Глобалните валутни войни

Терминът „валутни войни” на практика означава състезание между държавите (и съответно техните централни банки) и включва използването на икономически интервенции с цел  обезценяване на собствените им валути. Желаният ефект от обезценяването на валутата е стимулиране на износа, което води до създаване на заетост, общоикономически ръст и благоденствие.
Но дали това е истинският резултат от валутните войни или по-скоро те водят до точно обратното – влошени икономически условия и обедняване на населението. Историческият опит е доста показателен и клони по-скоро към последното. През 20-ти век сме били свидетели на две валутни войни, чиито последици ясно показват накъде отива текущата трета валутна война. Ето и кратък обзор.

1.    Първата валутна война (1921 – 1936)
Първата валутна война започва през 1921 г. и завършва през 1936 г., тоест започва малко след края на Първата световна война и завършва в навечерието на Втората световна война, като се припокрива със значителен период от Голямата депресия. Светът излиза от ужасите на Първата световна война с огромен държавен дълг и с 50-70% увеличение на паричната маса – необходими мерки на воюващите за финансирането на тяхната скъпа военна авантюра. Последвалият междувоенен период минава под знака на  първата валутна война – тъй наречената „beggar thy neighbour” политика, състояща се от последователни девалвации на валутите на редица страни, с цел да се разрешат местните икономически проблеми чрез стимулиране на местното производство и износа за сметка на останалите държави.
Немската хиперинфлация
Германия прави първия ход в битката. В стремежа си да възстановят конкурентоспособността на местната икономика и да се справят с наложените й непосилни репарации, немските управници прибягват до печатането на пари и изкупуване на злато и чужда валута – ход, който завършва с хиперинфлация, икономическа разруха и всеобщо обедняване на населението.
Френската девалвация
Следващата стъпка е предприета от Франция през 1925 г. – девалвация на франка преди връщане към златния стандарт. Така Франция осигурява на експортната си индустрия конкурентно предимство пред Англия и САЩ, които се връщат към златния стандарт при фиксираната цена на златото от преди войната. Британската икономика остава неконкурентноспособна и стагнираща през идните години.
Реакцията на Англия и САЩ
През 1931 г. Англия е принудена да скъса връзката между стерлинга и златото, за да успее да повиши конкурентноспособността си и да съживи икономиката си. Две години по-късно (1933 г.) САЩ на свой ред бива принудена да девалвира долара по особено арогантен начин, като де факто конфискува златото на населението по старата фиксирана цена от 20.67 долара и след това обявява нова цена от 35 долара за трой унция, тоест девалвира долара с около 70%. Две години след девалвацията на долара, Франция също къса връзката между франка и златото.
Тази въртележка от девалвации, при която световните икономики се състезават в обезценяване на собствените си валути, довежда до мащабни сътресения в световната търговия, огромни загуби в производството, масови безработици, икономически кризи, банкови паники и масово обедняване на населението. Икономическата разруха, причинена от валутните войни дава и първия тласък към Втората световна война – издигането на национал-социалистическата партия на Хитлер и на военните клики в Япония.
2.Втората валутна война (1967 – 1987)
След края на Втората световна война, двете основни икономически сили – САЩ и Великобритания – създават новия модел на международната финансова система – споразумението Бретън Уудс. Системата има следния механизъм на работа – златото е фиксирано при 35 долара за трой унция, доларът е свободно конвертируем в злато, а всички други валути са конвертируеми в долари по фиксиран курс. До началото на 60-те години споразумението спомага за период на валутна стабилност, ниска инфлация, ниска безработица и стабилен ръст на доходите.
Твърде скъпите амбиции на САЩ
Семената на втората валутна война са засети с предприемането от президента Линдън Джонсън на амбициозната политика за изграждане на „Великото общество” – една скъпа социална програма, целяща да изкорени бедността. В същото време се задълбочава войната във Виетнам.  Въпреки че САЩ е световна икономическа сила, двете начинания се оказват твърде скъпи и правителството прибягва до тяхното финансиране чрез печатане на пари и емитиране на дълг. Увеличението на паричната маса засилва инфлационния натиск.
Двете държави-арихтекти на новата финансова система – САЩ и Великобритания – постепенно понасят икономическите последици от паричната си политика и стават нейните първи жертви. Поради високите си търговски дефицити и растящия инфлационен натиск, Англия е принудена първа да девалвира стерлинга през 1968 г.
САЩ къса връзката на долара със златото
САЩ също страда от сериозна инфлация и от болезнени търговски дефицити и започва да губи злато, както през официалните канали (страни, обръщащи доларите си в злато), така и през лондонския „златен пул”- механизъм, създаден с цел да се манипулира цената на златото, за да се запази първоначалния фиксинг от 35 долара за трой унция. Изтичането на злато принуждава САЩ да затвори „златния прозорец” през 1971 година. Доларът вече не е пряко конвертируем в злато, въпреки че официалната цена остава непроменена. През 1973 САЩ е принудена да девалвира долара и да скъса окончателно връзката му със златото.
Следва хаотична серия от девалвации, ревалвации, инфлация, спасителни заеми от МВФ и други неуспешни опити за стабилизиране на ситуацията и намиране на икономическо решение. Според съветниците на президента Никсън, обезценяването на долара ще бъде икономическа панацея и ще създаде приблизително 500 000 работни места.
Икономическата реалност обаче разбива всякакви илюзии – от 1973 до 1981 г. САЩ преминава през 3 болезнени рецесии. Инфлацията излита и от 1977 до 1981 г. доларът губи над 50% от покупателната си стойност. Цената на петрола скача четирикратно само за 2 години. Цената на златото излита от 40 долара през 1971 г. до 850 долара през януари 1980 г.
Въпреки временното засилване на долара от 1980 до 1985 г., САЩ отново обезценява долара от 1985 до 1988 г. с 20-40% спрямо основните световни валути. Следва рецесия и срив на борсата през 1987 г.
В крайна сметка, вторите валутни войни не донасят нито бленувания икономически растеж, нито обещаните работни места, но създават ужаса на стагфлацията – висока инфлация, висока безработица и стагниращи икономики. Светът осъзнава, че валутните девалвации не водят до просперитет.
2.Третата валутна война (2010 – ?)
След края на вторите валутни войни, златото вече не е котва на финансова стабилност и започва ерата на плаващите валутни курсове. Количеството пари в икономиката не се регулира от златните резерви, а от „научно-обоснована“ монетарна политика и от политически съображения.
Макар и някои експерти да водят началото на третата валутна война с изкуствено занижените японска и китайска валути от началото на 21-ви век, световната финансова криза от 2007-2008 година насам катализира настоящата (или по-скоро предстоящата) трета валутна война. В опит да се възстанови икономическият растеж и да се спасяват фалирали корпоративни мастодонти, редица държави агресивно печатат пари и трупат държавен дълг по аналогия на първата валутна война.
В същото време сме свидетели на скъпи военни авантюри (Ирак, Афганистан, Либия, Сирия) в комбинация с изключително тромави и все по-неустойчиви пенсионни и социални програми по аналогия на втората валутна война. 
Печатането на долари, евро, лири и йени обезценява тези валути и намалява конкурентноспособността на останалите икономики. 
Всяка заявка от страна на централна банка за печатане на трилиони долари, било то за програми за облекчение на банковата ликвидност или за стимулиране на икономиката, провокира отсрещна реакция на останалите централни банки, за да задържат техните валути сравнително стабилни спрямо долара.
Тези валутни войни са подобни на ядрени войни само че вместо бомби и радиация, последващата инфлация заплашва света да стане място, непригодно за живот за спестовните и предприемчивите.
И докато САЩ нарича Китай „валутен манипулатор”, то със сигурност първата стъпка е дело на финансовото министерство на САЩ и Федералния резерв. Китай просто следва стъпките на САЩ и до голяма степен реагира на паричната политика на САЩ.  Търговските дефицити на САЩ „изтичат“ към Китай, чиято централна банка изкупува от китайските износители новонапечатаните долари с новонапечатани юани. Така китайците успяват да запазят курса на юана спрямо долара, но също така внасят инфлация в страната си вследствие на печатането. Повечето развиващи се икономики печатат по подобен начин, за да запазят конкурентноспособността на собствената си експортна индустрия. Мощните развиващи се икономики (като Китай) постигат това чрез валутна интервенция на централната им банка, а по-малките, като Бразилия и Южна Корея, използват и разни ограничения спрямо свободното движение на капитали. 
С други думи, валутните войни са щита, използван от останалите държави, за да предпазят икономиките си от трилионите прясно напечатани долари, но по този начин поемат удара на инфлацията.

Няма коментари: