Апокалипсис-кога?



Ето какво най-вероятно ни чака през следващите десетилетия:

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Големите истини често са по-прости от „колумбово яйце“. Сред тях е и тази за революционния потенциал в ХХI век. За съжаление, дори когато тя може да ни извади очите, ние не я забелязваме или се стесняваме да я посочим. Изглежда Мусолини е бил прав, когато казвал, че „някои хора трябва да бъдат смазани от истината, за да я разберат“.
Днешният век се характеризира с два качествено нови, комплексни, противоречиви и взаимно зависими процеса, чиито сблъсък ще изправи човечеството пред съдбоносния хамлетов въпрос ДА БЪДЕ ИЛИ НЕ?
 Това са Роботронната революция (РР) и Глобализацията (Г) като фактори на Социалната революция. 
Първата представлява масовото нахлуване на електрониката, компютрите и роботите във всички сфери на живота и замяната на човешкия труд в различните процеси и операции на производството, разпределението и услугите от роботи и автомати. 
Глобализацията е резултат от подтикваната от РР икономическа, финансова и империалистическа експанзия на финансовия капитал, стремящ се към планетарно господство, вследствие неговата свръхконцентрация и свръхцентрализация. 
В основата на тези процеси стоят все по-нарастващият внос-износ на хора, стоки и капитали в страните от целия свят, непрекъснато увеличаващата се „делокализация“ на производствените мощности от „Първия“ в „Третия“ свят и неравномерното икономическо развитие на отделните страни, региони и континенти. Тези фактори и безмилостната конкуренция между големи и малки водят до замяна на дипломатическия език с този на оръжията и на политиката – с нейното „продължение“ войната.
Тези два процеса оказват своето неотразимо и променящо из основи всички политически и социално-икономически структури и отношения в днешния свят: държава, капитализъм, класи и нации, междудържавни съюзи и коалиции, военни пактове, полицейски и юридически „пространства“ и т. н. 
Тези революционизиращи днешната политическа и социално-икономическа система фактори създават необходимите и достатъчни условия за унищожението на всяка национална, континентална или „глобална“ държавна организация на обществото, както и на интернационалните мулти- и транснационални структури на капитала, на неговите локални пипала, и заедно с тях – за премахването на всички форми на собственост в икономиката (частна или държавна) и на социалните отношения между наемен труд и капитал, на господство и експлоатация, а следователно – на йерархията и на класите.
Наред с разрушителната част, РР и глобализацията подготвят необходимите социални и интернационални, материални и технологически условия за градивната роля на Социалната революция, тоест за замяната на днешното общество с анархокомунистическото в световни мащаби.
Появата на новия революционен потенциал породен от РР и от глобализацията на капитала създава нови социални сили, които, ако не искат да загинат заедно с целия човешки вид, могат и трябва да извършат следващата  Социалната революция.
Едно от най-важните следствия от кръстосването на горните два фактора във века на залеза на последната йерархическа и класова система, е появата на днешните “опасни класи“ (по аналогия с работническата класа от ХIХ век), за които през последното десетилетие заговориха единогласно политици, военни и полицаи, икономисти, юристи, магнати и финансисти, психолози, социолози и политолози, философи, футуролози и тем подобни научни лакеи.
Опасните класи са търсените и открити най-после в ХХI век „труженици“ от погребалната агенция на историята.
В тяхно лице теоретиците и практиците на Социалната революция ще намерят необходимия революционен потенциал, за да съкратят времето на последната фаза от развитието на днешната система, която за краткост наричат пазарна демокрация.
Кои са те и каква е тяхната приблизителна численост?
В литературата намираме най-разнообразни понятия за „новите опасни класи“: прекариат, „излишни“, лумпенпролетариат, „нисши класи“, в енциклопедиите – техните дефиниции, а в статистическите годишници и статии – данни за тях.
ПРЕКАРИАТЪТ, подобно на пролетариата, е понятие въведено от мюнхенския професор по социология Улрих Бек. Терминът е латински – от precarium = несигурен, опасен, рискован, негарантиран, нестабилен, стоящ върху пясък. В него се включват работници, които нямат никакви социални гаранции, работят без трудов договор или са с временен такъв, заети са на непълен работен ден или седмица, извършват надомна работа или са на временно повикване за изпълнение само на дадена поръчка и т. н. „Прекаризацията“ се предопределя от налагането на „дерегулация“ на трудовите отношения, които работодателят (капиталист или държава) може да разтрогне по всяко време, щом това увеличава печалбите му. Жертви на прекаризацията, която е най-тясно свързана с РР, стават все по-голям брой от днешните наемни работници, включително средни и висококвалифицирани кадри. Сред тях процентът на „социално слабите“, тежко болните, безработните е най-висок. Един френски пример илюстрира жестоките последици от несигурността, в която живеят този вид наемни работници. Само за периода 2008-2010 г. 30 души от наетите във Франс Телеком са се самоубили. Причината за това е, че 2/3 от общо 66-хилядния персонал на компанията, макар и с доживотни трудови договори, са вече принудени да сменят работата, цеха или канцеларията, в които работят, на всеки 2-3 години.
Друг нивелиращ резултат: след финансовия крах в САЩ, започнал през 2008 г., много фирми последваха примера на бившия СССР след 1991 г. – те съхраняват работните места, тоест работниците остават в списъците на компаниите, но ги пускат в неплатен безсрочен отпуск, поради което те се лишават от всякакви доходи. В средата на 2009 г. Националното статистическо бюро за труда съобщава, че над 30 милиона души са преминали на свита до минимум работна седмица или нямат никаква работа. Фиктивните работни места няма да станат реални дори ако последва нов икономически бум.
В същото време, чрез „гъвкавостта“ на работното време и работните места, капиталът атакува и ликвидира една по една различните социални придобивки на работниците, резултат от тяхната вековна класова борба. Доскоро работодателите бяха принудени да заплащат за тези придобивки. Така в САЩ процентът на здравно застрахованите е намалял от 69% през 2000 г. до 60% в 2009 г., като делът, изплащан от работодателите, спада от 74% на 54%. През 1980 г. пенсионната каса е плащала на 89% от пенсионираните, а през 2010 – само на 52% от тях. Много фирми налагат увеличено участие на работниците в застраховането им. Форд например от 2008 г. насам изисква те да плащат 20% за всяка медицинска услуга и по 400 долара за застраховката си, а всеки нает на работа след 2003 г. няма пенсионна застраховка и е трябвало да се откаже от помощите за наем, за образование на децата и от платения си отпуск.
Деиндустриализацията или „делокализацията“ (преместването на промишленото производство в страните на „Третия свят“, където работната ръка е най-евтина) се извършва с ускорени темпове. 
В англосаксонския свят, най-вече в САЩ и във Великобритания, тя маскира до известна степен процеса на прекаризацията, но поражда ред други нерешими проблеми. При такава система на трудовите отношения, профсъюзите се обезкръвяват бързо (в САЩ например сегашната численост на членовете им е стигнала своето най-ниско ниво от 70 години насам – от времето на прословутата „нова сделка“ на Франклин Рузвелт), а тяхната боеготовност е отстъпила място на пазарлъците и сделките между синдикалната бюрокрация и високоплатените чиновници на държавата и капитала. На много места работодателите сами създават конкурентни, угаждащи на тях и на държавата жълти „профсъюзи“, със заплащана от тях бюрокрация, поради което организирането на старата класическа синдикална съпротива срещу капитала се превръща във „фантазия“.
По-долу са представени някои, макар и частични, официални данни за процесите на „прекаризация“ в света, за тяхната скорост и за числеността на милионите „прекарии“ (вместо пролетарии) – на първо място в страните от „първия свят“, за да станат ясни мащабите на явлението:
Италианският град Прато (в региона Тоскана) е имал през 1989 г. 180 000 жители, в по-голямата си част текстилни работници. По същото време там пристигат 35 китайци, които работят нелегално в една малка изба. Двадесет години по-късно – през 2008 г. китайците в Прато са 45 000 или 1/5 от населението, работещи в 4200 китайски фирми, които произвеждат над един милион дрехи всеки ден. През 2010 г. само 20 000 пратчани имат редовна работа. Този бърз процес на превръщането на пролетариите в прекарии е типичен за глобализиращия се свят.
Според лидера на Японската конфедерация на профсъюзите Сакуджи Дайкоки над 17 милиона души в страната са на временна работа или работят на непълно работно време. Статистиката не дава точни числа за броя или процента на прекариите. Според други източници в Япония те са 1/3 от работещите, а в Южна Корея и Испания са половината от работоспособното население. В 30-те страни на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, 1/3 от заетите напускат ежегодно работното си място, а в САЩ процентът им е още по-висок – 45%. Там през 60-те години на ХХ век средностатистически един работник е имал през живота си четирима работодатели, а сега те са станали вече девет. Друг бич: само в автомобилната индустрия в Мичиган през периода 2000-2009 г. са съкратени 3/4 от работните места. (Това се нарича функционална гъвкавост!)
В най-мощната европейска икономика – германската – събарянето на стената и включването на бившите сателити на Москва в Европейския съюз, предизвика милионен поток от легални и нелегални гастарбайтери от Източна Европа във ФРГ, които умножиха неимоверно броя на германските „прекарии“. Според изчисления на фондация „Фр. Еберт“ през 2007 г. във ФРГ те са били 7 милиона, а според данни на проф. Клаус Дерре от Йенския университет, прекарий е всеки трети немски наемен работник. Голяма част от тези работници са нелегални, тоест нерегистрирани, без трудови договори и без социални осигуровки. Този процес се извършва с поощрението на германските капиталисти и с мълчаливото съгласие на властите, защото води до ускоряване на „прекаризирането“ на „отечествените“ наемни работници, поевтиняване на техния труд и увеличение на печалбите. По оценки на изследователите, броят на „нелегалните“ работници във ФРГ в началото на ХХI век е около 5 милиона души. В някои отрасли като строителството „нелегалният труд“ е повсеместен и преобладаващ.
В истински производителните работни места в ФРГ е ангажирано под 20% от активното население. Според статистиката за професионално развитие в Англия (за 2000 г.) през предшестващите десет години са нараснали най-вече слугинските услуги, като на ангажираните в тях се позволява да извършват част от работата на помощен санитарен, учителски, юридически и пр. персонал. Така традиционните професии се разпадат на „елитни“ и „прекарийни“.
Прекаризацията се увеличава и от непрекъснато растящия брой имигранти, главно от „Третия свят“. Те образуват най-евтиния трудов „резервоар“, от който се „източват“ кандидати за най-мръсната и най-лошоплатена работа, с което допринасят за „гъвкавостта“ на капиталистическата система и за понижаването на средните заплати, а заедно с тях и за смаляване на така наречената средна класа. Според статистиката броят на имигрантите в света през 2010 г. е бил 214 милиона души (без нелегалните и вътрешната миграция – главно от разоряващите се села, – която наброява към 750 милиона души). В САЩ легалните емигранти заемат 16% от работните места, а нелегалните са към 12 милиона души за 2008 г.
Експертите твърдят, че в началото на този век броят на икономическите емигранти в „Първия свят“ е достигнал 75 милиона души, като през последните две десетилетия само от Източна Европа са преминавали ежегодно в Западна над половин милион души. „Нелегалните“ работят най-вече в селското стопанство, в ресторантите и хотелите, в корабоплаването, товарните превози, строителството и дървообработването, в „секс-туризма“, проституцията, детската порнография, стриптийзи, просия, улична търговия и кражби на дребно. Според данни на шефа на отдел на белгийската полиция Бонтик, печалбите на капиталистите от експлоатацията на нелегалната работна сила в „Първия свят“ надвишават десетократно тези на най-крупните наркокартели на планетата.
Днес капиталистическата икономика не може да функционира без труда на прекариата, на нелегалните наемни работници и на „заетите“, чиято зависимост не се отличава от робската. 
Това, макар и през зъби, се признава и официално. Когато през 2006 г. Буш-младши обявява, че ще въведе много по-строги закони в емиграционната политика на САЩ и ще изгони всички установени нелегални емигранти от страната (12 милиона по официални и 36 милиона по неофициални данни), 108-ият кмет на Ню-Йорк и мултимилиардер Майкъл Блумбърг заявява: „Икономиката на Ню-Йорк и на САЩ ще рухне“.
По данни на комисията за имиграционна реформа, в строителството в щата Невада „нелегалните“ са 60%. В селското стопанство в Джорджия и Тенеси – 73%. Огромен е техният брой и в най-крупните корпорации като най-голямата в света търговска верига Уолмарт, а вездесъщият Бил Гейтс е похарчил само през 2007 г. 9 милиона долара на Майкрософт за поддръжка на кампанията за амнистия на нелегалните емигранти, донесли огромни печалби и за неговата компания. По данни на Интерпол трафикантите на нелегални работници печелят годишно над 30 милиарда долара.
Аналогично е положението и в Европа. Според кьолнския икономист Доминик Ернст чрез вливането на 2/3 от печалбите на нелегалната икономика в Германия в легалната, се обезпечава нормалното ѝ функциониране. Всяка пета фамилия в Австрия използва нелегален слугински труд, предимно на гастарбайтери от Словакия, но за последните 12 години е бил глобен… само един виенски „добродетелен глава на семейство“!
Прекариатът ще продължи да расте главоломно, защото Китай и Индия (обединени в Киндия), освен за стоки, се отварят и за световния пазар на работна сила. Тази на „Киндия“, заедно с трудовите ресурси на бившия източен блок, която е многократно по-евтина, отколкото в страните от „първия свят“, е равна по численост на работната сила в цялата останала глобална икономика.
Данните на официалната статистика за „сивата икономика“ са фалшиви. Чиновниците, зависещи от държавата, и научните работници – от бизнеса – са „съветвани“ да премълчават истината, а „разследващите журналисти“, ако не са корумпирани, се страхуват от гангстерите, които се подвизават на черния пазар на труда. Латиноамериканските „специалисти“ спорят от 15 години за заетите в „сивия сектор“ и цифрите им варират от 23% до 73%!
В книгата си „Работници без граници: влиянието на глобализацията върху международната миграция“ английският писател Питър Столкър пише, че още в началото на 90-те години на ХХ век 70% от индустриалните работници в Индия и Пакистан са били „нелегални“, а в Африка и днес над 60% от цялото работоспособно градско население работи в „нелегалност“. Тези данни не могат да бъдат намерени в никакъв официален статистически справочник.
ИЗЛИШНИТЕ
са следващата, най-голяма и невлизаща в ничии статистики, съставна част на „опасните класи“. 
Днешните свръхбогати и добре охранени внуци на поп Малтус и техните високоерудирани университетски и академични лакеи твърдят, че обитателите на Земята са станали прекалено много и че “устойчивото развитие на човешкия род е възможно само при стриктното съхранение на баланса между биоемкостта на планетата и населяващия я брой човешки същества“.
Този баланс изисква спазването на една варираща “средностатистическа норма на полагащия се минимум биологично пространство за всяка човекоединица“. „Човекоединиците“ над изчислената за страната или за континента сумарна норма са излишни. Според различните неомалтусиански школи броят им варира в доста разтегливи граници, но изчисленията сочат красноречиво за какво иде реч. Следващите примери илюстрират канибалската им „философия“:
Според филантропа милиардер Бил Гейтс (в реч пред закрита конференция в Лонг Бийч през 2010 г.) населението на земята може и трябва да бъде съкратено до 10-15% от утрешните 9 милиарда души, преимуществено за сметка на обитателите на Третия свят. За постигането на тази високохуманна цел той е организирал Фондацията „Бил и Мелинда Гейтс“, разполагаща с над 30 милиарда долара. Друг човеколюбив и богобоязлив милиардер, медиен крал и основател на CNN – Тед Търнър – заявява през 1996 г. в интервю пред „природонаучното“ списание Одюбон, че намаляването на числеността на земното население с 95% (до 225-300 милиона) „би било идеално“. Тъй като при тази „норма“ в Царството на сенките ще заминат и 3/4 от „златния милиард“, протестите са заставили медийния магнат да бъде по-ларж – в друго свое интервю за филаделфийския университет през 2008 г. той се е съгласил на „съкращение само“ със 70%: „У нас (sic!) има твърде много хора. Затова имаме глобално затопляне. Нужни са ни по-малко хора, ползващи по-малко природни ресурси.“
Тези двама и редица други мултимилиардери, сред които и небезизвестният Уорън Бъфет, са членове-основатели на „Добрия клуб“, разполагащ с над 125 милиарда данъчно необлагаеми долара. Една от задачите на „добрите“ милиардери е да финансират глобалните проекти и програми за съкращаване на земното население с помощта на медикаменти, хербициди, генномодифицирани хранителни продукти и др.
Навремето „желязната лейди“ Тачър заявява, че при горните „норми“, на СССР са напълно достатъчни 15 милиона души. Това предизвиква нестихваща буря от възмущения сред великоруските патриоти, които обаче продължават да наблюдават с безмълвие или задоволство вече второ десетилетие поголовното изтребление на чеченците (ако не броим царската и сталинската епохи).
В руския блог „Биомалтусианец“, чийто девиз е: „Първопричина за деградацията на земната биосфера, е недопустимо високата численост на световното население. Всичко останало – дестабилизация на климата, лоша екология, нашите социаликономически проблеми – са само нейно следствие.“
В „Био-демографическая парадигма выживания“, публикувана в „списанието за нетрадиционна екологическа ориентация“ „Екологический постмодерн“, руските „социални еколози“ са съставили твърде любопитни таблици. Особен интерес представлява табл. №7 със „Списък на страните в света с излишно население“ за 2007 година. Визирани са 107 страни с общо население над 80% от земното – 5 470 982 000 души при „биологически допустимо население“ от 1 922 121 200, тоест с пренаселеност от 3 548 868 800 души. В таблицата има данни за всяка от 107-те страни. Цитирам само данните и „научно мотивираните прогнози“ за населението на Индия и Китай, което трябва да бъде „съкратено“ респективно от 1 164 670 000 на 225 978 000 и от 1 356 551 000 на 497 042 000 „глави дребен човешки добитък“… Русия и САЩ са извадени от списъка, навярно поради реминисценции за старото имперско величие и страхове от мученето и реакциите на местния „добитък“.
В Китай още от времето на „великия кормчия“ Мао, проблемът с намаляване броя на „излишните“ се решава по-експедитивно: родители, позволили си повече от едно дете, са заплашени с куршум в тила „за назидание“ или „с еднопосочен билет“ за китайския ГУЛАГ. Някой да е чул добрите филантропи и техните медии да заговорят на тази тема?
„Излишните“ са тези, от които (в условията на разгръщащата се РР) капиталът не може да извлича повече печалби. Те са „бреме“ за бюджетите на пазарните демокрации, които са ги „отлъчили“. Както личи от очебийните и оправдани страхове на ситите, това са хората, които по много и по различни начини заплашват устоите на днешната политическа и социаликономическа система с едно ново „велико преселение на народите“. Това са огромните, опасни и гладни маси в „Първия“, през руините на „Втория“ до „Третия свят“, които, ако днешното социално и интернационално статукво се съхрани, въпреки цялата му абсурдност, със сигурност ще потеглят от своя „Юг“ към земите на „златния милиард“. Затова господстващите класи от „Севера“ искат да ги „съкратят“ с помощта на науката и филантропията, вместо с… Циклон Б.
Тази високоблагородна задача и „доказателствата“ за ненужността, вредността и опасността на мизерстващите милиарди представители на рода Homo Sapiens, са предоставени на професорите от университетските катедри по фармакология, агрогенетика, социална „екология“, народопсихология, социология, политология, полит-“икономикс“ и на „научните“ сътрудници от многобройните институти, занимаващи се с „изследвания“, лабораторни и мащабни експериментирания, с чиято помощ търсят “окончателното решение“ на здравните, демографски, генетични, витални и пр. проблеми на „излишните“, вместо с… армиите на НАТО и със „сините каски“.
ПРОЛЕТАРИАТЪТ
Понятието е въведено от женевския икономист и историк Сисмонди по време на Великата френска революция. Към пролетариата той е отнасял всички бедни, лишени от средства и собственост, живеещи ден за ден.
Маркс, следвайки Родбертус, добавя към определението „доброволната“ и „свободна“ покупко-продажба на работната сила на лишените от средства за съществувание и производство пролетарии. С екстраполация на данни за ръста на английските работници през ХIХ век той стига до заключение, че те ще се превърнат в болшинството от населението на всяка страна, поела по пътя на капитализма, виждайки в тяхно лице неговите „гробокопачи“ и „строители на научния социализъм“.
Маркс твърди, че централизацията на средствата за производство (в ръцете на капиталистите) и обобществяването на труда (на пролетариите) ще достигнат до точка на несъвместимост с капиталистическата им обвивка и тя ще експлодира. В определен момент капиталът ще изчерпи възможностите си за „развитие на материалните производителни сили, те ще влязат в противоречие със съществуващите производствени отношения между капитал и наемен труд, в резултат на което ще настъпи епохата на социалната революция“. „Класовата борба, която не е мое откритие, ще завърши с установяване на диктатурата на пролетариата, която – уверява Маркс – е преход към премахване на всякакви класи и към общество без класи“, тоест към трансформация на буржоазното общество в социалистическо, в което държавата ще „отмре“, за да „скочим… в царството на свободата“ – го допълва Енгелс. В края на своя живот последният легитимира „легалния марксизъм“, обявявайки, че „скокът“ ще се извърши по мирен начин – с изборната победа на социалдемократическите партии от II Интернационал и реализирането на 10-те точки от програмата на „Манифеста на компартиите“. До сюблимния момент социалдемократическите вождове трябва да пропагандират, да агитират и да организират пролетариите, като избират сред тях и възпитават бъдещите… „офицери на революцията“, които „по никакъв начин не трябва да отведат пролетариата на барикадите, по правите улици на големите градове, където тълпите ще бъдат уязвими като мишени за артилерията на врага…“
В резултат на „епичните политически и изборни борби“ на социалдемократическите партии преди, по време на и след Първата световна война последва тяхното абсолютно корумпиране от участието им във властта, както беше предсказал Михаил Бакунин. Вождовете и партиите се превръщат в контрареволюционна сила, която участва в смазването на всеки революционен опит на пролетариата. Те се интегрират напълно в буржоазния елит, което дава основание на Роза Люксембург да заключи с погнуса: „Социалдемокрацията е вонящ политически труп“.
Не по-блестящи се оказват и резултатите от „революционното завземане на властта“ в Русия през 1917 г. Победите на Ленин, Троцки, Джугашвили-Сталин и компания водят до още по-силното вмирисване на марксизма. „Диктатурата на секретариата“ ражда и утвърждава „новата“ експлоататорска класа на държавните капиталисти, бюрократи или номенклатурчици. След дълги и мъчителни перипетии този процес приключва с капитулацията им в Студената война през 1989 г. и последвалите я мутации и метаморфози на партийните дегенерати в социалдемократи и червени буржоа.
Когато е в апогея си, пролетариатът пропуска неповторими възможности, като позволява на двете по-важни разновидности на марксизма да го отклонят от пътя на социалната революция и така катастрофира исторически. Той не успява да премахне държавната организация, нито частният и държавен капитализъм, за да еманципира себе си и да освободи човечеството. Да се твърди, че работническата класа не носи своята отговорност за всички тези резултати, е плитка демагогия, а да се повтаря, като четвъртите интернационалисти до видиотяване, след всичко което историята им сервира, че проблемът е в „кризата на ръководството на пролетариата“, тоест в победата на Сталин над Троцки във фракционните борби между болшевиките през 20-те години на ХХ век, е свидетелство за… мозъчна недостатъчност или идеологическо безсрамие. Сталин и епигоните му са продукт на създадената от Ленин партийна и държавна бюрокрация, утвърдена от Червената армия на Троцки и от палачите на Дзержински. Потиснатите и експлоатираните създават или позволяват да бъдат „представлявани“ от такива организации, каквито заслужават, и в замяна получават „харизматични“ овни, които са си избрали сами, оставяйки се да бъдат предадени от тях, измамени и впрегнати в нов ярем или отведени в кланицата.
За изтеклите 150 години от времето на Международната асоциация на труда (МАТ) или на Първия Интернационал, събитията доказват несъстоятелността на повтаряната до втръсване фраза от „Статутите на МАТ“: “Освобождението на работническата класа ще бъде дело на самите работници“. Те показват неспособността си да се организират, за да се освободят. (Испанската работническа класа е донякъде изключение, но „една лястовица пролет не прави“!) По всяка вероятност пролетариатът, въпреки няколкото свои героични, но безуспешни опита да сложи нейния край, ще слезе от сцената на социалната и политическа история на човечеството (както робите и селяните), без да постави своя печат върху нея. 
Днес е повече от ясно, че в перспективата на ускоряваща се роботронна или научно-техническа революция, ангажираните в наемния труд няма да бъдат „възходящата исторически класа на мнозинството“. 
Статистиката сочи обратни тенденции. В САЩ преди близо три десетилетия държавното чиновничество надхвърля по брой работниците от индустрията, а „апокрифните“ и неомарксистки теоретици заговарят за „когнитариата“ като заместител. Вместо пролетарии днес в „Първия свят“ расте неудържимо броят на лумпен-пролетариите, а в „Третия“ – и на париите.
Обобщени данни за количествените и качествени промени и тенденции в развитието на „същинския пролетариат“ в страните с икономики, определящи физиономията на съвременния капитализъм, липсват или са изкривени от произволни амалгами между работници, чиновници и всевъзможни други „нисши слоеве“ на разлагащата се социална тъкан. Съществуват „статистически“ късчета, най-често противоречиви или фалшиви за някои страни, сектори, години или периоди, с които е много трудно, ако ли не и невъзможно, да се построи „пъзелът“ на тази някога „опасна класа“. Издирването, групирането и анализирането на данните, с оглед конструирането на таблици и графики на кривите на извършващите се промени в нейните среди, предполага сериозна колективна работа, за чието финансиране няма да се намерят „фондации“. Роботронната революция води наемния труд, а с него и капитала към сублимацията им. Освен с развитието на РР, броят на „същинската работническа класа“ в Първия свят намалява поради „делокализацията“ на предприятия и на цели сектори от производството в бедните страни от „третия“ и бившия „втори“ светове, където работната сила е много по-евтина, а печалбите – много по-големи.
Въпреки намаляващите по брой наемни работници, те са и ще останат поне до средата на настоящия век важен сектор от общия фронт на революционните сили срещу капитала и държавността, но трябва да се отчита реалната им роля и тегло сред останалите негови компоненти и да се отхвърли всякаква марксистка демагогия, схоластика и елитарни претенции за хегемония, авангардизъм, вождове, партии ръководителки и т. п. „теоретични“ тези, които са абсолютно несъстоятелни и несъвместими със свободата, равенството и братството между хората и народите.
С не по-малка сила казаното важи за бедните, безимотните и безработните селяни в Африка, Азия и Латинска Америка, които все още са половината от световното население и образуват над 50% от трудовите ресурси. Включването им в революционния фронт на „опасните класи“ трябва да бъде една от стратегическите ни цели.
БЕЗРАБОТНИТЕ
Според Международната организация на труда (МОТ) безработни са всички над 15-годишна възраст, без работа, но търсещи активно и готови незабавно да започнат да работят. Те са спътник на капиталистическата социаликономическа система, на н ейните неизбежни хронически и структурни кризи, на неутолимата алчност на собствениците за максимални печалби, оправдаващи я с неумолимия закон на конкуренцията, който господства в създадените от тях джунгли.
Днешният повсеместно и все по-бързо увеличаващ се брой на безработните е резултат от глобализацията, миграцията и делокализацията на производствените мощности и техните опустошителни последици – както за страните от „първия“, така и за тези от „третия“ свят – и най-вече следствие от роботронната революция, която обхваща постепенно всички сфери на световната икономика.
Статистическите данни за тази категория на „опасните класи“ позволяват да се установи (по косвен път) числеността на работническата класа, процент от която са безработните. Тук също обаче се натъкваме на редица „странности“ в статистиката. Например, според доклад на МОТ от 2008 г., броят на безработните е нараснал за 10 години (от 1995 до 2005) с 25%, като само младите безработни в света (от 15 до 24 години) са 88 милиона, тоест близо половината от всички, макар че те са само 1/4 от общото население.
Само през 2007 г. безработните са нараснали с 14 милиона. В нов доклад за същата 2012 г. на същата МОТ обаче се прогнозира, че безработните ще достигнат 202 милиона или с 6 милиона повече, отколкото са били през 2011 година. 
По неофициални данни на независими изследователи, броят на безработните в света вече надхвърля 800 милиона души!
Според въпросния доклад, икономическият ръст изостава от този на безработните и е абсолютно невероятно през следващите две години да се създадат нови 80 милиона работни места, колкото ще бъдат новопристигналите на „пазара на труда“! МОТ счита, че тази тенденция е особено „смущаваща“ за Европа, където от 2010 г. насам безработните са се увеличили с 2/3! В „мъртва точка“ е оживяването на трудовия пазар в Япония и в САЩ. В новите икономики на БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) също се забелязва стагнация в предлагането на нови работни места. МОТ обяснява масовото им намаляване с кризата, започнала през 2008-2009 г. През този период те са се съкратили с 20 милиона и се прогнозира допълнително намаляване на работните места с още толкова милиони до края на 2012 г. Ще приведем отново данни за „Цитаделата на световния капитализъм“ – САЩ. През 2010 г. социалното положение на американските безработни е сравнимо с това от 1930 (годината на най-тежката икономическа криза в историята). Един от всеки 8 американци живее с купони за храна. Дългосрочната безработица обхваща 40% от изгубилите работата си. За първи път след Втората световна война, за едно десетилетие – 2000-2009 г. – работните места в САЩ намаляват с близо 1%, докато от 1940 г. досега с всяко десетилетие те нарастват с между 20% и 40%. Този факт не се нуждае от коментар.
Ускореното разгръщане на РР, вследствие конкуренцията с разбудилите се гиганти от БРИК (Бразилия, Индия, Русия, Китай), най-вероятно ще продължи тази тенденция – тоест закриването на все повече работни места през следващите десетилетия в условията на избухващите „демографски бомби“.
В САЩ според официалната статистика безработните, както и в Европейския съюз, са около 10%, а по неофициални данни или с използване на официалната методология от 1980 година – двойно повече. „Първенството е спечелено“ от Испания, където според данни на Националния статистически институт през първото тримесечие на годината безработните са се увеличили с 365 900 души и са достигнали цифрата 5 639 500 или 24,44% от активното ѝ население. Със 153 400 е нараснал броят на испанските домакинства, в които всички работоспособни членове са без работа; сега те са 1 728 400. Броят на работещите е 17 433 200 или 59,94% от активното население (23 072 800 души).
Както посочихме, феноменът не е присъщ само на страните от „Първия свят“. Според изследване на Държавното статистическо управление на Китай през 2011 г. в селското стопанство са работили 253 милиона души. Те са се увеличили с 4,5 % в сравнение с 2010 г., а вътрешната миграция към градовете през последното десетилетие е 159 милиона души. От тях над 1/3 са ниско платени (по средните китайски норми от 320 долара годишно). По-голямата част изобщо не познават социалните осигуровки.
За отбелязване е огромният дял на безработните в повечето страни на Африка, където те варират между 70% и 95% от активното население! Според МОТ днес всеки трети жител на планетата в активна възраст (над 1,1 милиард души) търси работа или е безработен и живее под чертата на бедността, тоест с по-малко от два долара на ден! (Черта, поставена от МОТ.) Нейният председател Хуан Сомавия счита, че процесът ще продължи, въпреки всички усилия на правителствата да преодолеят безработицата. Специалистите са изчислили, че ако работните места в света се увеличават с 2%, което е в сферата на мечтите, безработните ще продължат да нарастват с по 4 милиона души ежегодно. В доклада се казва, че главната вина за увеличението на безработицата и за икономическата несигурност е в политиката на „затягане на коланите“, на атаката срещу заплатите и социалните права на трудещите се, в рязкото намаляване на покупателната способност на „нисшите“ слоеве от населението и че приближава моментът, когато „капанът на налаганите от властта строги икономии може да щракне. … Увеличават се рисковете от социални сътресения в Европа, Близкия изток и арабския свят, Черна Африка и др. … 
Социалната стабилност може да бъде достигната само ако през следващите десет години се създадат 600 милиона работни места“(!).
„Щастливците“ сред безработните все още успяват да намерят временна, макар и несигурна работа без социални осигуровки. В САЩ, през първата година на „рецесията“, са съкратени 8 400 000 работници, от които над два милиона няма да могат да си намерят работа, а в Англия броят на съкратените редовни работни места е 650 хиляди, докато този на „прекариите“ се е увеличил само с 80 000!
Прекариатът намира своята „ниша“ и преживява в „сивата икономика“, чийто дял от „националната“ е както следва: 25% в Гърция, по 20% в Испания, Италия и Португалия, 10% в Германия. Тя расте в рецесията и това позволява на безработните да намерят „на черно“ средства за живот около прословутия „праг на бедността“.
На фона на тази картина, социалната поляризация в света приема невиждани размери. На единия полюс расте броят на милиардерите и на милионерите (с чиито богатства, печалби, приходи, „начин на живот“, разкош, разточителства и лукс до извратеност ще се занимаем отделно, като тук отбелязвам само, че някои бутилки вина от специални изби или остарели с над стотина години стигат до умопомрачителната цена от половин милион долара, а в Англия, богаташите обичали да им се сервират блюда, посипани със златни стърготини от по 25 000 лири стерлинги порцията!), в същото време правителствата подпомагат „изпадналите в затруднение банкери“ за сметка на съкращаващата се като шагрен „средна класа“ и на получаващите заплати под медианата, а на другия полюс се увеличават мизерията в „развитите“ и глада – в бедните страни.
„Опасните класи“, които са като бомба със закъснител в търбуха на капитала, преливат вече от предградията и на най-богатите страни, приближавайки се към критичната маса на експлозията и верижните реакции.
Според времетраенето на безработицата жертвите ѝ могат да се причислят към различни „опасни класи“. Колкото и условен да е този критерий, тези, които се надяват, че ще намерят макар и временна работа, все още са части от пролетариата или прекариата. „Безнадеждно и безвъзвратно“ безработните принадлежат към следващата категория на „опасните класи“.
Лумпенпролетариатът
Този слой от населението не е елементарен обект за изследване. Анализаторите трябва да вземат под внимание количествените и качествените промени, които е претърпял от Рим до днес. (Тази „класа“ е единствената, която е оцеляла досега през цялата древна и нова социална история на човечеството.) Под лумпени, в капиталистическото общество се разбират декласираните слоеве, състоящи се от изхвърлените от производството, трайно безработните, хора без определено занятие и постоянна месторабота, нямащи никаква или почти никаква собственост, живеещи в хроническа нищета, препитаващи се от случайна работа, мизерстващи бедняци, проститутки, просяци, скитници, принудени да живеят на границите на престъпния свят, чиято житейска цел е… оцеляването.
Към това определение марксистите добавят с презрение: хора без „социални корени“, които не принадлежат към никоя от съществуващите класи, нямат „нравствен кодекс“, нито собствена политическа позиция и организация, готови да се подчинят на всеки притежаващ реалната власт в дадения момент или „да нарушат законите и обществения ред“ и пр.
Важно е да отбележим, че в сегашния стадий от развитието на капитализма се извършва повсеместна и поголовна “лумпенизация на обществото“. Оттук-нататък, социалният облик на градовете ще се определя все повече от лумпените. Ликвидацията на работните места, поради автоматизацията на всички трудови процеси, изпраща огромни маси млади хора сред декласираните. Те стават все по-многобройни, докато нуждата от работна ръка намалява. Това се придружава от невъзможност да си намерят работни места, от загуба на трудовите навици и от деквалификация. Повечето от тях не могат да разчитат на работа, прилично заплащане на труда им, нито на висше образование в перспектива, защото са ненужни на капитала.
В условията на днешната системна и социална криза, породена от РР и от глобализацията, процентът на тези слоеве от световното население ще се увеличава бурно, тяхната психология ще се разпространява сред останалата част от „нисшите класи“, а „успелите“ едва ли ще могат да се оградят от техния наплив с електронни „китайски стени“ и наемни стрелци-убийци. Тази непроизвеждаща, но потребяваща „класа“ ще търси спасение в криминални и всевъзможни „асоциални“ форми на съществуване, в стихийни бунтове, създавайки все по-големи главоболия на частните и държавни охранители на днешния „обществен ред“, който я е породил. В САЩ полицията и другите репресивни органи нямат други средства срещу „лумпените“, освен най-брутално „голо“ насилие. Системният държавен терор е насочен вече и срещу белите „престъпници“ – нещо, което доскоро беше резервирано само за цветното и най-бедно население в най-богатата страна на света.
Охранените и благовъзпитани английски еснафи наричат презрително и издевателски принадлежащите към този слой на опасните класи „чави“. По правило те произхождат от „низините“, от „подземията“ и от предградията с имигранти, прииждащи на острова от колониите на бившата империя. За принадлежащите към „висшите и средни слоеве“ на обществената пирамида, чавите са „идиоти“, „отрепки“, „мутри“, „говеда“, „плъхове“ и т. н. Ако „имат късмет“, те работят в сферата на услугите срещу най-мизерно заплащане, но обикновено не си намират работа и влачат жалко съществувание за сметка на мизерните и унизителни „социални помощи“ от държавния или общински бюджет. „Висшите“ и „средните“ се гаврят с тях, като твърдят, че с това се „поощрявала вродената им леност“.
„Чавите“ живеели в многоетажните панели на бедните райони. Били с лош вкус и дъх на устата, необразовани или завършили в учебни заведения с „нулев рейтинг“, некултурни, с антисоциално поведение, превърнали се в символ на непоносима вулгарност и на войнстващо невежество. Устройвали си срещи и пиели долнокачествена бира в закусвалните за бързо хранене, разхождали се „безцелно“ из супермаркетите и търговските центрове, обличали се просташки в не „маркови“ одежди, обувки и шапки, обичали бойни кучета, снабдявали моторите си със свръхмощни сирени и т. н. Изобщо, заключават някои техни „изследователи“, работническата класа се маргинализира и губи своя престиж.
В Китай, в Индия и в други развиващи се страни, властниците също си задават тревожния въпрос “Какво да се прави?“ със стотиците милиони селяни, останали без земя или със занаятчиите – без работа, поради индустриализацията и механизацията на тези сфери на труда. Те са наясно вече, че с декрети на властта и с морализаторски проповеди не ще могат да контролират ръста им.
Мизерното предгробно живуркане на все повече увеличаващите се бедни, „декласирани“ и безнадеждни слоеве от населението на света води до масирано криминализиране сред „най-нисшите“ слоеве. На глада и посягането към трапезата на ситите властта отговаря с репресии и затвори, които са инкубатори и лаборатории за „излишните“ от прекариата до лумпенпролетариата. От 1970 г. до 2010 г. броят на затворниците се е увеличил в САЩ пет пъти, в Гърция, Испания и Холандия – 3 пъти.
Към лумпенпролетариата или към „излишните“ (в зависимост от мерките, които властта и имащите класи предприемат или подготвят срещу тях) можем да прибавим множеството затворници и концлагеристи, престъпили законите на една престъпна система. Статистиката тук е още по-фалшива и противоречива. Навярно само в Китай „питомците“, изпратени зад телените мрежи в „трудово-възпитателните общежития“ на китайския ГУЛАГ, надхвърлят общия брой на затворниците в останалата част на света, които по официални данни варират от осем до двадесет милиона души или са повече от всички армии, взети вкупом.
Част от лумпенизираната интелигенция – а и не само тя – поради дипломите си има вождистки, авангардистки претенции. Поради това е нужно да разглеждаме под лупа мотивите, които са ги довели до революционното поприще.
„Петото съсловие“
Такъв е днешният „социален пейзаж“ в „най-добрия от всички възможни светове“, който е в основата на надвисващата социална криза, към която глобализацията прибавя и интернационалната криза. От тази бифуркация („момент на дестабилизация“) ще изкристализират проблемите, с които предстои да се сблъскваме през ХХI век в революционната ни работа сред новите и старите „опасни класи“, обитаващи долните етажи в пирамидата на „модерното“ капиталистическо общество. 
В своята „1984“ Джордж Оруел ги нарича „нисши класи“. Тук също използваме термина за съвкупността от „прекарии“, „излишни“, пролетарии, безработни, „лумпенпролетарии“ и др. От описателните им дефиниции се вижда, че тези множества се припокриват и общото им сечение клони към 1, тоест по-голямата част от елементите им са общи. Това позволява да ги обединим в една обща категория, която образува революционния потенциал на ХХI век, защото „опасните класи“ са единствените, които се умножават и са заинтересувани от разрушаването на породилото ги социално и интернационално статукво. 
По аналогия с „четвъртото съсловие“ от времето на Великата френска революция, тяхната експлозивна смес може да се нарече пето съсловие. (NB: Както е известно, според законодателството на абсолютната монархия, в „генералните щати“, които се свиквали от време на време по усмотрение на краля, са фигурирали само три съсловия: аристокрацията, духовенството и буржоазията. Тоест, „четвъртото съсловие“ юридически „не е съществувало“, което не е попречило под това име да бъдат обединени най-революционните елементи сред санкюлотите, каквито са последователите на Жак Ру или „бесните“. В своята „История на Великата френска революция от 1789 до 1793 г.“ Кропоткин ги нарича „народни комунисти“ и „предтечи на анархистите“. Към „несъществуващото“ четвърто съсловие историци прибавят и привържениците на първата Парижка Комуна (1793-1794 г.) с нейния главен прокурор Пиер Шоме и ебертистите начело с Жак Рене Ебер. Всички те са били гилотинирани от „неподкупния“ Робеспиер по време на Големия терор, с което фактически е спрян възходът и еволюцията на Великата революция „наляво“ и е започнал истинският „Термидор“, за да завърши с контрареволюцията и нейните етапи: Директория, Консулство, Империята на Наполеон Бонапарт и реставрацията на режима на Бурбоните. Едва по-късно, през 70-те години на ХIХ век, понятието „четвърто съсловие“ добива гражданственост след появата на книгата на немския социалконсерватор и публицист Рудолф Майер (1839-1899) – „Борбата на Четвъртото съсловие за равноправие“. С това име Майер е обозначавал пролетариата. Колкото и странно да изглежда това за един консерватор, той е симпатизирал на работническите борби и е бил осъден от Бисмарк за друга своя книга – „Политическите основи на корупцията в Германия“.
Петото съсловие се превръща в смъртна заплаха за социалното и интернационално статукво
Безработни, лумпенпролетарии, прекарии, „излишни“, затворници и другите „нисши“ социални слоеве в „развитите страни от Първия свят“ наброяват вече над 100 милиона души, които стряскат все повече господарите на света, техните преторианци и учени слуги. Страхът им е роден от това, че заедно с тези от „Третия свят“ те са вече стотици милиони, ако ли не милиард. 
Техният брой ще расте в геометрична прогресия – веднъж, поради неудържимия ръст на компютри и роботи, на автоматизирани заводи, лаборатории и услуги, на телекомуникации, на научно-техническите революции в земеделието и във всички сфери на човешкия труд без изключение и втори път, поради глобализацията на икономиката, на трудовите, стоковите и финансовите „потоци“ и пазари, на износа на капитали и на цели индустрии в „развиващите се страни“ с тяхното милиардно население. 
Временните печалби на транснационалните корпорации от „инвестициите“ там едва ли ще компенсират тройния резултат:
- в страните износителки на капитали се закриват работни места, което ускорява увеличаването на процента на собствените им „прекарии“, безработни и смъкването на заплатите на пролетариите до… китайските;
- в страните, в които се инвестират капиталите, икономиката се модернизира и – макар и със закъснение – РР ще породи същите проблеми като в „Първия свят“. Част от изхвърлените от селското стопанство, от допотопните индустрии и от занаятите ще потърсят спасение в серия от „велики преселения“ било в гигантските „отечествени“ мегаполиси, било в илюзорната „Обетована земя“, в която охранените са се заградили с охранители и с „крепостни стени“, мислейки ги за недостъпни, забравяйки че предмостията на „варварите“ вече са там – в гетата и предградията на големите европейски и американски градове;
всичко това ще увеличава лавинообразно броя на „излишните“, за които няма статистика, но дори грубите сметки ще покажат, че към средата на века те ще бъдат 5-6 милиарда души, тоест най-малко половината, а най-вероятно около 2/3 от тогавашното земно население.
Обедняването на „отечествените“ пролетарии и прекарии в страните на „златния милиард“, вследствие конкуренцията им с евтината, но квалифицираща се работна ръка от „развиващите се страни“, води до „замразяване на заплатите“, а инфлацията предизвиква необратимото им реално свиване с по 1, 2 или 3% ежегодно. Процесите очертават тенденции на все по-масово „прекаризиране“ и на прословутата „средна класа“, която все повече заприличва на „неправилно изстискана паста за зъби“, от която към „висшата класа“ се процеждат единични щастливци, а в долната ѝ част се стича нарастващият брой на бъдещите „излишни“…
На другия полюс се концентрират крезовски богатства, в резултат на което в перспектива там ще останат няколко хиляди мултимилиардери и в най-добрия случай още няколко милиона милионери, с което „информационното общество“ ще постави края на „великото общество на консумацията“.
Тези необратими процеси са предостатъчни, за да предизвикат кошмарите на „елитите“ пред заплахата от образуване на общ революционен фронт на „туземните“ с местните и чужди безработни и затворници, с вносните и отечествените ниско заплащани „заети“ пролетарии и прекарии, на белите и цветни лумпенпролетарии, много от които вече са с университетски дипломи, но без никаква надежда да намерят каквато и да е работа, дори нямаща нищо общо със „специалността“ им… Милиони млади американки и американци с висше образоване днес работят като келнерки и бармани.
РР и глобализацията са в основата на неудържимия ръст на Петото съсловие или на „опасните класи“. Те не са „призрак“, а милиарди от плът и кръв, които растат числено и за физическото си оцеляване в капиталистическото общество, минирано от роботронната революция, нямат друг избор освен социална революция.
Собствениците на света предчувстват, че не разполагат с много време. Те са изчислили, че до 3-4 десетилетия, което е едно мигване на историята, „опасните“ милиарди неизбежно ще поставят неумолимия въпрос „кой – кого?“ в условията на перманентна глобална криза и следващи я революционни ситуации.
Пред Международен политически форум, състоял се на 7 и 8 септември 2011 г. в гр. Ярославъл (Русия), „посветен на проблемите на глобалната сигурност и възникването на локални конфликти, на развитието на демократичните институции и нрави, особено в многонационалните държави с различни вероизповедания и най-вече на усъвършенстване на борбата със социалното неравенство“, един от блестящите теоретични умове на световната буржоазия Збигнев Бжежински, който знае какво, кога, къде и защо приказва, е заявил: 
„Възможно е възникването на проблеми, които ще поставят под въпрос самото съществувание на цивилизацията. Те могат да бъдат решени само с общите ни усилия. Глобалната стабилност може да бъде постигната само с помощта на мащабно сътрудничество, а не чрез имперско доминиране.“ Тоест, Бжежински призовава всички държави – големи и малки – за нов „Свещен съюз“ за съвместни политически, полицейски и военни „усилия“…
Отговорът на елитите срещу заплахата
Ако съдим по дискусиите на закрито и открито за пренаселеността на планетата (вижте абзаца за „излишните“), членовете на „Добрия клуб“ като че ли са направили своя избор и са намерили отговор в продължението на известното „окончателно решение“ с други, „по-меки“ (фармацевтични вместо химически) средства.
Освен „добрите милиардери“ и държавните мъже, изпреварващо, сериозно, усилено и неслучайно, с проблемите, които предвкусват, че ще им създаде петото съсловие, се занимават теоретици, политолози, политици и практици на „посткапитализма“. Те разработват комплексен арсенал за матиране на всякакви опити да се организира съпротивата срещу мизерното настояще и още по-мрачното, кърваво или „безкръвно“ бъдеще, което му готвят.
В инструментариума на превантивната контрареволюция влизат „философска“, идейна, юридическа, полицейска, съдебна и военна подготовка:
• употреба на училището, университетите, институтите, „интелектуалците“ и медиите за дискредитиране на революционерите и на самата идея за революция;
• политика на разрушаване на солидарността между „опасните класи“, чрез манипулация и примитивна демагогия на патриотарско, „футболно“, кръчмарско или бакалско ниво и на разединяването им с помощта на диференциация на заплатите и на „помощите“ или с лишаване от тях на „непослушните, на непокорните и на имащите лошо поведение“;
• „борбата срещу тероризма“ е превърната в официална доктрина, с която държавите и „висшите“ касти целят легитимиране на произвола и подготвят „законния“ терор на репресивните институции срещу всички противници на статуквото, където и да се намират, подвеждайки ги под общ знаменател;
• гласуват закони, поощряващи и заплащащи доносничеството (казват, че само за откриването и убийството на Осама бин Ладен са похарчени над един трилион долара от бюджета на САЩ) и гарантиращи – или най-малкото, оневиняващи – употребата на полицейското насилие;
• картотекират се „опасните индивиди“ и се определят целеви групи, които ще станат първият обект на репресивната политика, за да бъдат сплашени останалите, докато дойде и техният ред да бъдат отведени в „салханата“ („скотобойната“ – б. ред.);
• възстановяват се инквизициите в „следствието“, извънредните съдилища, садистичните наказания „за назидание“ и безчовечните режими в килиите на затворите, целящи моралното, интелектуално или физическо унищожение на „непоправимите“;
• чрез тайната дипломация и откритата политика на сътрудничество, се създава общо полицейско и юридическо „пространство“ и глобален „свещен“ военен съюз в защита на „новия световен ред“;
• създават се професионални армии от платени убийци „за бързо реагиране“ във всяка точка на планетата и за потушаване на всяка искра, огнище или пожар на социалното недоволство.
Целта е „краят на социалната история на човечеството“ и увековечаването на господството, на привилегиите и на неравенството между хората и народите.
Малтусианските и други „елитарни“ сценарии срещу петото съсловие
В параграфа за „излишните“ видяхме плановете за научната им „физическа неутрализация“ и „решенията на човешката криза“, към които се ориентират филантропите от „висшата класа“ с помощта на по-рафинираната, но не по-малко ефикасна от „науката“ на д-р Менгеле. Преди да изброя някои изглеждащи „фантастично“ хипотетични сценарии за справяне с „предизвикателствата на опасните класи“, предоставям на вниманието на заинтересованите „Модела за развитие“ на неоконсерваторите. Той е наглед доста елементарен, но ако се допусне осъществяването му, резултатите за човешкия род ще бъдат не по-малко печални от „финалното решение“ на национал-“социализма“ или от човешката пустиня, която остави след себе си „научният социализъм“.
Моделът се основава на:
Манипулация, деградация, дегенерация, оглупяване и видиотяване на „нисшите класи“ с помощта на медиите, поп-“културата“, наркотиците и алкохола и накрая, ако е необходимо, с имплантиране на чипове, с чиято помощ може да се управлява дистанционно човешкото поведение. В резерва към съществуващите официални репресивни институции и междуправителствените съглашения за „справяне с терористическата заплаха“, се планира създаването на частни армии от охранители, застрахователи и наемни убийци за решаване на по-дребни, но „щекотливи за съвестта проблеми“ (в тази област РБ отново е изпреварила САЩ – численият състав на военизираните групировки надхвърля петкратно този на българската армия).
Ако петото съсловие не организира своята съпротива срещу господарите на света и борбата си за еманципация, няма друга социална сила, която би могла да спре техните зловещи сценарии, проекти, стратегии и експерименти. Възможностите са многобройни:
Превръщане на света в огромен тръст-комбинат
от казино, бардак и ТВО („трудововъзпитателни общежития“) с управителен съвет от „висши“ собственици, които могат да гарантират пълна заетост в комбината на средните и петото съсловие, като крупиета и сводници, полицаи и проститутки, частни охранители и слугини, надзиратели и доносници с техните „обекти“ зад телените мрежи.
Изграждане на една съвременна империя с „променлива геометрия“
„Променлива“ в смисъл на включване и изключване от метрополията и периферията на отделни големи и малки страни и разместване на „прослойките“ чрез поглъщане на едрите и средни национални капиталисти от глобалния световен пазар и от владеещите транснационалния финансов капитал компании (транснационални корпорации, ТНК) и олигарси или чрез разширението ѝ с помощта на армиите на една или няколко коалирали се суперсили. Стратификацията на патриции, военни и търговци, плебеи, лумпени и роби както в древния Рим, на аристократи, наемници, буржоа и закрепостени слуги и парии като в западния феодализъм или в ориенталския деспотизъм, или на висши, средни и нисши „прослойки“ („страти“) а-ла Оруел с техните „вътрешни“ и „външни“ партийци, полицаи, шпиони, военни, куртизанки, шутове и „учени“, дребни акционери, бюрократи и всевъзможни други паразити, слуги, „свободни“ просяци, домашни роби и затворници.
Империята може да се обзаведе с циркове, „поп-култури“ и зрелища, с хазартни и публични домове, с лаборатории за изследване на резултатите от изкуственото заразяване на обитателите от богоугодните заведения със СПИН, с организиране на спектакли с публични инквизиции и развлекателни екзекуции на неудобни вещици и държавни престъпници и десетки още прелести на един тоталитаризъм, пред който бледнеят и най-развинтените параноични фантазии.
Изчерпване на демокрацията и установяване на „мека диктатура“ на ТНК
Когато предизборните кампании, словесните дуели и палячовщините на партийните клоуни станат скучни, манипулациите на медиите не забавляват вече „електората“ и „гарантираните свободи и право на избор“ започнат да се упражняват само от „народните избраници“ и от техните партийни щабове, тогава „елитите“ могат да потърсят „политическо решение“ и алтернатива в пълзящия „мек“ тоталитаризъм на ТНК, упражняван от финансовите, икономически, военни и полицейски пипала на междудържавни институции като МВФ, Световната банка, Световната търговска организация (СТО) и глобалния пазар, Г8 и Г20, НАТО, НАФТА, Брюкселската бюрокрация, всевъзможните международни съдилища, Интерпол и Европол, и други, чиято власт ще замести т. нар. национален суверенитет и изпразнената дори от буржоазното ѝ съдържание пазарна демокрация с нейното „равенство пред закона“ и трите „независими“ власти (изпълнителна, законодателна и съдебна), зад които и над които стои властта на „бюрата“ – на несменяемата бюрокрация и „невидимата“ троица на истинската власт: на парите, на медиите и на мафията.
Лумпените на война
Лумпенпролетариатът, както казахме, е единствената „класа“, която е надживяла всички „цивилизации“ – от робовладелската до капиталистическата. Той е инкубатор и на „авангардните“ партии на болшевики, фашисти или нацисти, които, заграбвайки властта, се превръщат в патриции и „граждани“. В онези отминали епохи обаче лумпените са незначително малцинство. Днес и още повече утре, те ще бъдат абсолютното, дори „квалифицирано“ мнозинство, което, както казва Бжежински, „може да постави под въпрос самото съществувание на цивилизацията“. В този случай, ако държавните мъже не намерят друго решение, освен „мирното и безшумно прочистване“ на лумпените, те навярно ще прибягнат до изпитаното средство на мобилизирането им за мащабни световни или регионални войни с класически оръжия, изпращайки ги в окопите, като се възползват от опита на СС или на палачите от СМЕРШ в тила им за борба с дезертьорите, „шпионите“ и прочее „народни врагове“.
Макар от 1945г. да не е имало световни войни, така нар. малки, локални или превантивни войни не са спирали, трясъкът на бомбите и снарядите не е заглъхвал и жертвите им едва ли са по-малко от тези, които загинаха в двете империалистически касапници през първата половина на ХХ-и век. Една допълнителна възможност открива създаването на военен триъгълник или многоъгълник от империи (а-ла Оруел) и анихилация на „опасните класи“ посредством безконечни войни в пограничните им периферии.
Опитите за възкресение на марксизма в „човешко (и по-научно) лице“
„Загриженост“ за съдбата на „нисшите класи“ проявяват и от „крайната левица“. В наше време старата пиеса с „революционния“ преврат на ленинско-сталинските лумпени и заместването на бившата господстваща класа с „нова“ държавно-капиталистическа (в състав от партийни, военно-полицейски и административни бюрократи), едва ли може да бъде поставена повторно на историческата сцена – нали по-старият „класик“ казваше, че такива неща са възможни само като фарс. Масовите разстрели, „великите строежи на комунизма“ в необятния ГУЛАГ или пълненето на бездънни каци в соцлудницата още не са забравени и изглеждат архаично във века на роботронната революция, но въпреки измамите, започнали с полуанархистическия маскарад на Ленин през лятото на 1917 г. и завършили с буржоазните метаморфози на „съветската“ номенклатура и мандарините на китайската компартия (ККП), въпреки всичко това, някои правят отново опити да реанимират марксизма „с човешко лице“. Няма да се спираме на предлаганите от троцкистите „решения на кризата на човечеството“, защото след ужасите и крушенията през ХХ век, те продължават да твърдят, че са… „истинските ленинци“ и след кончината на СССР, все още са за „безусловна защита на… завоеванията на октомври“.
Някои модерни или неомарксисти, като Антонио Негри и Майкъл Хардт, искат с помощта на терминологични злоупотреби („множеството“ срещу „империята“) да прокарат контрабандно отново старото бланкистко-ленинско „революционно“ завземане на властта и установяване в нова премяна на една „демократична диктатура“ на „учените“ и упражняващите интелектуален труд или на „когнитариата“ (по подобие на пролетариата).
Още през 19 век Бакунин предупреждава, че диктатурата на псевдо- или действителните учени може да се окаже едно от най-отвратителните средства за укрепване властта на елитите: “Познаването на социологията предполага сериозни познания на учения за всички други науки. Много ли такива учени има в Европа? Не повече от 20-30 души; ако им се даде властта, ще се получи най-нелеп и най-отвратителен деспотизъм. Най-напред ще се изпогризат един други, а ако се обединят – тежко на човешкия род: дайте им пълна свобода и те ще започнат същите експерименти с човечеството, каквито сега извършват с кучетата, с котките и с морските свинчета, в името на… науката“.
Към това аз бих добавил само, че властникът и ученият са взаимно изключващи се фигури – или си учен, или си властник – средно положение тук е изключено: упражняването на властта деквалифицира учения, което прави невъзможна „диктатурата на когнитариата“
Прекаралият 40 години от „трудовия си живот“ в британската бюрокрация Сирил Норткот Паркинсън, в един от своите „закони“ е обяснил не само как се извършва деквалификацията, но и деградацията в чиновническата бюрокрация, независимо от нейния произход – от пролетариата или от „когнитариата“:
„Ако интелигентният чиновник иска да съхрани службата си, на своето работно място той трябва да избягва всякакви сериозни разговори, от които би проличало интелектуалното му превъзходство. (Началствата не търпят превъзхождащите ги). Там той може да говори за конни надбягвания, за футбол, за конкурси „Мис Вселена“ или за „раздаването на Оскарите“, за модни ревюта или за ТОТО, за това как е прекарал отпуската си или какъв сериал е гледал по телевизията, изобщо за каквото си иска, само не и за проблеми, за събития или за комплексни ситуации, чиито анализ изисква надхвърлящи филистерския кръгозор интереси, задълбочени познания и интелектуален капацитет. В противен случай, той ще бъде изхвърлен, като чуждо тяло, защото началството прочиства от антуража си всеки, който стърчи с няколко сантиметра, не дай бог с цяла глава над него. Когато в подобна атмосфера старият началник бъде повишен, преместен на друга „работа“ или умре, го замества някой от подчинените му, който провежда същата прочиствателна операция по отношение на колегите си. Така, само след няколко смени, в британските йерархични структури на всяка от институциите, бюрократичните ведомства и държавни служби започва истинско състезание по… идиотизъм“.
Такъв е „законът за противоестествения йерархичен и бюрократичен подбор“!
Интеграция в интеграцията
или предложения на отдавна интегриралата се в капитализма социалдемократическа „левица“ за интегриране на „опасните класи“ в него
За по-младите поколения е необходима кратка историческа справка. Разногласията между партиите във Втория интернационал (1889-1914 г.) по въпроса за пътя към властта и използването й като инструмент за смяна на капитализма със социализъм, започват в началото на ХХ век и завършват с окончателен разрив по време на Първата световна война, когато предвожданите от Ленин руски болшевики „се наведоха“, по собствения му израз, „за да вземат търкалящата се по улиците на Петроград власт“ през октомври 1917 г.
Лидерите на социалдемокрацията избират парламентарния път към властта за разлика от маркс-ленинските „революционери“, чиято абсолютна диктатура ги превръща в тоталитарен „авангард“ на държавния капитализъм и гарантира безразделното им господство в рухналата империя в продължение на 75 години, за да завърши с обратния преход от държавен към частен монополизъм, който ги връща в изходната точка.
Бакунин обаче предупреждава, че властта корумпира всеки, който я вземе, независимо от пътя към нея. Преди и след краха на Втория интернационал, вождовете му са опитомени и интегрирани напълно в капиталистическото общество и стават част от политическия му елит. Така, изхвърляйки на порции марксизма (окончателната им и официална раздяла с него се извършва през 1959 г. на VI конгрес на дошлия на смяна Социнтерн в Хамбург), те изпреварват и в това отношение „революционерите“. Разкаялите се след 1989 г. блудни дъщери, сред които и преименувалата се БКП, са приети с разтворени обятия и днес заедно образуват световната демократична „левица“. Тя не е хомогенна и сегашните й съставки (социалдемократи, порозовели болшевики или „зелени“) предлагат различни „решения“ на проблемите на петото съсловие. Малцина все още бръщолевят за някакъв мъгляв, недефиниран „демократичен социализъм“, докато болшинството е за „социален капитализъм“.
През 2011 г. на научен конгрес (ако паметта не ми изневерява, участващите в него „учени“ бяха еколози) се твърди, че за да получи „американски“ начин на живот, населението на земята се нуждае от 4 планети и половина, което е дипломатичен начин да се каже, че трябва да бъде съкратено с близо 80%.
В публикуваната през същата 2011 г. книга „The Precariat: The New Dangerous Class“ („Прекариатът: новата опасна класа“) авторът й Гай Стендинг, английски философ, социолог, експерт и политик навярно от лейбъристката шарлатанска школа, ако употребим бакунисткия речник и език, казва унило и тревожно, че „Прекариатът придобива общо съзнание за уязвимостта си“ (което не вещае нищо радостно за социалдемократическите гувернантки и техните „работодатели“). Той изразява страха на „средния“ британски филистер от „новите опасни класи“ и дава своя социалдемократически отговор на предизвикателството, което прекариатът е отправил към „левицата“.
Спирам се по-подробно върху изложените от този автор мисли и идеи, защото макар и фалшива алтернатива, те са кредото на привилегированите слуги на капитала и „доброжелатели на нисшите класи“. Освен това, те импулсираха написването на тези редове, в които конспектирам отдавна зреещия анархистически отговор срещу новите глобални военнополицейски, политически, идеологически, икономически, финансови и пазарни, „предизвикателства“ на „елитите“ към човечеството.
Книгата е пореден опит за измама на Петото съсловие и в същото време свидетелства за духовната и идейна нищета на днешната „левица“. В главата, озаглавена “Прекариатът – социалдемократическото предизвикателство“, Гай Стендинг прави нелицеприятни констатации за проблемите на съвременния капитализъм и предлага решения, които излагам дословно, защото са характерни за мисленето и политиката не само на доминиращата в Англия лейбъристка „левица“ спрямо раждащата се „нова основна класа“ или реформисткото крило на демократическата партия в САЩ.
Привеждам един по-дълъг пасаж, който доизяснява същността на „новата опасна класа“ и проблемите, които тя създава или може да създаде скоро на съвременното капиталистическо общество:
„Прекариатът включва не само лишените от трудова сигурност, въпреки че мнозина са на временни трудови договори, работещи при непълна заетост в телефонни центрове за помощ или по споразумения за подизпълнителство. Съставен е от онези, които имат чувството, че животът им е изграден от несвързани звена, в чиито контекст те не могат да изградят една желана професионална кариера и да комбинират балансирано формите на работа и труд, с тези за забавление и свободно време. Заради гъвкавия пазар на труда, при който професионалните общности са унищожени, прекариатът не може да изгради своя социална памет, т. е. чувство за принадлежност към общност с достойнство, статус, етика и солидарност. Всичко му се изплъзва. Членовете му осъзнават, че при отношенията си с другите, над тях е надвиснала сянката на безнадеждно бъдеще, тъй като е малко вероятно да влязат отново във взаимоотношения със същите хора. Прекаризираното съзнание е съзнание без корени, прескачащо от тема на тема, страдащо от крайно разстройство на вниманието.
Прекариатът е и скитник в отношенията си с другите. Тъй като няма професионален живот, по-малко образованата част от тази класа гневно избухва, както при привидно безсмислените бунтове в Англия през август. Той пренебрегва бъдещето, защото долавя, че няма бъдеще за губене.
Прекариатът не се състои само от жертви; голяма част от образованата младеж, която е част от него, съзнателно поставя под съмнение трудовата етика на родителите си. Но, независимо от това, разрастването му е ускорено от неолибералната глобализация, която провежда огъвкавяване на трудовия пазар, превръща всичко в разменна стока, преструктурира социалната закрила от универсална (за всеки) към избирателна и подбира „облагодетелствани“, в зависимост от средствата и поведението им“.
В книгата си Стендинг открива, че „за пръв път в историята, доминиращата левица не разполага с прогресивна програма“, защото е “забравила, че всяко прогресивно политическо движение се основава на гнева, на нуждите и на очакванията на формиращата се основна класа (прекариатът), чието грозно и разрушително лице се видя по време на палежите в Лондон и бунтовете в цяла Англия през август 2011 г.“
Авторът казва, че е от особена важност политиците, особено „левите“, да разберат защо прекариатът се разраства, какво иска и че не е съставен от лумпени. Предвид умножаването и пробуждането му, те трябва да бъдат нащрек, защото в противен случай “палежите ще се окажат само начало“, а… новата опасна класа може да ги изяде заедно с „най-хубавия от възможните светове“. За да се избегне подобна развръзка, трябва да й бъде „предложена прогресивна политика и привлекателна програма“. Съветникът на „лявата“ част от английския политически елит и професор по „задгробни науки“, е разбрал, че парализиращият страх, който извира от вярата във всемогъществото на държавата и репресивните институции, спрямо които отделният индивид и атомизираният колектив бяха безпомощни, вече започва да се разсейва и да изчезва. „Опасните класи“ са на път да се превърнат „в класи за себе си“, а в атмосферата се носи мирисът на революционна ситуация.
„Тази намираща се в процес на разлагане и изграждане опасна класа е разделена на разочаровани и огорчени фракции, обединени от несигурността и страха. Част от нея може да се обърне към десния екстремизъм, а друга – да се насочи към анархистично поведение – както в Лондон и в провинцията на Англия – или към политическа апатия“. (Която едва ли може да бъде трайна!)
Трета част от прекариата, според Стендинг, търси напразно „зелената социална демокрация“ и точно това е „предизвикателството“, стоящо пред блока на СД и зелените. Те трябва да намерят отговор в създаване и изразяване на програма, която да привлече мнозинството в един прогресивен, съграждащ (и най-вече сдържащ) консенсус“. Стендинг забравя, че наскоро дори в „страната с неограничените възможности“ републиканците в американския конгрес отхвърлиха категорично предлаганите от Обама мизерни социални мерки даже за едно най-евтино медицинско осигуряване на 50-те милиона мизерстващи лумпенпролетарии и прекарии, чийто брой оттук-нататък само ще се увеличава. От предложения изход можем да заключим, че за такива като Стендинг Петото съсловие е стадо от преживни добичета, които се нуждаят от свежо, прясно… сено или поне от „зелени очила“, т. е. от илюзията, че може да го получат. Той се надява, че с „привлекателната програма“ ще могат отново да измамят „оформящата се основна класа“, след което да я изпратят в „салон за разкрасяване“, за да я напудрят и снабдят малка част от нея с перуки и кюлоти, а останалите – в публичния дом под грижите на старата СД „маминка“ и нейните философстващи професори и субпродукти – от училищата и църквата до медийните звезди, социолозите и идеолозите. Консенсусът на Стендинг не е между „прекариите“ и останалите „опасни класи“, чийто социален проблем е решим единствено чрез организацията и революцията, а между социалдемократическия „елит“ и господарите на света. Той признава, че за увеличението на прекариата в Англия е допринесла най-много лейбъристката политика на Тони Блеър, но ни успокоява, че навсякъде – от САЩ през Гърция, Италия, Испания и Германия до Токио е така и това е предизвикало повсеместните демонстрации и бунтове на младите. 
Причината за такава политика на управляващите партии от социнтерна Стендинг вижда във „фаустовската сделка“, чиято същност е отпускане на кредити и временни безлихвени помощи за лишените или получаващи ниски доходи прекарии. (Той не казва кой е Мефистофелът на социалдемократическия „Фауст“, продал отдавна душата си, когато още в началото на ХХ-ти век влезе в политическата игра, чийто залог беше спечелването на късове власт и привилегии за министри и депутати социалдемократи срещу предателството им спрямо Петото съсловие, което те имаха претенцията да представляват.) Тъй като падежът на сделката настъпва, Стендинг препоръчва на „левицата“ час по-скоро да изработи привлекателна стратегия“, съобразена с „изискванията на ХХI век“, за прелъстяване на „опасните класи“.
Много време няма – предупреждава той – неофашистките сирени могат да привлекат прекариата и ако не му се предложи „прогресивна алтернатива“, той ще захвърли „своя алтруизъм, толерантност и уважение към различието“. Английският социалдемократически философ не желае да си спомни, че фашизмът и войната бяха последната защита на капитала срещу „опасните класи“ през 20-те и 30-те години на ХХ век и че именно милиардерите, с мълчаливото съгласие на „левицата“, финансираха неговия възход в Италия, Португалия, Германия, Испания или коя и да е страна в Европа и света, над която надвисваше заплахата от Социалната революция. Днес Стендинг упреква социалдемократическите вождове, че, вместо да протегнат ръка на прекариата, „са се оставили да бъдат подмамени от обаянието на новия елит на свръхбогатите, от който се надявали да получат финансова и друга подкрепа“. Така, обръщайки гръб на Петото съсловие, те се изправят пред разочарованите „прекарии“, които не желаят да подкрепят с гласа си техните кандидати в изборите. „За да се спре неофашизмът (като привържениците на „Чаеното парти“ – фракция в републиканската партия на САЩ, на Британската национална партия, Националния фронт във Франция, „Истинските финландци“, шведските демократи, Берлускони и др., които напоследък регистрират важни изборни успехи), на прекариата трябва да се предложи това, към което той се стреми“. Стендинг разбира, че само с обещания за нови работни места едва ли ще привлекат хората с ниски доходи или лишените от тях: „Нужна е нова Райска политика, която да преоткрие троицата Свобода, Равенство и Братство (и навярно вечно блаженство в царството небесно – б. а.), неща, които прекариатът разбира…“
„Трябва да се води борба за контрол върху ключовите активи на системата за производство на егалитаристка основа, дори равенството никога да не бъде постигнато. Важна е поетата посока“. Той укорява ненаситната алчност и апетитите на социалдемократическите властници, които са позволили под тяхно ръководство да се увеличи неравенството и да се появят соцмилионери като Кракси, Дюма или Шрьодер. „Във Великата трансформация, която предстои (или вече преживяваме), прогресивната политика трябва да се изгражда върху борбата за равенство и за контрол над най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се основна класа“. (Стендинг запазва в тайна как прекариатът ще контролира държавата и капитала?)
Днес, продължава той, въпросните ключови активи са: икономическата сигурност, от която е лишено мнозинството, докато богатите тънат в лукс, което подхранва екстремизма и ксенофобията. Социалните помощи, „малките“ или предоставените от държавата „обществени работи“ вече не могат да прелъстят многократно „прекарваните“, още повече, че „помощите“ се раздават от корумпирани държавни чиновници, които ги „отклоняват“ към своя джоб. Вместо тях, се предлага „гласуване на закон, който да легитимира правото на всеки законен жител на държавата да получава минимален доход, независимо от това дали работи, или не“.
Говорейки за „равенство“ Стендинг, който е враг на идеята за Социална революция, предлага да се „постигне консенсус“ за равенство между мултимилиардерите и Петото съсловие, чрез раздаване на… „минимални доходи за интегриране“ в днешното общество, в което, както във френското от навечерието на Великата Френска Революция, „висшите“ са на път да се смалят под 4%, а „нисшите“ да надхвърлят 96-те процента на абат Сейес. Социалдемократическият отговор на предизвикателството, което прекариатът отправя към това общество, е стар, ако не като света, поне колкото Римската империя, която в добавка към хляба е гарантирала за своите лумпени и зрелища. В ХХI век „новите“ соцстратези препоръчват да се набута… по един комат хляб в устата на протестиращите прекарии, за да млъкнат. „Тази мярка – казва авторът на „Новите опасни класи“ – била защитавана от великите утописти Томас Мор, Том Пейн, Бертран Ръсел и др. видни обществени мислители и икономисти.“ Тя била на път да се реализира в днешна Бразилия по схемата bolsa familia (фамилна стипендия), отпускана за 50 милиона души. (В една страна, която заема челната позиция в световната ранглиста на неравенството!) Така то щяло да се „снижи“ и да даде своите положителни резултати: срещу такова „изравняване“, подпомаганите гласували вече неколкократно за „прогресивните бразилски политици“. (У нас на това му казват „купуване на гласове“).
Като констатира, че едно нищожно малцинство „прави нелегитимно пари от парите“, за да се намали неравенството, Стендинг иска „да се осигури със закон едно справедливо разпределение на финансовия капитал („забравяйки“, че той е плод на спекула, хазарт, взаимно мамене и перманентно изяждане на дребосъка от едрите финансови акули), да се увеличи бюджетът за обществени нужди, достъпът до правна помощ, да се намалят бюрократичните прегради към помощите, да се осигурят повече паркове, библиотеки и обществени… тоалетни; пожарните команди и охраната да обслужват всички, а не само богаташите“…
За да се проведат в живота тези „егалитаристки мерки“, „прогресивните лидери трябвало да произлизат от средите на прекариата и да познават неговия modus vivendi“. Иначе неизбежно се отива към провал, защото „пожарите и бунтовете в английските градове вече излъчват сигналите за събуждане“ на Петото съсловие. Десницата ще ги демонизира, прибягвайки до репресии, а средната класа ще ги приеме с равнодушие. Затова, за да се избегне адската политика, спасението е в… „райската“.
Изглежда Гай Стендинг отстои на светлинни години от истината.
  • Никакви „райски обещания“ вече не могат да помогнат – РР ликвидира „пазара на труда“, а с него и капитала – младите няма къде да продават работната си сила (защото няма работни места), а увеличението на трудовия стаж за пенсиониране при масовата безработица на 15- до 24-годишните е пълен абсурд.
  • Такива мерки свидетелстват за абсолютното неразбиране на епохата, в която „елитите“ продължават да витаят във виртуалното пространство на финансовите спекулации и да търсят напразно „ниши“ и начини да съхранят свиващите се печалби, спестявайки от социалните бюджети;
  • Прогресивните лидери“, дори да произлизат от прекариата, щом седнат в министерските кресла, престават да имат каквото и да е общо с „прекариите“;
  • „Формите на неравенство“ са резултат от съществуванието на държавата, тоест на онази част от „елита“, която се подвизава в сферите на политическата власт – професионални политици, бюрократи, военни и полицейски началства, които срещу разделяне на плячката, с помощта на манипулации и репресии гарантират „правото“ за богатите на мързел, на мошеничество, на произвол, на охолство и на разкош;
  • „Фашизмът“ е субпродукт на изпадналия в безизходица частен капитализъм;
  • Прекариите са резултат от „фактора РР“, от глобализацията и от волята на властници и капиталисти да съхранят йерархията и класовото общество. Срещу тях „прекариатът“ има само едно оръжие – Социалната революция (с материална основа – роботронната). Ако останат „със скръстени ненужни ръце на празни гърди“, най-вероятно прогнилият свят на капитала и държавността ще се срути, затрупвайки ги под развалините си.
Наред с изброените до тук либерални, консервативни, социалдемократически или тоталитарни подходи и различните им комбинации, с които се търси „решение на квадратурата на кръга“, съществуват още множество сценарии. Реализацията на кой и да е от тях обаче – включително на „левия“ – не обещава нищо друго, освен удължаване агонията на човешкия род в условия на деградация, дегенерация и кретенизация, предшестващи духовната му смърт и физическия му край.
Общ статус, ранглиста и тенденции в развитието на „великите“ сили в „глобалното село“
В предишните части на „АПОКАЛИПСИСА“ посочих обитателите на подземните етажи на социалната пирамида в съвременния свят като негов революционен потенциал, защото Социалната революция е въпрос на живот и смърт за „опасните класи“.
За определяне вероятността на революционната (или контрареволюционната) перспектива в съвременния капитализъм, е необходим и анализ на общото състояние на глобалните и регионалните сили с техните „сфери на влияние“, на съотношението между икономическите и военнополитическите им потенциали и на тенденциите в развитието им. Започвам тази операция с краха на бившия СССР и неговия „лагер“, които се оказаха „най-слабото звено“ във веригата на световния империализъм и по всяка вероятност – началото на неговия край.
Неведнъж съм определял неговата политическа и социаликономическа същност и ранг сред великите сили в света на властта и капитала, които доведоха до имплозията след 1989 г., затова отправям интересуващите се от детайлите на комплексния процес към изследването „Социология на социализма“ – една рекапитулация на заключенията, до които бях стигнал в проучванията си на маркс-ленинската теория и практика до 1973 г.  както и към серията статии от средата на 70-те до края на 80-те години на ХХ век“: „Характерът на Руската революция“; „Андропов, кризата и „отмирането“ на държавата“; „Положението, причините и лечението на „болния човек на планетата““; „СССР: Реформа или Революция“; „„Международното положение“ и изходът от него“; „Бележки за държавно-капиталистическата империя на Москва“; „Мюнхен или Метерних?“ и др., в които продължавах анализа на събитията след 1973 г. и развитието на кризата на държавния капитализъм, довела до неговия крах и до създалата се най-обнадеждаваща революционна ситуация през последните десетилетия на ХХ век. Те са публикувани в емигрантския печат и в сборника „БАРУТНИ (ПО)МИСЛИ – статии 1974 – 1989 г.“, издателство „Шрапнел“, 2004, а тук ги резюмирам:
Крахът на „Третия Рим“
През октомври 1917 г. руските социалдемократи – болшевики завземат властта чрез преврат срещу женския батальон и двете роти юнкери, охраняващи временното правителство на Керенски в Петроград, и след четиригодишна кръвопролитна гражданска война установяват тоталната си диктатура, като елиминират или ликвидират противниците си. Наред с това, реализирайки програмата на „Манифеста на комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс, те спират започналата през февруари 1917 г. революция на полупът, за да я върнат след това в… средновековието и епохата на Иван Грозни.
В резултат, остатъците от крепостничеството и частният капитализъм в Русия са заменени с одържавената икономика, помешчическо-капиталистическата класа – с партийната и държавна номенклатура, а самодържавието – с диктатурата на олицетворявания от административната, военно-полицейска и стопанска бюрокрация държавен капитал, на който тя стана колективен собственик. Посредством диктатурата си „новата класа“ води тенденциите на концентрация и централизация на капиталите до последния им предел. Създаден е един-единствен държавен тръст – от който съсобствениците получават своите дивиденти според ранга им в партийната и държавна йерархия. „Новото“ класово общество, което се различава от класическия частен капитализъм по своята форма на собственост, притежава всички негови атрибути: наемен труд и капитал, стоково производство и пазар, принадена стойност и печалби, резултат от експлоатацията на работническата класа, конкуренция, империализъм, войни и колониализъм.
На тази основа се разгръща класовата борба на пролетариата от индустрията и земеделието срещу диктатурата на държавния капитал, която, за да утвърди и разшири господството си, обявява борбата между „дружеските класи“ за престъпна и пуска в ход репресивните полицейски институции. За да смаже бунтовете и стачките на въставащия пролетариат, „новата“ господстваща и експлоататорска класа обикновено ги потопява в кръв. От друга страна, с ръста на държавния капитал, империалистическата експанзия сблъсква интересите на Москва с тези на останалите имперски хищници и води до засилване на милитаризма и опасността от конфликти и войни.
В смисъла на гореизложеното, резултатите от Руската революция през 1917-1921 г. ни позволяват да я определим като една закъсняла и ретроградна модификация на буржоазните, чиито терор няма аналог в историята.
Перспективата на една революционна развръзка в държавнокапиталистическата система се основава на социалните експлозии, започнали с Махновщината в Украйна през 1918-1921 г., с въстанието на работниците и матросите в Кронщад срещу болшевишката диктатура, избухнало през март 1921 г. (петдесет години след Парижката Комуна под знамето на нейните идеали) и повторното закрепостяване на руските селяни, наречено „колективизация“, което поглъща жертви (по признания на Сталин пред Чърчил) колкото още една гражданска война. Войната на класите продължава в страните от Източноевропейския колониален двор на Московската метрополия след окупацията им в края на Втората световна война. Нейните върхове са достигнати по време на стихийната революция на работническите териториални и производствени съвети в Унгария през октомври 1956 г. и борбите на полската работническа класа за хляб и свобода през 1956, 1970, 1976 и 1980-1989 г. Анализът на класовите борби, на процесите на гниене в империята и на придружаващите ги международни събития обяснява краха на създадената от Ленин и Сталин система, която, като за гавра, наричат „лагер на… мира, демокрацията и социализма“.
Поражението на режима в една Трета световна война като продължение на „Студената“ също би облагоприятствала създаването на небивала революционна ситуация.
През 1975 г., две години след моята първа „Рекапитулация“ на събитията от 1917-1945-1973 г., сякаш в потвърждение на надеждите ни за една велика Социална революция в „съветския“ блок, в пресата проникват извадките от два секретни доклада, предназначени за дипломатите на Вашингтон. Първият – на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър за световното положение и вторият – на неговия заместник Хелмут Зоненфелд, отговарящ за американската източна политика. В своя доклад за страните от поверения му ресор, той прави няколко проникновени констатации и изводи, които е добре да напомним, за да стане по-ясна причинно-следствената верига от събития през годините и десетилетията до днес.
Анализирайки данните и процесите на Изток, Зоненфелд стига до заключение, че „Съветската“ империя навлиза в своята най-тежка криза от годините на създаването си, която вещае грандиозни социални и международни сътресения. Най-близко до критичния праг, след който следва експлозия, е Полша. (Прогнозата му датира от 1975 г. – 14 години преди развръзката!) Предвид всеобщата криза на „съветския“ блок, заместник-държавният секретар на САЩ предупреждава тревожно американската дипломация и висша администрация, че е възможна верижна реакция от въстания в страните от Източноевропейската периферия и от там – в метрополията и вътрешната периферия (от „съюзните“ републики) на СССР. Понеже се касае за революционни процеси в огромен масив от територии и хора, контролът над които е несигурен и за които все още няма измислени „завеси“ и „стени“, докладчикът се опасява, че революционната „зараза“ може да се разпространи и в Западна Европа, намираща се по това време в разгара на своята поредна и най-тежка следвоенна криза, импулсирана от началото на РР, която политици и икономисти свързват несъстоятелно с така наречените петролни шокове.
„Перспективата“ на една социална революция от Владивосток до Атлантика, предупреждава Зоненфелд, може да струва на САЩ много по-скъпо от Третата световна война. (Две десетилетия по-късно тогавашният германски канцлер Хелмут Кол изразява същите опасения пред Бил Клинтън по повод руската криза.) От тези констатации и прогнози на заместника на Кисинджър следват препоръките му за американската политика. Сред тях за отбелязване са две.
Като заявява, че Западът не се стреми към ликвидирането на СССР, Зоненфелд съветва да се работи за „реформирането“ на застрашената империя. Той вижда изход в две взаимно допълващи се посоки. Върху интернационална плоскост – в „преустройство“ на метрополията и перифериите ѝ, по подобие на „общежитието на народите“ в бившата Британска империя, а във вътрешен план препоръчва умножаване на елементите на смесената икономика, както в някогашния ленински НЭП или по-близкия до нас югославски „социализъм“ с неговия „самоуправляващ се“ сектор в индустрията, наред с държавния и частния и една по-голяма „отвореност“ на реформираната империя към световния пазар. В същата 1975 година тези препоръки бяха маскирани като „третата кошница от Хелзинки“… с нейните „свободни движения на стоки, хора и идеи“.
Както е известно, ръководството на Кремъл подписва Хелзинкските спогодби, но избира другия, „класически път“ за изход от кризата. С войната в Афганистан то разчита на бърза победа и експлоатирането ѝ за замазване на цепнатините в „монолитния“ блок. Вместо очакванията, кризата се задълбочава с редуващи се топли и хладни вълни, образувани от алтернативно сменящите се рецидиви на „мирно съвместно съществуване на системите с различен обществен строй“ и на мини-“студени войни“. (По същество това са модификации на политиката на съвместно управление на преразпределения с Ялтенската спогодба от 1945 г. следвоенен свят). Междувременно, през 1976 г. и 1980 г. в Полша избухват масовите и окървавени стачки, за които предупреждава Зоненфелд. Второто вдигане на полската работническа класа води до създаването на независимия синдикат „Солидарност“ с неговите десет милиона членове.
В тази атмосфера през 1981 г. Каспар Уайнбъргър – военен министър на САЩ по време на Рейгъновото управление – заявява в интервю пред „Шпигел“: „Скоро СССР ще слезе от световната сцена не с гръм и трясък, а със скимтене“. За тази откровеност, на която малцина обръщат внимание, военният министър е критикуван, защото повдига завесата над истинското положение на нещата, което противоречи на официалната пропаганда на Вашингтон. Тя цели мобилизация и „затягане на коланите“ в полза на военно-промишления комплекс и представя фиктивната мощ на СССР като смъртна заплаха за „Свободния свят“. Върнал се в нейния коловоз, Уайнбъргър разработва програмата на „Звездните войни“, която удвоява военния бюджет на САЩ. На това предизвикателство Москва не е в състояние да отговори. (Робърт Макнамара – един от предшествениците на военния министър – предрича още през 1965 г.: „Днес ние отделяме 10% от националния си доход за въоръжаване. За да поддържа паритета, СССР е принуден да отделя 30% от своя. Ако е необходимо, ние също можем да отделим 30% и тогава съветите трябва да престанат да ядат.“) Това „съревнование“ и смъртоносното изоставане на Москва в сферата на РР стават едни от основните причини за нейната капитулация в края на 80-те години на ХХ век.
Криза в кризата
В политбюро на ЦК на КПСС се оформят две фракции, които търсят изход от кризата и решение в две противоположни посоки. Условно те са наречени консерватори и реформатори. Израз на вътрешнопартийната политическа криза в разпадналото се на две склерозирало „обкръжение на Брежнев“ става неколкократната смяна на генерални секретари в „партията авангард“ – КПСС. За по-малко от три години, на фона на неугасващите огнища в Афганистан и Полша, вследствие борбите за надмощие на фракциите в Кремъл, след кончината на „клинично живия“ Брежнев се изреждат още два „живи трупа“: полумъртвият „либерал“ и бивш шеф на КГБ Андропов, който „ръководи“ в течение на 15 месеца СССР от смъртния си одър в правителствената болница. Посетилият го през това време шеф на Ке д’Орсе Клод Шейсон казва, че имал мозък на компютър, без да уточни от кое поколение… След погребението му връх отново взима „консервативната фракция“ на политбюро и провъзгласява за наследник на Андропов бившия шофьор на Брежнев – Черненко, който умира след нови 13 месеца. Новият генерален секретар е подвижна болница, залита при придвижването си и не можеше да се качи и слезе от трибуната без помощта на охраната. По това време, наречено геронтокрация, на подбив зевзеците казват, че ще трябват още няколко години, докато в овакантения от Джугашвили трон се изредят всички склеротици от политбюро със средна възраст над 75 години. Докато се сменят живите трупове, вътрешната и международна криза на империята навлиза в последната си фаза. Фракциите се споразумяват и старият сталинист Громико – дългогодишен външен министър на СССР и доайен на склерозиралите апаратчици от най-висшия ешелон – предлага 54-годишното протеже на Андропов Михаил Горбачов за високия пост, представяйки го като „човекът със стоманените зъби“. С настаняването на последния „цезар на Третия Рим“ в овакантените покои на Романовци настъпва истински потоп от събития и процеси, които обаче не са в състояние да реанимират изпадналата в кома империя.
Новият генерален или „минерален“ секретар се развихря. (Това си прозвище той получава заради своята безнадеждна „борба“ срещу поголовното и безпросветно пиянство – учени от Сибирската академия съобщават, че в страната има 36 милиона алкохолици!) Започват пленуми като „декемврийския“ от 1986 г., на който Горбачов изнася доклад, наречен от едни „130 страници, които разтърсиха света“, а други го кръщават доклад „погром или потоп“.
В него се установява катастрофалното положение на страната или диагнозата, ако използваме медицинския речник, причините на заболяването или етиологията и лечението, което д-р Горбачов предлага на „болния човек на планетата или на епохата“ – СССР. Тези моменти трябва да се напомнят на всички недобити сталинисти и носталгици, продължаващи да обясняват рухването на империята с… предателството на подкупената от Запада партийна върхушка и лично на „княза на тъмнината“, преоблечен за случая като генерален секретар на КПСС. (Сред тях, за жалост, се нареди и завърналият се след 21-годишно изгнание велик логик и критик на „реалния комунизъм“ – Александър Зиновьев, чиито гениални сатири бяха станали вече ненужни и вредни за глобалните цели на капитала и не намираха повече купувачи на Западния пазар.) Следват нови пленуми и доклади на „младия“ генсек, в чието лице тогава някои виждат един нов Сталин, който ще реши кризата по сталински. В тях се съобщават официално „тайни“, които са известни на всички: консервативен механизъм на управление, масова поява на готованци и лентяи, пиянство, наркомания, цинизъм, престъпност, измамничество, рушветчийство, поощряване на ласкателството и славословието, грубост, командване, насилия, пренебрегване на всякакви закони, показно благополучие, речи-тостове, банкети, юбилеи и т. н., и т. н., с които изобилства всяка губерния на необятната Гоголевска страна с нейните партийни помешчици и номенклатурни Ноздревци, Собакевичевци, Чичиковци и тем подобни „герои на нашето време“.
„В окаяно положение се намират не само икономиката, политиката и социалната сфера. В културата, литературата и изкуството е пълно с посредствени и безлични творения, които, вместо да обогатяват мисълта и да възвисяват, насаждат пошлост, безнравственост и примитивен вкус…“ Създала се е мафиотска атмосфера, в която върлуват огромни гангстерски банди, оглавявани от партийните ръководители на цели „социалистически“ републики на „съюза“. Мафии има и в Москва – в министерствата на външната търговия и на вътрешните работи. „Навсякъде са се появили паразити, партийни дегенерати, които пиянстват, безчинстват и нарушават държавната и партийна дисциплина, и се занимават с присвояване, подкупи, фалшификации на данни за лични облаги“.
В своя преглед на „резултатите“ и разискванията на „Декемврийския пленум на ЦК на КПСС“, аз пиша в началото на януари 1987 г.:
„Като описва симптомите и синдромите на заболяването на „съветското“ общество, наред със словесната диария, наречена „гласност“, д-р Горбачов предписва идеологически клизми и очистително за част от кадровия апарат, очевидно смятайки, че се касае за… запек, докато Русия е бременна със социалната революция. Кога и какво ще се роди от тая бременност е още трудно да се предскаже, но родилните напъни вече са започнали. Предлаганите „самоуправленчески начала“ могат само да ускорят родилния процес или аборта, защото ленинизмът и самоуправлението са несъвместими. Диктатурата и самоуправлението образуват два полюса, които създават обстановка, известна като „двувластие“ – ситуация нетрайна, от която се връщат назад към сталинския „ред“ или се отива към плашещата горбачовци „анархия“. От двете – едното! Но генералният секретар казва: „Другари, ние нямаме друг път! Не можем да отстъпваме, няма накъде да отстъпим!“
В статията СССР – реформа или революция, посветена пак на „руския въпрос“, подлагам повторно на системен анализ процесите в метрополията и нейните периферии: „ Създаденото общество от партията (която Ленин скромно нарече „честта, ума и съвестта на нашата епоха“) ние определяме като държавно-капиталистическо, защото в него бяха съхранени основните категории на капитализма – наемният труд и неговата експлоатация. Тази разновидност се характеризира с тоталната етатизация на всички отрасли на икономиката, на финансите, на културата и на идейния живот. На държавния монопол върху собствеността кореспондира безразделната диктатура на партийната, административната и военно-полицейската бюрокрация, образуващи класата на държавните капиталисти, чийто антипод са наемните работници от индустрията, земеделието и услугите. Ролята на идеологически мотор, за превръщане на крепостническа Русия в държавно-капиталистическа, изигра марксизмът. Оръдие на преврата беше партията на Ленин, Троцки, Сталин и компания. Това не е историческа необходимост, но резултатите от досегашните завземания на властта от маркс-ленинските партии навсякъде по света са еднакви. Повторението на тези „случайности“върху всички континенти, анализът на програмата на „Комунистическия манифест“ и нейните реализации в слаборазвитите страни (в полуразвитата Източна Европа „социализмът“ беше наложен с „безкористната помощ“ на Червената армия) позволяват да твърдим, че марксизмът във всичките му разновидности е най-завършения идеологически и програмен израз на тенденцията към концентрация и централизация на властта и на капиталите, и на трансформирането напред-капиталистическите цивилизации в държавно-капиталистически!
Един „галопиращ“ преглед на историята на кризите и конфликтите на държавния капитализъм, ме води тогава до заключението, че „След сталинското свръхпроизводство на чугун, колхози и трупове, след хрушчовото „размразяване“ и брежневата „стагнация“, държавно-капиталистическа Русия навлиза в една нова фаза на своята криза, която има всички изгледи да завърши с „крах“!
Класическите фактори на тая криза са: сблъсъкът на интересите на СССР с тези на другите имперски сили и образуването на единен фронт срещу Москва, резултат от което е последвалата нейна изолация и падежът на полиците за откритите сметки със съседите: Китай, Япония, Германия, Полша и Румъния, и най-вече съперничеството с другата свръхсила – САЩ.
Освен конфронтацията с империалистическите сили, основите на империята са разядени от отношенията на метрополията с колониалните ѝ периферии и избухващите в тях експлозии на класова война с пролетариата.
„Властта е направила всичко, зависещо от нея, за да свърже всички социални, национални и интернационални противоречия в гордиевия възел на една революционна криза. Закривайки всички пътища за създаване на едно свободно общество от свободни хора, тя не е оставила никакви други възможности на трудовия народ и на неговата младеж, освен да съборят диктатурата.“
Акцентирал съм с особена сила върху появата на новия непознат в миналото фактор – роботронната революция, чието въздействие тепърва ще се чувства във всички сфери на днешната цивилизация и особено на нейния държавнокапиталистически вариант. Подчертал съм отново решителното изоставане на Русия в РР, с каквото самопризнание започва новия доклад на Горбачов пред януарския пленум на ЦК на КПСС през 1987 г.
Отбелязал съм катастрофалното изоставане на СССР в темповете на икономическо и военно развитие и надвисналата военна опасност над империята: „Липсата на социални и материални условия за разгръщане на РР, всенародната апатия и бюрократическата инерция влачат неумолимо имперския кораб към някакъв „Бермудски триъгълник“ на историята“,… защото миналото е доказало, че всеки опит да се реформира системата води заплашително до загубване контрола над промените, а настоящето показва, че неизменността е станала невъзможна!“
Фракционните борби в средите на търсещата решение и спасение господстваща и експлоататорска класа изострят създаващата се революционна ситуация и вещаят бури над империята. „В подобни условия – цитирам нобеловия лауреат по химия за 1977 година Иля Пригожин – системата загубва своето равновесие и започва да има ирационално поведение. Предишните закони, които са регулирали нейното съществувание и функциониране, губят силата си. В подобни моменти е невъзможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса, или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционни преобразувания“. И Иля Пригожин заключава: „Когато вследствие бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си, една система е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръхчувствителна и уязвима за действието на вътрешни и външни сили, безпомощни до този момент в опитите си да я променят или разрушат. Действието на тези сили, подготвяно от цялото предшестващо развитие, и мащабът на неговите резултати изглеждат като случайност или „чудо“ за страничния наблюдател“.
Завършил съм оптимистично: „Такава експлозивна ситуация е на път да се създаде в „съветската“ система и тя кара Горбачов да търси трескаво изход. Той се надява да избегне дезинтеграцията в хаоса, чрез реформиране на държавнокапиталистическите отношения във всичките им прояви. Според нас, неговите опити за лекуване на неизлечимо заболялата империя, заедно с изброените класически и нови фактори на кризата, могат само да ускорят развръзката. 70-годишният „цикъл“ на държавнокапиталистическото общество навлиза във фазата, която наричат крах. „Съветската“ империя се отправя към революционна криза, аналогична на тези от 1953, 1956, 1968, 1980-1981 година в нейните развити източноевропейски колонии (ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша). Затова е необходимо в пропагандата си да разясняваме този характер на кризата и перспективите, които се откриват пред Социалната революция. Необходимо е да съдействаме с всички сили за превръщането на единичните и изолирани актове на недоволство и съпротива в групови и на тях – във всеобща борба, да се работи за разпалването и сливането на избухващите тук и там пламъци в един всеобщ и очистителен революционен пожар! Необходимо е най-после да се каже ясно и високо, че наближава моментът за революционни действия и в нашите страни от Източна Европа! И че „конвергенцията“ на двете революции – в метрополията и в перифериите – ще се превърне в прелюдия към световната социална революция!“
Такива са били очакванията ми в началото на 1987 г. В потвърждение, след по-малко от три години ескалират събитията в Източна Европа (демонстрации, стачки и отваряне на границите), затъването в тресавището на войната срещу афганистанската съпротива, работническите борби в Полша и декларациите на Москва, че повече няма да ги усмирява с армиите си, както през 1953, 1956 и 1968 г. Те свидетелстват за изчерпване на имперските възможности. Колониите се превръщат в губещо „предприятие“, Руската империя е на път да се разпадне, както това стана през 50-те и 60-те години на ХХ век с Британската и Френската.
При посещението си в Източен Берлин, столица на несъществуващата вече ГДР, в началото на октомври 1989 г., Горбачов, придружен от Яковлев – идеологът на „перестройката“, – е посрещнат от стохилядни демонстрации, което го кара да „посъветва“ местния диктатор Хонекер да ускори реформите. На въпроса на последния „Защо отстъпваме без бой и без всякакъв отпор?“ Яковлев отговаря, че над СССР надвисва революция, в сравнение с която Октомврийската ще прилича на буря в чаша с вода
Съвпадащите с признанията на Яковлев преценки на Зоненфелд потвърждават схващането ни за ускореното приближаване на системата към състояние на „бифуркация“. В стана на зреещата революция обаче взима връх опортюнизмът, поради което там отсъства необходимият минимум от организация – поне със силата на размаха на крилата на пеперудката над Тихия океан, – която може да отприщи урагана. „Масите“ не са се разбудили от дълбокия летаргичен сън, революционната ситуация или „бифуркация“ е проиграна и пропусната, и вместо дезинтеграция и разрушаване на системата, станахме безпомощни свидетели на „нежните рефолюции“ (по Дарендорф) и на един нескончаем „преход“ към пазарна демокрация и частномонополистически капитализъм с всички произтичащи от това следствия, в които над две десетилетия вече протича политическият, икономическият и социалният живот на Изток.
Със съвместните усилия на „Запада“ и „Изтока“ е осигурено „мекото кацане“ на номенклатурата и трансформацията ѝ в червена буржоазия. Този подход е експериментиран най-напред в Полша. С новия подем на класовата борба през 1980 г., чиято кулминация е състоялият се през септември 1981 г. Първи конгрес на синдиката „Солидарност“, на който се приема първата и забравена вече Програма за превръщането на Полша в „самоуправляваща се Република на трудещите се“, над официалния свят надвисва призракът на Унгарската социална революция от 1956 г. Това потвърждава опасенията на Зоненфелд и улеснява създаването на „Свещения съюз“ между всички сили на стария свят – от Москва и Варшава, през Ватикана и европейската социалдемокрация, до Бон, Париж, Лондон и Вашингтон. Пред общата опасност, те забравят противоречивите си интереси и с общи усилия се заемат да гасят Полското революционно огнище. Западът укрива от света информациите на избягалия заместник-началник на полския генерален щаб за съвещанието на Варшавския пакт, на което е констатирано, че за матирането на съпротивата на полската работническа класа, Москва ще се нуждае от 40 дивизии, което тя не може да си позволи, без да оголи другите граници на СССР и най-вече тази с Китай. Премълчават и за подготвяното от генерал Ярузелски „военно положение“, докато Ватиканът и полският Епископат съветват Валенса да прояви „умереност“, а полските тайни служби прочистват „Солидарност“ от всякакви революционни елементи.
„Усмирителните операции“ и пазарлъци между Изтока и Запада за условията на мира след края на „Студената война“, продължават чак до началото на 1989 г., в резултат на което у контрагентите се създава сигурност за успеха на новата тактика на опитомяване и превръщане на „Солидарност“ в „опозиция на нейно величество Номенклатурата“. Тогава се открива първата „Кръгла маса“, около която сядат заедно палачи, жертви и доносници. Скоро в Полша се провеждат и „първите свободни избори“, след което „полският модел“ на преодоляване на революционната криза, над който бабуват съвместно в течение на девет години победени и победители, е приложен в останалите страни от бившия соцлагер, а две години по-късно – и в самия СССР, който се разпада на съставните си части след един подобен на фарс пуч на „консерваторите“. Елцин подава оставката на арестуваното от „пучистите“ семейство Горбачови, републиките от вътрешната периферия на империята прокламират своята независимост и Русия се прибра в граници, по-тесни от тези, в които преди повече от пет века я оставя цар Иван IV Грозни.
Капитулацията и „мирният преход“ от държавен капитализъм към частен са сделка между страхуващите се от революционната развръзка „високодоговарящи се страни“. САЩ и другите „велики демокрации“ имат набран опит в използването на партийните, административни и полицейски кадри на диктатурите в нацистка Германия, в милитаристична Япония или във фашистка Италия за „опазване на следвоенния международен, граждански и социален мир“. Те се споразумяват с Москва и с върхушките на компартиите от периферията, в чието лице намират най-верни слуги и защитници на стратегическите си, финансови и икономически интереси във „вакуума“ на рухналата империя, а номенклатурчиците получават в замяна покровителството на довчерашните си смъртни врагове, гаранции за безнаказаност за извършените стари и нови престъпления (най-голямо от които е нанесеният удар върху идеала за освобождаването на човечеството от игото на капитала и държавността) и тяхното съдействие за съхраняване на богатствата и привилегиите им след капитулацията.
Така държавнокапиталистическата класа се „демократизира“ и с помощта на победителите запазва своите господстващи позиции в страните, в които е упражнявала диктатурата си в течение на половин век, като мутира в несъществувал социален хибрид между експлоататорска класа и мафия. Така победители и победени в Студената война с общи усилия преодоляват (засега) най-голямата революционна криза през втората половина на ХХ век и успяват да ликвидират в зародиш надеждите за раждането на един нов, свободен и справедлив свят от недрата на Социалната революция…
Днес мутантите на държавно-капиталистическата класа на бившия СССР продължават стесненото си регионално господство под знамето на пазарната демокрация и с помощта на „конвергенцията си с настъпващия тоталитаризъм в отворените западни общества“, които, поради всестранната криза, в която са изпаднали, са на път да „спуснат кепенците“, без да са си извадили поука от краха на „Третия Рим“.
Същевременно, в новата си стратегия победителите в Студената война са отредили на Русия ролята на съюзник и аванпост на юдейско-християнската цивилизация срещу Китай. Напълно в стила на нейните „велики царе на капитала“ е да компенсират руското пушечно месо отново с териториите и населението на бившите соцрепублики от старите периферии и дворове на Московската метрополия.
В сайтовете на Интернет, в материали под надслов „ужасяющая статистика…“, могат да се намерят данни (част от които цитирам) за днешния интернационален и социален статус на остатъците от изгубилата Студената война „съветска“ империя. От тях косите настръхват. Можем да се усъмним в достоверността им, защото не са посочени източниците, но и официалните едва ли заслужават по-голямо доверие. Едно е сигурно – днес Русия е второстепенна сила. В решаващите сфери на РР тя е все така изостанала. Според различни източници, за 100 години е слязла от 6-то (в предвоенната 1913 г.) на десето до осмо место в света по БВП – до Индия и Италия. Произвежда не повече от 2% от световния БВП (резултат най-вече от търговията със суровини, оръжие и… проститутки), макар да разполага с 30% от природните ресурси на планетата.
Процентно броят на милиардерите в днешната Руска „федерация“ е четири пъти по-голям от „средната световна норма“ (специално в Москва те са 78, което е повече от броя им в Ню-Йорк – 58 и в Лондон – 39!) В замяна на това – или точно поради това – стандартът на работниците и селяните й е сравним с този на събратята им от африканските страни. В документи на Държавния департамент на САЩ, публикувани от Уикилийкс, се казва, че сред руските милиардери най-богат е бившият полковник от КГБ и настоящ дългогодишен президент на така наречената Руска федерация – Владимир Путин. Богатството му се оценява на около 40 милиарда долара, което го поставя на първо място в класацията на европейските милиардери. Пак там се съдържат данни за преплитането и пълното сливане на властта с „организираната престъпност“ – нещо, което не е изненада (феноменът е бил известен още на свети Августин Блажени през IV век). Сред руските милиардери са гангстери като дългогодишните кметове на Москва и Петербург – Лужков и Собчак, които в определени моменти от „кариерата“ си покровителстваха полковника от резерва на КГБ, а в други бяха негови конкуренти. Прочее, тази тясна „руска връзка“ между власт и пари, датира отпреди „демократизацията“, когато е олицетворявана от партийните, административни и стопански номенклатурчици в „републиките“ и центъра, както и от висшите чинове на тайната полиция и армията.
Неизвестни остават две неща: колко дълбоко е разцеплението между клановете в мутиралата в буржоазна мафия държавнокапиталистическа класа и доколко богаташите и властниците на Русия са подставени лица на конкуриращите се банди или на победителите в „Студената война“? За отбелязване е казаното по този повод от отлично информирания З. Бжежински. В интервю от 4 ноември 2008 г., взето от видната шлюха и журналистка Даря Асламова от правителствения вестник „Комсомолская правда“, на един от провокационните ѝ въпроси той отговаря: „Не зная доколко „вашият елит“ е ваш, след като негови 500 милиарда долара са в нашите (американски) банки?“
Сред ужасяващата статистика намираме най-тежките социални проблеми на „нисшите класи“, съществували в цялата нова и най-нова руска, „съветска“ и пост-съветска история:
  •  Ежегодно 60 000 души се самоубиват и Русия е на първо място в света по детски самоубийства.
  • На първо място по процент на безработните.
  • На първо място по брой на желаещите да получат убежище в чужбина.
  • На първо място по политически убийства.
  • На първо място в света по обем на търговията с роби (и секс-робини).
  • На първо място в света по продажба на алкохол – с 40% алкохолици сред мъжете и 17% алкохолнозависими сред жените…
  • На първо място по смъртност от сърдечно-съдови заболявания.
  • Всяка година умират 70 000 деца и с 40% е нараснала смъртността на 15 до 19 годишните.
  • На първо място в Европа по употреба на наркотици.
  • На първо място в света по брой на пушещи деца и юноши.
  • На първо място в Европа по броя на безпризорни сираци – 4 милиона.
  • На първо място в Европа по детска смъртност.
  • На първо място по разпространение на детска порнография.
  • На първо място по темпове на заболяване от СПИН – с 2 милиона болни и серопозитивни.
  • С 11 милиона инвалиди и 37 милиона пенсионери.
  • На първо място в света по брой на абортите – 4 милиона годишно, по два аборта на всяко едно раждане и 10 милиона самотни майки.
  • 20% от населението живее с по-малко от 1 долар на ден.
  • Продължителността на живота се е съкратила за последните 20 години с 10 години, а населението намалява с по 1 милион годишно.
  • Ежегодно в Русия се извършват 3,8 милиона престъпления от тях – 27,5 хиляди са убийства
  • Тя е на трето място в света по общия брой на убийствата и на първо по броя на затворниците на 100 хиляди жители – 1,1 милиона души.
 Такава е свръхтежката цена, която руския народ заплаща за обратния преход от държавен към частен капитализъм. Тя по нищо не отстъпва на заплатената за началния демарш – от полубуржоазна и полукрепостническа Русия към „Съюза“ (?) на „Съветските“ (??) „Социалистически“ (???) „Републики“ (????) през 1917-1931 г. или на жертвите в двете световни войни. Затова твърдяхме, че и най-кървавата революция срещу разлагащата се диктатура щеше да струва на народа стократно по-малко жертви!
След всичко това, пред днешното руско общество се очертава „перспективата“ на още по-тежка, макар и латентна, криза от преживяната през първите две и двете последни десетилетия на ХХ век.
Не на последно място остава фактът, че „решението“ или потушаването на регионалната „съветска“ криза през 90-те години на миналия век, разкрива друга, много по-мащабна, глобална, която е само в началото си.
Вместо „край на историята“, се оказва, че тя едва сега започва! 
Крушението на „американската мечта за нов световен ред и за слагане край на историята“
След капитулацията и разпада на Варшавския пакт Америка остана единствената свръхсила в света. С приключването на „студената война“ се отвориха страниците на нова епоха, която нарекоха глобализация. Неин мотор са САЩ. Поради доминиращата им позиция във финансовата, икономическата, политическата, военната и „културната“ сфери, отговорът на въпроса какво са САЩ и накъде отиват? е ключов за разбирането на капитализма и държавността в съвременния свят, на тенденциите в развитието, посоката и бъдещето им. Определянето на същността и анализа на извършващите се в САЩ процеси през изтеклите две десетилетия, ще позволят по-добрата ориентация в текущата история на света, в прогнозирането на интернационалното и социалното му развитие и в това, което най-вече ни интересува – перспективите на една Световната социална революция.
Това развитие показва, че апетитите на господарите на света и техните съюзници или прислужници и опитите им да наложат контрол над политическата и социалната история на човечеството се оказват мираж. В края на ХХ век капиталистическото общество преодолява най-тежката криза в своята история, за да се изправи в началото на новия век пред още по-дълбока, по-всеобхватна и навярно последна криза, която вещае края му.
Преди да изложа факти и аргументи в подкрепа на това твърдение, ще припомня практическите и теоретически провали на американските политици, стратези и футуролози през последните 25 години. Те са свидетелство за свръхускорения ход на историята и за динамичната смяна на събития и ситуации, които състаряват мълниеносно представите ни за света и затрудняват извънредно „пророчествата“ за неговото бъдеще.
В края на 1988 г. експертите в Съвета за национална сигурност при президента на САЩ стигат до заключението, че „СССР вече не ни е (или не може да ни бъде) враг“ и предвкусват сладостта на победата, която трябва да им осигури господството над света. Очакваните перспективи обаче са прекалено розови, за да бъдат верни. В документ от 69 страници, Съветът очертава плановете и стратегията на САЩ за следващите 25 години, които изтичат през 2013 г.! В него се препоръчва пренасочването на американските армии към други граници и хоризонти, откъдето очакват да надвиснат нови заплахи над „Империята на доброто“. Стратезите от Вашингтон имат предвид на първо място Япония със съседната Тихоокеанска зона на „драконите“ и „тигрите“ и намиращия се в мутация Китай. Финансистите и икономистите обръщат внимание на факта, че капиталите и стоките през Тихия океан надминават по обем и в стойностно изражение тези през Атлантика, а сценаристите от Холивуд и „свободолюбиви“ и услужливи писатели рисуват „новия враг“ в жълто, с дръпнати очи.
Революционната криза, разразила се в „Третия Рим“ (Империята на Москва с нейните три периферии), която достига кулминационната си точка в последното десетилетие на миналия век, е овладяна с общите усилия на враждуващите довчера победители и победени – конкуренти и претенденти в борбата за световно господство.
Когато Руската империя се срутва, американският президент Буш-старши започва да говори за „новия световен ред“, което словосъчетание предизвиква неприятни асоциации с краткия и удържим възход на Третия райх. Някои държавници, сред които и българските, придобили трайни слугински рефлекси, побързват да предложат услугите си за установяването му, а други го свързват с позабравения роман на Джек Лондон – „Желязната пета“.
По същото време, обхванатият от общата еуфория Франсис Фукуяма – заместник-държавен секретар в администрацията на Буш-старши, бакалавър на политическата философия, д-р по политология на Харвардския университет, сътрудник в Хъдзъновския и редица други ключови институти, разработващи стратегическите проблеми на американската външна политика, става световно известен със своята статия „Краят на историята“, публикувана през 1989 г. Тя представлява своего рода идеологическа попара, предназначена да подхрани с философски аргументи вярата на „електората“ в окончателната световна победа на американския либерален капитализъм и на демократичната форма на държавата или по-накратко – на пазарната демокрация, почиваща върху така нар. средна класа.
Добра идея за проектирания „нов световен ред“ дават два документа от началото на 1992 г. – докладите на Пол Волфовиц – политически съветник, бъдещ заместник-министър на отбраната на САЩ (2001-2005 г.) и бъдещ президент на Световната банка (2005-2007 г.) – и на адмирал Джеремая, публикувани в края на март във в-к „Ню-Йорк Таймс“. Основната цел на прокламираната с нова сила американска стратегия е осигуряването на световното „присъствие“ на американската държавна и икономическа машина и затвърдяването на статута ѝ на единствена свръхсила в света. „Хегемонията на САЩ върху планетата трябва да бъде съхранена на всяка цена, като използването на всички средства, включително и на огромния военен арсенал, ако това се окаже необходимо, е позволено. С неговата помощ трябва да бъдат разубедени която и да е нация или група нации, изкушаващи се да поставят под въпрос превъзходството на САЩ в установения икономически и политически ред“. Трябва, продължават авторите на докладите, да се поддържа една доминираща военна сила, „за да се въздържат евентуалните съперници от аспирации към по-голяма глобална или регионална роля“ от тази, която им е отредена от Вашингтон в поддържането на новия планетарен ред… „Този ред, в крайна сметка, е гарантиран от САЩ и те трябва да бъдат готови да действат самостоятелно, в случай, че е невъзможно да се вземат колективни мерки (чрез ООН или НАТО) или когато кризите налагат незабавни действия“. Засега и в близките няколко години, главна грижа на стратезите от Пентагона остава възпрепятстването на евентуалното раждане от пепелта на една нова велика сила на Изток, която би поставила под въпрос „стабилността“ на Европейския континент. Затова, задача №1 за американската външна политика е поддържането на разпада на бившия СССР, задълбочаването и, ако е нужно, подпомагане на процеса на разложение на т. нар. Руска федерация и във всички случаи препречване на възможността за възстановяване на Русия или на една конкурентна коалиция около нея, защото „тя си остава единствената сила в света, която може да разруши САЩ“.
Внимателният прочит на докладите показва, че тази стратегия не е само „източна“. Тя е глобална: трябва да се попречи на всеки, който и да е, където и да е, по какъвто и начин да би се опитал – с икономическа експанзия, с национализъм, религиозен фанатизъм, с ядрени или конвенционални оръжия или с революция – да застраши абсолютното превъзходство на американската мощ.
В това отношение, обект на повишено внимание от страна на американските стратези са не само бившите врагове, но и досегашните приятели на САЩ: Ние – пише в доклада „Волфовиц“ – трябва да действаме, за да препречим пътищата на създаване на самостоятелна европейска система за сигурност, която може да дестабилизира НАТО(в който военен съюз отдавна беше известно… кой пие, кой плаща и кой поръчва музиката). Т. е. няма да има европейска отбрана, ако тя е несъвместима с изискванията на американската доктрина, стратегия и интереси. Обединението на Европа ще бъде подкрепено от САЩ само ако старият континент се откаже от старите си идеи за „нов световен ред“, противоречащ на американския проект. Както се каза, братството си е братство, но сиренето е с пари! За да се осъществи тази наша цел – продължава Волфовиц – американското присъствие в Европа и поддържането на „моралнополитическото единство в Западния съюз си остава от жизнена важност“. (Каквото, впрочем е „присъствието“ на американските дивизии, армади и бази в Европа, в Близкия и Далечен Изток, в Централна Америка и Африка и – ако е нужно – и на Луната!)
В новата обстановка и при променените съотношения на сили – предчувстват смътно докладчиците – грижи могат да ни създадат обединена Германия в центъра на Европа и Япония в Далечния Изток. Затова и занапред трябва да се изключи възможността те да се превърнат в ядрени сили“. (!) За да се попречи на появата на една велика военна сила в Далечния Изток (в доклада се говори за Япония и дори за обединена Корея, като тактично се премълчава Китай) САЩ трябва да поддържат солидно военно присъствие – „от първа величина“ – и в тази част от глобуса. И за да не останат никакви съмнения относно глобалните намерения на Смердяковците от Пентагона, които очевидно мислят, че всичко им е позволено, докладчиците прецизират: Така, САЩ ще бъдат способни да допринесат за стабилността на реда и на регионалната сигурност (…) и да попречат на създаването на един стратегически вакуум или каквато и да е регионална хегемония.
Докладчиците демонстрират същата непреклонна воля да се поддържа рангът на САЩ като единствена и неоспорима свръхсила в света и да се съхрани нейната хегемония чрез засиления капацитет за интервенция във всяка точка на планетата. По такъв начин, слизайки на следващото ниво в йерархическия ред на силите, американските стратези стигат до „детайли“, които трябва да „уреждат“ евентуалните проблеми независимо коя стратегическа зона върху петте континента. Освен възпрепятстване появата на конкуренти и независими сили, от само себе си се подразбира, че тяхната стратегия изключва автоматично всякакви революционни и „утопични“ стремежи за ревизия на така замисления „нов ред“. Санкционирането и матирането им е задача на военнополицейските сили на „международната пазарна общност“. Актуализирането на НАТО и на другите многостранни и двустранни военни съюзи, както и модернизирането на „класическите“ арсенали и създаването на „корпуси за бързо реагиране“, трябва да парализират волята за борба срещу този ред и да подскажат, че размишленията на Франсис Фукуяма не са само хегелиански упражнения на философстващ чиновник от държавния департамент…
Тези доклади, документи и стратегия, разработени от експертите на толкова респектиращи институции като Националния съвет за сигурност, Държавния департамент, Пентагона и ЦРУ, както и практическите стъпки на американската политика, дипломация, милитаризъм и капитали свидетелстват за недвусмислената воля на „елитите“ да моделират политическия, икономическия и социалния живот върху планетата с оглед на собствените си интереси. Продължаващата и след края на студената война политика на стратезите на „новия световен ред“, превъоръжаването и модернизирането на разрушителната мощ на арсенала на САЩ говорят красноречиво за волята да се доизгради и съхрани един „щит“, който да позволи на американските „делови среди“ безпрепятственото практикуване на „Петата свобода“ върху двете полукълба, тоест гарантирането на възможността да се плячкосва планетата и да се провеждат безнаказано наказателни операции срещу всеки, който би дръзнал да смути установената върху нея „желязна хармония“
Империята обаче е синоним на световни империалистически войни. Предварителна стъпка за реализирането на очертаните в докладите на Волфовиц и Джеремая цели, е изпращането на армиите на САЩ от Буш-старши в операцията „Пустинна буря“, насочена формално срещу Саддам Хюсеин, а фактически – за да се настанят трайно в жизнено важния за европейската икономика стратегически регион на Близкия изток. След това военната машина на САЩ „оказва хуманитарна помощ“ на Сомалия – в Африканския рог, откъдето може лесно да се затвори Персийският залив. Последват интервенции и бомбардировки в Белград и в други части на бивша Югославия. Разпадът на СССР улеснява включването на армиите на бившите източноевропейски колонии на Москва в НАТО и продължението на войната за подчинение на Афганистан след изтикването на червената армия от там и настаняването на „демократични“ марионетни правителства. При Буш-син последва втора война в Ирак, която, заедно с афганистанската, продължава до днес и навярно ще завърши с оттегляне, като това стана в Индокитай през 1975 г. Сега се говори за война срещу Иран, което, ако стане факт, историята може да ускори своя ход и да се окаже неуправляем процес както за теоретиците, така и за стратезите на несъстоялата се глобална империя на транснационалния капитал.
Подобни цели не са нещо ново в историята на САЩ. Те са в пълна приемственост със столетната американска имперска политика, наченала в края на ХIХ и продължила до края на ХХ век с последователното настаняване в отворилите се „вакууми“ след изчезването на поредната империя – от Испанската до „Съветската“. Новата всестранна криза, която е безспорен и всепризнат факт, вещае приключване на процеса на възход и разширение на американската хегемония – навътре и навън. Последната империя е преминала през зенита си и сега започва слизането или сгромолясването ѝ в историческата бездна, погълнала толкова стремежи към световно господство. 
Стратега на американската имперска политика – Збигнев Бжежински в книгата си „Планът на играта“, излязла от печат през 1986 г.,  заявява, че Евразия е главният земен масив на планетата, в който се намират 2/3 от богатствата на света и населението му. Господството над нея, пише той, обезпечава властта над планетата и прокламира като стратегическа цел на американската политика овладяването на този „масив“. Главното препятствие за постигането ѝ тогава той вижда в СССР и съветва американските политици, генерали и финансови магнати да мобилизират мощна тристранна коалиция между Западна Европа, Япония и САЩ под ръководството на последните, към която да присъединят и „комунистически“ Китай, за да спрат и задушат аналогичните империалистически стремежи на Москва. Струва си да се отбележи, че това е написано в момент, когато залезът на „империята на злото“ става очевиден не само за специалисти като Уайнбъргър, който още през 1981 г. съобщава, че кукумявката е изпяла песента ѝ.
В следващите си писания Бжежински поставя основния въпрос за американските „елити“: как да се предотврати опасността или какви изпреварващи действия да се предприемат, за да бъде приета доброволно или зорноволно „ръководната роля на САЩ“ в един многополюсен свят с много претендиращи или потенциални центрове на несъстоялата се глобална империя. Това от своя страна е основа и предпоставка за непрекъснати локални и регионални конфликти, които водят човечеството към Третата световна или Първата глобална война, на фона на която двете империалистически войни от първата половина на ХХ век могат да приличат на бриз, сравнен с ураган.
Едва след четвърт век, в новата си книга „Стратегическата визия“, върху Бжежински внася поправки в предлаганата стратегия, които променят „визията“ му за очакваната по-рано глобална победа на САЩ и не оставят камък върху камък от предишната.
За негово оправдание трябва да се каже, че прогнозирането в историята все още не е силната страна на социологията и още по-малко на политологията. Бакунин, когото често са обвинявали, че вземал втория месец на бременността за девети, е наясно в това отношение. Други, преди и след него, чиито блестящи умствени способности не могат да бъдат отричани, са правили къде по-фатални и кардинални грешки. Маркс например, преди 150 години е вярвал, че е „напипал корените на Социалната революция във… Великобритания“, а само два месеца преди началото на Руската революция Ленин твърдял, че „старците от неговото поколение няма да я доживеят“. Големият руски писател, логик и носталгик Александър Зиновиев в книгата си „Комунизмът като реалност“ пише през 1980 г., че това е система за векове, която никой не е в състояние да събори, и единственото, което може да се направи, е да се работи за бавното ѝ усъвършенстване и вчовечаване. След по-малко от 20 години, когато от „вековната система“ остават само купища развалини, той обяснява в книгата си „Глобалното свръхобщество и руската трагедия“, че крахът бил настъпил поради… предателството на Горбачов и Елцин и ни убеждава вече в противното: че „западнизмът“ (както кръщава изживяващото последните си десетилетия капиталистическо общество) е успял да установи своя контрол над социалното развитие на човечеството и по този начин да го замрази, тоест да спре социалните еволюции и революции в историята…
В редица свои статии, изявления и интервюта от последните години и в новата си книга „Стратегическата визия (Америка и кризата на глобалната сила)“, Бжежински казва: „След края на СССР всички очакваха, без уговорки, доминирането на САЩ в света, но се получи по-неспокойна и сложна ситуация от предишната…“Причините за това според него са:
Растящата пропаст между бедни и богати и социалното неравенство. Само един пример: през 1991 г. заплатата на директорите на предприятията е превишавала средната заплата 70 пъти, докато през 2011 г. това отношение е 325:1 – или за 20 години пропастта е станала 5 пъти по-дълбока. Новите поколения не могат вече да разчитат на по-висок стандарт от този на родителите си. Процесът се извършва на фона на замразяване или намаляване доходите на „нисшите“ и на „средната класа, която е фундамент на стабилната държава“. При създадената финансова система се осъществяват безконтролно огромни транзакции в цял свят, които водят до чудовищни спекулации и безмерно самообогатяване на малцина. Подобно пренебрегване на елементарната справедливост е взривоопасно. Не се инвестира в инфраструктурата: транспорт, комуникации, здравеопазване образование са в окаяно състояние и безнадеждно остарели. Същевременно, спортисти, треньори и собственици на спортни клубове и отбори получават неизмеримо по-високи доходи от учители, лекари, стругари, стоманолеяри или селскостопански работници, защото създават зрелища и забавления, с които отвличат вниманието на тълпите от реалните и насъщни проблеми от жизнена важност за обществото… Политическите мъже са изгубили всякаква мярка и скромност. САЩ водят безкрайни войни, за които сключват непрестанни заеми, което ги превръща в неплатежоспособен длъжник.
Преди половин век „социалната стратификация“ и разпределението на БВП в американското общество се изразяват със следните цифри: горните 20% притежават 40% от БВП, средните 40% притежават 40%, а останалите 20% от БВП се разпределят между долните 40%. През последните 50 години концентрацията на богатствата и свиването на средната класа за сметка на увеличаващите се „нисши слоеве“ се извършват с темпове, които, заедно с промените в класацията на свръхсилите, която по всяка вероятност в близките 15-20 години ще се оглави от Китай, могат да станат предвестник на „дестабилизацията и на световния хаос“, на края на цивилизацията и дори на човечеството.
Съвременна Америка (а и целият Запад) – казва Бжежински – се е променила (в сравнение с времето на „отците-основатели“) и се е превърнала в страна на поразителни социални контрасти. Независимо от демокрацията, американското общество се състои от свръхбогато малцинство, неделима част от което са и държавните мъже и политици, и все по-увеличаващо се болшинство на нямащите. Днес в Америка 1% най-богати фамилии владеят около 35% от националното богатство, докато нисшите 90% имат около 25%. Не мисля – продължава Бжежински – че се приближаваме към гибел, но очевидно се хлъзгаме към засилване на социалните конфликти, на класовата враждебност и на различни форми на радикализъм. Когато долният сегмент на средната класа пострада сериозно от икономическата разруха и безработицата, могат да се очакват граждански вълнения.
Очакваното от Бжежински разбунтуване на средната класа, вследствие нейното поразяване от икономическото безправие и разоряването ѝ от кризата, е бунт в който тя вече е престанала да бъде „средна“ и на свой ред се е лумпенизирала.
„Збиг“ предупреждава и за опасността от разпада на мултиетническата „американска нация“, в която отделните етноси не са претопени до степен да изгубят връзките си със страните на своя произход. Сред тях са: „европейци“ с цялата им разноцветност и историческа, културна и пр. специфика, „негри“ – бивши роби и настоящи „излишни“, латиноамериканци, азиатци, евреи, мюсюлмани и т. н.
Вътрешните трудности се придружават от външнополитически проблеми. Оставайки свръхдържава, САЩ се справят с труд с измъкващите се изпод контрола им глобални промени, извършващи се на социално-икономическата и геополитическата арена. Социално и икономически, светът се е превърнал в игрище, на което все по-силно присъстват три динамични реалности: глобализацията, интернационализацията и дерегулацията. Финансовата сфера, главно спекулантска и без връзка с новите технологии и форми на труд, е получила възможност да създава мигновено богатства с безпрецедентни мащаби. Инвестициите и преместването на работната сила на международната арена се диктуват от меркантилния егоизъм и нямат нищо общо с обществения интерес. Съществува разрив между политическата и социално-икономическата сфера на глобално ниво. На политическата сцена концентрацията на глобалната сила в ръцете на няколко държави с огромни икономически и военни възможности се съпровожда от дисперсията на политическата мощ на Запада, докато мощта на Изтока расте.
От друга страна, комуникационните възможности и взаимната обвързаност в глобалния свят улесняват младото и често безработно население на развиващите се страни да се мобилизира заедно с неспокойното студентство от „първия свят“, създавайки предпоставки за общи протести срещу богатото и привилегировано от корумпираните правителства малцинство, заради което 90% от човечеството гладува. Възмущението от властта и привилегиите разгаря страстите, ражда и засилва протестите и недоволството, особено на младите от „Петото съсловие“ и създава взривоопасен потенциал, който заплашва с международен хаос и безредици от голям мащаб.
Поради неравномерното икономическо развитие обаче Западът (САЩ) е изгубил доминиращото си положение в света и е изтървал юздите. На сцената излизат нови свръхсили – на първо място Китай, – с които не могат да се споразумеят за подялбата на дивидентите. Замислят нова война с Иран, която може да се окаже катастрофална. Постоянно разширяващата се война с исляма или една внезапна, всеобхватна криза на американската система ще предизвикат верижна реакция, която от своя страна ще породи глобален политически и икономически хаос. Това разклащане на основите се придружава от глобално политическо пробуждане, самосъзнание и стремежи на обществото, най-вече на младите хора в развиващите се страни (болезнено травмирани от спомените за многовековното колониално или имперско господство). В резултат на глобалната политическа активност, каквато не е имало никога в историята на човечеството, светът става неуправляем и това заплашва да разбие съществуващия международен ред.
Бжежински прогнозира скорошното начало на много сериозни външни сътресения. Според него, те ще бъдат резултат от борбата между световните икономически центрове – САЩ, Япония и Европа. Той предупреждава, че: през следващите 10-25 години САЩ или ще останат основната опора на стабилността, или ще се превърнат в основния проблем на световния хаос…
Глобалната стабилност, според него, трябва да бъде постигната чрез мащабно сътрудничество (от Ванкувър до Владивосток), защото справянето с проблемите, които поставят под въпрос самото съществувание на „цивилизацията“ (т. е. на властта и капитала) не е по силите на никоя отделна държава…
Със съжаление Бжежински констатира, че антиамериканизмът е в историческа връзка с политиката на системна намеса и извличане на печалби и изгоди от всички страни, региони и континенти за „американския елит“, който не съзнава истинския мащаб на глобалните и социални промени и не е способен да реагира адекватно на възникващите предизвикателства в САЩ и в Света. За разлика от предишните империи, които господстват в един раздробен и не толкова взаимно зависим свят, Америка съществува в „стремително глобализиращ се свят“ и най-вече в условията на поява на милиарди „излишни“, които са започнали своето преселение и пробуждане, от което, подобно внезапната поява на кристали в един наситен разтвор, чиято температура отдавна е преминала прага на кристализацията, е възможно ускореното им революционно организиране. Ако Америка продължи да се свлича по наклонената плоскост във вътрешната си и да води късогледа външна политика, еднозначно ще настъпи нейният залез и победител от това ще бъде… хаосът. В света се извършва процес на децентрализация, като мощта, силата и влиянието необратимо се преместват от Запад на Изток. Ако не успеем да постигнем разумен компромис, ни очаква световен хаос, от който не е далече и краят на човешката цивилизация… Алтернатива на абдикирането на САЩ от глобалната власт – предупреждава пак Бжежински – е световната анархия.
Всичко това заедно води до край на водещата роля на САЩ и това е най-лошия сценарий за него: американската криза може да се превърне в криза на целия свят. За да се избегне подобен „край на историята“, той иска да я… измами.
Решението на глобалната криза, според Бжежински, е в краткосрочното справедливо разпределение на социалните жертви в замяна на дългосрочното възстановяване на благосъстоянието и националното богатство на САЩ за което, отбелязва той с прискърбие, на днешните американски елити липсва правилно разбиран егоизъм. Същото лекарство се предлага и в глобален мащаб: „нужно е широко стратегическо виждане и усет за историческите цели, което може да бъде постигнато само ако великите сили (малките не влизат в сметката) възприемат „правилния егоистичен принцип“ в отношенията помежду си (при разпределяне кожата на одраното човечество). Практическото приложение на тази капиталистическа и империалистическа „етика“ трябва да се изрази в обуздаване на финансовата спекулация, която може да има фатални икономически и социални последици. Това предполага незабавно организиране на широк и строг национален и международен контрол. Ефикасното глобално политическо сътрудничество може да бъде резултат само от широкия консенсус, стимулиран регионално и глобално.
При внимателен прочит на писанията на Бжежински, подтекстът е прозрачен: основна цел остава контролът на САЩ върху Евразийския континент с всички средства, като се започне от римското „Разделяй и владей!“, защото ако се допусне създаване на „злонамерена коалиция“ или единична държава (разбирай Китай), която да ги изтласка от „свръхконтинента“, в който живее 75% от световното население, притежава 75% от енергийните запаси на света и 60% от световния брутен продукт, това ще е краят не само на мисълта за „лидерство“ (разбирай хегемония), но заедно с него – залезът на имперските апетити, което за всеобщ ужас може да превърне САЩ в епицентър на световния „хаос“. (В неговите писания и изявления, това е кодовото име на перманентната световна социална революция, която единствена е в състояние да ликвидира всякакъв империализъм, господство, „лидерство“ и експлоатация).
Конкретно, Бжежински вижда изхода в постигането на компромиси и глобално споразумение между великите сили, сред които нарежда и Русия, която за него си остава ключ към „новия световен ред“. Относно неизбежността на нейното присъединяване той не се съмнява: ако Русия иска да постигне икономически успехи и да гарантира безопасността си, тя няма друг избор, освен интеграция в Западния свят в качеството на младши партньор и доставчик на суровини и на… пушечно месо в случай на китайска експанзия и заплаха за американските глобални интереси. Така „неистовият Збиг“ апелира за създаване на един нов, този път истински световен „Свещен съюз“, чието ядро е атлантическият съюз с обединена Европа и подразбиращата се „ръководна роля на САЩ“ в него, както и „консенсус между елитите за образуване на нова глобална „надстройка“ от свръхбогатите класи и „нации“, чрез която да се формира новият глобален елит, който да „интегрира“ старите елити в себе си, създавайки нови структури и механизми за контрол и управление на света. „Консенсусът“ с някоя от силите, ако това е в „общия интерес“, може да бъде постигнат и „зорноволно“, за да се избегне революционна смяна на елитите в някой регион на планетата.
Бжежински предписва на просветените свръхбогати „елити“ и на свръхсилите „добре пресметнат егоизъм“, за да проведат съвместно „революция отгоре“ и световна „перестройка“ на днешното социално и интернационално статукво. За да бъде преодоляна днешната „патова“ историческа ситуация, той иска: първо политическият елит да ограничи алчността на финансовия, с цел намаляване на социалното неравенство между свръхбогатото малцинство и непрекъснато растящото мнозинство на бедните или на „Петото съсловие“ и второ – да се създаде световна коалиция на великите сили под диригентската палка на САЩ, като се консолидира съюзът между тях, Европа и Япония, след което да се привлекат Русия и Турция като регионални сили и чрез военната, политическата и икономическата мощ на това обединение, използвайки неговите преимущества, да се договорят или да се принудят към сътрудничество Китай, Индия и други възходящи в перспективата на ХХI век нови свръхсили. Целта на това грандиозно световно „оперативно мероприятие“ е да се изпревари превръщането на кризата в революционна ситуация, като се парализират солидарността и взаимопомощта между „нисшите“ класи и „излишните народи“ в борбата им за хляб и свобода, за да се съхрани „редът“ на йерархията, властта, класите и експлоатацията. „Умно“ измислено, но Бжежински като че ли търси… „квадратурата на кръга“. Политическият елит зависи от финансирането на богатите и свръхбогатите капиталисти и образува с тях едно цяло. Разкъсването на това „преплитане“ на интересите им, е възможно само при поглъщането на последните от държавата. Подобно „решение“ вече предлагаше марксизмът. Резултатът е известен – сценарият беше разигран в Русия от болшевиките, които започнаха със създаването на ЧК в края на 1917 г., одържавяването на банките и индустрията и въвеждането на НЭП от 1921 г., за да завършат с фиаското и капитулацията пред пазарната демокрация и частните монополи в началото на 90-те години на миналия век. Освен това, историческият опит показва, че в ситуации като днешната, от която се търси изход посредством революция „отгоре“, обикновено начинанието завършва „отдолу“. От друга страна, създаването на една „Глобална империя на финансовия капитал“, като акционерно дружество „с променлива геометрия“ за мирно преразпределяне на дивидентите според големината на притежаваните „пакети от акции и поетите отговорности“, среща непреодолимото противодействие на неравномерното развитие на световната икономика, следствие от което е неизбежното разместване на световните сили по нейната скала и преминаването на „контролния пакет“ от едни ръце в други. С нараснал апетит, новите хищници се нахвърлят върху „зоните на влияние“ на старите, което обикновено завършва с империалистически войни за световно господство или за овладяване „поне“ на Евразия като начален етап към него.
Процесите на задълбочаваща се пропаст между „висшите“ и „нисшите“ класи, на появата и увеличението на дела на „петото съсловие“ в световното население, съперничеството и конкуренцията между изоставащите и изпреварващи „велики“ сили и изкушението на елитите да господстват над света, са най-тясно свързани с извършващата се в условията на капитализма и държавността РР (роботронна революция), която предизвестява краха на стария свят и създава материалните и социални предпоставки за новия, подсказвайки неговата бъдеща организационна структура и новите социални и интернационални отношения.
Ще направя опит да потърся и да намеря едно нестандартно и неказионно определяне на основните елементи в структурата, характеристиките и функционирането на днешното американско общество, неговата политическа система, финансите, икономиката, вътрешния и външния дълг на САЩ, социалната структура, разпределението на БВП между бедните и милиардерите.
Започвам с американската демокрация. Няма да се връщам към миналото ѝ, когато тя е робовладелска, подобно на Атинската демокрация в древна Елада, където на всеки свободен атинянин са се „падали“ по 18 роби или 9 пъти повече, отколкото в Рим, нито към непроверените твърдения, че от началото на робството в Северна Америка до гражданската война през „петилетката“ 1861-1865 г., от „грижите“ на американските робовладелци са загинали около сто милиона африкански роби. Няма да напомням и изтреблението на около 10-15 милиона от местното индианско население, срещу което белите заселници извършват първото в модерната история „етническо прочистване“, чието по-популярно название е геноцид – престъпление за което няма давност. 
Казват, че някога на Запад действително е съществувала либерална демокрация. Днес това вече не е така. САЩ са олигархия, управлявана от мощни групи, преследващи частните си интереси. Тези групи контролират изборите, външната и вътрешната държавна политика. Членове на тази олигархия са военнопромишленият комплекс, Уол стрийт (инвестиционните и хедж-фондове, контролиращи финансовото министерство на САЩ и Федералния резерв от времето на президента Клинтън), крупните банки и застрахователните компании, селскостопанските корпорации, които регулират производството на хранителни продукти със съмнително съдържание, монополизираните СМИ („медии“), собственост на пет гигантски корпорации, представляващи правителството и транснационалните компании (прототип на Оруеловото „Министерство на истината“), нефтената промишленост, фармацевтичните и застрахователните компании, превърнали се в младши партньори на олигархията, ЦРУ и другите „органи на сигурността“. За опасността от възникването на тази влиятелна олигархия, в която, наред с другите „елити“, влизат генералитетът и ръководителите на специалните служби, говореше преди повече от половин век президентът Айзенхауер. Ролята на тези корпорации в политическия и икономическия живот на САЩ не може да бъде изместена, нито ограничена чрез гласуване или с профсъюзна дейност.
Затова в САЩ демокрацията повече не съществува. Сега вече няма никакво значение кой за кого гласува. Изборите не означават нищо, тъй като двете партии зависят от едни и същи могъщи групи, от които те получават пари за предизборните си кампании. Обама обеща промени, но неговата политика е пълно продължение на тази на Буш. Той получи от Уол стрийт повече пари от всеки друг кандидат за президент на САЩ през цялата история на страната. Още през 60-те години губернаторът на щата Алабама Джордж Уолъс бе заявил справедливо: „Разликата между двете партии е такава, че денем с фенер не можеш да я откриеш“. „Войната с тероризма“ бе използвана като претекст за разрушаването на американските граждански свободи. Конституцията е само къс хартия. В САЩ полицейските агенти не се отчитат за своите действия пред никого, освен на своите господари, чиито интереси обслужват.
На тези, които ще побързат да рекат, че това са бълнувания или най-малкото хиперболи на болни анархистически мозъци, сме принудени да покажем „среден пръст“, защото знаехме отнапред какво ще бъде клишето-рефлекс на окаяната българска демократическа „мисъл“ и на всички жертви на СМИ (Средствата за Масово Идиотизиране). Словата в курсив и без кавички са цитат от статия на Пол Крейг Робъртс пред „Русский журнал“ от 2.11.2010 г. Те се нуждаят от една малка корекция – казаното за края е валидно за целия период на парламентарната демокрация от началото ѝ през ХVIII век. Авторът е виден републиканец (за разлика от Збигнев Бжежински), баща на „рейгъномиката“, бивш заместник-министър на финансите на САЩ в администрацията на Роналд Рейгън, кавалер на ордена на Почетния Легион, понастоящем старши научен сътрудник в Хувъровия институт, разполага с постоянна колонка във в-к „Вашингтон поуст“ и е известен в Щатите с критиката си на Буш-младши и със своите „шест пункта“:
1. Няма никакво реално увеличение на броя на работните места. Новите са в сферата на „услугите“, докато производството се изнася в чужбина.
2. САЩ внасят 50% повече, отколкото изнасят. Доларите се обезценяват стремително (инфлацията е резултат от неограниченото им печатане), което „изяжда“ спестяванията на чужденците (и на „своите“).
3. Китайският Икономически институт обяви на 26 януари 2005 г., че „Китай (с 2,5 трилиона доларови резерви) е изгубил вяра в стабилността на долара“.
4. Америка все повече зависи от вноса. Половината от дефицита ѝ е с Китай, където се намира голямата част от задграничното производство на САЩ за вътрешния им пазар, докато компаниите-инвеститори твърдят, че изнасянето на американската индустрия укрепвало икономиката и създавало работа.
5. Средната реална заплата в САЩ намалява и ако износът на индустрията „създава работа“, това означава, че създадените работни места са по-лоши от изнесените, което е сигурен път към обедняването.
6. Всичко това се извършва на фона на най-благоприятните стимулиращи условия, които някога са съществували. Ако и те не могат да създадат работни места и увеличат заплатите, тогава какво може?
Когато доларът престане да бъде световна резервна валута, САЩ вече няма да бъдат свръхдържава…
Друга своя статия „Американците приветстват епохата на тиранията“ Крейг посвещава на перспективите на свободата, вследствие промените във външната и вътрешната политика на САЩ през десетилетието от атентатите през 2001 г. досега:
Режимите на Буш/Обама създадоха възможност полицията да изпраща критиците на правителството в затвора, без съдебен процес… Вашингтон бомбардира половин дузина страни, за… „нарушения на човешките права“, връщайки ги в каменната ера, като убива вървящи по улиците мирни граждани, докато през цялото време „у дома“ нарушава всякакви закони и конвенции, изрично забраняващи насилието над живота и личността (особено убийство, осакатяване и жестоко отношение, като поощрява измъчванията на военнопленници и затворници). Обама подписа законопроект за задържане под стража за неопределено време и за изтезания. Той обяви, че има списък на американците, които възнамерява да убие без съдебен процес, а министерството на националната сигурност обяви, че е изместило вниманието си от терористите към местни екстремисти(вътрешен екстремист или терорист е всеки, чието мнение се различава от политиката и действията на американското правителство, насочени към осъществяване на плановете му за световна хегемония)… Местната и държавна полиция са милитаризирани не само с оборудване и въоръжение, но и в отношението си към обществото. Те са обучавани в системно нарушаване правата на гражданите и последните са „възпитавани“ да приемат това като нещо обичайно… Протестиращите са нападани брутално от полицията и непровокираната агресия се нарича „превантивна война“…
Имперските амбиции и жаждата за власт могат да предизвикат неуправляеми катаклизми и загуба на съюзници… Колко дълго доларът може да запази ролята си на резервна валута, когато Федералният резерв монетизира огромни части от дълга? Подобно на Римската империя, САЩ, няма да се „успокоят“, докато не си създадат повече врагове отколкото биха могли да си позволят. Спасението на Америка ще дойде, когато Вашингтон претърпи поражение на хегемонистичните си амбиции…
Подобно на рака, тиранията се разпространява чрез метастази… Всичко това ускорява подхлъзването на Америка към тиранията и попадането ѝ в тоталитаризма и възкресената от режимите на Буш и Обама средновековна практика, при която те не се нуждаят от НКВД. Американската „общественост“ свърши калната работа на тайната полиция… Властта привлича най-лошите хора и – както доказаха Абу Граиб и Гуантанамо – демокрациите не са имунизирани срещу злоупотребата с нея… Нехуманното третиране на престъпилите закона е масова практика и в системата на местните затвори в САЩ… Охранени жандарми – палячовци и главорези, използват електрошокови палки срещу малки деца и хора в инвалидни колички, блъскат възрастни жени, полицията е чист ужас. Полицаите са по-голяма заплаха за гражданите, отколкото всякакви престъпници. Превантивната война, лишаването от свобода за неопределен срок, доносите и предателствата, изтезанията на „заподозрените“ и убийствата им, не се нуждаят от доказателства… За едно десетилетие САЩ се превърнаха в полицейска държава… Всичко това показва колко американците ценят днес свободата. Изглежда те приветстват епохата на тиранията в която навлизат.
Износът на производството от САЩ в чужбина – продължава Крейг – става причина за намаляване на заплатите и доходите с изключение на върхушката свръхбогаташи. Освен това, интернет позволява да се привличат на работа висококвалифицирани професионалисти в чужбина, включително информатици-програмисти, което намалява работните места за випускниците и интереса към университетското образование. В такава икономика печалбите на корпорациите не са мерило за стандарта на населението. От четвърт век в САЩ няма ръст на заплатите на извършващите общественополезен труд. Това се компенсира с кредити и снижение на лихвения процент, което доведе до теглене на заеми, превишаващи неколкократно възможностите на „средния американец“ и до огромен финансов балон в строителството – една от причините за продължаващата от 2008 г. криза. Така в началото на ХХI век икономиката на САЩ стана също „потьомкиновска“ като „съветската“. Вонята от нейното разложение става все по-силна.
Задлъжнялостта чрез кредитите на „населението“, което не може да изплаща дори лихвите им, доведе до намаляване на потреблението, което е допълнителна спирачка за производството и за възстановяване на изпадналата в криза американска икономика. Вместо ръст на стандарта, налице е ръст на потребителските дългове, които стигнаха недопустимо високо ниво, което предизвика днешната финансова криза.
Бюджетните и външнотърговските дефицити водят до печатане на долари, което ги обезценява и подронва статута им на световна (резервна) валута, с което съдейства за ускоряване крушението на империята.
На фона на високата и хронична безработица, Обама повиши военните и полицейските разходи, натовари с данъци „нисшите класи“, намалявайки разходите за социални грижи и помощи и увеличи пенсионната възраст до 69 години, така че бремето на неговата „социална“ политика да падне върху „нисшите“ и да не пречи на грабежа и обогатяването на „елитите“. В същото време, в САЩ американското стадо остава покорно на господарите и надзирателите си или сляпо за положението си на овни, готови за кланицата, за да наситят богаташите.
Експлоатацията от СМИдиотизиране на угрозата от Ал-Кайда, която по-скоро е измислена, отколкото реална, беше и продължава да бъде най-доброто оправдание на Вашингтон за военното му вмешателство в другите страни и за постепенното ликвидиране на гражданските свободи на американците, но и тя е на път да се изчерпа. По цял свят, включително в Африка, след края на Студената война бяха създадени 700 нови американски бази. Народите, стремящи се към образование, нуждаещи се от продоволствие, вода и медицинско обслужване стават все по-враждебни към военните предмостия на неканените гости, което ще ускори фалита на „системата“. Разходите за военни нужди надхвърлят 1,1 трилиона долара ежегодно. Толкова бяха похарчени и за откриването на неохранявания и невъоръжен Осама бин Ладен, чието убийство Обама обяви за крупна победа на САЩ.
Паралелно с това, латиноамериканският, азиатският, африканският и мюсюлманският „етноси“ стават все по-голяма част от населението на гетата в „първия свят“. (Според демографа Стив Мърдок, бивш директор на Бюрото за преброяване на населението, две-трети от тексаските деца са латиноамериканци, което не вещае нищо добро за „англосаксонците“). Имперската политика на САЩ, маскирана като „кръстоносен поход на свободата“, демокрация, пазарна икономика или глобализация, амбициите и завоевателните войни, стогодишното им настаняване във „вакуумите“ на повалените конкуренти – от Испания в края на ХIХ век до „Империята на злото“ в края на ХХ, подкрепата в течение на десетилетия на най-реакционните и диктаторски режими върху петте континента, изразходването на „ресурсите“ (и човешки в това число) предизвикват повсеместна обърканост, хаос, недоволство и бунтове, които водят „Запада“ и неговия хегемон към банкрут. Така приключва прокламираното преди четири десетилетия от президента Джонсън „консуматорско общество“. 
В своя коментар към статията на Крейг Неоколониализмът на Вашингтон и стремежа му да съхрани световната си хегемония, американският анализатор Антъни Уил казва, че съществува англо-американски елит от невероятно богати банкерски семейства, съсредоточени на една квадратна миля в лондонското Сити, стремящи се към създаване на световно правителство. Те контролират световния банков апарат. Имайки възможност да печатат и създават пари от въздуха, Ротшилдови са натрупали състояние, което надхвърля 300 трилиона долара (нещо почти невероятно, като се има предвид, че БВП на САЩ възлиза на по-малко от 15 трилиона и че горната сума е 3000 пъти по-голяма от „богатството“ на Бил Гейтс). Такива невероятни парични суми са породили през 19 век концепцията за „властта на парите“. Това е неумолимата сила, която контролира съдбините на страни и континенти. Тя предизвиква войни, изпраща определени хора във висините и смъква други в низините.
През 20 век терминът „власт на парите“ беше изваден от употреба, доколкото властовият елит получи пълен контрол над СМИ. В този век е забранено, чрез „банковата тайна“, да се пита за функциите на централните банки или да се обсъждат валутните им и парични операции. Тези концепции са недостъпни за разглеждане и всеки, опитал се да ги анализира в рамките на „свободната пазарна икономика“, се е подхвърлял на опасността от професионално, ако ли не и персонално маргинализиране…
Днес, твърдят – продължава Крейг, – времената са се променили. Но може ли да се оправдае печатането на долари от въздуха? Създаването на трилиони долари с натискане на копчето и раздаването им на приятели? Когато хората започват да разбират функционирането на финансовата пирамида, наречена централно банкиране, това води до всеобщо негодувание. Ние сме склонни да считаме, че гневът им още не е достигнал кулминационната си точка. Елитите се надяват на подобрение на икономическата конюнктура, когато хората ще заживеят както преди, ще престанат да се интересуват от финансите и ще изгубят интереса си към очевидното, и световното правителство ще стане реалност.
Но проблемът е в това, че ако западните икономики оздравеят напълно, проектът за такова правителство ще навлезе в задънена улица. Нужен е известен хаос и обърканост (включително в продоволствието – храни и вода), иначе хората няма да почувстват необходимостта от глобална валута, единна политическа система, общ съд и т. н., но трябва да се избегнат големите сътресения или събития, които могат да излязат из под контрол, когато безредиците не ще могат да се контролират с всичките пари на света…
Амбициите на англо-американския елит са безумни; техните планове в краткосрочна перспектива са невероятни и невъзможни, но те ги преследват упорито, което означава, че занапред ни очаква период на обърканост и хаос, при това не само в забравените от бога кътчета на земното кълбо, а и на Запад. Тези събития ще се отразят върху благосъстоянието и безопасността на обикновените хора. Важно е да видим света, такъв какъвто е“. (08.04.2011)
Колкото и „странно“ да е, крахът на СССР през 1991 г. дава началото на разрухата на американската икономика. Настъпването на „края на историята“ принуждава китайските и индуски ръководители да се присъединят към победителите и да открият страните си за инвестиции на капитали от „първия свят“. В резултат на това, за пръв път в историята американските корпорации създават огромно количество безработни и нископлатени работници. Гигантското предлагане на евтина работна ръка в Индия и Китай води до наемането на работници срещу баснословно ниски заплати и до огромни печалби за „деловите люде“ от Уол Стрийт, за акционерите и за директорите на компаниите.
Поради разходите за войните и износа на производството, там където работната сила е по-евтина, САЩ са на път да се превърнат в началото на ХХI век в една потьомкиновска „свръхсила“, каквато беше „съветската“ през 80-те години на ХХ век. Свързаното с това свиване на вътрешния пазар, на приходите и на масовото потребление, Обама контраатакува с ново данъчно изстискване на „средната класа“ и на петото съсловие. Промените и решенията на натрупващите се проблеми ще започнат едва след като очертаващата се катастрофа на САЩ стане факт, поради ненаситната алчност на американските олигарси, които, подобно на „съветските“ партийни гангстери и мародери, ще държат властта до собственото си самоунищожение и ще продължат да задушават американската икономика чак до смъртоносния изход.
Крейг твърди, че правителството на САЩ и СМИ (средствата за масово идиотизиране) създават все нови призраци и прецеденти в страната и в света, които са необходими за мотивирането и за осъществяването на налудничавите планове на американските „елити“ за световна хегемония и за все по-големите печалби на финансовата олигархия и на военната индустрия. Американците вярват, че в САЩ има „свобода и демокрация“, докато те са управлявани от могъщи групи, които контролират политиците, давайки им пари за предизборните кампании. Икономическата политика се провежда в интерес на крупните финансови корпорации. Банките получават „помощи“ в размер на трилиони долари, за да получат още по-големи печалби за сметка на десетките милиони американци, които губят дом, работа, медицинско осигуряване и пенсии. Когато те проумеят, че СМИ са един голям публичен дом на скъпо платени журналистически проститутки, може би ще разберат, че са безсилни крепостни на финансовите и военнопромишлени собственици на политически бардак във Вашингтон, ще се научат да разпознават фактите и да мислят със собствените си глави. Тогава те ще започнат да се изтръгват от вцепенението си и ако човешкият род има бъдеще, ще удари часът на американската „жакерия“, на палежите на замъци и на тяхната „Година първа“.
Анализирайки външната политика, Крейг казва, че за изтеклото десетилетие от ХХI век Вашингтон е убил, осакатил, изгонил от страните им и превърнал в сираци и вдовици милиони мюсюлмани в шест страни, в името на „човешките права“ и „войните с тероризма“. Това са военни престъпления, за които нацистите са били осъдени и водачите им – обесени. Военните кампании са стрували на данъкоплатците 4 трилиона долара и са довели до невиждано през цялата история на САЩ обогатяване на военнопромишления комплекс, на службите за „сигурност“ и техните апологети.
Повечето „терористични актове“ са инспирирани или най-малко контролирани от спецслужбите и взривяванията на самолети изглеждат смехотворни пред възможностите да се нанасят „сухоземни удари“ върху летищата, в станциите на метрото, в търговските центрове, по улиците и кръстопътищата в часовете на големите задръствания, в театрите и в кината, по стадионите и т. н. Наред с това, „терористическата заплаха“ е позволила на режимите на Буш и Обама да увеличат десетократно агентите на спецслужбите и да превърнат САЩ в свръхмилитаризирана държава и страна на абсолютния полицейски произвол, подготвяйки безпрепятствено войните и превантивната контрареволюция, тъй като страхът е най-мощното оръжие, което всяка „политическа класа“ и бюрокрация използва срещу своите поданици, за да реализира тайните си цели…
Фактът, че персонажи от консервативния американски елит, като Кондолиса Райс, Пол Волфовиц, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл, Джон Болтън и т. н. си живеят абсолютно „безстрашно“, без никаква охрана, са доказателство, че в САЩ не съществува никаква „терористическа заплаха“.
„Мерките за сигурност“, за които се харчат стотици милиарди, са предназначени да сплашат стадото от еснафи, да тероризират населението и да докажат необходимостта от скъпо платените и разпасани, въоръжени до зъби марионетки на държавния терор и на превантивната контрареволюция.
Всъщност Бжежински и Крейг са описали еволюцията и ръста на това, в което са заченати САЩ. От робовладелска страна до последната трета от XIX век, днес те са се превърнали в милитаристично-полицейска империя с чудовищно социално неравенство и с диктатура на олигархията, които са непознати в другите развити капиталистически страни. Касае се за едно свръхускорено натрупване на считаните за погребани практики на „елитите“ в класовите общества – от робството до капитализма, в условията на системна криза, вследствие разгръщащата се роботронна революция.
Кога милитаризмът и империализмът, полицейщината и тиранията ще доведат до „качествени“ бунтове? – е само въпрос на време, ми подсказва революционният инстинкт. Но нямам никакви претенции да съм разгадал същността и перспективите на развитие на днешната социално-икономическа и политическа система на САЩ. Това изисква сериозна, задълбочена и упорита колективна работа, за която апелирам напразно, но мисля, че част от значителните проблеми на американското общество са поставени тук за разглеждане.
В това изложение цитирах критични мнения на бивши и настоящи членове на западния политически „елит-естаблишмънт“ и ще продължа да ги ползвам наред с други „вражески източници“, за да се види, че и по техни признания условията за революция зреят не само в САЩ, а и за да не бъдем обвинявани в „безогледна, сектантска, антидемократична и анархистка пропаганда“.
Социалното и глобално „преструктуриране“ на САЩ създава възел от класови, икономически, империалистически и етнически противоречия, които им готвят съдбата на покойния СССР. Към тях се прибавят всестранната криза, финансовите спекулации, крезовските богатства, ликвидирането на „средната класа“ и неудържимия ръст на петото съсловие, за чиито бунтове предупреждават демократът Збигнев Бжежински и републиканецът Пол Крейг Робъртс, роботронната революция, която изпразва от съдържание капитала и предизвестява краха на държавата. Тези и всички останали проблеми, за които те алармират, вкупом трябва да поставят на дневен ред Великата американска социална революция.
Трудно е да се предвиди отсега кое ще бъде следващото „най-слабо звено в глобалното свръхобщество“ (САЩ, Европейският съюз, Китай, Индия, днешна Русия или Латинска Америка или някой неподозиран „Пиемонт“?), но което и да бъде то, ако фактите и логиката не ме лъжат, този път, вместо контрол над социалната еволюция на човечеството, ще имаме верижна реакция от експлозии на перманентната, универсална Социална революция, в чиято основа стоят бунтът на „излишните“, началното пробуждане на народите и на младежта, лишени от бъдеще, зреещите социални конфликти между единия процент на „елитите“ и непрекъснато растящото „Пето съсловие“ и свиващата се „средна класа“, възмущението от „неутрализирането“ и елиминирането на неприемащите „реда“ и „ръководната роля“ на властници и богаташи, от „освободителната мисия“ на САЩ и налагането (износа) на „свободата“ чрез кръстоносните походи на „корпусите на мира“ и на морските пехотинци, корумпирането на туземните политици, зараждането на глобалния „антиамериканизъм“ и изолацията на САЩ, противоречията между стремежа към световно господство и динамиката на неравномерното и ускорено развитие на различните страни и региони на капиталистическия свят с новопоявяващите се в тях хищници, чиито зъби растат и укрепват, както и възможните коалирания на съперниците и победените в миналото империи, които ще потърсят своя реванш. 

„На изток спи един гигант, не го будете!“

Приписват тези думи на Наполеон. По-важно от това, кой ги е казал, е несъмненото пробуждане на гиганта с всички произтичащи от него последици за „глобалната“ перспектива… В началото на седмото десетилетие от победата на селската война в „Поднебесната Империя“ през 1949 г., ръководена от бившия анархист и сетнешен марксист и вожд на китайската компартия (ККП) Мао Цзе Дун, международното и вътрешното положение на така наречената Китайска Народна Република (КНР) се характеризира с излизането ѝ на второ място в света по брутен вътрешен продукт (БВП) след САЩ и със застрашително умножаващи се класови конфликти вътре в нея. Поотделно всеки един от тези два процеса е в състояние да разруши относителното равновесие и да промени международната и социална структура на нашия свят. Мисля че тяхната „конвергенция“ ще бъде пролог към Световната Социална Революция (ССР).

Предистория

През ХХ век Китай предоставя на вниманието на историци и социолози още една държавнокапиталистическа модификация на закъснелите буржоазни революции от рода на руската от 1917-1921 г. (За определяне характера на една революция следва да се съди не по това, което мислят за нея привържениците или враговете ѝ, а по социално-икономическите и политическите резултати.)
В първия етап, Китайската революция, която начева през 1911 г. със Сун Ят Сен, е класически опит за трансформация на една феодална абсолютна монархия в буржоазна република. Сун е неин идеолог и в началото и края на една 14-годишна агония на буржоазната ѝ фаза – неин президент. Затова с основание го наричат „Баща на китайската революция и нация“. Идеите му са странна смесица от национализъм, „социализъм“ и демократизъм. За неговата политическа линия можем да съдим по приятелите му. В страната той е вожд на националистите, за чието наследство ще претендират и маоистите, а навън Сун Ят Сен ще получи подкрепата най-напред на Япония, след това на Британската империя и по-късно на САЩ и на сталиновия СССР, чиито имперски интереси спрямо Китай са взаимно изключващи се.
Първата нелегална организация, която той оглавява, е основаната през 1905 г. в Япония „Съюзна Лига“. Нейната програма включва три централни лозунга:
1) Национализъм (премахването властта на манджурската династия на Цин и обединението на Китай).
2) Народовластие (създаване на парламентарна демокрация) и
3) От само себе си се подразбира – „народно благоденствие“.
От прокламираните цели, само обединението на Китай ще бъде осъществено с „кръв и желязо“ от председателя на ККП Мао Цзе Дун след победата през 1949 г.
С едно въстание, подкрепено от „прогресивното офицерство“, Сун Ят Сен взема властта за няколко месеца в края на 1911 г., но е принуден да я отстъпи на генерал Юан Шикай, милитарист, реакционер и конституционен монархист, ползващ се с мощната подкрепа на старата китайска бюрокрация и армия. На 1 януари 1912 г. той провъзгласява Китайската република и последната династия на поднебесната империя пада от ръката на свой.
В същата 1912 г. Сун Ят Сен основава партията Гоминдан, в чието ръководство привлича младия офицер и сподвижник от „Лигата“ – Чан Кай Шек, който ще стане негов военен съветник, „младши брат“ и бъдещ наследник след смъртта му. Когато на един от следващите завои на революцията „Бащата на китайската революция“ се озовава отново в президентското кресло, той ще делегира през 1923 г. своя „младши брат“ в Москва, за да уговори нейната финансова и военна подкрепа, както и създаването на Обединен фронт с ККП – основана две години преди това, през 1921 г., от една дузина китайци и толкова емисари на Кремъл. В СССР, без да е членувал в някоя компартия, Чан Кай Шек става „почтен член на Изпълкома“ на Коминтерна, а Сталин изпраща в Китай своите военни специалисти, начело с бъдещия маршал Блюхер, ликвидиран по време на последния от големите Московски процеси (1936-1939 г.) като… „японски шпионин“, и голяма група политически съветници, ръководена от болшевишкия дипломат и агент на Коминтерна Грузенберг-“Бородин“, на свой ред разстрелян през 1951 г. като… „космополит“.
След кончината на Сун Ят Сен, в Кантон, където е установена столицата на „революционерите“, започва безпардонна борба за наследството на осиротялата власт. Възползвайки се от връзките си в армията и поста на началник на създадената по заповед на Сталин школа за командни кадри, Чан Кай Шек разчиства най-напред сметките с конкурентите-“съратници“. След това, с преврата от 12 април 1927 г., той концентрира в ръцете си всички важни постове: председател на Гоминдана, главнокомандващ армията и президент на републиката. След укрепването на абсолютната си власт, Чан Кай Шек се разправя кърваво и със „съюзниците“ си от ККП, с което се поставя началото на една продължила 22 години кървава гражданска (всъщност селска) война, завършила с победата на Мао.
На раждането на новия Китай с нежелание ще акушира Йосиф Джугашвили Сталин, който предпочита аборта пред победата на маоистката революция. Още през първата половина на 20-те години на ХХ век, Сталин основава политиката си спрямо Китай върху идеята, че революцията е „чисто“ буржоазна и ще бъде дело на „блока на четирите китайски класи“, ръководен от националната буржоазия. Той принуждава ККП да признае безусловно „ръководната роля на Гоминдана“ и тази на Чан Кай Шек – като национален лидер и герой. После заставя ръководителите на китайската компартия да избягват всякакви социални конфликти, включително исканията на селяните за земя, и накрая, през 1927 г. – да разоръжат работниците от градовете, с което се улесняват кланетата на десетки хиляди техни активисти от Чан Кай Шек. Троцки е считал, че тази сталинска политика е продиктувана от страх да не се наруши статуквото и да не се „предизвикат ударите на империалистите върху СССР – отечеството на световния пролетариат“.
В унисон с политиката на Кремъл от 1925-1927 г., след края на Втората световна война, Сталин отново е за колаборация с „патриотичната буржоазия“ и съставяне на коалиционно правителство на Гоминдана с участието на министри от ККП. Такава е и линията на САЩ. Всъщност, единодушието е постигнато в Ялта, където през 1945 г. се извършва преразпределянето на следвоенния свят. Рузвелт и Сталин се договарят за признаване „законността“ на режима на Чан Кай Шек. Заедно, двамата подтикват Мао към преговори с Чан за включване на завладените от него територии в състава на „единен Китай“ и за участие на ККП в правителството, под ръководството на Гоминдана. В съгласие със САЩ, Сталин изисква от Мао да „освободи в срок от една седмица заетите от неговата Народна армия големи градове в Северен Китай“.
Главнокомандващият съветските войски в Далечния Изток заявява пред Пън Чжен, пълномощник на ККП: „Ако вие не си отидете, ние ще ви заставим да го сторите с танковете“. Китаецът избухва: „Армията на едната компартия изпраща танковете си срещу армията на другата. Такова нещо не е бивало!“ (Цитирано по книгата на Филип Шорт „Мао Цзе Дун“, „Издателство АСТ“, Москва, 2001, стр. 362) След по-малко от две десетилетия, наследниците на Сталин ще изгорят с лазери хиляди китайски войници и светът ще се изправи пред опасността от голяма война между двата „комунистически“ мамута.
Въпреки натиска, Мао нито ще се вслуша в „съветите“, нито ще се поддаде на заплахите и избухналата с нова сила „гражданска“ война ще завърши на 1 октомври 1949 г. с прокламирането на площад Тянанмън в Пекин на Китайската народна република (КНР), последвано от установяването на диктатурата на ККП и одържавяването на китайската икономика.
Така се финализира китайският вариант от серията държавнокапиталистически революции и се поставя началото на държавните отношения и борби между диктатурите в Пекин и Москва, на които е нахлузена маската на идейна конфронтация между догматизма и ревизионизма.
В десетилетията, последвали победата на Мао, тези отношения преминават през три етапа:
1) Китай се бори и отхвърля колониалната зависимост от Москва, която Сталин и наследниците му в Кремъл налагат на сателитите си в „Лагера на мира и социализма“.
2) Китай се стреми към равноправие със СССР в „Лагера и в международното работническо и комунистическо движение“.
3) Китай иска да поеме ръководната и доминираща роля в тях.
Тези фази се определят от ръста на китайската икономическа и военна мощ и отразяват национализма и развитието на Китай от полуколония в началото до империалистическа сила в края с апетити и стремежи към регионално и световно господство в перспектива.
Империалистическите противоречия между Москва и Пекин довеждат до разпад на Лагера и до ескалиращи идеологически, икономически, политически и военни конфликти. Тези враждебни съветско-китайски отношения предопределят новата далекоизточна политическа ориентация на Запада и най-вече на САЩ. Те целят привличането на заплашения от „съветския“ империализъм Китай за своята глобална стратегия против основния конкурент, съперник и заплаха в момента срещу „свободния свят“ и „националните интереси на САЩ“. Това не става изведнъж и гладко, а е съпътствано от конфликти, охлаждания и сближавания, които през 60-те и особено 70-те години на ХХ век се увенчават с образуването на общ фронт срещу „Империята на злото“, който ще се превърне в една от основните причини за капитулацията и краха ѝ в края на 80-те и началото на 90-те години.
Ако не забягваме напред и потърсим причините за необяснимата на пръв поглед политика на Сталин спрямо китайската компартия през втората четвърт на ХХ век (1925-1949 г.), ще открием, че той се е страхувал от невъзможността на своя контрол над един 600-милионен болшевишки Китай, в чието лице СССР би получил в перспектива един империалистически конкурент, по-страшен от победените Германия и Япония взети заедно. Борбите на китайските „догматици“ срещу руските „ревизионисти“ и тежките погранични „инциденти“ между Китай и СССР през 60-те години потвърждават основателността на сталиновите страхове.
За да се освободи от тази заплаха, още в началото, през следващата 1950 г., Сталин нарежда на своя севернокорейски агент Ким Ир Сен да нахлуе в Южна Корея. В отговор, американската армия прави десант в северната част на полуострова, затваря в „чувал“ войските на Пхeнян, разбива ги и стига до китайската граница. Тогава, с обещания за съвместни действия срещу американския империализъм, Сталин въвлича Китай в Корейската война. След това, вместо съучастие, СССР се задоволява с протести в ООН и задкулисни преговори със САЩ. Войната продължава още три години и струва на китайската армия „само“ два и половина милиона трупа. Нещо, което Мао и колегите му не са склонни да забравят…
В хода на тази локална война, главнокомандващият силите на проамериканската коалиция генерал Макартър иска „да реши конфликта“ в Корейския полуостров с помощта на… 50 атомни бомби върху Китай. Срещу това се възпротивява водачът на лейбъристите и министър-председател на Великобритания – Клемент Атли. Той иска отзоваването на Макартър, което президентът на САЩ Труман удовлетворява. Очевидно, по това време службите на „коварния Албион“ са имали необходимата информация за тлеещия конфликт между Москва и Пекин и са целели да улеснят в перспектива използването на китайския човешки и военен потенциал срещу СССР.
Корейската война завършва след смъртта на Сталин, през лятото на 1953 г., с примирие и възстановяване на старата граница по 38-мия паралел…
В Китай последват ред кампании, инспирирани от Мао. С „Да цъфтят всички цветя“ са обезглавени опозиционерите, повярвали на маоистката „демократизация“. С „Големия скок“, „комуните“ и многобройните малки железодобивни пещи, той се опитва да прескочи капитализма, но поради провала изпада в немилост. За да си възвърне изплъзващата му се власт, Мао провежда „Културната революция“, чрез която, с помощта на гвардиите от хунвейбини и цзаофани започва да „чупи кучешките глави“ на конкурентите си, но когато гвардейците прекрачват „демаркационната линия“ и заплашват собствената му власт, с помощта на армията Мао се разправя кърваво с тях.
Междувременно, след поражението на Франция при Диен Биен Фу през 1954 г. и победата на Хо Ши Мин, САЩ се намесват във виетнамската война, в която Китай отново взима участие с „доброволци“. По-късно, когато Хрушчов настанява задните си части в овакантения трон на Романовци, Мао за пореден път заговаря за революционна война. Той декларира, че за победата на „световната социалистическа революция“ е готов да пожертва няколкостотин милиона души, стига веднъж за винаги да се свърши с империализма, но апелът му не среща никакво разбиране сред сталиновите наследници. Войната продължава 11 години и завършва три години след срещата през 1972 г. между Никсън и Мао (който междувременно е станал „реалполитик“). Щатите претърпяват поражение и изтеглят половинмилионната си армия от Индокитай през 1975 г. Съветските анализатори обаче не са ощастливени от тази „победа на героичния виетнамски народ“. Според тях, с оттеглянето си от виетнамското тресавище, американската администрация освобождава „народоосвободителната армия“ от нейните ангажименти на юг, за да ѝ позволи да се насочи от южната към северната седемхилядикилометрова граница с СССР.
Като че ли историята се повтаря. Както през 1941 г., когато Труман казва, че във Втората световна война САЩ ще подкрепят по-слабата страна – СССР срещу Третия Райх, така в „Студената война“ САЩ подкрепят по-слабия Китай срещу „Империята на злото“. Китайските водачи, прилагайки сталинската тактика от навечерието на Втората световна война, се съюзяват със САЩ и поставят СССР в незавидната роля на Третия Райх: да води война на два фронта. От своя страна, американската администрация разрешава на 5000 китайски учени, ядрени физици да се завърнат в отечеството и да организират производството на китайските атомни и водородни бомби. На тези основания, да се обвиняват Мао и „съратниците“ му в „безпринципност и коварство“, би означавало да не се разбира същността на държавнокапиталистическата политика и икономика в създадените от руската и китайска революция общества, на чиято основа изниква империализмът на Пекин и Москва с познатите ни следствия, сред които е и евентуалната бъдеща война за световно господство.
Със смъртта на Мао настъпва и тази на маоизма в Първия свят, а след това и в Китай. От него остават мавзолеят на „най-червеното слънце“ и някои ритуали. От обращение са изхвърлени и остатъците на революционната фразеология. Изтокът престава „да аленее“, спират субсидиите за кресливите маоистки групички и за техните „вождове“, излюпили се от сталиноидните фракции на западноевропейските компартии. Лишени от московска и китайска „зоб“, те бързат да си намерят други, по-платежоспособни работодатели. Мнозина сталинистко-маоистки ренегати (и дегенерати) намират подслон и препитание в националните и международни институции на „загниващия капитализъм“, когото днес обслужват с още по-голяма пристрастеност. От бившите маоисти, като че ли най-“блестяща“ кариера правят президентът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, Роберто Марони, който е №2 в профашистката Северна лига на Италия, Франсоа Евалд – един от видните идеолози на френските предприемачи, бившият германски „зелен“ външен министър Йошка Фишер, Алдо Брандирали – вдъхновител на интегристкото католишко движение и виден деятел в партията на Берлускони „Форца Италия“. На „пазара за жива плът“ се пласират и други „разочаровани“ маоисти, като така наречените нови философи и прочие идеологически лакеи на капитала, държавността и попщината.
Смяната на политическия курс на незавършената „културна революция“ на Мао, се извършва с елиминирането на оберполицая Хуа Го Фън, който взима временно властта след кончината на „най-червеното слънце“. В разразилите се борби за наследството на Мао между догматичното сталиноидно крило в ККП („бандата на четиримата“, оглавявана от вдовицата на Мао) и „пазарно-социалистическото“ направление на Дън Сяо Пин, победа удържа реформаторът и ревизорът на китайския марксизъм.
Разчиствайки с интриги и репресии конкурентите си, той съсредоточава цялата партийна, държавна и военна власт в ръцете си, с което осигурява „стабилност“ и простори за новия партиен вътрешно- и външнополитически курс. Дън е идеологът, теоретикът и практикът на „пазарния социализъм“ с китайска физиономия, който е своего рода азиатски вариант на… нацизма или – ако се върнем по-назад в историята – хибрид между азиатския деспотизъм и ранния европейски капитализъм. Неговите реформи започват през 1978 г., а списанието „Тайм“ обявява на два пъти Дън Сяо Пин за „човек на годината“. Ако се съди по кредото му: Трябва да използваме постиженията (и особено парите)  на съвременната икономическа цивилизация – няма значение дали е сива или черна, важното е да лови мишки (и шарани),  Достойно е да забогатееш или Един Китай с два строя, Дън очевидно е бил таен поклонник на Бухарин и на идеолозите на „конвергенцията“. Очевидно, като студент във Франция, а и по-късно, не се е ограничил само с изучаването на марксизма по „краткия курс“ на Сталин. Дън е проумял ролята на чуждите инвестиции, науката и технологиите за ускореното натрупване на капитали. С тяхна помощ, новият 163-сантиметров вожд „иска да върне някогашното величие на Китай и да възстанови самочувствието на китайците“. (Историците – вечните блюдолизци – твърдят, че през по-голямата част на изтеклите 20 века, Китай е бил водеща икономическа сила в света и до първата индустриална революция е имал най-високият стандарт на планетата. През 1820 година Китай е произвеждал 33% от СБП (световния брутен продукт). Тази патриотарска пропаганда заобикаля купищата от десетки, ако не и стотици милиони кости, заровени в основите на „Великата китайска стена“.)
Иначе, малкият „човек на годината“, макар да е изпращан от Мао няколко пъти „в кюркчийската каца“, не му отстъпва по жестокост в политиката и го надминава в опортюнизма си. Заради „събитията на площад Тянънмън“ в началото на месец юни през 1989 г., той въвежда военно положение в Китай, студентските демонстрации са потушени с цената на 2000 убити, 10 000 ранени и неизвестен брой „законно“ арестувани, затворени и екзекутирани по време на и след „бунта на пацифистите“. Удушвач на кълновете на свободата, Дън се страхува, че мирните протести могат да ескалират в „безредици“ и за една нощ да изпратят ККП и КНР в моргата на историята. За да съхрани властта на партийната номенклатура, той хвърля танковете и армията срещу протестиращите.
Наред с това, като „прагматик“, освободен от догмите и схоластиката на китайския вариант на болшевизма, Дън Сяо Пин съсредоточава вниманието си върху „икономическия механизъм“, „либералното реформиране“ на държавния капитализъм и най-вече – на „отварянето на Китай за световния пазар“. За него е важно да „лови мишки“. В това отношение, съществена помощ му оказват „акулите от Уол стрийт“ със своите инвестиции и отварянето на американския пазар за китайските стоки.
В резултат, след краха на СССР, за пръв път от основаването си, САЩ са на път да се изправят срещу един много по-опасен конкурент, поради милиардното му население, темповете на икономическо и технологическо развитие и изграждащата се континентална и морска ядрена военна сила. Тези елементи са в основата на империалистическата експанзия на Китай, която засега е „мирна“. Така Поднебесната империя се готви за своя реванш срещу „белия“ империализъм през XIX и началото на ХХ век.

Същността на реформите

„Реформите“ на двойния човек на годината се свеждат до един мащабен НЭП с непрекъснато увеличаване на дяла на частната собственост в китайската икономика, вдигане на бариерите пред частния капитализъм и максимално използване на опита, науката, технологическите достижения и финансите на световния капитализъм от последната четвърт на ХХ век, както и до създаване на условия и на простор за приложенията им в рамките на диктатурата, която си остава алфа и омега в „генералната линия“ на ръководените от него ККП (китайска компартия) и КНР (китайска „народна“ република). За по-малко от една петилетка след 1988 г. държавният сектор в „социалистическата пазарна икономика“ спада от 73% на 35 %, което не пречи ни най-малко на китайските маркс-ленинци, както и на противниците им, да твърдят, че „официалният комунистически режим е съхранен“. Държавният сектор, който е подложен на непрекъснати „преструктурирания“, вследствие „плановото“ му закопаване и технологично изоставане, се характеризира с ускорено увеличаване на загубите, които от 13 милиарда долара през 2005 г. достигат 20 милиарда на следващата година. С това бъдещата червена буржоазия или олигархия подготвя ускорената и изгодна „приватизация“ на държавните предприятия. Днес, за нерентабилни се считат 35% от техния остатък и всяко шесто държавно предприятие е с отрицателен баланс, следователно готово за… приватизация.
Резултат от тези „нововъведения“ е ускореното развитие на частния сектор на китайската икономика (с темпове между 15% и 8% през последните 30 години), дължащи се най-вече на свръхексплоатацията на стотиците милиони работещи в селското стопанство, индустрията и услугите, и на инвестираните в тях чужди капитали. Тази система се нарича „строителство на социализма с китайска специфика“ или „пазарен социализъм“. В политическата сфера, както преди, господства диктатурата на мутиращата държавнокапиталистическа класа, олицетворявана най-вече от партийната номенклатура (ККП наброява около 80 милиона членове и чрез 300-членния си ЦК държи юздите на властта във всички сфери), от висшата държавна администрация и не на последно място – от военното и полицейско командване. Съгласно конституцията, КНР е „социалистическа държава“, но 70% от нейния БВП се доставя от частните предприятия, които се контролират от бюрокрацията и от чуждестранните капиталисти, като от 2004 година частната собственост е „неприкосновена“, въпреки мнението на Прудон, че тя е кражба.

Същността и характеристиките на системата

За дефинирането на такава система някои използват термина „корпоративен социализъм“. При него част от китайските номенклатурчици и изтърсаците им се превърнаха в „делови среди“. Заедно с партийните бюрократи, пряко или зад кулисите, те контролират държавната власт и с нейна „помощ“ обявяват или участват в търговете за продажба на доведените до фалит големи държавни предприятия и организират „приватизацията на печалбите и социализацията на загубите“.
Този механизъм на генериране на печалби, в който държавните и частните афери са вплетени в гордиев възел, позволи създаването на „групи по интереси“ (в САЩ те се наричат „лоби“). Тяхната цел е да влияят върху решенията на политиците и законодателите, като подпомагат „мирния преход“ от държавен към частен капитализъм. Китайският „Държавен вестник“ съобщава за три такива големи „групи по интереси“:
1) Националната търговска камара и асоциацията на инвеститорите във външната търговия. Техни членове използват всички възможни канали, за да „лобират“ сред политическата класа. Те „купуват“ и използват децата на „отговорните функционери“ или ангажират провинциалните властници като „консултанти“, финансират изследователските центрове и комисиите на министерствата и парламента, като ги снабдяват с „експерти“.
2) Втората „група по интереси“ е ориентирана към ръководителите на най-големите държавни предприятия, имащи все още монополни позиции в ключовите сектори на финансите, енергетиката, строителството и транспорта. Освен употребата на политици срещу заплащане, за да влияят в своя полза върху стратегическите им решения, те купуват и интелектуалци за „пъблик рилейшънс“.
3) Третата „група по интереси“ се е насочила към ръководители на големите частни предприятия от всички сектори, които се стремят да стават „народни представители“ (партийният орган в. „Жен Мин Жибао“ пише, че 200 от 2900-те депутати през 2005 г. са били частни капиталисти) или към „частници“, заемащи по съвместителство постове в други важни структури на диктатурата. За целта те плащат на „експерти“, за да корумпират „отговорните другари“ от държавния апарат.
Във висшите политически сфери твърдят, че опитите на президент Ху Цзинтао да ограничи влиянието на „групите по интереси“ са се оказали безуспешни поради съпротивата на деловите кръгове, бюрокрацията, медиите и „научно-изследователските центрове“. Това е малко вероятно, след като контролираният преход от държавен към смесен капитализъм е официална политика на ККП и на КНР. Твърденията приличат по-скоро на приказката за „добрия цар“, комуто злите сановници пречели да прави добрини на поданиците си.
Наред с това, казионната пропаганда дегизира китайския капитализъм, като му надява „човешка маска“. На събрание на представители на световните транснационални компании (ТНК), в което са участвали и китайските „другари“, е било решено да се отделят средства за екологията и пестенето на енергия, както и за защита на „правото на труд“.
В перспектива (макар че засега „групите по интереси“, заедно с „деловите среди“, „интелектуалците“ и „отговорните другари“ от върхушката на диктатурата на номенклатурата, са се вплели в „елитна“ паяжина, в която икономическите и политически власти образуват едно цяло, контролиращо всички сфери на живота в „народната република“), вътре в това противоречиво единство на частни предприемачи и партийни мандарини се извършва постоянно преместване на центъра на тежестта от бюрократите към милиардерите и милионерите или обратно, поради което „монолитът“ ерозира. Разместването на пластовете, което придружава „реформите“ през последните 30 години, внася промени в разпределението на властта, в която монополът все още е в ръцете на ККП. Това развитие на Китай неизбежно ще постави пред „новите елити“ съдбоносния въпрос КОЙ-КОГО?
Продължавайки нашата интерпретация и анализ на икономическите данни и на текущите политически събития, както и на тенденциите в развитието на китайското общество и на перспективите на социалната революция в раждащата се пред очите ни нова свръхсила, е нужно да отбележа, че в Китай, подобно на покойния СССР и в бившите му сателити, съществува „държавна тайна“, китайските статистики за икономическите планове и параметри са в проценти, а използваните източници са различни, поради което оценките се различават понякога в пъти, но това не пречи на обрисуването на общата картина и установяването на тежките тенденции в развитието на китайското общество, на икономическата и военната мощ на държавата и нейната роля в глобализиращия се свят.

Ахил и петата на гиганта или К„Н“Р без маска  

„Достойнствата“ на китайските реформи са в диалектическо единство с недостатъците им, затова е трудно да ги разделим. Днес, 30 години след началото, положено от Дън, Китай е велика икономическа, търговска и финансова сила, първоразряден износител на стоки и капитали във всички континенти – от Азия, Австралия и Африка през Европа и САЩ до Латинска Америка. Той се е превърнал във фабрика на света, която изнася продукцията си на дъмпингови цени и е опасен конкурент и важен актьор в сферата на технологическото развитие и научните изследвания. Целта е превръщането на Китай в световна лаборатория за високи технологии. Като пример, един от най-важните проекти е създаването на суперкомпютъра „Тиенхъ-1А“ с мощност от 2,57 петафлопа (2,57 квадрилиона изчисления в секунда), с което изпреварва щатския си конкурент „ХТ5 Джагуар“ (с 1,75 квадрилиона). С негова помощ китайските делови и военни кръгове се надяват да ускорят развитието на цялата си високотехнологична индустрия, като за следващата петилетка планират инвестиции на стойност 1,5 трилиона долара в икономическите сектори на бъдещето. През 2007 г. китайските власти обявяват образованието за свой „стратегически приоритет“, като утрояват бюджета в тази сфера, предвиждайки увеличението му с 22 милиарда евро за селските зони през следващата петилетка (до 2012 г.). Въведено е задължително деветгодишно образование, като още към 2000 година в Китай е имало вече 700 хиляди основни училища, 80 хиляди средни и 1100 висши (университети), чийто престиж варира силно в различните региони на страната. През 2002 година нивото на грамотност (на знаещите да четат и пишат) е достигнало 91 %. Продължават да се създават нови институти и университети (вече над 2000). До 2010 г. са открити 300 института „Конфуций“ в 90 страни, в който се изучава езикът мандарин, който и сега се говори от най-много хора на планетата. Изпращат се ежегодно стотици хиляди студенти в най-добрите световни университети и за да не забравят да се върнат, се създават несъществуващи другаде парични стимули за учените.
Освен купуването и краденето на знания (по изчисления на ЦРУ, Китай „икономисва“ по 50 милиарда долара годишно за сметка на американската икономика), те започват да произвеждат и свои научни идеи. С условията и заплатите си, първоразрядните китайски институти и университети започват да привличат заедно със своите учени, работили до скоро на Запад, и чужденци. За 10 години (1996-2006) инвестициите в научно-изследователска дейност са се увеличили 7 пъти, а броят на публикациите на китайските учени в престижните международни списания – шест пъти. Построен e един от най-мощните вакуумни пръстени в света на стойност 150 милиона евро, който ускорява електроните до светлинната скорост, и най-високочувствителен телескоп-анализатор на светлината от много небесни светила едновременно. В момента Китай завършва строителството на четвъртия си космодрум.
Британският университетски преподавател и публицист Мартин Джейк пише в своята статия „Когато Китай ще ръководи световните дела“: Ако си въобразявате, че Китай ще се интегрира гладко в световната демократична, либерална, капиталистическа система, ще преживеете истински шок; не само че той е бъдещата световна свръхсила, но световният ред, който ще създаде, ще бъде твърде различен от този, който знаем от времето на американската хегемония. Той счита, че „китайските ценности“ ще изместят „западните юдейско-християнски“, юанът ще замести долара, а езикът мандарин – английския. За да постигнат това, казва Джейк, китайските ръководители трябва да продължат бързия икономически ръст и да осигурят политическия и социален мир. (Което не е съвсем сигурно, че ще им се удаде, поради центробежните сили и хаоса, пораждани от социалните и регионални неравенства и „напрежения“, които могат лесно да доведат до имплозии и експлозии, разрушаващи империалистическия стремеж към световна хегемония. Срещу тази възможност, както сочи досегашната практика, диктатурата използва предимно арсенала на репресиите, но се чуват гласове наред с тоягата, да се използва и морковът.)
В доклад пред близо 3000 делегати на сесия на китайския парламент (общокитайско събрание на „народните“ представители) през 2012 г., премиерът Вън Цзябао е понижил планирания ръст на БВП от неизменните 8% от 2005 г. насам на 7,5%. За следващите години до 2015 се предвижда ръст под 7%, както и снижение на годишната инфлация от 5,4% на 4%, което е непостижимо при планиран растеж на паричната маса с 14%. Снижението на БВП се дължи най-вече на протекционистките мерки на страните вносителки на китайски дъмпингови стоки (най-вече САЩ и Европейския съюз), въпреки декретираното поскъпване на местната валута – 6,3 юана за един долар. Вън Цзябао, комуто, заедно с президента Ху Цзинтао, предстои излизане в „заслужена пенсия“, е обещал ръст на потреблението на населението за сметка на намалелия износ. Вторият в класацията китайски мултимилиардер – Цзун Цуйчжоу – в интервю от 3 март т. г. е направил изявления в същата насока: „Китай трябва да повиши доходите на обикновените хора, да разчита по-малко на износа и на правителствените инвестиции, като се намали ролята на държавата за сметка на частната инициатива“, макар че по последни данни 90% от китайската икономика вече е доминирана от частния бизнес, с всички условности в рамките на китайската „пазарно-социалистическа система“, тъй като въпросният бизнес е в ръцете на политическата номенклатура и нейните наследници). Това няма да попречи на идеологическите шутове на ККП да излязат на сцената, да ударят звънеца и да провъзгласят: „Идеалът на комунизма е осъществен предсрочно в Поднебесната империя…“
Подобна „загриженост“ на властниците и олигарсите в порозовялата Поднебесна империя се обяснява с предупреждения като тези на икономиста от Централната партийна школа в Пекин Чжоу Тянюн в излизащия на английски език в. „Чайна икономик таймс“ за възможно драстично нарушение на „социалната стабилност“ (разбирай стачки, демонстрации, бунтове, палежи на партийни и полицейски сгради и т. н.) в случай на забавяне на икономическия растеж. Според Чжоу, при ръст от 7,5%, броят на безработните и на селяните ще се увеличи застрашително (безработицата в градовете в края на 2012 г. ще достигне 12%, а през 2013 – 14%). Това може да доведе до неконтролируеми преки акции, поставящи на изпитание властта на ККП. Официалните данни за безработни в градовете – около 4% – пише партийният икономист – са подвели властта, която не оценява реално заплахата за социалната стабилност, предизвикана от забавения икономически растеж. Освен това Чжоу казва, че в такава обстановка най-вероятно ще се появят и банди от „социални работници“, които могат да засилят „нерегламентираното“ преразпределение на богатствата чрез… кражби и обири.
„Достойнствата“ на пазарния социализъм вървят ръка за ръка с ужасите или по-точно първите се дължат на вторите
Иначе, през цялата 2009 г., казионните празненства по случай 90-тата годишнина на ККП и 60-та на КНР не стихват. По време на всенародните тържества в Дзънчън, тълпи от „праведни добри граждани“ и „отлични работници“ са приветствали полицейските камиони, облепени с надписи „Трябва да победим терористите“ и „Не се поддавайте на етническия сепаратизъм и омраза!“. „Народното правителство“ е разлепяло червени стикери с призиви „Не вярвайте на слухове!“, а военни хеликоптери са прелитали над милионния град, очевидно страхувайки се от някой „луд“ смутител на общонародното шоу.

Темпове и фактори на ускореното развитие

През 2008 г. Китай е произвел 500 милиона тона желязо и 1,4 милиарда тона цимент (или съответно 38% и 50% от световното производство).
През 2010 г. Китай вече излиза на второ място в класацията след САЩ (ако не броим Европейския съюз) с 9% от Световния брутен продукт (СБП) и с годишен прираст около 10%. Прогнозите за 2016 г. са да произвежда над 18% от СБП, с което ще се изравни със САЩ и ще бъде вече на първо място в света по своя износ, който е другият фактор за ускореното му развитие!
Заедно с чуждестранните предприятия, частният сектор реализира 75% от китайския експорт. Страната има 33% от световния износ на дрехи, 3% от хранителните продукти и 2% от автомобилите. Други важни пера в износа му са трактори, часовници и детски играчки (85% от световния пазар), фотоапарати, телевизори и перални машини (30%), 15% от световния износ на желязо. Напоследък усилията се насочват към овладяване на високотехнологичния пазар – през 2008 г. Китай реализира 25% от световния износ на телекомуникационна апаратура и на лаптопи (55%). За да увеличи експорта, китайското правителство поддържа нисък курс на юана спрямо долара (8 юана = 1 долар) и другите силни валути (евро, йена, южнокорейския вон и др.). Подробни данни по години и страни за китайския износ могат да се намерят в статистическите таблици на СТО.
Главните вносители на китайски стоки са Европейският съюз, САЩ и Япония. Само 41% от изнесените стоки са произведени от китайски предприятия, 20% са от предприятия със смесени капитали и 39% – от чуждестранни, привлечени от евтината работна ръка, за която свободното синдикално съюзяване е забранено. Това създава невиждана „гъвкавост“ на „социалистическия пазар на труда“, наводнен от съкратени работници в закриващите се държавни предприятия или пришълци от селата. „Гъвкавост“, каквато западните капиталисти не са и сънували, а диктатурата бди над гаранциите и облагодетелстването на техните инвестиции и печалби, като преследва в зародиш всяка класова борба, която може да навреди на „националните интереси“. „Средното“ възнаграждение на работниците в тези предприятия е около долар на час, или 200 долара (около 300 лева по курса за септември 2012 г.) месечно, докато средногодишният доход на средния китайски работник, „произвеждащ по китайски“, е от 1300 долара или по 110 долара на месец (165 лева)!
Търговската експанзия на Китай се улеснява от третия по големина търговски флот с 3633 кораба (с общ тонаж 105 милиона към 2010 г), като 60% от тях плават под чужд флаг. Към тях следва да се прибавят 680 кораба на Хонконг с 35 милиона тона товарна вместимост. Трафикът възлиза за 2008 г. на 116 милиона тежки контейнера, с което Китай се класира на първо място в света.
Освен фабрика, Китай е на път да се превърне и в световен банкер със стратегически инвестиции, които напомнят някогашния план „Маршал“ за Европа. Навсякъде се откриват банки, фабрики, работилници, магазини и… ресторанти (само в София те са над 300). Това са своего рода предмостия на „пробудилия се гигант“, може би по-опасни от 700-те американски бази в света.
БВП, който за 2011 г. е 8,6 трилиона долара (или по цени на международния пазар – приблизително 12 трилиона долара), поставя Китай на второ място в света след САЩ и пред Япония, но с 8600 долара „на глава от населението“, той е на 127 място в класацията. Въпреки забележителните темпове на икономическо развитие, „средният доход“ на глава от населението в Китай е 1/7 от този в САЩ, а „средните работнически заплати“ са в отношение 1:20 – 1:25 пъти (която разлика изглежда силно занижена).
Средногодишният ръст на БВП от десетилетия е около 10% и на него днес се дължат 33% от прираста на световната икономика. Той се създава както следва: 9,6% в селското стопанство, 28% в индустрията и 34% в услугите с активно население от 820 милиона души, заето както следва – в селското стопанство 39,5%, в индустрията – 47,1% и в услугите – 13,4%. При 5% годишна инфлация и 9,5% безработица според официалните статистики, 13,4% от населението – или над 150 милиона души – са под „китайския праг на бедността“, за чиято величина можем да съдим по „средните заплати и доходи“ в индустрията и земеделието.
В Китай строителството на небостъргачи (по един на всеки пет дни) продължава, срязват се лентите на линии за високоскоростни влакове, откриват се най-дългите мостове над вода в света. Големите градове са 22, в които, заедно с предградията им, живеят над 220 милиона души, като в тях се строят усилено линии на метрото (за пръв път тук са комерсиализирани и жп-линиите с въздушни възглавници). Темповете на урбанизация обаче са все още ниски. През 90-те години на ХХ век градското население е нараствало с 0,91% годишно. Предполага се че тези темпове ще се съхранят и през ХХI век и към 2030 г. населението на градовете ще нарасне до 880 милиона души, за да стигне средното световно равнище, но въпреки това – или поради това – излишната работна ръка, изхвърляна от селата, ще бъде един от големите проблеми за китайското ръководство.
Китайската индустрия използва 75% електроенергия, произведена от ТЕЦ с въглища (около 44% от световното производство или 2,35 милиарда тона въглища през 2007 г. и е изгорила 3 милиарда тона през 2010 г. – повече от САЩ, ЕС и Индия, взети заедно). Китай продължава да строи по два ТЕЦ-а седмично с капацитет 500 мегавата всяка. С много по-бавни темпове се развива и производството на електричество от вятърни мелници, слънчеви и термоядрени централи, което трябва да достигне 20% до 2020 година (по инвестиции във „възобновяеми“ енергии, страната е на първо място в света, тя строи и гигантски баражи, като променя течението на реките от юг на север, за да го снабди с вода). Полагат се усилия за пестене на електроенергия чрез модернизиране на консуматорите, което е обявено за „национална стратегия“. Китай внася петрол, възлизащ на 30% от нуждите му, и ако се запазят настоящите темпове на ръст, през 2025 г. вносът ще възлиза на 82%, което обяснява търсенето на енергетична сигурност в Русия, Казахстан, някои африкански страни, Иран и другите производители от Персийския залив.
За 35 години (от 1978 до 2013 г.) брутният вътрешен продукт е нараснал от 53,6 милиарда долара на 11,6 трилиона долара (прогноза) или 215 пъти. Важно е да се изследва колко се е увеличило населението, инвестициите и „жизненият стандарт“ на „социално слабите“ и „социално силните“ китайци?
Външнотърговският обмен се е увеличил 150 пъти (от 21 милиарда на три трилиона долара, от които само за 2002 г. китайският износ за САЩ е бил в размер на 125 милиарда долара, докато американският внос е бил само за 19 милиарда). От този положителен външнотърговски баланс Китай е натрупал най-големия доларов резерв от 2,5 трилиона (2010 г.). От 2002 г. Китай е член на Световната търговска организация (СТО). Другите големи негови партньори във външната търговия са Япония, тихоокеанските тигри и дракони, Русия, както и Европейският съюз – на първо място Германия. Китай е във все по-нарастваща конкуренция за африканския пазар с бившите колонизатори (с инвестициите си, с вноса на петрол и на други суровини).
К“Н“Р развива ускорено транспорта и съобщенията си. Годишният въздушен трафик е около 150 милиона пътници. Линиите за високоскоростните влакове в края на 2007 г. са с обща дължина 53 600 километра, с което тя излиза на втора позиция след САЩ, но по брой на превозваните пътници ги надминава. Същото важи и за автобусните линии, като от 2009 година притежава най-големия автомобилен парк в света и е на първо място по производство на леки коли. Само за 2010 г. са продадени 18 милиона автомобила. В страната 450 милиона души ползват интернет, до 2020 г. те ще надхвърлят 700 милиона. Паралелно с това се развива електронната търговия – през 2011 г. 147 милиона китайци са направили покупки за 840 милиарда евро, използвайки мрежата. Очаква се техният брой да се удвои до 2015 г., когато според изследванията купувачите ще надхвърлят 320 милиона с покупки за 3,1 трилиона долара, с което Китай ще настигне САЩ, като главното перо в тази търговия са луксозните стоки, което свидетелства за ускорения ръст на „луксозните китайци“…
В прогнози на „Голдман Сакс“ за развитието на икономическите потенциали на Китай, САЩ, Индия, Бразилия и Русия при сегашните темпове на растеж, през 2020 година техните Брутни вътрешни продукти ще възлизат съответно на: 13, 17, 3,2 и 2,5 трилиона долара, а през 2050 – 70, 38, 36, 11 и 9 трилиона долара – или Китай сам ще произвежда над 42% от световния брутен продукт.
Няколко са важните фактори за това ускорено развитие на китайската икономика, сред които можем да отбележим:
• „Отварянето“ на Китай към световния пазар и влизането му в СТО, което е своеобразно приемане на част от съветите на Зоненфелд, които той отправя към Кремъл няколко години преди реформите на Дън.
• С решение на конгрес на ККП са създадени „свободни“ икономически зони (СИЗ), в които китайското правителство привлича чуждестранни капитали, като ги освобождава от такси и данъци, а износа на производството им – от мита, при условие, че го модернизират. Постепенно цялото тихоокеанско крайбрежие се превръща в една такава „специална“ икономическа зона. През 2005 г. властите премахват и последните ограничения за „частната инициатива“ в забранените дотогава сфери на финансите, инфраструктурите и обществените услуги. Резултатът е „смесена“ икономика с непрекъснато растящ частен сектор, но вместо към демократизация, движението е в обратна посока – от държавен към смесен капитализъм, дирижиран от диктатурата на ККП, което събужда реминисценции за германския национал-„социализъм“.
• Увеличаването на чуждите инвестиции и ускорените темпове на развитие се дължат на свръх експлоатацията (чрез ниските надници) и мизерията на над 800 милиона селяни, поради което, по признание на вождовете на ККП, К“Н“Р все още е развиваща се страна. Високата норма на експлоатация – т. е. ниските дори за „Третия свят“ заплати на 200 милиона китайски работници – „мотивира“ инвеститорите.
Безпощадната експлоатация на една безправна рая с пословична работливост, която е по-скоро резултат на страха от глад и извъникономическата принуда, практикувана от хилядолетната ориенталска деспотия, продължава и при „пролетарската диктатура“. Тя е в основата на „китайското икономическо чудо“ и източникът на „чутовното“ забогатяване на китайските и вносните милиардери и мултимилионери, а абсолютната корупция на отговорните другари и чиновници от средните и нисши ешелони на ККП създава „растящата средна класа“ в Поднебесната империя.
• Поради евтината работна ръка, държана в подчинение и робско послушание от диктатурата и с капиталите на чуждестранните инвеститори, става възможно ускореното внедряване на нови технологии и модернизирането на много от секторите на икономиката. Китай се възползва от световния технически и научен прогрес, но в технологично отношение неговата индустрия все още е зависима от „Първия свят“. Това e валидно и за неговия внос и износ. Китай е зависим и от вноса на суровини, на първо място от петрола.
Макар Китай да изразходва 3-4 пъти повече енергия от развитите страни за производството на продукция за един долар, ниските работни заплати компенсират с излишък „загубите“ на чуждите и свои капиталисти. Неговите „конкурентоспособни“ стоки позволяват дъмпинговия им износ на световния пазар. Половината от китайската търговия се извършва със страните от Югоизточна Азия, с които е образувана зона за безмитен търговски обмен, като 60% от вноса за 2003 г. е от Хонконг, Тайван и Южна Корея. Голяма част от него е предназначена за реекспорт. До 2015 г. в зоната трябва да бъдат включени и Виетнам, Камбоджа, Лаос и Бирма.
През 2007 г. е образуван „независим“ фонд за инвестиции в чужбина с начален капитал 200 милиарда долара, които през 2010 г. достигат 2,4 трилиона долара. С активите на фонда са придобити, между другото, 10% от акциите на американската банка Морган Стенли. През 2005 г. се правят опити за купуване на американската петролна компания ЮНОКАЛ. Сделката е отказана поради протекционистки протести в САЩ.
С инвестициите в чужбина се създават частни или държавни китайски предприятия. След 2000 година китайското икономическо и финансово присъствие в Латинска Америка (с която търговският обмен надхвърля 100 милиарда долара) и в Африка расте заплашително. Пекин сключва множество договори, като предоставя изгодни заеми (27 милиарда долара за Африка през 2007 г.) и създава съвместни предприятия за разработка на суровинните ресурси в тези континенти. Над 700 китайски предприятия работят в африканските страни, където инвестициите се приемат с радост от туземните властници, защото „тяхното не се губи“, но предизвикват силни протести на работещото в тях туземно население срещу малтретирането и жестоката експлоатация.
Така Китай се отваря за капиталовложенията (инвестициите) на западните капиталисти, за които още Ленин казва, че за няколкостотин процентова норма на печалбата са готови да си купят и въжетата, с които ще бъдат… обесени. Същевременно, след приемането си в Световната търговска организация, К“Н“Р получава свободен достъп за стоките и капиталите си на световния пазар, от което търговският ѝ баланс е положителен, но проблемът с „въжетата“ остава открит…
Медалът на това ускорено развитие има и обратна страна. Проправеният от „Първия свят“ път, по който Китай върви повече от три десетилетия, може да се окаже задънен или водещ към още по-дълбока „черна дупка на историята“ от тази, която погълна СССР, защото
1) Ускореното развитие на „пазарния социализъм“ се придружава от невиждана досега социална поляризация: Китай е на второ място по броя на милиардерите и милионерите, сред които притежателите на повече от 150 милиона долара са се увеличили десетократно за 7-те години след 2004, но е на 127 място по доход „на глава от населението“, а стотици милиони от най-ниските етажи на пирамидата „живеят“ под прага на китайската бедност, която е сравнима с африканската – тоест по-малко от долар на ден.
2) На ръста на икономическото тегло на Китай съответства бързо увеличаващият се военен бюджет с всички произтичащи от това последици.
Присъстваме на раждането или по-скоро възраждането на една Империя. За да просъществува, китайският капитал се нуждае от контрол над световните ресурси и стратегическите източници и е принуден да търси надмощие над световните икономики, което в недалечно бъдеще ще доведе до неизбежни катаклизми за страната и света.
3) Неравномерното и изпреварващо развитие на крайбрежните региони за сметка на континенталните е бременно с центробежни сили и опасности от пропукване.
4) Роботронната революция, без която Китай не може да бъде конкурентен на глобалния пазар, ще увеличи застрашително безработицата и опасността от социални експлозии.
5) Евтините работни ръце и стоки на Китай, „отварянето“ на вътрешния пазар за чуждите капитали и излизането му на световния, имат тоя „положителен ефект“, че за да бъдат конкурентоспособни, западните капиталисти трябва да понижат заплатите на собствените си работници и да увеличат свръх допустимото броя на безработните сред „нисшите слоеве“ в „Първия“ свят. Това ще доведе до пауперизацията на позатлъстелите му наемни роби, а тяхното обедняване неизбежно ще изостри класовите конфликти там.

Социална стратификация и поляризация (по доходи) на „реформираното“ китайско общество

През 70-те години на ХХ век 74% от населението на Китай е живяло под прага на бедността (с по-малко от 1 долар на ден). Казионните китайски статистици твърдят, че днес в тази категория са само 15%. По данни на Световната банка, броят на китайците, живеещи под китайския праг на бедността, е 350 милиона души. През 2003 г. над 30 милиона са „живели“ с по-малко от 77 долара на година, други 21,5 милиона в селските райони оцеляват с по-малко от 90 долара, а 35,5 милиона живуркат с около 125 долара годишно. „Индексът на социалното неравенство“ се е покачил от 33 на 47 (колкото е и в САЩ, което свидетелства за еднаква класова диференциация). На другия полюс на К“Н“Р се извършва ускорена концентрация и централизация на богатствата. Обитаващите горните пластове на социалната пирамида са 8,6% от населението. Те притежават над 60% от финансовия капитал и доходите им продължават да „растат лавинообразно“, докато най-бедните 10% продължават да обедняват. Разликата в „средните“ доходи между двете категории се е увеличила над 200 пъти. Броят на милиардерите в долари се е умножил от трима през 2004 г. на 106 през 2007 г., за да достигне 146 през 2008 г. Само за 2009 година броят им е „скочил“ от 173 на 314, докато за същата година милионерите са били 1,11 милиона. По този „показател“ Китай е на трето място след САЩ (с 5,5 милиона) и Япония (с 1,5 милиона милионери), но с пет пъти повече отколкото са във Франция. През 2006 г. те са били „само“ 300 000, тоест за една петилетка са нараснали с близо 400%, тоест растат много по-бързо, отколкото БВП. Това – увещават ни западните политолози и синолози – свидетелствало за „промяна в манталитета на китайците, които посрещали и прегръщали с радост успеха на своите предприемачи – двигател на китайската експанзия“.
Ето и няколко илюстрации: в Шанхай богатствата на новобогаташите (мъже и жени) растат по-бързо от баобаб. В строителството са вложени 400 милиарда евро. В автомобилостроенето Т. Ж. Рен, шанхайски гангстер с американско гражданство, продава годишно хиляди „поршета“ и състезателни автомобили. Друг негов колега – концесионер на марката Бентли в Пекин – продава на година 728 лимузини по милион и 200 хиляди долара парчето. В тази търговия Китай отново е на трето място след САЩ и ФРГ, като се предвижда до 10 години да ги задмине. В аеронавтиката Тян Ю, започнал с продажба на 400 хиляди вертолетчета-играчки с дистанционно управление, се надява през следващите три години да продаде 1000 истински, едно- или двуместни, автоматично пилотирани самолета. Небивал разцвет преживява и търговията с луксозни стоки (парфюми, бижута, крокодилски дамски чанти, модни костюми и т. н.) В тази сфера Китай вече е на трето място в световната класация…
В шанхайския инкубатор китайските милиардери се излюпват във вносно-износната търговия или във финансите. Банки, приличащи на катедрали, се издигат в този най-богат китайски град, където „гъстотата“ на милиардерите и милионерите в Китай е най-голяма. По неофициални сведения, преобладаващата част са номенклатурчици, тяхното потомство или подставени лица – всички тръгнали преди 30 години „от нулата“ според легендите. Новобогаташите имат вкус към замъци в стил „мутробарок“, но втората генерация на изтърсаците им завършва най-престижните западни университети, научава тайните на функционирането на машината за правене на пари, смесва се със световния ултрабуржоазен хайлайф, шлифова се, като оставя в миналото недодяланите маниери и маоистките копринени униформи на бащи и деди. Те пазаруват в най-луксозните бутици на Картие и Патек Филип, чиито часовници струват доживотен каторжен труд на дузина квалифицирани китайски работници, хранят се в най-скъпите западни ресторанти с меню на цена от 10 средни годишни заплати. Сред тях има колекционери на картини от ХIХ век, които притежават собствени частни галерии. Те стават „меценати“ и едничката им грижа е „изкуството и смисълът, който могат да придадат на живота си“.
За проектирането и обзавеждането на своите жилища тази „златна младеж“ кани английски архитекти и „дизайнери“. Във финансовия център на Шанхай Пудонг – „китайският Манхатън“ – един петстаен мезонет от 980 квадратни метра върху терасата на небостъргач, декориран изцяло от Версаче, струва 25 милиона долара. За няколко години цените на подобни „жилища“ са се повишили 50 пъти. Сред клиентите има и „патриотични“ спекуланти, дошли от Хонконг, Тайван и другите части на китайската диаспора. „Хоби“ на свръхбогатите е покупката на антики, сред които особено се цени китайският порцелан от древността. Докато „висшите“ практикуват луксозен „секс-туризъм“ в Тайланд, Малайзия, Австралия, Нова Зеландия или Южна Африка, „Средната класа“ се задоволява с вътрешния туризъм, който е по джоба на около 7% от китайците.
В раздела „Новини от Китай“ на брой 10 от ноември 2006 г., списание China Analysis повдига воала над най-перверзните и най-тъмни страни на „реформите“ на Дън и неговите следовници. Там се публикуват и отговори на въпросите: „Кои са китайските богаташи? Как са станали толкова бързо, така богати? Каква е истинската им власт в обществото? Какви са ангажиментите им спрямо диктатурата?“ Те са започнали „кариерата“ си в края на 70-те години, когато частният сектор се разглежда в официалните документи на китайската компартия като „допълнение към държавния“, за да стане по-късно „важна част от икономиката“, а накрая – „основа на икономическата система“. В този сектор се формира класата на китайските капиталисти. Според анкета на хонконгския ежедневник Синтао Дейли, осъществена от изследователските центрове на Партийната школа и Отдела към Съвета за държавните дела, 90% от богатите китайци са дечица и внучета на висши партийни и държавни функционери. Членовете на тази легална или поне „изглеждаща така“ класа са едновременно бюрократи и капиталисти. Тяхното богатство зависи от властта на семейния кръг.
В днешен Китай властниците продават скъпо и прескъпо доходните ръководни длъжности в митническия контрол, чуждестранните инвестиции, управлението на заемите от банките, търговете за разпределение на договорите за държавни поръчки, контрола на финансовите спекулации и хазарта, и др. – постове, които улесняват и ускоряват забогатяването. За да се получи разрешително или договор за строеж, е необходима подкрепа на политическата власт. От своя страна, местните чиновници са заинтересовани от рушветите, комисионите и финансовата подкрепа на частните предприемачи. Това размива границите между политическата и икономическа власт, двете се преплитат и обединяват отново върху „базата“ на частната собственост.
Списание „Международен мениджър“ публикува доклад от март 2006 г. за други 27 310 души с капитали над 50 милиона долара и 3220 – с над 100 милиона. От последната група 2932 са номенклатурчици или наследниците им, като 1566 са в провинция Гуандун (Кантон), 225 в Шанхай, 195 в Пекин, 172 в Дзянсу, 141 в Шандун и 79 в Ляонин. Освен баснословни капитали, те държат и най-важните постове в предприятията, финансите, в строителството, в търговията с жилища и офиси, във външната търговия и т. н. В Гуандун те притежават 20, а в Шанхай – 9 от 10-те най-големи строителни компании. В провинция Дзянсу 15-те най-големи строителни компании и 22 от фирмите за недвижими имоти принадлежат на дечица и внучета на висши функционери като вицегубернатора на провинцията, депутатите в китайското „Народно“ събрание, втория секретар на провинциалния комитет на ККП или бившия председател на съда в провинцията. Те държат в пипалата си империята на „пазарния социализъм“.
„Спестяванията“ на социално силните китайци възлизат на 54% от БВП за 2008 г. По този начин се създават огромни валутни депа, с които се финансират различните проекти. Наред с централната китайска банка са създадени още четири гигантски банки с английски имена (които са сред 10-те най-могъщи в света). Те контролират вътрешния пазар, 50% от банковия капитал и обслужват финансовите операции с чужбина, в индустрията, строителството, търговията и земеделието. Ценните им книжа, от които държавата държи контролните пакети, са обект на борсови спекулации по цял свят. От 1990 г. се откриват непрестанно нови частни, кооперативни и смесени с чуждестранни капитали банки. Китай има и три големи борси – една в Хонконг (основана от англичаните през ХIХ век) и новооткритите през 1990 г. в Шанхай и в ултрамодерния многомилионен град Шенжен. Акциите на големите частни предприятия, от които 7 са сред 20-те най-високо котирани на световните борси, са контролирани от държавата, както при „дирижирания капитализъм“ в нацистка Германия през 1933-1945 г.
В остатъчния все още незасегнат от приватизацията държавен сектор (индустрия, банки или услуги) цари абсолютна корупция и техническа изостаналост поради липсата на инвестиции. Този сектор също е в ръцете на „принцовете“ – изтърсаци на най-висшата номенклатура. Чрез „лова на мишки“ те се превръщат в олигарси за негова сметка. Сред тях е и по-малката дъщеря на Дън. Корупцията, срещу която властта декларира, че води борба, е неизбежен резултат от овластяването на партийната и държавна бюрокрация. Известно е, че властта ражда корупция, а еднопартийната диктатура и монополът на ККП – абсолютна корупция! Власт и корупция са неделими и премахването на втората е невъзможно без ликвидиране на първата. Понякога, в борбата между клановете на номенклатурата за подялба на плячката, някоя „изкупителна жертва“ попада под ударите на „Темида“ и присъдата се огласява високо като тържество на справедливостта в царството на „пазарния социализъм“, но растящата пропаст между богатство и мизерия генерализира социалното недоволство.
Ускореното развитие на китайския капитализъм усилва прилива на пришълци и бегълци от селата в градовете, които се вливат в редовете на един 150-200-милионен пролетариат. По нагоре цитирах данни за месечни заплати от порядъка на 100 до 200 долара, но това е валидно за китайската „работническа аристокрация“. Масата е значително под това ниво, а на дъното в градовете са безработните, лишени от каквито и да било социални осигуровки и средства за съществуване.
За високата степен на експлоатация на работническата класа може да се съди по данните за 2011 г.: „доходът на човек от населението“ е възлизал на 8600 долара, т. е. на едно „средно“ четиричленно китайско семейство с двама работещи „са се падали“ 34 400 долара годишно, докато реално те са получавали от 5 до 10% от този дял.
За преобладаващата част от заетите в китайските филиали на големите и малките чуждестранни фирми, картината на „трудовия им живот“ е смразяваща. В китайския клон на компанията „Епъл“ работят над един милион работници. Там се произвеждат най-модерни лаптопи, таблети, смартфони, памети, електронни четци, електронни игри, конзоли и пр. Работниците са наблъскани по 8-10 души в „спалня“. На „работното си място“ те сглобяват ръчно и на крак по 5000 частици от горните „джаджи“ в продължение на „работен ден“, понякога по-дълъг от денонощието, срещу 31 цента на час, при „наказателен режим“, който ги лишава от правото да разговарят, да ходят до тоалетната без разрешение от надзирателя и най-вече да се организират в синдикати (нарушението на последното се наказва от „правосъдието на народната република“ със затвор до 12 години). С мизерните си заплати те трябва да издържат роднините, които не могат да избягат от селата, а с останалите центове не могат да си позволят дори „порциона“ на затворници и концлагеристи. При този modus vivendi самоубийствата и полудяванията не са рядкост. Компанията е намерила „решение“: около прозорците на фабричните помещения са опънати мрежи, както в тюрмите, за да бъдат улавяни самоубийците, потърсили спасение в салтоморталето. Не е по-розово положението им и във фабриките на „патриотичните китайски индустриалци“. Казват, че процентът на самоубийства във филиала на „Епъл“ бил по-нисък от средния за градските и селски райони на К“Н“Р. Такова е положението в началото на ХХI век на класата, от чието име ККП упражнява „диктатурата на пролетариата“.
Тези ужаси не се посрещат навсякъде безропотно. Както съобщава Ройтерс, южнокитайският град Дзънчън в (провинция Гуандун) е поставен в обсадно положение заради това, че се е превърнал в полесражение от тридневните протести на населението срещу ареста и малтретирането на бременна улична продавачка, отишла там да търси препитание. Бунтовете са придружени с палежи на правителствени сгради и замеряне на „силите на реда“ с камъни и бутилки с коктейл „Молотов“. След кървавото потушаване на „безредиците“, в които според различни източници са паднали между 140 и 400 жертви, полицията е предлагала за награда жителство на доносниците, улеснили идентифицирането и арестите на демонстранти, взели „по-шумно“ участие в социалните протести. За изпълнението на „патриотичния дълг“, на тези очи и уши на китайската ДС са се раздавали „премии“ от 773 до 1545 долара, статут на „праведен добър гражданин“ или звание „отличен работник“, а китайските палачи са изпращали на близките на разстреляните фактури за цената на куршумите. Тези „процедури“ на властта правят понятни методите на негрите от Южна Африка, които в борбата срещу апартейда възпираха кандидатите за премии и награди с обръчи от гуми, пълни с бензин, превръщащи предателите в… живи факли.
При „раздържавяването“ в полза на наследниците си, старите номенклатурчици се страхуват да не бъде отслабен партийния контрол над разпределението на БВП и борбата между „бащи и деца“ да не отприщи растящото недоволство на нисшите слоеве. Само през 2011 г. официално са регистрирани 180 000 „масови инцидента“ или два пъти повече отколкото през 2008 г. Световните медии избягват да говорят и пишат за „стихийните стачки“, чийто брой в Китай е около 90 000 годишно. Казионните профсъюзи са напълно дискредитирани и ККП не може да разчита повече на тези си „трансмисии“ срещу появата на независими работнически асоциации и автономни синдикати. Засега те обхващат около 1% от 153-те милиона пролетарии. Властта е принудена да ги толерира като отдушници. Срещу организираните от тях стачки, които са „незаконни“, тя използва като посредници в преговорите „независими“ адвокатски колективи. Подобно класово примирие обаче е временно, Както казва Дуан, един от младите синдикалисти, избран от колегите си срещу кандидата на казионната китайска федерация на профсъюзите: Отношенията между капитала и труда в условията на „пазарния социализъм“ загрубяват все повече и макар в конституцията да е записано, че обществената собственост поставя край на експлоатацията на човек от човека, класовата борба съществува и компартията ще трябва да се промени. Иначе работниците ще я задължат или… отхвърлят.
Рисковете от социални експлозии се увеличават от растящото социално неравенство между местните „реформатори“ и Петото съсловие във всеки регион. Тези противоречия в развитието на днешен Китай, довели до свръхзабогатяването на един на хиляда и облагодетелстването на още десет на сто привилегировани от „външната партия“, срещу 90% „проли“ (по Оруел), го превръщат в „общество на две скорости“. Мнозина „отговорни другари“ се чувстват като седнали върху тенджера под налягане. С това се обяснява и ръстът на бюджета „за сигурността“, който се приближава до военните разходи.„Вътрешният враг“ може да се окаже по-опасен от външния.
Интензивността на социалните конфликти ще покаже дали китайската „перестройка“ няма да завърши като „съветската“. Поучено от прецедента, китайското ръководство засилва цензурата. Интернет е под наблюдение – в него намират силен отзвук борбите в защита на социалните права, на околната среда или против корупцията на централните и местните властници. Целта е да се прекъсне „нерегламентираният обмен“ на сведения и координирането на действията на пробуждащото се Пето съсловие в „източния гигант“, преди да е станало късно.
Още по-тежък проблем за диктатурата са „многото китайци“, които живеят в селата. Те са между 57% и 64% от населението. От около 800 милиона души, 323 милиона са ангажирани активно в селското стопанство, което продължава да бъде един от основните сектори на китайската икономика. Доходите на селяните са 3,33 пъти по-ниски от мизерните надници на работещите в градовете и това неравенство продължава да се увеличава. Селските „кооперативи“ или „комуни“, създадени по времето на Мао, са разтурени и „полуприватизирани“. За сметка на урбанизацията и развитието на инфраструктурата, държавата и частните капиталисти са експроприирали около 6 700 000 хектара обработваема земя, но обезщетенията на дребните собственици не надхвърлят 10% от пазарната ѝ цена. Собственици на земята в Китай са така нар. селски „колективи“, създадени от държавата, които раздават средно по 6,5 декара на всяко от 200-те милиона индивидуални арендаторски семейства. Дотациите на соц-правителството са едва 6% от общите доходи от земеделието, което не пречи на официалния агитпроп да твърди, че 400 милиона китайци вече са се измъкнали от бедността. За сравнение, в Япония тези помощи възлизат на 58%. През последните 30 години около 200 милиона души са напуснали селата, за да търсят работа в градовете.
По оценки на Организацията за икономическа кооперация и развитие аграрният сектор все още осигурява 40 % от работните места в КНР (срещу 71 % през 70-те години на ХХ век) и произвежда под 15 % от БВП. Въпреки напредването на пустините и намаляването на обработваемата площ с около 2 500 кв. километра годишно, селскостопанското производство се е увеличило с 90% между 1990 и 2003 г., но в 2030 г. предстои изхранването на 1,6 милиарда гърла, тоест на 22 % от световното население със 7 % от обработваемата площ на планетата. Тогава Китай ще трябва да внася ежегодно 400 милиона тона зърнени храни, което е равно на днешното му производство или на световния износ. Проблемът се утежнява от това, че демографският растеж ще продължи най-малко до 2040 година. Гладът за земя и храни ще предизвика експлозия на световния житен пазар и тежки кризи в Третия свят, който няма да може да плаща “скачащите“ цени. Поради противоречието между увеличаването на “градската“ безработица, дължаща се на индустриализацията на земеделието и на намаляването в перспектива на ангажираното в селското стопанство население до 6-7 % (в страните от Първия свят то е само от 1 до 3 %), китайските власти ще се изправят, преди развитите капиталистически страни, пред нерешимия за капитализма проблем за създаване на нови работни места.
Стотици милиони селяни са оставени на доизживяване в мизерия. Извършили преди шест десетилетия маоистката революция, те продължават да бъдат на дъното на бързо обуржоазяващото се китайско държавно-капиталистическо общество и да „живеят“ в невъобразима нищета. Тези стотици милиони китайци са най-многочисленият компонент на китайското „Пето съсловие“ и на неговия революционен потенциал. В полунощ на века, призракът на селските войни ще бъде кошмарът на диктатурата на ККП и на отглежданите от нея милиардери и милионери. Положението се утежнява от факта, че „Поднебесната империя“ се превръща в главен вносител на енергетични продукти. Към всичко това ще се прибавят глад, социални трусове, съперничества, конкуренция, търговски и малки „обикновени“ войни.
Част от опаката страна на китайския НЭП и безогледната индустриализация са екологическите, демографските, здравните и други социални проблеми.
Китай изгаря повече въглища отколкото следващите седем най-големи световни потребители взети заедно и от 2006 г. изхвърля повече въглероден двуокис в атмосферата от САЩ. Според Световната банка екологичната катастрофа отнема живота на 750 хиляди китайци годишно. От своя страна, учените от СЗО сочат екологичното замърсяване като причина за преждевременната смърт на 2,4 милиона души всяка година. Властта е забранила всякакви протести, а съдилищата обикновено вземат страната на собствениците на предприятията замърсители. В официалния „Наръчник за инвестиции“, градовете в тези региони са представени с ретуширани снимки, със синьо небе и са изброени всевъзможни аргументи и предимства, насърчаващи инвестициите за развитие на химическата промишленост в тях. Месечната работна заплата на квалифицирания работник тук е 75 долара, токът е евтин, парцелите и водата – също, а данъчните облекчения за първите седем години са 50% от „нормалните“…
Не по-малък проблем за Китай е безводието и сушата. Китай има вода колкото САЩ, но e с пет пъти по-голямо население. Никъде по света не се налага толкова много хора да се задоволяват с толкова малко вода. По поречието на Жълтата река 300 милиона души страдат от недостиг на вода. Интензивното използване на подпочвени води е предизвикало само в Пекин спадането им с 25 метра. През 2004 г. 323 милиона китайци изобщо не са имали питейна вода. Заразите на замърсените води и днес убиват ежегодно 30 хиляди деца. Само 40% от живущите в градовете имат незамърсен въздух – там където няма голям брой леки коли и не се използват каменни въглища за битови нужди и в индустрията.
Жълтата и Синята река с техните притоци са отровени от отпадните води на химическите и др. заводи. Въпреки това, водите им се използват за напояване на селскостопанските земи. Рибата и скаридите в Източнокитайското море, където те се вливат, измират. Според изследване на ОИСР, от 2007 г. насам, само от „разстройство“ (холера и тиф) в Китай умират ежегодно около 61 000 души. Броят на заболелите от СПИН се оценява официално между 400 хиляди и 1,5 милиона. Неофициалните оценки са много по-високи. Ендемичен характер има и хепатит Б, от който страда около 10% от населението. Бич са птичият и свинският грип, както и долнокачествените медикаменти и хранителни продукти.
Над градовете се стели задушаващата пелена от автомобилни газове – в Китай се намират 12 от 20-те града в света с най-голямо замърсяване с фин прах и 19 от 30-те града с най-голяма концентрация на серен двуокис. В малкото болници „на глава от населението“ няма място за смъртно болните хора от рак. Вследствие рязкото увеличение на заболяванията, цели области се обезлюдяват. В сравнение със 70-те години на миналия век те са се увеличили с 83% и ракът е основна причина за повишената смъртност, като всеки пети смъртен случай в Китай се дължи на него. В изследване, озаглавено „Селата на рака“, географът Лий Лю от университета на щата Мисури пише, че през последните няколко десетилетия в Китай са се обособили повече „центрове на рака“, отколкото в останалата част на света. (За туземните учени подобни изследвания са забранени под смъртна заплаха). Според световната здравна организация (СЗО) 11% от раковите заболявания на храносмилателната система се дължат на химически замърсена питейна вода.
Китайското правителство е планирало грандиозен 50-годишен проект за 60 милиарда долара, който трябва да обърне течението на големите реки от юг на север, насочвайки годишно между 40 и 50 милиарда кубически метри вода. Но заедно с водата, която ще поскъпне петкратно, ще се пренесат и отровите, за чието отстраняване са нужни нови милиарди долари.
Китайският прираст на населението е намален до 0,6% и за три десетилетия 400 милиона деца не са се родили, в резултат на демографската политика „по едно дете в семейство“, която, ако не бъде отменена, означава разполовяване на населението на Китай през следващите 40-50 години. Този геноцид е в унисон с универсалната политика спрямо „излишните“. Децата на възраст под 14 години са 320 милиона с голям брой сираци или изоставени, като на 123 момчета има 100 момичета. Съществува и трафик (продажба) на деца – около 30 до 60 хиляди „изчезват“ годишно.
В списание „КИТАЙ ВИДЯН С ТРЕТОТО ОКО“, американски специалисти по проблемите на „Небесната империя“ предвиждат нейния разпад по подобие на бивша Югославия или СССР, вследствие неравномерното регионално и социално развитие. Този сценарий не е за подценяване, тъй като вътрешността на Китай остава незасегната от икономическата експанзия и разривът между богатите крайбрежни райони, които не искат да делят богатството си с бедните западни, расте. Това поражда пукнатини в „монолита“ и страната се движи към своето бъдеще на две скорости. Опасността се допълва от силния антагонизъм между „елитите“ и петото съсловие в „свръхразвитото“ Крайбрежие.
Срещу „морално-политическото сцепление на китайската нация“ се изправят и сепаратистките вълнения в Тибет и в мюсюлманската провинция на уйгурите. (Освен китайския етнос (хан), съществуват още 55 други, наброяващи общо над 100 милиона души (колкото е населението на Мексико) и множество различни религиозни секти, сред които най-тежки проблеми за китайските власти създават мюсюлманите (уйгури).
Отношенията със САЩ
Въпреки настъпилите геополитически промени в света, отразили се върху терминологията и тактиката на САЩ, стратегията на техните „елити“ си остава неизменна: съхранение на доминиращото положение в света. През 70-те години на ХХ век „китайска политика“ на САЩ се стреми да привлече Китай в борбата им срещу тогавашния главен съперник – СССР. Предвид тази цел и извличането на максимални печалби от едномилиардния китайски пазар, САЩ инвестират капитали, отварят собствения си пазар за неговите стоки и в началната фаза помагат на Китай в разработването на ядреното оръжие. С тази си политика американските капиталисти изиграват важна роля за ускореното развитие на китайския „пазарен социализъм“ и за „пробуждането на дракона“. Студената война между „кита“ и „слона“, както американският журналист Уолтър Липман нарича съперничещите си СССР и САЩ, завършва с капитулацията на „съветския слон“. След края на общия враг САЩ и Китай застават лице в лице. Оттогава политици и политолози определят китайско-американските отношения като най-важни за бъдещето на света. При една от „срещите на високо равнище“ на 27 юли 2010 г. във Вашингтон, Обама заявява, че отношенията между тях „ще фасонират ХХI век“. Така, вместо да овладее Евразия, която според Бжежински е ключ към господството над света, Вашингтон се изправя пред китайското „предизвикателство“ и експанзия. В същото време световният капитализъм навлиза в своята най-тежка финансова и икономическа криза от началото на 30-те години на ХХ век („голямата депресия“). Ако не успеят да я преодолеят или отсрочат с традиционните „мирни“ средства на политиката, което е малко вероятно, на Щатите не остава друг изход, освен да се опитат да постигнат това чрез нейното продължение – войната, в чиито пепелища, смърт на стотици милиони и „възстановяването“ на разрушения свят, те очакват да „поемат глътка въздух“ от перманентната, системна и по-всяка вероятност финална криза на капитализма.
Засега САЩ се надяват да присъединят Пекин към „съвместното управление на света“, подготвяйки му по този начин съдбата на Москва от края на 80-те години на миналия век. Те са обградили Китай с бази и съюзници, и са се настанили политически и военно в Япония, Южна Корея и Тайван. Същевременно са се обявили за покровител на страните-членки от АСЕАН: Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур и Тайланд, към които се присъединяват Бруней, Бирма, Камбоджа, Лаос и Виетнам, чийто общ БВП през 2010 г. възлиза на близо 2 трилиона долара. Тази далекоизточна политика на САЩ отразява плана им да парират геополитическите стремежи на Китай и неговите териториални претенции спрямо част от съседните страни, участващи в този пакт, но изпреварващото икономическо и военно развитие на Китай неизбежно ще внесе радикални промени в региона с далечни последици за света.
Въпреки взаимните уверения и увещания в необходимостта от разширяване на двустранното сътрудничество и растящата икономическа взаимозависимост, това не трябва да ни заблуждава. Външната политика и дипломацията на двете свръхсили има за залог въпроса кой – кого? Отговорът зависи във висша степен от вероятните коалиции на САЩ с Япония, Русия, Индия и Европейския съюз или на Китай с тях. Стратегическите, политическите и дипломатическите им усилия през следващото десетилетие ще бъдат в тази посока.
От хилядолетия насам китайските властници определят своята страна „Център на света“, в която „Небето“ е поверило мандата на своя син императора „да царува над земята с морал и справедливост“. В противен случай (ако императорската власт ерозира) „Небето“ ще предостави мандата на зловещия Ге Мин, сътворявайки „Хаоса“, тоест народното въстание, което ще изпрати империята с императора в небитието.
Това напомняне на митологията и фолклорната идеология помага да се разбере защо Китай, унижаван в миналото от Западните имперски сили, отказва да прилага техния модел на обществено устройство и уреждане на международните отношения и защо може да издигне разбираемия за региона лозунг „Азия на азиатците“. В тази светлина, китайските властници разглеждат икономическите реформи като инструмент на стратегията, чиято цел е възстановяването на имперското влияние на Китай в света, със съзнанието, че той е единствената сила, която може да разруши установеното статукво на планетата… За тях случилото се от два века насам е само кратък исторически инцидент – техните предтечи са контролирали през 88 година от нашата ера една много по-мощна и обширна империя от Римската. Днес те възнамеряват да коригират тази ситуация, възвръщайки Китай в „Центъра“ на света.
За целта те биха могли поетапно:
• Да поставят в дневния си ред присъединяването на Тайван към “майката отечество“ по модела на Хонконг и Макао и обединението на двете Кореи със сътрудничеството или при неутрализирането на Япония. (Днес китайските стратези я разглеждат като потенциален противник, ползващ се от американския атомен чадър, но тя може да избере самостоятелната роля на свръхсила.)
• Засилване на присъствието и позициите на Китай в централна Азия (с оглед осигуряване на достъпа до петролните региони в бившите “съветски“ републики и в Иран), без да е заличен от съзнанието им спомена за Тамерлан, който би могъл да “възкръсне“ през следващите 20 години в една обединена около Узбекистан или Таджикистан мюсюлманска мини-империя.
В противовес на тези стратегически стъпки, с оглед преместването на центъра на тежестта на световната икономика на Изток, не е изключено превръщането на Азия в театър на локални и регионални конфликти, подобни на европейските от миналото, или до индиректни конфликти между някои от страните (включително Китай и Индия), които рано или късно също ще станат източници на експанзия и на стремежи към господство в несъстоялата се Империя на глобалния финансов капитал или над нейни региони и като следствие – причина за континентални и световни империалистически войни. Някои военни стратези предричат една „голяма бъдеща война“ в ядрения триъгълник Китай-Индия-Пакистан. Последният началник-щаб на индийската армия неотдавна заявява: „Индия трябва да бъде готова да понесе първия удар, след което да отговори с бомбардирането на 5 пакистански или 10 китайски града, като взриви 20 килотонни ядрени бомби на малка височина“.
Азия е континентът в който се намират утрешните „велики сили“, които се превъоръжават, поради което рискът от военна ескалация е най-голям. Тук присъстват и САЩ, които не възнамеряват да изоставят позицията си на „централна сила“ в света, но с натрупването на икономическа, финансова и военна мощ, Китай ще поиска да ги детронира и да си възвърне историческия статут на „Поднебесна империя“. В тази перспектива е насочването на погледа към Тихия океан и планираното превръщане на Китай в първостепенна военноморска сила. (Китай вече разглежда океана като свое „жизнено пространство“.) Такава мощ му е нужна за разрешаване на глобални проблеми, макар експертите на военноморския флот на САЩ да считат, че Китай не може да им създаде „неудобства“ преди 2020 година. (От която ни делят само някакви си 6 години!)
Прогнозите за „съревнованието“ между новата свръхсила и САЩ се различават значително, но смисълът им е еднозначен. Главният икономист на Световната банка Джъстин Лин, китайски американец, счита че Китай ще остави САЩ на второ място през 2030 г. (тогава там щели да живеят 2/3 от световната средна класа). Доклад на Standard Chartered Bank прогнозира това да се случи през 2020 г., а ОИСР, обединяваща 34-те най-развити икономики в света, е съкратила и този срок – според тях Китай ще надмине САЩ по стойност на своя БВП към 2015 г.
Докато САЩ обвиняват Китай, че изкуствено девалвира юана, което увеличава конкурентоспособността на китайския износ на международния пазар, китайските ръководители съветват правителството на САЩ да приеме неприятния факт, че „доброто старо време“, когато те са живели над възможностите си и са сключвали заеми, за да се измъкнат от неприятното положение на неплатежоспособен длъжник, е отминало окончателно. Те атакуват „американския хегемонизъм“, както са постъпвали навремето със „съветския“, а малките и не чак толкова малки китайци от години се забавляват, вдъхновяват „патриотично“ и се подготвят психологически за своето „светло бъдеще“ с видеоиграта „Giant Online“:
Годината е 2060, хоризонтът гори, лилаво-черни облаци са надвиснали над каменен портал, ехтят барабани – Китай, който е най-развитата страна в света, отвръща на удара на империалистите. Дикторът обявява „Започва фантастичната драма, в която китайският народ унищожава западните сили“.
Вън от виртуалното пространство, валутните резерви на двете страни говорят красноречиво: 76 милиарда долара срещу 2132 милиарда долара в полза на КНР. През 2006 г. дефицитът на САЩ в търговията им с Китай е 350 милиарда долара. В отговор Щатите увеличават митата върху китайския внос. Те ще се опитат с всички средства да спрат или да забавят икономическото развитие на Китай, който заплашва да ги измести не само от първото място в недалечно бъдеще… Според по-реалистични прогнози, Китай ще надмине САЩ по БВП през десетилетието 2020-2030 г., когато ще китайската експанзия ще се сблъска челно с волята на САЩ да съхранят завоюваните позиции в света. Всяка от двете свръхсили, които се опитват още отсега да изолират другата, ще се стреми към създаването на световна коалиция срещу вражеската империя… Затова отношенията им трябва да се разглеждат през призмата на войната. В тази перспектива следва да се анализират и данните за
АРМИЯТА И ВОЕННИЯТ БЮДЖЕТ на „пробудилия се гигант“
Китайската армия е най-голямата в света – 2 400 000 души, като се планира постепенното ѝ съкращаване за сметка на „професионализацията“, която е един от основните приоритети на китайското ръководство около Ху Дзинтао. От 1992 г. насам Китай купува, предимно от Русия, ракети и тежки бомбардировачи на стойност над 10 милиарда долара годишно. По западни оценки за 2005 г. той притежава над 14 500 оръдия, 7000 танка, 4500 изтребители, 420 тежки бомбардировачи. Военноморските сили разполагали с един самолетоносач, 10 атомни и 60 дизелово-електрически подводници и над 60 фрегати и миноносци – китайско производство, снабдени със съвременни радарни и зенитно-ракетни системи. Ракетните войски притежават 20 междуконтинентални ракети с ядрени глави, над 100 ракети със среден радиус на действие и 50 тактически ядрени заряда.
Военният бюджет на КНР расте непрекъснато. Със 17% за 2008 г. и 14% за 2009 г., а за 2011 г. е увеличен с нови 12,7% спрямо 2010 г., за да достигне 91,5 милиарда долара, но експертите считат, че тези цифри са твърде занижени. Пентагонът го оценява на между 100 и 140 милиарда долара. Редовното ежегодно увеличаване на китайския военен бюджет се разглежда от Вашингтон като заплаха. Според неправителствени оценки за 2009 г. той е бил 125 милиарда долара (1,7-2,4% от БВП), докато американският през същата 2009 г. е 651 милиарда (или 4,1% от БВП), тоест над пет пъти по-голям, но ако китайските темпове се съхранят, според доклад от 2011 г. на Международния институт за стратегически проучвания, след 15-20 години КНР ще се изравни със САЩ във военно отношение. (Тези сметки могат да се окажат без кръчмар, защото „цената“ на долара в страната и на международния пазар не е една и съща: ако за производството на собствено оръжие или за издръжката на един професионален войник Китай заплаща десет пъти по-малко, отколкото в САЩ, то тези пера в неговият бюджет следва да се умножат по 10!) Същевременно Китай модернизира военната си техника, освен със собствено производство, с внос от Европейския съюз, включително и от Израел (ударни летателни апарати, предназначени за поражение на радарните системи на противниковата противовъздушна отбрана), като обръща особено внимание на електрониката, на космическата си програма, на ракетната, противоракетната и ядрената си мощ. Целта е наваксване на изоставането на Китай във военната сфера в сравнение не само със съседите Русия, Япония, Индия, Тайван, но и с по-далечните конкуренти като САЩ, срещу които се разработват нови класове ракети „въздух-земя“ и „земя-земя“ за нанасяне на удари върху бойните им групи самолетоносачи. Според доклад, публикуван в Бюлетина на атомните физици през 2010 г., Китай продължава да увеличава ядрения си потенциал, считайки се уязвим от американския военен капацитет. „Съревнованието“ между ракетните им системи се ускорява, като Китай развива антисателитната си отбрана и напредва в космическата програма, докато американската е в период на застой.
Какви цели преследва Китай със системното увеличение на военния си бюджет, можем да се досещаме. Кого ще атакува? (За завладяването на Тайван не му е необходимо такова мащабно модернизиране и превъоръжаване.) Япония? Индия? Или Сибир? (Стратезите считат, че Русия вече не представлява реална заплаха за Китай, макар природните ѝ ресурси и географската близост да са апетитен „залък“.) Китай не увеличава сухопътните си сили, следователно не се готви за война на континента. За да мотивира офицерите и войниците, изпреварващо повишава заплатите им. Той системно се готви за „постмодерна война“, с фокус върху електрониката, ракетите, подводниците и самолетите, и изразходва растящия военен бюджет за оборудване на професионалната си армия с оръжията на бъдещата война.
За всичко това Пентагонът си дава ясна сметка и се приготвя за отразяване или изпреварване на една китайска ядрена атака, като възобновява изоставената след капитулацията на Москва идея за „звездните войни“. Това означава, че САЩ се подготвят за „неутрализирането на врага“ и за развързване ръцете на командването за безнаказано нападение (повторение на бомбардировките над Хирошима и Нагазаки, които ускориха капитулацията на Япония през 1945 г., в нови условия) „Превантивно“ САЩ са обградили Китай с базите си и се стремят да изградят световна коалиция срещу него, подобна на тази от 80-те години на миналия век срещу покойния СССР. Струва си да се напомни, че от 1941 г. досега САЩ са страната, която е водила най-много войни в света и провеждала най-много безнаказани бомбардировки вън от границите си. Те са имперската сила, която има нужда от войната, освен по икономически и по империалистически причини. За тяхната икономика военното производство е финансов, технологичен и индустриален локомотив – условие, без което те не могат да съхранят статута си на свръхсила, която да „протежира“, доминира и… експлоатира света. За Вашингтон нарушението на Pax Americana в Тихия океан от страна на Китай ще бъде casus belli.
От своя страна, китайските ръководители също разглеждат военната политика на САЩ като агресия, която ги тласка към надпревара във военната подготовка. Надеждите, че Китай ще си остане една регионална сила като Япония или Индия, се стапят. Пекин предпочита да овладее океана без война със САЩ, но не личи да се страхува от един конфронтационен развой на събитията. Китайските военни не бързат, те имат дългосрочна стратегия и планират превръщането на Китай в първа световна военноморска сила да се осъществи към 2050 г. Засега Пекин се придържа във външната си политика към „мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй“, без да забравя, че през 1991 г. то доведе до „скимтящата“ капитулация на една от двете тогавашни свръхсили. Те обаче знаят, че днес изходното положение е различно, съотношението на силите между противниците клони в полза на източната свръхсила, а „мирното съвместно съществуване“ не изключва търговските и икономическите войни, които вече са започнали и в определен момент могат да се превърнат в истински, мащабни, планетарни конфликти.
Това не пречи на властелините във всяка от двете страни да употребяват във взаимоотношенията си възможно най-миролюбивия, човеколюбив и дипломатичен език, следвайки римската мъдрост: „Когато се готвиш за война, говори за мир!“
Официално формулираните цели на Китай са: създаване на „хармонично общество“ (макар, че безпрецедентният „просперитет“ (темпове на развитие) е придружен от безпрецедентно дори за Китай ниво на неравенство) и „хармоничен свят – както прокламира бившият президент Ху Дзинтао – с демокрация в политиката, сътрудничество и взаимна полза в икономиката, координация и единство в сферата на сигурността, всеобщ културен прогрес и просперитет“ и „честна и разумна международна политическа и икономическа система“. (Както виждаме, дори „пазарният социализъм“ е изхвърлен от речника, а маоистката революционна фразеология е заменена с конфуцианството, което прокламира като добродетел послушанието и безпрекословното подчинение на началството!)
Нещо повече, за да внесат успокоение сред ястребите на САЩ, приемниците на Дън свалят от дневния ред „социализирането“ на света, за което „щели да бъдат необходими още 78 поколения“, колкото лежали в гробницата на китайската история до настоящия момент. Дотогава „концепцията за социализма, наченала с „пазара“, щяла да еволюира, а САЩ трябвало също да тръгнат насреща, за да се разполови пътят до „конвергенцията“. (Като че ли хомогенността на „системите“ може да бъде гаранция срещу империалистическата експанзия и стремежа към световно господство!) Те уверяват, че Китай вече е за „мирно развитие“ вместо звучащия заплашително и триумфално „мирен възход“ и че ще се стремят към създаване на „нов политически и икономически ред“, който може да се постигне само чрез постепенно увеличаващи се вътрешни реформи и демократизация на международните отношения. Китайското ръководство нямало да следва пътя на Кайзера или на Хитлер в двете световни войни, нито този на СССР и САЩ от периода на Студената война.
„Създаването на хармония“ обаче, както може да се види в „неофициалните“ дебати в Китай за неговата „съдба“ и роля в съвременния свят, в който се извършва процес на разрушаване на международното статукво, не изключва търсенето на стратегическо надмощие, особено „в периода на разместване на пластовете“ (и на местата на великите сили върху скалата на икономическата и военна мощ). В тези дебати звучат все по-силно гласове, предявяващи претенциите за статут на световна суперсила. Те са намерили израз в две станали много популярни националистически или империалистически книги-бестселъри от началото на настоящето второ десетилетие на ХХI век: сборникът с есета на Сон Сяоджън, озаглавен: Великата ера, грандиозната цел и нашите вътрешни тревоги и външни предизвикателства и книгата Мечтата на Китай на полковника и професор във военната академия Лю Минфу. И в двете, авторите им се обявяват против миролюбивите нотки на официалната китайска политика. Те считат, че Западът е много по-слаб, отколкото се е предполагало, но някои чужденци все още не са се събудили и не разбират истината, че в ход е смяна на позицията на силата в отношенията между Запада и Китай.
Сон Сяоджън счита, че Америка не е книжен тигър, както я определяше Мао, а по-скоро стара красавица (или краставица?), боядисана в зелено, но въпреки това тя и Западът си остават опасна и фундаментално враждебна сила. Те никога няма да изоставят рафинираната в продължение на столетия техника на „Търговия на нож“ и че дори да върнем оръжията си в склада и оставим бойните коне на пасището, няма да ги убедим да приберат своите оръжия и да търгуват мирно с нас.
Полковник Лю Минфу дефинира китайската „грандиозна цел“: Да станем № 1 в света, което ще ни позволи да изместим САЩ. Той отхвърля концепцията за мирния възход:Китай не може да разчита само на традиционните ценности на хармонията, за да осигури новия международен ред. Поради конкурентната и аморална природа на голямата силова политика, възходът на Китай и мирния свят могат да бъдат защитени само ако Китай подхранва бойния си дух и натрупа достатъчно военна сила, за да сдържа или разгроми враговете си, ако това стане необходимо и неизбежно. Следователно, в допълнение към икономическия си възход, Китай се нуждае и от военен, за да надделее в състезанието за стратегическо превъзходство.
Като се познава цензурата на диктатурата, е повече от ясно, че подобни книги (чиито империалистически намеци напомнят „миролюбивото начало на Адолф Шикългрубер“ през 1934 г.) не биха излезли на пазара, ако върхушката на „авангарда“ бе забранила отпечатването им. За да замаже „лошото впечатление“, създавано от китайските „ястреби“, Дай Бингуо, отговарящ за външната политика на „Поднебесната империя“, излиза от името на политбюро на ККП със статията Неотклонно по пътя на мирното развитие, в която пише, че то
Не е продукт на субективно въображение или на някакви сметки, а е по-скоро резултат на сериозно приемане, че днешният свят преживява огромни промени и че китайските отношения с него също преживяват огромни промени, затова трябва да извлечем най-доброто от ситуацията и да се адаптираме към нея… Заради икономическата глобализация и ускореното развитие на информатиката, както и бързия напредък на науката и технологиите, светът става все по-малък и се превръща в едно „глобално село“. С взаимодействието и взаимозависимостта на всички страни, както и с пресичането на интересите им на безпрецедентни нива, тези общи интереси стават по-интензивни; проблемите, които изискват от тях да обединят усилията си, за да ги разрешат, се умножават и стремежите за взаимно изгодно сътрудничество стават все по-силни… Мирното развитие е цел на много поколения. Китай не иска революция, нито война или възмездие, той иска просто китайският народ да се прости с бедността и да се радва на по-добър живот. Китай иска да бъде най-отговорният, най-цивилизованият и най-зачитащият законите и реда член на една хармонична международна общност.
За естеството на планираната „хармония“ и за „радостта от по-добрия живот“ говорят красноречиво арестите и изпращането на всеки критик на режима или „самозабравил се“ журналист в затворите или в „трудово-възпитателните общежития“, цензурирането на интернет и полицейското смазване в зародиш на всякакви протести, демонстрации и стачки.
Империалистическите стремежи към господство, световните или регионални амбиции, съперничествата и потенциалните конфликти са бременни с регионални войни, които могат да се превърнат в граждански, както днес това става в „миниатюрни мащаби“ в Афганистан и Ирак. Увеличаващият се брой на такива огнища може да доведе до сливането им в един всеобщ световен пожар в истинския смисъл на думата, който ще изправи петото съсловие пред избора: милитаристична диктатура и смърт в унищожителни войни за интересите на „елитите“ или пренасяне на пожарите в техните домове като начало на веригата от социални революции.
Очевидно, вследствие нарастващото геостратегическо съперничество между САЩ и Китай за овладяване контрола над Тихия океан (около който през ХХI век ще живее 2/3 от човечеството и ще играе ролята на Средиземното море в Античността), ние навлизаме в епохата на Втора студена война. Тя може да бъде най-вероятната първа фаза на най-големия конфликт на ХХI век. След едно десетилетие новата студена война може да се сгорещи по всякакъв повод и във всеки момент, защото темповете на развитие на Китай и увеличените му инвестиции във всички точки на глобуса го извеждат зад „Китайската стена“ и превръщат в реален международен фактор на световната икономика и финанси. Когато изпреварващото му развитие го доведе до „необходимостта“ от „повече пазари“ и следователно до изтласкване на САЩ от завоюваните през последното столетие позиции, тогава, освен Тайван, ще се намерят още десетки „Сараево“ и „Коридори за Данциг“ като претекст в глобалната война за господство над планетата.
Нека не се заблуждаваме! Империализмът на старата и нова свръхсили и стремежите им към световно господство предопределят курса към Третата световна война. В такава ситуация да се търси „по-малката от двете злини“ или виновникът за варварството, разрушенията и смъртта на стотици милиони, както го правиха някои наши „пацифисти“ и „революционери“ в предишните световни войни, означава да мотивираме и оправдаем бъдещото си участие на страната на „своето правителство“ и на „по-цивилизованата коалиция“; означава смъкването ни на позициите на „отбранителните или освободителните справедливи войни“, отказ от стратегията за превръщане на империалистическата война в гражданска и в Социална революция, което е равносилно на предателство спрямо братството между народите и идеала  за тяхното цялостно освобождение. 
По всичко изглежда, че след вековете на кървави и изтощителни войни между „съюзните“ държави-членки, които не могат да се освободят от бремето на своето минало и противоречивите интереси на настоящето си, осъществяването на тази грандиозна цел е безнадеждно закъсняло.
ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ (ЕС) – „ОДА НА РАДОСТТА“ ИЛИ НОВИЯТ БОЛЕН ЧОВЕК НА ПЛАНЕТАТА?
ИСТОРИЯ, СЪЩНОСТ, ПРОЯВИ, ОЦЕНКИ, ПРИЧИНИ, ОБЯСНЕНИЯ И ПРОГНОЗИ ЗА КРИЗАТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
Амбициозната цел на „отците-основатели“ на ЕС е създаването на една континентална свръх-държава на европейските властници и капиталисти, която да затвърди класовото им господство и да ги превърне в равностойни партньори-конкуренти на другите свръхедри хищници в борбата за световното „жизнено пространство“.
По всичко изглежда, че след вековете на кървави и изтощителни войни между „съюзните“ държави-членки, които не могат да се освободят от бремето на своето минало и противоречивите интереси на настоящето си, осъществяването на тази грандиозна цел е безнадеждно закъсняло.
След като приключва своето околосветско пътешествие през 1937 г. професор Константин Кацаров пише книгата си Светът отблизо. В нея отделя глава – „Европа от далече“, – в която казва:
Всички, които живеем на Европейския континент, сме повече или по-малко предубедени в превъзходството на Европа спрямо останалия свят и всички носим не малко предразсъдъци в тая насока. Европа живее, лелеяна от самомнението, че тя е центърът на земята. За времето на откривателските експедиции през XVI век и за цели три века по-късно – това е било в много голяма степен вярно.
Днес, обаче (1937), съотношението между Европа и останалия свят се е променило коренно. Светът извън Европа крачи с трескаво темпо по пътя на културата и на прогреса. Той догонва Европа. В много неща и на много места, светът извън Европа я е задминал вече. […] Но най-важното – днес сърцата на всички жители на земята, извън Европа, туптят най-интензивно за прогрес, за благоденствие, за свобода, за равенство. Лицето на земята „извън Европа“ се е издъно променило. Светът извън Европа се е култивирал, този свят се е модернизирал, този свят се е механизирал. Заедно с това светът извън Европа е изгубил почти напълно някогашната си романтичност.
А какво е днес самата Европа?
На новодошлия в Европа прави впечатление, че този претенциозен континент представлява спрямо останалия свет само една относително твърде малка територия, с относително слаби природни източници. Той е пренаселен от много на брой, хетерогенни и мразещи се помежду си народи. Тези европейски народи са духовно високо надарени, но и доста похабени – най-напред от религиозни, а по-късно и от политически раздори. Те говорят на много и различни езици и са организирани в твърде много на брой, дебнещи се за война държави. […] Някога само една част от това високо надарено и предприемчиво европейско население бе успяло, овладявайки моретата, да открие и подчини останалия свет и да го накара да работи за него. Обаче, това време изглежда е изживяно. Откритият от Европа свят е еволюирал, той се е еманципирал и следвайки свои пътища, макар и въведен в съвременната култура от Европа, отказва да я следва, защото в много случаи я превъзхожда. Европейският континент е наистина люлката на съвременната култура. Той даде и своите кръвни рожби – Америка, Канада, Австралия. Но тази майка, като че ли е вече отпаднала. Умствените и физическите й способности като че я изоставят. Тя често боледува, свадлива и скарана с близки и далечни. Материалните й източници са ограничени и тя често прибягва до заеми. Външният й вид също не е блестящ, но все още се облича изрядно, макар и старомодно. Честолюбието не й позволява да признае своя залез. Затова тя ходи на всички приеми и би се чувствала страшно засегната, ако не я поканят. Но като че ли е наближил моментът, когато Европа ще трябва да почувства и осъзнае умората си.
(1937 г.)
Вместо „да послуша“ покойния професор, Европа, в която се конкурират и стремят към господство над Света трите тогавашни форми на капитализма (финансов-частномонополистически на пазарните демократи и плутократи от Англия и Франция, към които се присъединиха САЩ, държавнокапиталистически на Сталинската номенклатура и смесен-“националсоциалистически“ на Хитлеристка Германия, който е един икономически хибрид в незавършен преход от първия към втория), за по-малко от четвърт век се превръща още веднъж в бойно поле, върху което остават костите на 50 милиона души и разруха за стотици милиарди долари (по тогавашния курс). Така, след Втората световна война и края на колониализма, се приключва с евро-центризма – „старият континент“ окончателно престава да бъде „пъпът на света“.
Заплашени отвътре (от присъщи – и, в перспектива, пагубни – за капитализма социални конфликти, катализирани от разрушителните последици на войната) и отвън (от бившия СССР и в по-далечен план от… САЩ), европейските политици и капиталисти решават да се обединят, за да могат да се противопоставят по-ефикасно на вътрешните и външните си врагове. В този смисъл ЕС е недоносената рожба на три войни: „две горещи“ – Първата и Втората световни – и „Студената“.
Съществена роля за това „съюзяване“ изиграва нуждата на Капитала от общ пазар: националните пазари на разединения континент, разпокъсан от границите на националните държави, стават тесни за туземните капиталисти и властници, и те събарят бариерите, но с това противоречията между тях не отпадат. Оказва се, както ще видим, че в условията на капитализма и държавността е невъзможно да има „справедливо“ разпределение на печалбите, на привилегиите и на властта, както и трайно, мирно обединение между неравни по икономическа и финансова мощ и политическа и военна сила „партньори“ с непремерени „апетити“. Към това се добавя и така наречената „петролна“, всъщност системна криза, в която Европа навлиза през 1973 г. Колкото по-тежка става тя (а това е неизбежно, независимо от „оптимистичните прогнози“), толкова повече противоречията между европейските капиталисти, държавни мъже и бюрократи ще вземат връх, минирайки основите на тяхното обединение.
В миналото „разширяването и овладяването на пазарите“ се е решавало чрез колониализма и войните – само през ХХ век се разразяват двете споменати световни войни. След Втората от тях, на международната арена се утвърждават икономическите и военни колоси на САЩ и СССР. Тогава Европейските страни пристъпват с учредителните Римски договори от 1957 г. (първоначално между шест от страните на Западна Европа) към решение на проблемите на своите капитали, чрез създаване на общ пазар и прокламиране на „четирите свободи“ в него или свободното преместване на капитали, стоки, услуги и работна сила.
Шест десетилетия по-късно необходимостта от разширяване на пазара възниква отново, този път в глобален мащаб, а планетата е… една. Засега.
Сегашното включване на повечето от европейските страни в ЕС не е първото и навярно няма да бъде последното им обединение. Досега то се е извършвало „отгоре“, а „братският съюз на народите“ – „отдолу“, който единствен може да стане траен и отворен към съюзяване на човечеството от шестте континента на основата на социалното равенство, индивидуалната свобода и международната солидарност на тружениците остава само мечта на най-светлите европейски умове, сред които е и Бакунин, участвал в първите практически опити за реализирането му по време на потушените революции от 1848-49 г. в Европа, останали в историята под името „Пролетта на народите“.
„Обединението отгоре“, със силата на оръжието, е осъществявано по насилствен път многократно от грабители и завоеватели. Исторически свидетелства сочат, че първото е на келтите (това е общото име на племената брити, белги, гали, бои, хелвети и др.), завладели няколкостотин години преди Христа части от континента, простиращи се от Британските острови до Мала Азия (включително и част от днешна България). След тях в Европа се изграждат („с цивилизаторска и обединителна цел“) последователно Римската империя, тази на Карл Велики, която е резултат от нашествието на „варварите“ от Азия и „Свещената Римска империя на германската нация“ (с Отон I), които „обединяват“ под своята власт населението на големи части от континента, с различна продължителност.
През развитото Средновековие (нещо като живковия „развит социализъм“), под „духовната власт“ на папите в Рим (Ватикана) е осъществено и първото „мирно обединение“ на народите в Западна Европа „отгоре“. То начева с папа Григорий VII през ХI век и достига своята кулминация при папа Инокентий III в началото на ХIII век, когато организираните от него 20-годишни кръстоносни походи и инквизицията вземат около милион жертви. Борбата за надмощие над феодална Европа между папи и крале (германски, а после и френски) продължава с променлив успех до началото на Ренесанса към края на ХIII век и дошлия на смяна абсолютизъм. Папа Инокентий III е същият онзи „наместник на Христа“, който в началото на ХIII век организира най-продължителните кръстоносни походи или „Свещени войни“ (своего рода джихад преди джихадистите) срещу албигойците (катари/богомили), като казва на „рицарите“ си: – Колете ги наред, пък горе господ ще отдели добрите от лошите!“ (Caedite eos! Novit enim Dominus qui sunt eus!) – в отговор на кръстоносците, които обърнали неговото внимание върху един дребен детайл – в Лангедок, в гр. Безие, наред с албигойците, живеели и добри… католици.
В по-ново време, вместо да обяви война на аристокрацията и на вълните на една всеевропейска Жакерия, като продължение на Великата френска революция (1789-1794 г.) и да ускори световната история с цял век, Наполеон предпочита да нахлузи императорската корона и да „обедини“ с походите на своята „Велика армия“ редица европейски държави, в които назначава за короновани глави роднините и генералите си. Всичко обаче завършва на остров Света Елена в… стари дантели и с малко английски арсеник, в името на правата на Човека…
В най-новата история, по време на Втората световна война (1939-1945 години), в Европа е въведен хитлеристкият „Нов ред“ чрез краткотрайната окупация на повечето европейски страни от вермахта на нацистка Германия. След края на „хилядолетния Райх“ и Втората световна война следва разделението на Европа от „тримата големи“ в Ялта. В окупираната от сталиновите „витязи“ Източна Европа е създадена империя „от нов тип“, която, заедно с Варшавския пакт и СИВ, също минава в архива на историята през 1989-1991 г.
...СЛЕДВА
Източник: Списание "Свободна мисъл"

Няма коментари: