не най-голямата военна сила в света, а южновиетнамските патриоти. 
Сайгон се превъща окончателно в „столица без провинция“. Както сполучливо отбелязва У. Бърчет, „...американците са заангажирани в същата безнадеждна борба, както французите...., да поправят шосето по-бързо, отколкото партизаните могат да го разрушават“[62].
 Неуспехите в сухопътните операции Вашингтон се опитва да компенсира с унищожителните действия на авиацията. По време на „ограничената война“ са разпръснати милиони литри дефлолианти от типа „Ейджънт Ориндж“ за унищожаване на тропическите гори, в които намират прикритие партизаните. Този тип дефлолианти съдържат диоксин – най-силната отрова създадена от човека. За цялата война са поразени 20 585 села, в които живеят около 4.8 млн. души, като голяма част от тях заболяват в резултат от въздействието на тази отрова от тежки ракови заболявания и генетични увреждания[63]. През 1966-1967 г. най-широко са използвани химикали в делтата на р. Меконг, където са поразени над половин милион човека. Само през 1966 г. ВВС на САЩ хвърлят 55 хил. т. напалм. 
Американският лекар Уилям Пепер, който се връща през 1967 г. от обиколка в Южен Виетнам заявява: „Аз видях деца – мъртви, ранени, осакатени, обгорени от напалм, с ампутирани крака и ръце...За последните пет години война, жертвите сред гражданското население в Южен Виетнам се изчисляват най-малко на 400 хил. убити и милиони ранени. Много смятат, че за този период само броя на убитите е около 2 млн. души...
Вината за огромните жертви сред мирното население на Южен Виетнам носи американската войска“.[64]
 Американските стратези отдават огромно значение на военното и техническо превъзходство, което притежават над противника и се надяват, че в крайна сметка това ще осигури победата. САЩ водят срещу виетнамския народ истинска „електронна война“. В тропическите гори са хвърлени стотици хиляди разузнавателни апарати, които приличат на храсти. Тези машинки засичат дори и най-малките вибрации на почвата при преминаване на превозни средства и пешеходци[65]. Радиосигналите, които предават се обработват в съответните радиолокационни центрове, след което „подозрителния“ район е застилан с „бомбен килим“. По време на „ограничената война“ започва използването на бомбата „Уоллай“ която е снабдена с телекамера и се употребява срещу подвижни цели. Разработена е и голяма електронна бомба, която съдържа стотици по-малки. Те започват да се взривяват програмирано една след друга най-рано 24 часа след пускането й, в продължение на 3 дни[66]
С такива чудовищни средства „световната демокрация“ умиротворява Виетнам36*.
 В края на 1967 г. и началото на 1968 г. ЦРУ окончателно завършва разработката на операция „Феникс“37*. Тя предвижда организирането на оперативни групи във всичките 44 провинции на Южен Виетнам. Към всяка оперативна група са прикрепени американски съветници, чиито общ брой достига в началото на 1969 г. 7 400, а общата численост на групите – 44 хил. души. Операция „Феникс“ предвиждала в освободените от Фронта територии да бъдат инфилтрирани агенти под различно прикритие – медицински работници, технически специалисти и т.н. През втория етап от операцията трябвало да бъдат арестувани или физически унищожени разконспирираните дейци на НФОЮВ. Тогавашният американски посланник в Сайгон У. Колби, който по-късно става директор на ЦРУ свидетелства през 1974 г. пред Сената, че в рамките на „Феникс“ били унищожени 20 587 души. Данните на сайгонската администрация са, че са премахнати около 40 хил. южновиетнамци.[67]
 На 30 януари 1968 г. в 2.45 минути отряд на НФОЮВ напада едно от най-силно укрепените съоражения в Южен Виетнам – американското посолство в Сайгон[68]. Това неочаквано нападение е сигнала за началото на офанзивата „Тет“38*. Южновиетнамските партизани предприемат широкомащабно настъпление срещу американо-сайгонските сили на територията на цялата страна. Предприети са нападения срещу 140 малки и големи градски центрове[69]. Партизаните успяват да превземат и да задържат за кратко време старата виетнамска столица Хюе. Офанзивата „Тет“, стимулира разпадането на сайгонската армия. За един месец от нея дезертират около 200 хил. войници[70].  Чан Нам Чунг и Чан Бач Данг – ръководни дейци от Народно-революционната партия, която е водеща сила в НФОЮВ, в разговор с журналиста У. Бърчет през 1968 г. свидетелстват, че плановете за офанзивата „Тет“ са разработени от Фронта още в края на 1964 г. и началото на 1965 г.[71]  Обаче нахлуването на американските войски през 1965 г. налага замисленото настъпление да се отложи с близо три години, докато потенциала на патриотичните сили нарастне до толкова, че да са способни да нанесат чувствителни поражения на противника в големите градски центрове и силно укрепените военни бази.
 Офанзивата „Тет“ ознаменува окончателния провал на „ограничената война“. Американските надежди, че количественото и техническо превъзходство над противника, въпреки временните неуспехи, в крайна сметка ще донесат окончателната победа са погребани. Както уволнението на ген. Тейлър през 1965 г. е символичното признание за провала на „специалната война“, така и уволнението на ген. Уестморленд през 1968 г. ознаменува края на стратегията на „ограничената война“. 
Какво вцепенение предизвиква в Пентагона настъплението на южновиетнамските партизани показва следният инцидент. На 23 януари 1968 г. КНДР залавя в своите териториални води американския разузнавателен кораб „Пуебло“, който остава в плен близо 11 месеца. Постоянните американски заплахи не дават никакъв резултат. Американският сенатор Фулбрайт е принуден да признае, че „ангажираността на САЩ във Виетнам“ позволила на другите страни да се чувстват „свободни от възмездие“[72]. В случая „Пуебло“ можем да открием интернационалното значение на офанзивата „Тет“.
 През февруари 1968 г. ген. Уестморленд иска от Вашингтон да изпрати още 200 хил. американски войници в Южен Виетнам[73]. В навечерието на изборите, изправената пред масовите антивоенни демонстрации администрация на Джонсън, не може да си позволи ескалацията на войната да достигне до такива размери. Назначеният на мястото на ген. Уестморленд, главнокомандващ американо-сайгонските сили ген. Абрамс, се придържа към новата американска стратегия, чиято цел е действията на армията да се ограничат в рамките на отбраната и „прочистване и запазване на териториите около големите градски центрове“. Унищожаването на НФОЮВ и плановете за окончателно „умиротворяване“ на Южен Виетнам след нахлуването на редовна американска армия, се оказва за САЩ непостижима цел.

5. „Виетнамизация“ на войната
През ноември 1968 г. на изборите в САЩ Демократическата партия претърпява съкрушително поражение. На политиката на Джонсън във Виетнам открито се противопоставя мнозинството от американския народ. Новият президент – републиканеца Р. Никсън,39* печели голям брой гласове заради обещанията си, че ще намери разрешение на проблема, който е довел до дълбоко разделение в американското общество и е породил сериозни съмнения сред съюзниците относно ролята на САЩ в демократизирането на Азия. Президентът признава, че Виетнам се е превърнал в проблем за САЩ, че той е като „кост в гърлото на нацията“, но същевременно не оставя съмнения за своите бъдещи намерения: „Това е война за мир“ – заявява той[74]. През юли 1969 г. на остров Гуам40* Р. Никсън обявява т.нар. „Гуамска доктрина“. Тя заменя формулата „американци срещу азиатци“ със старото верую на Д. Ф. Дълес и М. Тейлър „азиатци срещу азиатци“. „Новото“, което предлага Никсън за разрешаването на американския проблем във Виентам е „виетнамизацията“ на войната. 
Както често става в историята, новата стратегия която идва на мястото на „ограничената война“, притежава много от отличителните черти на концепцията на „специалната война“ – неучастието на американски войски в преките бойни действия, принудителното настаняване на населението в специални селища, наказателните акции. Новият американски президент обещава да изтегли войските от Виетнам, но това не означава край на войната. Напротив, ако числеността на сайгонската армия в края на „специалната война“ достига 600 хил. души, то по време на „виетнамизацията“ тя се увеличава над два пъти – 1.3 млн.души[75]. Същевременно Сайгон започва да отделя 55-65% от бюджета си за военни цели. За около три години американската военна помощ за Южен Виетнам достига 7.5 млрд. долара. 
„Виетнамизацията„ предвижда предприемането на редица военни, административни и социално-икономически мерки, които до осигурят на Сайгон хегемонно положение на Индокитайския полуостров. 
Въпреки че на пръв поглед новата доктрина на Никсън изглежда като „специална война“ в нова опаковка, съществуват и значителни разлики обусловени от настъпилите промени в и извън САЩ. „Виетнамизацията“ започва при изцяло променени условия обусловени от агресията срещу ДРВ, описаното вече значително консолидиране на силите на НФОЮВ и влиянието на международното обществено мнение. С „виетнамизацията“ е достигната пределната точка на ескалацията на войната (ако изключим използването на ядрено оръжие). Като се имат предвид горните условия, доктрината на Никсън е последният възможен ход, който могат да предприемат САЩ във Виетнам. Ако неуспеха на „специалната война“ може да бъде компенсиран чрез ескалация на войната – този път избират САЩ след като предприемат откритата интервенция, то провала на „виетнамизацията“ означава окончателно поражение във войната. 
Основна точка от „виетнамизацията“ е т.нар. умиротворяване на Южен Виетнам. Започва строежа на хиляди селища около Сайгон. Целта е, в тях да бъде депортирано населението живеещо в освободените територии. През 1970 г. е приет закон наречен „Земята на тези които я обработват“. Около 1 млн. хектара земя е откупена с американски средства от едрите земевладелци и дадена за обработване на бедни и безимотни южновиетнамци41*
Въпреки усилията, милитаризираната икономика и задушаването на местното производство от вносните американски стоки, оставят Сайгон постоянен „клиент“ на САЩ. Най-добре това се вижда след сключването на Парижките споразумения, когато съкращаването на американската помощ води незабавно до криза на режима.
За да следва поне в началото на мандата предизборните си обещания, през януари 1969 г. в Париж Р. Никсън започва преговори. В тях взимат участие ДРВ, САЩ, Сайгон и НФОЮВ. Обаче скоро става ясно, че тези преговори, са само част от играта на дипломация, която провежда Никсън през първия си мандат, че САЩ не са се отказали от намеренията си да подчинят Виетнам. Макар и временни, успехите на „виетнамизацията“ подхранват у Вашингтон надеждите, че чрез сайгонския режим може да се постигне това, което САЩ не успяват да направят при много по-благоприятни условия с пряка военна интервенция – военна победа над освободителните сили. Бомбардировките над ДРВ са възобновени. „Виетнамизацията“ се оказва за виетнамския народ много по-жестока от „ограничената война“. Ако през 1965 г. над Виетнам са хвърлени около 300 хил. тона бомби и са унищожени 700 хил. хектара обработваеми площи и тропически гори, то през 1969 г. количеството на бомбите използвани във Виетнам нараства четири пъти – 1.4 млн. тона и около 1 млн. хектара унищожена територия.[76]
Военното безумие на САЩ стига до там, че през 1969 г. войната обхваща целия Индокитайски полуостров. 
Никсън дава нареждане бомбардировките да обхванат и територията на Камбоджа42*. Целта е да се прекъсне пътят „Хо Ши Мин“  през който се извършват доставките за НФОЮВ43*
За около 15 месеца в Камбоджа са хвърлени над 100 хил. тона бомби[77]. През 1970 г. ЦРУ извършва държавен преврат в Камбоджа – свален е неутралния режим на принц Сианук и на власт е поставен „приятелят на Америка“ Лон Нол44*. В Камбоджа нахлува 70 хилядна американо-сайгонска армия.[78] 
През 1971-1972 г. окончателно става ясно, че действията на САЩ са ги довели до война с трите индокитайски държави. 
На 1 април 1972 г. южновиетнамските патриотични сили започват широкомащабна офанзива. За един месец са разбити 5 от 13-те сайгонски дивизии[79], 180 хил. души са убити или попадат в плен, а 30-50% от бойната техника е унищожена[80]. Това е окончателния провал на „виетнамизацията“. За да спаси южновиетнамския режим от приближаващото поражение през април 1972 г. САЩ подлагат на масирани бомбардировки територията на ДРВ45*. В периода април-август 1972 г. над Виетнам са хвърлени 400 хил. тона бомби. През октомври бомбардировките са прекратени и САЩ дават официално обещание, че най-късно до 31 октомври 1972 г. ще сключат споразумение за прекратяване на огъня във Виетнам. Никсън решава обаче, да изпробва още един път късмета си. 
САЩ предприемат най-чудовищните бомбардировки в човешката история. За 12 дни само над Ханой и Хайфон са хвърлени  над 100 хил. тона ракети и бомби. В операцията взимат участие 140 самолета Б-52 и 700 реактивни самолета[81]
Ето как, обяснява тогавашния държавен секретар Х. Кисинджър това решение: „Никсън разпореди да се използват Б-52 – не, че бях против Б-52, просто не ми бе хрумвало, да бъдат използвани те“.[82] 
Става въпрос за едни от най-гъсто населените райони в света. А ето, какво е обяснението на Кисинджър, за постоянното протакане от страна на САЩ на споразумението: „За един народ, който толкова време е бил във война, е много по-лесно да приеме рисковете на войната, отколкото несигурността на мира“[83].
В 24.00 ч. на 27 януари 1973 г. в Париж е сключено Споразумение за прекратяване на огъня /виж Приложение 4/. Виетнамският народ извоюва първата си най-голяма победа след Женевските споразумения.


6. Окончателно поражение във войната 
След подписването на Парижкото споразумение в продължение на повече от две години САЩ полагат големи усилия да поддържат на власт прогнилият сайгонски режим. Американската пропаганда представя Парижкото споразумение, като дипломатически успех на САЩ и логичен завършек на „виетнамизацията“ на Никсън – „почетно напускане“ на Виетнам, но запазване на проамериканския режим в Сайгон. По-късно, окончателното поражение във войната се представя не като следствие от безумните действия на пет американски администрации, а като резултат от разцеплението в американското общество, което предотвратило възможността да се използват до край успехите на „виетнамизацията“.
На пръв поглед изглежда, че Парижкото споразумение е резултат от добрата воля на САЩ, да прекратят геноцида срещу виетнамския народ. Но, ако се погледнат дълбоките промени в американското общество, настъпили през годините на Виетнамската война и промените в международното положение46*, ще стане ясно, че Съединените щати просто не разполагат повече с ресурси за продължаването на „мръсната война“. През юни 1973 г. американският Конгрес забранява използването на военна сила „в или над Индокитай“. Военната помощ за Сайгон е намалена от 2.1 млрд. долара през 1973 г., до 1 млрд. долара за 1974 г. и до 700 млн. долара през 1975 г.[84]
През първите месеци след януари 1973 г. ДРВ и ВРП на РЮВ строго се придържат към клаузите на Парижкото споразумение. За разлика от тях Сайгон и Вашингтон от първият ден след подписването, започват системно да нарушават договореностите. Предприемат се постоянни военни провокации срещу зоната контролирана от РЮВ, в резултат на което за няколко месеца Сайгон превзема около 1/5 от освободените територии. Постоянно се саботира свикването на Съвет за национално помирение. Въпреки подписа си в Париж, Вашингтон продължава да смята Сайгон за единственият законен представител на виетнамския народ. Марионетния режим предприема масови репресии срещу политическите си противници, а в сайгонските затвори продължава да има над 200 хил. политически затворници.[85] 
При тези условия, през октомври 1973 г. ВРП на РЮВ дава нареждане да се отговори на постоянните военни провокации на Сайгон. В края на 1974 г. Ханой решава, че наглите нарушения на Парижките споразумения от страна на Вашингтон и Сайгон, го освобождават от подписа му в Париж. ДРВ стига до извода, че единственият възможен начин да се сложи окончателен край на войната, е насилственото сваляне на режима на Тхю. В САЩ, призивите на Форд да се окаже спешна помощ на Сайгон, за да се защити националната сигурност и да се „гарантира спазването на ангажиментите“, вече никой не ги взима на сериозно.
Отчитайки ефекта на „Уотъргейт“ и на световната енергиина криза47*, Северен Виетнам решава, че „отзовавайки своите войски, САЩ едва ли ще могат да ги върнат в Южен Виетнам и затова няма да имат възможност да се намесят във вътрешните работи на Юга, няма да успеят да спасят сайгонската администрация от пълен крах“[86]. 
През 1974-1975 г. на САЩ вече е невъзможно да диктуват хода на събитията във Виетнам от позицията на силата. През първата половина на 1975 г., всички народи на Индокитай въстават като един, за да отхвърлят окончателно американския геноцид. 
Осем милионният кхмерски народ, който за пет години дава над 600 хил. жертви в борбата срещу американо-сайгонската армия и марионетния режим на Лон Нол, взима властта на 17 април 1975 г. На 30 април 1975 г. въоражените сили на виетнамския народ влизат в Сайгон. Командващият победоносната армия ген. Ван Тиен Зунг се среща със победителя от Диен Биен Фу –  Вон Нгуен Зиап....
Името на южновиетнамската столица, което десетилетия наред само при споменаването му всява ужас в сърцата на виетнамците, което се превръща в символ на колаборационизма е променен. Сайгон започва да се нарича Хо Ши Мин – символа на борбата срещу американската агресия

* * *
По време на войната САЩ хвърлят във Виетнам 15 млн. тона бомби, изсипват в Южен Виетнам над 100 хил. тона дефлолианти, които съдържат 550 кг диоксин, причиняват смъртта на около 3 млн. души, унищожават над 43% от обработваемите площи и около 44% от тропическите гори в Южен Виетнам. 
През Виетнам преминават 6 млн. американски войници, над 57 хил. от които не се връщат никога. САЩ използват в тази война 70% от сухопътните си сили, 40% от военноморския си флот, 60% от военновъздушните си сили и т.н.
Но въпреки това всенародната национално-освободителна борба на виетнамсия народ завършва с успех.


Приложение 1
 ТОНКИНСКА РЕЗОЛЮЦИЯ[*]

Вземайки под внимание това, че морския флот на комунистическия режим във Виетнам, в нарушение на принципите на Декларацията на Обединените Нации и международните закони, умишлено и неколкократно атакува морските кораби на САЩ[**], намиращи се, съгласно закона в международни води, и с това създаде сериозна опасност за всеобщия мир и взимайки под внимание това, че тези атаки се явяват част от умишлената и систематична агресивна кампания, която комунистическия режим в Северен Виетнам провежда против съседните му нации, присъединявайки се към тях за колективна защита на свободата ни, и вземайки под внимание това, че САЩ оказват помощ на народите от Югоизточна Азия да защитават свободата си, без да има каквито и да е териториални, военни или политически интереси в този район...,
на сесия на конгреса, в сената и в камарата на представителите, се взе решение съгласно което конгреса одобрява и поддържа решимостта на президента в качеството му на главнокомандващ да предприеме всички необходими мерки за да отрази всяка въоражена атака против въоражените сили на САЩ и да предотврати бъдещи агресии.
7 август 1964 г.
Приложение 2
ЧЕТИРИТЕ ТОЧКИ НА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА ВИЕТНАМ[***]

  1. Признаване на основните национални права на виетнамския народ: правото на мир, независимост, суверенитет, обединение и териториална общност. Съгласно женевските споразумения, правителството на САЩ трябва да изтегли от Южен Виетнам всички свои войски, военен персонал и оръжия от всякакъв вид, да ликвидира американските военни бази, да анулира своя „военен съюз“ с Южен Виетнам. Американското правителство трябва да сложи край на своята политика на агресия и интервенция в Южен Виетнам. Съгласно женевските споразумения, САЩ трябва да преустанови военните действия срещу Северен Виетнам, да прекрати всякакво нахлуване в територията и нарушаване суверенитета на ДРВ.
  2. В очакване мирното обединение на Виетнам, докато той все още е временно разделен на две зони, военните условия на женевските споразумения през 1954 г. относно Виетнам трябва да бъдат спазвани стриктно: двете зони да се въздържат от сключване на каквито и да е военни съглашения с други държави, да няма никакви чуждестранни военни бази, войски и военен персонал в територията им.
  3. Вътрешните работи на Южен Виетнам да се решават от народа на Южен Виетнам, съгласно програмата на Южновиетнамския фронт за национално освобождение, без всякаква външна намеса.
  4. Мирното обединение на Виетнам ще се решава от виетнамския народ в двете зони, без всякаква външна намеса.

Приложение 3
ПЕТТЕ ТОЧКИ НА ЮЖНОВИЕТНАМСКИЯ ФРОНТ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ[****]
  1. Американските империалисти са саботьорите на женевските споразумения, най-запалените войнолюбци и агресори и заклети врагове на виетнамиския народ.
  2. Героичният южновиетнамски народ е решен да изгони американските империалисти с цел да освободи Южен Виетнам, да постигне независимост, демокрация, мир и неутралитет и евентуално обединяване на своята родина.
  3. Храбрият южновиетнамски народ и южновиетнамската освободителна армия са решени да изпълнят до край своя свещен дълг – да изгонят американските империалисти, да освободят Южен Виетнам и да защитят Северен Виетнам.
  4. Южновиетнамският народ изразява своята дълбока призантелност за сърдечната подкрепа от страна на обичащите мира и справедливостта народи от цял свят и обявява своята готовност да получи всякаква помощ, включително оръжие и други бойни материали от своите приятели в петте континента.
  5. Обединен като един, целият народ с оръжие в ръка продължава да крачи героично напред, твърдо решен да се бори и разгроми американските агресори и виетнамските предатели.

   
Приложение 4
СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ВОЙНАТА И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА МИРА ВЪВ ВИЕТНАМ[*****]

Страните-участнички в Парижката конференция посветена за Виетнам
С цел да прекрати войната и възстанови мира във Виетнам на базата на зачитането на основните национални права на виетнамския народ и на правото на самоопределение на хората от Южен Виетнам, и допринасяйки за укрепването на мира в Азия и света;
Се споразумяха за следните клаузи и потвърдиха съблюдаването и прилагането им:

ГЛАВА І
ОСНОВНИ НАЦИОНАЛНИ ПРАВА НА ВИЕТНАМСКИЯ НАРОД

Член1. САЩ и всички други държави признават независимостта, суверенитета, единството и териториалната цялост на Виетнам, както са признати от Женевските споразумения от 1954 г.

ГЛАВА ІІ 
ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ – ИЗТЕГЛЯНЕ НА ВОЙСКИТЕ

Член2. Спирането на огъня в Южен Виетнам да стане в 24.00 часа по Гринуич, на 27 януари 1973 г.
 В същия час САЩ ще спре всички свои военни действия срещу територията на Демократична Република Виетнам по земя, въздух и вода на силите си, където и да са разположени те, и ще спре минирането на териториалните води, пристанища и плавателни канали на Демократична Република Виетнам. САЩ ще премести, деактивира за постоянно или разруши всички мини в териториалните води, пристанища и плавателни канали на Северен Виетнам, веднага след като това споразумение влезе в сила.
 Пълното прекратяване на военните действия, споменато в този член, да бъде дълготрайно и без ограничение във времето.

Член3. Страните потвърждават, че ще отстояват спирането на огъня и ще осигурят траен и стабилен мир.
 Веднага след като прекратяването на огъня влезе в сила:
 (а) Силите на САЩ и тези на другите държави, съюзници на САЩ и на Република Виетнам да останат по местата си през време на осъществяването на плана за войсково изтегляне. Четиристранната съвместна военна комисия, описана в член 16, да уточни начините, по които ще стане това.
(б) Въоръжените сили на двете южновиетнамски партии да останат по местата. Двустранната съвместна военна комисия, описана в член 17, да уточни зоните, контролирани от всяка страна и формите на местопребиваване в тях.
(в) Редовните сили на всички служби и войски и извънредните сили на партиите в Южен Виетнам да спрат всички нападателни мероприятия една срещу друга и стриктно да спазват следните условия:
– всички актове на насилие по земя, въздух и море се забраняват;
– всички враждебни актове, тероризъм и репресии от двете страни се забраняват.

Член4. САЩ прекратяват военната и политическа намеса във вътрешните работи на Южен Виетнам.

Член5. В срок не повече от 60 дни след подписването на това споразумение, да се извърши пълно изтегляне от Южен Виетнам на войски, военни съветници, военен персонал, включващ технически военен персонал и военен персонал, свързан с умиротворителна програма, въоръжение, боеприпаси и военни материали от САЩ и другите държави, споменати в член 3 (а). Съветниците от гореспоменатите страни до всички паравоенни организации и полицейски сили също да се изтеглят в рамките на същия период от време.

Член6. Премахването на всички военни бази в Южен Виетнам на САЩ и другите споменати в член 3 (а) държави да се извърши в рамките на 60 дни от подписването на Споразумението.

Член7. От влизането в сила на прекратяването на огъня до съставянето на правителство, предвидено в член 9 (б) и 14 от това Споразумение, двете южновиетнамски партии да не приемат влизане на военни съветници, военен персонал, включващ военен технически персонал, въоръжение, боеприпаси и военни материали в Южен Виетнам.
 На двете южновиетнамски партии се разрешава да правят периодично разместване на въоръжение, боеприпаси и военни материали, които са унищожени, повредени, изразходвани или изчерпани след прекратяването на огъня въз основа на абсолютното сходство в характеристиките и свойствата с декларираното, под надзора на Съвместната военна комисия на двете южновиетнамски партии и на Международната комисия за контрол и надзор. 

Автор: Владимир Тричков

Бележки
[1]Бърчет, У., Народ Южного Вьетнама победит, Москва, 1969 г. с. 10.
[2] Иванов, К., „Победа на героизма и солидарността“ С., 1973, с. 19.
[3] Политически речник, С., 1956 г.
[4] Бърчет, У., Под закрилата на джунглите, С., 1967 г. 
[5] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада, Ливан/ Завтра..., Сборник под ред. на Б.А. Калягина, Москва, 1985г., с. 60.
[6] Намвар, Р., Виетнам в светлината на Нюрнбергския процес, С., 1969 г., с. 18.
[7] Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г. с. 108.
[8] Десет години агресия на американския империализъм в Южен Виетнам, С., издава посолството на ДРВ, с.12.
[9] Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 111.
[10] Десет години агресия на американския империализъм в Южен Виетнам, С., издава посолството на ДРВ, с.8
[11] Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 30.
[12] Мирский, З., Палачи Вьетнама, Москва, 1968 г., с. 39.
[13] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 25.
[14]Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 7.
[15]Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 9.
[16] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 11 – 17.
[17]Десет години агресия на американския империализъм в Южен Виетнам, С., издава посолството на ДРВ.
[18] Черна книга за престъпните деяния на САЩ във Виетнам, С., 1966 г., с. 27.
[19] Десет години агресия на американския империализъм ... с. 19.
[20] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ във Виетнам, С., 1971 г., с. 49.
[21] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада, Ливан/ Завтра..., Сборник под ред. на Б.А. Калягина, Москва, 1985г., с. 70.
[22] Десет години агресия на американския империализъм ...
[23] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 19 – 20.
[24] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 21.
[25] Виж Полторак, А., Савинскии, Л., Преступная война, Москва, 1968 г., с. 66. Авторите проследяват намесите на САЩ във Виетнам в периода 1950-1968 г. като поставят акцент главно върху действия на Вашингтон, които нарушават международното право. Позовават се не само на конвенциите, които тогава са в сила, а правят широки аналогии, достигащи до времето на Френската революция. Съсредоточават вниманието си върху действията на САЩ във Виетнам, които нарушават Женевските споразумения или влизат в графата престъпления срещу мира и военни престъпления и престъпления срещу човечеството.
[26] Бърчет, У., Под закрилата на джунглите, С., 1967 г. с. 20 – 21. 
[27] Престъпленията на Съединените щати във Виетнам, издава Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка, С., 1967 г., с. 10-11.
[28] Черна книга за престъпните деяния на САЩ във Виетнам, С., 1966 г., с. 22.
[29] Черна книга за престъпните деяния на САЩ във Виетнам, С., 1966 г., с. 29-30.
[30] Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 256.
[31] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 37.
[32] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада, Ливан/ Завтра..., Сборник под ред. на Б.А. Калягина, Москва, 1985г., с. 69.
[33] Виж: По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ във Виетнам, С., 1971 г.
[34] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ във Виетнам, С., 1971 г. с. 57-59.
[35] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 26-28.
[36] Пак там, с. 29.
[37] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ във Виетнам, С., 1971 г. с. 73.
[38] По стъпълата на войната... с. 73.
[39] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с. 35.
[40] Жуков, Ю., Шарапов, В., Народ на войне – вьетнамские дневники, Москва, 1972 г. с.  38.
[41] Северный Вьетнам против ВВС США, Ханой, 1968 г., с. 14.
[42] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ във Виетнам, С., 1971 г., с. 119.
[43] Виж Намвар, Р., Виетнам в светлината на Нюрнбергския процес, С., 1969 г. В своята книга известния ирански журналист прави до голяма степен успешни исторически аналогии между действията на САЩ във Виетнам и политиката на хитлеристка Германия. Сравнява ролята на Нго Дин Дием с тази на Куислинг, посочва общите корени на американските „съображения за сигурност“ и германското „жизнено пространство“, целите които преследва „теорията за висшата раса“ и претенцията на САЩ за „върховно ръководство“ и т.н.
[44] Иванов, К., „Победа на героизма и солидарността“ С., 1973, с. 39.
[45] Виж Полторак, А., Савинскии, Л., Преступная война, Москва, 1968 г., с. 187.
[46] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ...с. 96.
[47] Полторак, А., Савинскии, Л., Преступная война, Москва, 1968 г., с. 191.
[48] Северный Вьетнам против ВВС США, Ханой, 1968 г., с. 16-17.
[49] В-к „Работническо дело“ бр. 180 от 28 юни 1968 г.
[50] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 105.
[51] Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г. с. 126.
[52] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ...с. 106.
[53] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 136.
[54] Виж Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г. САЩ се задължават да осигуряват 20% от ежегодните валутни постъпления на Южна Корея, отпускат на Тайланд безвъзмедна помощ в размер на 50 млн. долара, на Филипините в размер на 39 млн. долара. Издръжката на един тайландски или филипински войник струвало на американския данъкоплатец 26 хил. долара годишно.
[55] Иванов, К., Победа на героизма и солидарността, С., 1973, с. 22-23.
[56] Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г., с. 123. За сравнение, военният бюджет на САЩ по това време е около 75 млрд. долара.
[57] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 105.
[58] Нови моменти в американската агресия във Виетнам, С., 1966 г., с. 12.
[59] Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г., с. 125.
[60] Бърчет, У., Народ Южного Вьетнама победит, Москва, 1969 г. с. 96-97.
[61] Северный Вьетнам против ВВС США, Ханой, 1968 г., с. 102.
[62] Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 264.
[63] Проданов, В., Насилието в модерната епоха, С., 2003 г., с. 188-189.
[64] Мирский, З., Палачи Вьетнама, Москва, 1968 г., с. 83.
[65] Иванов, К., Победа на героизма и солидарността, С., 1973, с. 52.
[66] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 120-121.
[67] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 106-108.
[68] Herring, G., America’s Longest war: The United States and Vietnam 1950-1975, 1979, p. 183.
[69] Бърчет, У., Народ Южного Вьетнама победит, Москва, 1969 г. с. 140.
[70] Бърчет, У., Народ Южного Вьетнама победит, Москва, 1969 г. с. 104.
[71] Бърчет, У., Народ Южного Вьетнама победит, Москва, 1969 г. с. 201.
[72] Бърчет, У., Народ Южного Вьетнама победит, Москва, 1969 г. с. 202-205. През май 1975 г. в Белия дом отново са сериозно обезпокоени, тъй като червените кхмери залавят кораба „Маягес“. Хенри Кисинджър, който по това време е държавен секретар, си спомня за тежките времена на 1968 г. и за невъзможността на САЩ да реагират ефективно при залавянето на „Пуебло“. Само че през 1975 г. САЩ вече са с „развързани ръце“ и не оставят кхмерите да се чувстват „свободни от възмездие“, като изсипват няколко тона бомби върху гражданското население на пристанището Сиануквил и извършват десант на остров Кох Танг (виж Кисинджър, Х., Години на промяна, С., 1999 г.).
[73] По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ...с. 113-114.
[74] Herring, G., America’s Longest war: The United States and Vietnam 1950-1975, 1979, p. 218.
[75] Виж Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г. с. 130-134. Съгласно оценката на американското военно аташе в Сайгон по време на „виетнамизацията“ Южновиетнамските сайгонски въоражени сили стават най-многочислените в Югоизточна Азия. Те се нареждат на второ място в Азия и на четвърто място в света. Сайгонските ВВС заемат десето място, а ВМС четвърто място в света. Припомням, че в този период населението на Южен Виетнам е около 14 млн., като над ½ от него живее в освободените от НФОЮВ територии.
[76] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 138.
[77] Herring, G., America’s Longest war: The United States and Vietnam 1950-1975, 1979, p. 221.
[78] Виж Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г. с. 136. Въпреки обявеното изтегляне на американската армия, до 1972 г. в Южен Виетнам има още около 200 хил. американски войници. То се извършва с толко бавни темпове /това не е случайно/, че получава ироничното определение „изтегляне с капкомер“ ( виж Иванов, К., Победа на героизма и солидарността, С., 1973, с. 36).
[79] Иванов, К., Победа на героизма и солидарността, С., 1973, с. 43.
[80] Воронин, А., Вьетнам – независимост, единство, социализм, Москва, 1977 г., с. 22.
[81] Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня Гренада...с. 138-139.
[82] Кисинджър, Х., Години на промяна, С., 1999 г., с. 41.
[83] Иванов, К., Победа на героизма и солидарността, С., 1973, с. 78.
[84] Кисинджър, Х., Години на промяна, С., 1999 г., с. 398.
[85] Вьетнам в борьбе, сборник, Москва, 1981 г. с. 140-150.
[86] Ван Тиен Зунг, Великая победа весной седемьдесят пятого, Москва, 1980 г., с. 22.

Бележки на автора
1* Най-големите военни разходи на САЩ са: Първа световна война – 27 млрд. долара, Втора световна война – 330 млрд. долара, Корейска война – 18 млрд. долара, Виетнамска война – 137 млрд. долара. Това са официални данни на американското правителство.
2* През януари 1946 г. във Виетнам се състоят Всеобщи избори за Национално събрание и огромното мнозинство от гласовете получава Лигата за борба за независимост на Виетнам (Виетмин) създадена през 1941 г., в която ръководни позиции имат комунистите.
3* През 1946 – 1954 г. Франция губи в Индокитай над 200 хил. войници и офицери.
4* САЩ подкрепят експедиционния корпус с 400 хил. тона военни материали – 14 хил. танка и др. бронирани коли , 340 самолета, 515 хил. радиоапарата и т.н. всичко на обща стойност 2.6 млрд. долара. В заключителния етап от войната (1953-1954 г.) САЩ поемат около 80% от военните разходи на Франция  (Иванов, К., „Победа на героизма и солидарността“ С., 1973, с. 18).
5* През юни 1971 г. в различни американски вестници започва публикуването на документи на Пентагона с гриф „Строго секретно“ и „Поверително“. „Изтеклата“ информация е в размер на 45 тома документи, проследяващи външната политика на САЩ в Индокитай в периода след 1954 г. Документите уличават главно администрациите на Д. Айзенхауер, Д. Кенеди, Л. Джонсън и само частично разкриват действията на Р. Никсън, който по това време е в края на първия си мандат. Истинността на документите е потвърдена от американското правителство и поне в този смисъл няма съмнения за цитираните факти. Съмнения се пораждат относно целостта на публикуваната информация и пресл едваните цели. Смята се, че публикуването на документите от администрацията на Никсън в навечерието на изборите преследва чисто политически цели.
6* Въпреки, че САЩ отричат официално участието си в преврата, реакцията на Франция е красноречива – Париж едва не скъсва дипломатическите си отношения с Вашингтон. Това показва също, че Франция въпреки подписа си в Женева, въобще не е загубила надеждите си за влияние във Виетнам посредством Бао Дай.
7* Няколко години по-късно бившият вече президен Айзенхауер казва: „...ако виетнамците бяха оставени да гласуват, 80% от гласовете щяха да бъдат за Хо Ши Мин“.
8* Нго Дин Дием и брат му са католици. В Южен Виетнам будистката общност е подложена на постоянни преследвания. През 1963 г. будистите в старата виетнамска столица Хюе са нападнати в деня, в който честват рождението на Буда. Постоянните преследвания подтикват видни будистки водачи да се присъединят по-късно към южновиетнамските партизани.
9* В Сайгон и другите големи градове редовно са организирани хайки за набиране на новобранци. Режима на Дием се разправя и със студентската общност.
10* НФОЮВ е по-известен като Виетконг – съкращение от „виетнамски комунисти“. Така американците и диемовците наричат всички противници на Сайгон в Южен Виетнам. Това не отговаря на истината, първо защото членовете на Фронта никога не са наричали себе си така, а освен това голяма част от участниците не са членове на Народната революционна партия.
11* “Поощрението“ върши работа и през октомври с.г. Нго Дин Дием официално изпраща такава молба (По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ във Виетнам, С., 1971 г., с. 46).
12* Това означава, че извън „стратегическите селища“ ще остане да живее единствено населението на големите градски центрове Сайгон – Шолон (2 млн.), Дананг, Хюе и др., които са постоянно под контрола на сайгонския режим, като най-важните стратегически, пристанищни и търговски пунктове. Интересно е, че идеята за „стратегическите селища“ е разработена от авторитетния американски професор Ю. Сталей. През 1961 г. е съставена специална изследователска група от политически и военни експерти от Станфордския научноизследователски институт оглавявана от проф. Ю. Сталей, която между 19 юни и 14 юли 1961 г. посещава Южен Виетнам за да се запознае на място с обстановката и да изработи стратегия за борба с южновиетнамските партизани. Именно тази група дава „идеята“ за построяването на „стратегически селища“ и за създаването на т.нар. „мъртви зони“, за които ще бъде споменато по-долу.
13* “Стратегическите селища“ са най-яркото доказателство, че САЩ още в началото си дават реална сметка на чия страна е народът на Южен Виетнам. И никакви заклинания от рода на „милиони хора в Южен Виетнам разчитаха на нас“ или „...единствената отстъпка, която не бихме направили...преди всичко поради морални (!) съображения – (беше) да наложим (?)комунистическо управление на народа, който прегърна антикомунистическата (?) кауза, като се уповаваше на американските обещания.“ не могат да заличат този факт /виж Кисинджър Х., Години на промяна, С., 1999 г./.
14*  Интересно е, че Хенри Кабот Лодж е републиканец и въпреки това Кенеди го назначава на един от най-отговорните постове по това време. Факт, който може да се обясни със съмненията на Белия дом относно успеха на подготвяния преврат. Кенеди се застрахова предварително в случай на провал обвиненията за намеса във вътрешните работи на едно суверенно правителство да се стоварят върху политическите му опоненти.
15* Участието на ЦРУ в преврата е доказано от разледванията на американската комисия „Чърч“, която през 1975 г. изнася данни относно участието на американското разузнаване в организирането на преврати и убийства в други страни, сред които фигурират: Куба – опит за атентат срещу Ф. Кастро; Конго – убииството на П. Лумумба; Доминиканска република – преврат срещу Р. Трухильо; Чили – отвличане на ген. Р. Шнайдер /впоследствие е убит/; Южен Виетнам – преврат срещу Нго Дин Дием (виж Кисинджър Х., Години на промяна, С., 1999 г. с. 280).
16* Интересно е, че американското военно командване в Сайгон е против преврата срещу Дием. Въпреки нежеланието на Дием армията да премине изцяло под американски контрол, явно главнокомандващия ген. П. Харкинс си е давал сметка, че военните неуспехи не се дължат на некъдарността на Дием. Може би военните са имали опосения, че свалянето на режим, който осем години е властвал в Сайгон може да породи неуправляем политически хаос /както и се случва с тази разлика, че САЩ винаги успяват да държат в подчинено положение сайгонските режими/. Военните не отчитат политическите мотиви на преврата – а именно, че режимът на Дием изцяло се е дискредитирал в и извън страната и смяната на „действащите лица“ може, макар и частично да възвърне доверието в южновиетнамското правителство.
17* Например по официални дании още в края на 1961 г. американските ВВС извършват 30% от бойните полети в Южен Виетнам (Вчера Вьетнам, Лаос, Кампучия/ Сегодня...с. 71).
18* Известният австралииски журналист У. Бърчет, който няколко пъти посещава Южен Виетнам и живее сред партизаните от НФОЮВ, е категоричен, че през това време нито веднъж не е видял северновиетнамско оръжие в ръцете на партизаните или пък боец, който да не е местен жител. Разговорите, които води У. Бърчет с ръководни дейци от Фронта са красноречиво свидетелство, че на партизаните им е било много по-лесно да си доставят оръжие чрез внезапни атаки на местните части на сайгонската армия или от многобройните дезертьори, отколкото от евентуални нелегални канали през строгоохраняваната северновиетнамската граница отдалечена на стотици километри. Както заявяват партизаните, в Южен Виетнам благодарение на САЩ има „планини от оръжие“. Освен това за правителството в Ханой не е тайна какво целят САЩ чрез постоянните диверсионни операции на негова територия, и полага всички усилия да не дава и най-малкия повод на вашингтонските военнолюбци.
19* По повод обвиненията, че Северен Виетнам въоръжава НФОЮВ У. Бърчет остроумно отбелязва: „Ако Пентагонът иска да лиши Освободителната армия от допълнителни ресурси от оръжие, трябва да бомбардира не ДРВ, а собствените си военни заводи в Съединените щати.“ (Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 45).
20* Думи на Джон Меклин, който оглавява информационната служба на САЩ в Южен Виетнам през 1961 – 1964 г.( Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 259).
21* Един от разсекретените през 1971 г. документи предава разговор между Р. Макнамара и известния сенатор Фулбрайт. Министърът на отбраната обяснява „тънкостите“ свързани с разузнавателната мисия на „Медокс“. На кораба се пускал специален радиосигнал, който незабавно бил засичан от китайските и северновиетнамските радари. В момента на засичането американските локатори дешифрирали радиочестотите на противника.
22* Има няколко предположения за случилото се, едно от които е, че южновиетнамски торпедни катери по грешка обстрелват „Медокс“ в тъмната нощ.
23* По-късно морският офицер Д. Уайт, който е бил на един от миноносците, свидетелства пред пресата, че не е имало никакво нападение от страна на ДРВ (Полторак, А., Савинскии, Л., Преступная война, Москва, 1968 г., с. 123).
24* Единият от гласувалите „против“ е сенаторът Уейн Морзе, който казва, че има достатъчно документи за действията на ескадрените миноносци, които говорят, че „...САЩ изиграха провокационна роля в този инцидент“( По стъпълата на войната... с. 12-13).
25* През 1971 г. в телевизионно интервю Б. Голдуотър заявява, че му е било известно за подготвяните удари срещу ДРВ един месец преди инцидента в Тонкинския залив, но не е разгласил тази информация по време на кампанията, защото се опасявал, че избирателите няма да му повярват. 
26* Условно могат да се нарекат паузи, защото и през тези краткотрайни периоди САЩ придприемат спорадични бомбардировки.
27* Р. Макнамара освен това заявява, че през 1966 г. САЩ възнамеряват да произведат 1 млн. тона самолетни бомби, 638 хил. тона от които ще бъдат употребени във Виетнам.
28* Територията на Европа е 10.5 млн. кв. км, а тази на Виетнам 329 хил. кв. км. (Страните в света, С., 1989 г.).
29* Първоначално населението в Северен Виетнам започва да изгражда противобомбени убежища, в които намират защита до няколко десетки души. Скоро обаче става ясно, че при случайното попадане на самолетна бомба в бункера, жертвите са многобройни. Затова започват да се изграждат индивидуални бункери, чиито стени са подсилени с шуплест бетон. Почти всички хора, особено в селата, изграждат такива бункери в домовете си. В почти всички обществени учреждения, особено в училищата също са изградени такива укрития. В големите градове индивидуалните бункери са снабдени с метални капаци, наподобяващи много уличните шахти (виж Демерджиев И., Героите на Виетнам, С., 1971 г.). 
30* “Ескалация“ е думата, която вашингтонските специалисти по пропаганда изковаха, за да прикрият съкрушителното поражение на „специалната война“ в Южен Виетнам...“ (Бърчет, У., Войната в Южен Виетнам както я видях, С., 1966 г., с. 235).
31* Администрацията на Джонсън отхвърля опасенията на определени среди в американското общество, които сочат печалния опит на САЩ от Корейската война. По този повод известният американски журналист У. Липман припомня думите на ген. Макартър – командващ американските войски в Далечния изток по време на Втората световна война и Корейската война: „Всеки президент изпратил американски войски да водят сухопътна война в Азия, трябва да бъде подложен на психиатрично изследване“( По стъпълата на войната и измамата – документи за престъпленията на САЩ...с. 133).
32* Ген. Уестморленд много точно дефинира намеренята на САЩ: „целта на войната във Виетнам е да покаже на целия свят, че партизанската борба не може да завърши с успех“.
33* Много от сайгонските генерали признават, че силноукрепените казарми служат колкото за защита от нападенията на партизаните, толкова и като препядствие за дезертьорите.
34* Широка известност придобива случаят в южновиетнамското село Сонгми, където на 16 март 1968 г. озверели американци под командването на лейтенант Коли избиват 567 беззащитни деца, жени и стари хора.
35* Във Виетнам големите военни операции се предприемат през сухия сезон който е между май и ноември, защото през дъждовния период е почти невъзможно да се водят широкомащабни офанзиви.
36* С това обаче не свършва „американската находчивост“. Американската армия особено се е гордеел с едно изобретение, което безпогрешно е “разконспирирало виетконгците“. Става дума за използването на специален химикал с който се оцветявали ръцете на заподозрените. Ако оцветените  места осветявани след това с ултравиолетови лъчи променяли цвета си, това било сигурно доказателство, че през последните 24 часа заподозреният е държал в ръцете си метален предмет. А какъв може да е бил този метален предмет в очите на американците които се водели от максимата „Всеки убит южновиетнамец е виетконговец“?
37* Показателно е названието на операцията, като се има предвид положението на американската армия в Южен Виетнам през 1967-1968 г.
38* Името на виетнамската лунна Нова година.
39* Р. Никсън е вицепрезидент при Айзенхауер и от самото начало на Виетнамската война е твърд привърженик на твърдите действия.
40* Остров Гуам се намира в Тихия океан и е отдалечен на около 4 000 км от Виетнам. Там е разположена една от най-големите американски военно-въздушни бази в региона, от където излитат самолетите предназначени за бомбардировките на Виетнам.
41* Явно САЩ са си взели поука от действията на Нго Дин Дием, и си дават сметка, че въпреки усилията си не могат да „спечелят сърцата“ на южновиетнамците само с бомби и напалм, а е нужна и социална демагогия. Вашингтон обаче знае и, че не трябва да дразни единствените истински поддръжници на Сайгон.
42* Разсекретените през 1971 г. документи доказват, че САЩ започват в Лаос тайни бомбардировки насочени срещу патриотичните сили, още в началото на 60-те години, под прикритието на компания „Еър Америка“ – собственост на ЦРУ. Резултатът е над 30 хил. убити и стотици хиляди бежанци.
43* На 6-8 юни 1969 г. в освободените територии на Южен Витнам е провъзгласено създаването на Република Южен Виетнам и е учредено Временно революционно правителство.
44* В спомените си Х. Кисинджър, който по това време е държавен секретар, убеждава че САЩ не са имали нищо против принц Сианук, но предпочитали Лон Нол. Режима на Сианук не се бил противопоставял на тайните бомбардировки в стараната му, защото американските ВВС бомбардирали само районите по границата с Виетннам, където отдавна не живеели кхмерите които били прогонени от постоянно преминаващите партизани. ВВС на САЩ, всъщност бомбардирали южновиетнамските партизани намиращи се в Камбоджа. Сигурно точно поради тази причина петгодишната въздушна война която водят САЩ против народа на Камбоджа, в подкрепа на режима на Лон Нол, има като резултат 600 хил. убити кхмери и десетки разрушени камбоджански селища ( виж Кисинджър, Х., Години на промяна, С., 1999 г. и Кампучия – от трагедия към възраждане, С., 1979 г. ).
45* Цялата тази кампания е незаконна /доколкото въобще може да бъде законен геноцидът срещу народите на Индикитай/, защото през юни 1970 г. Конгреса отменя „тонкинската резолюция“ и по този начин президентът губи правото си да използва безконтролно американски въоражени сили в Индокитай.
46* Например известно е, че от 1971 г. заповат опитите на САЩ за затопляне на отношенията с Китай. Въпреки антисъветската насоченост на тези опити, Китай поставя като задължително условие, решаването на проблема с Виетнам или най-малкото, неразпространяването на войната извън границите на Индокитай. Но, като се има придвид размерите които придобива войната в Индокитай, по времето на Никсън, не изглежда много сигурно, че конфликта ще остане в посочените регионални граници.
47* На 16 октомври 1973 г. ОПЕК повишава цените на суровия петрол от 3.01 долара за барел на 5.12 долара. На 22-23 декември 1973 г. на срещата в Техеран е решено цената да бъде увеличена на 11.65 долара за барел т.е близо четири пъти спрямо октомври с.г. (Кисинджър, Х., Години на промяна, С., 1999 г., с. 560-561).

Приложения
* Ливень В., Война во Вьетнаме и внутренополитическая борьба в США, Киев, 1972 г., с. 12
** Всички курсиви в текста са мои.
*** Престъпленията на Съединените щати във Виетнам, издава Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка, С., 1967 г., с. 24-25.
**** Престъпленията на Съединените щати във Виетнам, издава Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка, С., 1967 г., с. 26.
***** Agreement on ending

Коментари