Златния триъгълник – проклятието на Златния телец


Златния триъгълник нито е от злато, нито е триъгълник. Той е по-скоро един сложен многоъгълник, в който съдбоносно са свързани не само няколко племена с нелегалния си поминък, не само половин Източна Азия, но всъщност и милиони хора по целия останал свят – някои с непреодолимата си алчност, други с кошмара на наркотичната зависимост.

Тайнствени и даже романтични асоциации събужда това име, обозначаващо толкова далечно и непознато нам кътче от планетата – някъде там, в най-дивите тропически джунгли на полуостров Индокитай. Може би точно това е и причината словосъчетанието Златния триъгълник да е обвеяно с такава страховита и примамлива слава. Защото на място нещата изглеждат по-иначе. Планините, в чиито скрити и труднодостъпни гънки все още процъфтява отглеждането на опиумен мак, наистина са забулени, но не в мъглата на приключенска тайнственост или в дима от опиумните лули, а в прозаичната мараня на тежката тропическа влага. Хората, които отглеждат това смъртоносно растение, не са кръвожадни главорези, а отрудени и необразовани хорица, борещи се с нещедрата природа, за да се прехранват. И ако за някого Златния триъгълник наистина е златен, то със сигурност не е за тях. Живеещи примитивно, почти в нищета, те пъплят с магарешките кервани по тесните планински пътеки, обвързани в една опасна игра, от която измъкването е почти невъзможно, защото залогът е един – оцеляване.

Златния триъгълник е твърде условно понятие. Той е с площ колкото три-четири Българии и включва пограничните територии на няколко държави от азиатския югоизток –Мианмар (бивша Бирма), Тайланд, Лаос и Виетнам. В по-широк смисъл към него принадлежи и част от южната китайска провинция Юнан. Ключовата, свързваща дума за този обширен район е Меконг – митичната река. Явно тези, които са дали прозвището на тази особена територия, са именували и другия основен азиатски регион, в който опиумният мак е традиционна земеделска култура - Златния полумесец. Златото и там е съмнително, но полумесецът очевиден, защото грее над непристъпната и враждебна към чужди очи пустош на Афганистан, Пакистан и Иран. След Афганистан Мианмар е вторият по големина световен производител на опиум и неговите деривати – морфин и хероин. В пограничните райони на Мианмар, Тайланд и Лаос – трудно достъпни и трудно контролируеми, множество нелегални рафинерии всеки ден изпращат по своите тайни канали смъртоносния си товар по целия свят.

Историята на пагубната употреба на упойващи вещества и усилията разпространението им да бъде прекратено не са от вчера. Кошмарът на наркотиците тормози човечеството не само от няколко десетилетия. Както и скритата война заради преразпределението на парите от дрогата не е патент на американските екшъни. Началото е доста по-назад във времето. Нямам предвид онази ритуална употреба на гъби и отвари с психотропно действие, свързана с жреческата практика и религиозните обреди на древните общества, която е била разпространена навсякъде от незапомнени времена. Става дума все пак за по-модерната епоха, когато (колко рационално и колко икономически изгодно!) наркотиците се превръщат в стока, която носи печалба. Достатъчно условие за чиста съвест. Нищо лично – просто бизнес.

Всичко започва още през XVI век, когато ерата на Великите географски открития много бързо преминава от романтичния си в откровено агресивен и търговски период. Началото на драматичните събития за този регион са свързани с Португалия и Испания, които развиват с далечната Китайската империя търговия по море, надхвърляща многократно дотогавашните традиционни сухоземни връзки по Пътя на коприната. И покрай другото продават и опиум, наред с царевица и тютюн, които доставят от Новия свят. Но макар и пионери в този едва проходил безскрупулен бизнес, основната роля в последвалата ескалация на напрежението между двата свята, за което ще стане дума, се пада на англичаните. За да контролира този небивал стокообмен, Китай бързо въвежда строги правила и ограничения за търговията с европейските мореплаватели, благодарение на които повече изнася стоки, отколкото внася. Доставяйки на поданиците си така желаните чай, коприна и порцелан, набиращата сила британска световна империя обаче трябва да плаща на своята китайска посестрима с големи количества сребро, защото английските стоки трудно се продават в Китай. За да намалят този търговски дефицит и да обърнат потока на ценния метал обратно към Острова, в началото на XVIII век англичаните започват нелегално, но масово да внасят в Поднебесната империя опиум от Британска Индия. Социалният ефект не закъснява и през 1729 г. китайският император забранява продажбата и пушенето на опиум заради многото пристрастени. Независимо от очевидната вреда, която нанася, контрабандната търговия процъфтява – ако през 1730 г. в Китай са внесени 15 тона опиум, то през 1773 г. количеството вече е 75 тона! В отчаян опит да спре това нарастващо социално, а и икономическо зло, през 1799 г. поредният китайски император отново потвърждава незаконността на търговията с опиум и заповядва мерки за прекратяването й, но без особен ефект. Столицата е далеч на север, а входните канали са от юг и не само по море. Огромният брой пристрастени, както и невероятните печалби на британската Източноиндийска компания са причина опиумната лавина да продължи да нараства – през 1820 г. в Китай са внесени 900 тона дрога, а двайсетина години по-късно годишният внос вече е 1400 тона!

За съжаление тази безчестна история съвсем не свършва дотук. Не помага и въведеното смъртно наказание за китайските трафиканти на наркотика. Напрежението между Англия и Китай се изостря не само заради незаконния внос на опиум, но и заради настойчивото до грубост желание на англичаните Китай да отвори пристанищата си за свободна търговия и да отмени рестриктивните закони. Краткотраен успех на вече обречената кауза донася Лин Цеху, който, упълномощен от императора да се справи с опиумната катастрофа, въвежда общо търговско ембарго за Великобритания, конфискува товара на няколко кораба и унищожава голямо количество дрога, като, за да отмени ембаргото, настоява за подписване на споразумение по въпроса за търговията с наркотици. Конфуцианец по възпитание и образование, той даже пише писмо до кралица Виктория, апелирайки към съвестта й по този морален проблем, като я уверява, че е твърдо решен да сложи край на вредоносната търговия. Британският отговор не е толкова дипломатичен и е известен в историята като Първа опиумна война, спечелена от англичаните на другия край на света и на чужда територия заради по-доброто въоръжение. А след края на Втората опиумна война, в 1860 г., британците не само получават политически и търговски привилегии, но и успяват да легализират вноса на опиум в Китай. Какво да кажем – почти в тон с европейския хуманитарен прогрес в средата на XIX век. Още една срамна страница от историята на Златния телец. Последица от тези „прогресивни” реформи е и това, че не само в Китай, но и в целия азиатски югоизток свободното търгуване с опиум води до масова зависимост от пушенето му. Така е и в Сиам (тогавашното име на Тайланд), чийто крал и правителство най-официално печелят от самоубийствения навик на своите поданици чак до 1959 г., когато пушенето на опиум е забранено. Тайланд е последната страна в света, където е имало легални пушални за опиум.

Нека не забравяме обаче, че опиумът, полученият от него през 1803 г. морфин (кръстен на древногръцкия бог на сънищата Морфей) и хероинът, който пък е получен от морфина през 1874 г., доскоро са били единствените болкоуспокояващи средства. Опиумът е бил широко употребяван от медиците още в древността. Без морфина хирургията през XIX век е била немислима, той е облекчавал страданията на милиони ранени войници по време на безкрайните човешки войни. За което обаче по-късно тези хора са плащали прескъпо – 400 000 войници след края на Гражданската война в Америка се прибират вкъщи пристрастени към болкоуспокояващото си лекарство.

Тази въздългичка разходка из историята не беше самоцелна – зад нея стоят красивите макови полета по обезлесените за целта планини на Златния триъгълник. Място все още опасно, с граждански войни и чести военни сблъсъци (последният между Мианмар и Тайланд е през 2001 г.), пълно с наркотрафиканти и полиция. Място на бедност и необразованост. Единствено Тайланд се опитва в последните двайсетина години да промени тази потискаща картина. Успешно провежданите правителствени програми, в чиято основа стои инициативата на вече починалата майка на сегашния тайландски крал, насърчават и подпомагат местното население да се насочи към отглеждане на други доходоносни земеделски култури, които да изместят опиумния мак. Чрез образователни и икономически програми за развитие на района Тайланд постепенно избутва в миналото традиционната представа за Златния триъгълник. Въпреки това авторитетният пътеводител Lonely Planet съветва вечер да не се скита извън по-главните пътища, защото местните може да ви помислят за агент на властите, а полицията - за контрабандист на наркотици. Това предупреждение с вкус на приключение може да подмами авантюриста, но той най-вероятно ще остане разочарован, защото в момента поне централната тайландска част е спокойна, та чак скучна. Не така стоят нещата в съседен Мианмар, чието правителство няма нито волята, нито силите да се справи със сепаратистката армия Шан, която контролира пограничните райони и която се финансира точно от производството на наркотици. Подобни военизирани групировки, наследнички на армията, прогонена от Китай след Китайската комунистическа революция от 1949 г., доскоро са диктували положението и откъм тайландска страна. Въпреки нестабилната обстановка в района една от насоките за развитието му е именно туристическата.

И за да не се губят притегателната сила и очарованието на името Златния триъгълник, то е ашладисано към по-конкретни и туристически достъпни топоними. Така сега се нарича мястото, където се събират границите на трите държави – Тайланд, Лаос и Мианмар. На същото място река Руак се влива в Меконг. Понеже туристическият бизнес обича буквализма и за да не би случайно някой да се обърка, предприемчиво е избрал една хубава тераса с гледка към водослива на реките и е поставил преголяма табела, на която пише „Златния триъгълник”. Така туристът, който се е бъхтал до тук от другия край на Земята, може да бъде сигурен, че е бил точно където трябва, може направо да „пипне” това нещо Златния триъгълник и, разбира се, да си купи сувенири или тениски с идентичен надпис от уредения за целта пазар. През това време около него малки дечица с народни носии ще искат да позират пред фотоапарата му срещу дребна сума или направо откровено ще просят. Хубаво е, че туризмът е нов, допълнителен начин за препитание на местните, но лошото е, че често води със себе си просията и проституцията. Там се натъкнах и на още един неочакван морален проблем – в района на Златния триъгълник живее и племето на небезизвестните „жени-жирафи”, които удължават вратовете си с тежки метални пръстени. Заради почти нездравия интерес на туристите към тях практикуващите това – нека го кажем направо – осакатяване, се увеличават. Затова някои хора с право смятат, че туристите не бива да бъдат поощрявани да ги посещават.

Масовият туризъм нанася и други вреди. Много пътеводители подмамват по-запалените пътешественици с възможността да посетят селата на така наречените планински племена. Тези племена, двадесетина на брой, наистина съществуват и са неразделна част от пъстрата етническа мозайка на региона. Нещо повече – именно те правят Златния триъгълник толкова интересен и екзотичен! Това са малки народи, които все не могат да си намерят място. Преселници, бежанци и имигранти, те от столетия населяват тези области и заради историческите, политическите и икономическите превратности в района постоянно мигрират през и без това рехавите граници. На едни произходът им е в Китай, на друти в Мианмар, на трети в Тибет. Говорят различни езици, имат различни традиции и вярвания, даже видимо антропологично се различават. Поминъкът на голяма част от тях и досега е свързан с опиумния мак. Шест от племената (около 550 хиляди души) населяват и Тайланд. Селата им са пръснати по гористите склонове и наистина могат да бъдат достигнати, макар и не много лесно. Но очакващият да види картина, излязла от машина на времето, ще бъде разочарован. Независимо, че живеят на ръба на мизерията, тези хора носят същите дрехи, които се продават и на другия край на света, например на пазара в Илиянци – китайска конфекция. Технологичната цивилизация е достигнала и до тях. И ако те толкова са заприличали на тези, които идват да ги видят, вината донякъде е и на самите любознателни посетители. Защото невижданото доскоро придвижване на огромни количества туристи до най-затънтените и екзотични кътчета на планетата е не по-малък фактор на глобализацията от икономическите и политическите процеси. Така съвсем логично се стига до един неизбежен парадокс – туризмът постепенно убива собствения си обект. Туристическата индустрия бавно и сигурно лишава от автентичност и уникалност самобитните култури – най-ценното и интересно нещо, което може да предложи. Защото ако до вчера тези култури са били недостъпни и затова съхранени, то днес вече са предоставени на туристите за „консумация”, а утре няма да има за какво да се бие път до тях - „диваците” вече ще носят дънки вместо сламени полички и ще продават на жадните туристи кока-кола от рекламните хладилници, докато гледат по сателитната телевизия световното по футбол. От друга страна обаче, не можем да искаме от тези хора да живеят в първобитната ера и да ходят голи, само за да ни е по-интересно на нас, цивилизованите. Процесът е необратим. Но за да е пълна бутафорията и да не секват парите от туристите, около подобни туристически места винаги е пълно с дегизирани „по старому” с носии местни, продаващи „автентични” предмети, които с вида си поддържат една илюзорна атмосфера на неповторимост.

Златния триъгълник не прави изключение. За да не се скитат по планините без полза, а и за по-лесно и бързо, туристите могат да отидат в едно място насред полето, приготвено специално за тях, където да видят накуп представители на всички по-важни племена, населяващи района. Жителите на това бутафорно село по цял ден ходят с носии, занимават се показно с традиционните си занаяти и с охота позират на туристите, докато... им свърши работното време. Но не и преди да са им предложили да си купят сувенири. Да, и това е начин на препитание за тези бедни хора. И да, съгласен съм, че така удобно и лесно на човек му се предоставя невъзможното – да види и усети това, което вече почти не може да бъде видяно и усетено. Но от фалша остава блудкав вкус. Така Златния триъгълник заприличва на плюшен тигър, който, като го натиснеш по корема, плюшено ръмжи.

Няма коментари: