Търговията с роби през вековете


През 13,14, 15, 16,17,18 и дори 19 век търговията с роби е била смятана за почтено занимание достойна за един уважаван търговец и бизнесмен от него време. Въпреки, че на робството в западна Европа не се е гледало с много добро око - в средните векове, не така стояли нещата в Източна Европа.  Генуезки и венецианските търговци, в Крим са били замесени в търговията с роби със Златната орда.  Между 1414 и 1423 г. са били продадени най-малко 10,000 източноевропейски роби във Венеция. Генуезците пък организират търговията с роби от Крим към Египет. 
В рамките пък на днешна Румъния в 13-14-ти век робството е нещо обикновено и е премахнато поетапно чак в 1840-1855 г. За разлика обаче от Венеция която купувала от татарите предимно роби славяни, за да ги продава, в княжествата в Румъния робите основно са цигани или татари. За нас може би е странно, че в Молдова и Влашко са се продавали последните роби в Европа, без тези в Турция, но гледката на циганин окован с вериги и табелка с цена на шията не е била необичайна по пазарите в днешната ни северна съседка дори в 19 век. 

Търговията с черни роби също е не е европейско изобретение, а по-скоро европейците я възприемат заедно с развитието на търговията като цяло с Африка, както и на търговията с арабите и турците владели голяма част от Африка и често специализирали се в търговия с роби от този континент. Търговията с черни роби е едно икономическо партньорство, първоначално между араби и африканци. По-късно и европейците влизат на пазара. 

Има писмени доказателства, че отношенията между държавите от Африка - продавачи на роби и техните европейски клиенти често са съвсем колегиални. Дори до степен, че наследници на африкански продавачи са били вземани в Англия и Америка, да се обучават там и да се върнат после у дома. 

Търговията с роби, с европейците е толкова печеливша за африканските страни, че когато Великобритания отмени търговията през 1807 г., повечето африкански нации протестират най категорично, пред тази колониална наглост и намеса в суверенитета от страна на лошите британски империалисти, спрямо коренните традиции на  Африка.  Общата версия на трансатлантическата търговия с роби, преподавана в училище и популяризирана от филмите, не е много вярна. В тази версия европейци нахлуват във вътрешността на Африка, улавят  африканци за да ги заробват и ги карат в Америка. Тази версия е повече фантастика, 

отколкото факт.




Така наречената триъгълна търговия също не е европейско изобретение, тъй като, арабските търговци вече няколко века умело я използват в индийския океан, изнасяйки роби, злато и слонова кост към близкия, среден и далечен изток и внасяйки от там платове, метали, подправки и предмети на лукса. Така разпределена тази търговия обхващаща западна Африка, арабските страни и на изток до Индия и Китай е завъртала сериозен оборот, а нейните прийоми са използвани по-късно и от западни търговци развили търговията с Америка. По груби сметки между 10 и 18 милиона роби са били извлечени от Африка, превозени през Червено море, Индийския океан или Сахара за да бъдат продадени далече от родината си. 
В същото време обаче около 1 до 1,25 милиона европейци между 16 и 19 век, са отвлечени от арабите и продадени като роби на изток или в Северна Африка.  
Въпреки, че търговията с роби и притежанието на роби особено от 1970 г. насам е забранена в повечето страни, то тя къде легално или нелегално, но продължава да съществува на места в Африка и арабския свят.  
В средните векове от пазарите за роби като в Сеута (Мароко), африканци са купувани да работят като служители или работници в Испания, Португалия и в други страни. До средата на 1400 г., португалските капитани на кораби се научили как да се движат по водите по протежение на западното крайбрежие на Африка и започнали да търгуват директно с робски доставчици, построявайки малки търговски фактории по крайбрежието на Африка. По този начин те прескачали арабските търговци които превозвали робите през Сахара за да ги препродадат по крайбрежните градове на Средиземно море. В Португалия обаче робите имали доста странен статут, като често били считани като служители, а не точно като роби и поради честа липса на предразсъдъци и грижата на католическата църква за тях и душите им, смесването им с португалското население минавала почти напълно безболезнено, което е и причина днес не малко португалци да носят негърска кръв в жилите си. На места в Португалия чернокожите роби достигнали и до 25% от местното население в областта, преди търговията с роби да се насочи другаде. С развитието на захарни плантации в Атлантическия островите Мадейра и Сао Томе потокът от роби вече е необходим там, по причина, че в Европа няма недостиг на работна ръка, на плантациите има, а и католическата църквата, често гледала с не-добро око на притежателите на роби в Европа и най-вече на лошото отношение с тях, в стремежа си да превръща негрите в добри християни. От 1462 папа Пий II обявява, че, кръстени африканците не трябва да бъдат поробвани, от което следва, че всеки роб в Европа приемел християнската вяра, реално е преставал да бъде такъв. Първите роби, които пристигат на остров Мадейра през 1452 г. в противно на общоприетото схващане, в действителност са маври и бербери, а не негри, но негрите роби постепенно стават част от робите на островите. 

Най-високо се ценели точно чернокожите роби от Гвинея, заради здравите си тела поради което и изместват бързо маврите и берберите като роби. На юг и близо до Африка положението било друго. Тези два острова, разположени до Западна Африка, станали водещите центрове за световното производство на захар и робството в плантации от около 1450 г. до 1550г. Португалските търговци доминира в търговията с тези стоки.

В началото търговията с роби не е съществената част от бизнеса, а по-скоро съпътстващата дейност на търговията с Африка. Основната била златото. 
Споразумения между африканските и европейските елити и съперничества за африканската търговия със злато води до изграждането на десетки търговски крепости, по протежение крайбрежната ивица на Гана. Търговията между Европа и Африка все повече се разраствала, все повече европейски стоки отивали към континента, но количеството злато не растяло, което водило до проблеми. Заместването на златото с други стоки или слонова кост не винаги било удачно, по причина, че в Европа пласмента на тези стоки бил ограничен от определен кръг потребители. До края на 17 век, стойността на европейските стоки, търгувани с африканците надминали стойността на стоките, разменяни за злато. Замяната на златото за роби било естествен процес, още повече робството в Африка било силно разпространено и вече столетия чернокожи и араби прокарвали търговски пътища и такива с роби през континента.  С течение на времето, тези златни крепости по западния бряг на Африка, станали пунктове за търговия с роби. Някои от тези крепости оцелели и до днес, са ремонтирани от правителството на Гана и са туристически атракции. Добрите на моменти отношения на кралство Португалия с кралство Конго, също са в плюс за търговията с роби.
С откриването и разработването на Америка доставката на роби става все по-доходен бизнес и в търговията правят опити и се включват всякакви националности. От англичани и французи, до немци, датчани, шведи и дори поляци.  

В цяла Европа възникват дружества за търговия с роби. Холандските търговци стават между големите търговци на роби. Холандците заемат няколко крепости за търговия на Африканския бряг, най-важното от които в Гана, но от 1640 г. са изправени пред нарастваща конкуренция от френски и британски търговци. Англичаните още около средата на 16 век правят вече опити да вземат своя дял от търговията.  
В 1560 година Джон Хокинс се появява в Лондон и започва да убеждава богаташите от тогавашното Сити да финансират работърговска експедиция в Африкa и Испанска Америка. Сред предприемачите са директорът на Московската компания и кметът на Лондон. Октомври 1562 г. три кораба под командоването на Хокинс напускат Англия и поемат към Западна Африка. С голям труд той  успял да си осигури 300 негри от крайбрежието на Гвинея, а останалите взел като нападнал португалски кораби превозващи роби и конфискувал робите, след което експедицията поела на Запад към днешно Хаити, където продали част от робите, а останалите разпродали по други острови в Карибско море на местните испански заселници. Търговията била успешна и на връщане експедицията била претоварена със захар, кожи, динджифил и перли, стоки които били добре продадени в Лондон. Хокинс си купил с печалбата къща недалеч от Тауър и започнал подготовка за втора  експедиция. Този път и кралицата се включила в начинанието осигурявайки 700-тонния кораб “Исус от Любек”, към останалите 2 кораба осигурени от Хокинс и останалите акционери. От Западна Африка били купени 400 роби и препродадени във Венесуела. Следващата експедиция в която Хокинс не участвал също донесла добра печалба, а нейното завръщане потеглила нова водена пак от него. Край бреговете на Сенегал обаче не им провървяло и въпреки, че сами се опитали да организират лов на роби англичаните срещнали голяма съпротива. В корабите имало само 150 роба. От банкрут ги спасил късмета. Край бреговете на Сиера Леоне към тях се приближила лодка с послание от местния крал, който обещавал всички пленници на англичаните ако му помогнат във войната му със съседите. С цената на двама убити и 42 ранени англичаните се сдобили в тази туземна война с още 250 роби. В ръцете на краля имало 6000 пленника, но от тях на англичаните той дал само 70 пристъпвайки обещанието си. Така с 470 роба англичаните напуснали Африка и поели към Америка. Там обаче се скарали с местните испански власти и след някое и друго сражение, плячкосването на един испански град и последвалите морски битки само 1 кораб от експедицията оцелял за да се прибере в Англия. Неуспехите обаче от тази експедиция не убили апетитите на бизнесмените от Англия да участват в търговията и през следващите столетия бизнеса се разраствал, особено след като англичаните се установили трайно в Северна Америка и започнали усилено да отглеждат тютюн, а по-късно и захарна тръстика.

Хокинс е този който популяризира триъгълната търговия с роби в Европа. Подобна търговия макар и с кожи, луксозни стоки и суровини вече е била развивана от Московската компания в  Балтика, така, че нищо чудно някой от съдружниците на Хокинс от тази компания да му е дал идеята. 

От Европа за Африка потеглял кораб пълен с мъниста, оръжие, алкохол, желязо, стъкло и платове. В Африка стоката се продавала или заменяла за роби, след което корабът отплавал с робите за Америка, където на Карибите или в Южните щати продавали робите, за да го натоварят на свой ред с други стоки обратно за Европа. Въобще обаче не си мислете, че тоя бизнес е бил лесен. Трансатлантическите плавания са сложни търговски начинания. Пътешествията, базирани в Европа плавали по маршрут, свързващ Европа, Африка , Северна и Южна Америка. 
Търговските товари, организирани в Европа струват няколко милиона долара в днешни пари. Особено трудни били плавания в Индийския океан, където и арабите и португалците ревниво пазили монопола си. Товарите обикновено включвали памучен текстил, черупки от Индийския океан обратно, тютюн, изделия от стъкло от Италия , ракии и спиртни напитки от Франция , Испания, и Португалия, Ирландия бельо и говеждо месо, както и набор от британски и европейски производители. От далечния изток където се пласирали робите, взети от източна Африка, корабите товарели подправки които возели до Европа. За това и Атлантическата търговия, макар пак скъпа и опасна, била все пак по-лесна. Все пак обаче този бизнес не бил нито за хора със слаби нерви, нито за бедни предприемачи, освен ако не се обединявали в сдружения по-много хора, както и се е случвало. 
Мита, че с евтини дрънкулки се купуват роби не е много верен. Вероятно в началото или по време на войни когато цените на робите в Африка са спадали драстично е било възможно, но африканските владетели и търговци продаващи роби въобще не са били балами и искали голямо разнообразие от стоки. Основните били текстил, оръжия и алкохол, но е имало и не малко капризи като – часовници, порцелан, изделия от стъкло и т.н. 

Честа причина за войните в Африка била идеята пленниците после да се продадат на арабите или европейците


По време на мир в Африка, цената на робите скачала, тъй като дори местните царе да искат да продават и от собствените си поданици както и са правили, то броят на робите е ограничен. 
С развитието на търговията с Америка арабите започват да кръстосват целия континент още по усилено и тъй като европейците рядко се отдалечавали от крайбрежието, то ловците на роби били основно местните или някой и друг арабски търговец аклиматизирал се от няколко поколения към убийствения климат на екваториална Африка, където белите мрели като мухи. 
Съдовете отплавали от Европа с големи екипажи, включително хирурзи, дърводелци, бъчвари, готвачи (някои от които са от африкански произход), моряци и охрана за да охраняват робите на африканския бряг и по време на плаване.
Готвачи приготвяли ястия от риба, боб, ориз, или сладки картофи в големи медни казани. Хирурзите понякога са подготвяли менюто. На робите била давана храна около 9-11 часа сутринта и късно следобед, в малки купички. Ако времето позволявало, групи от африканските пленници са били карани да правят упражнения на палубата в опит да се компенсира унищожителния ефект от обездвижването. Често ги карали да танцуват за да се раздвижат. Имало няколко вани на всяко отделение под палубата, в която робите да се облекчат. За да противодействат на тази смрад, за която се смята че е насърчаване за болести, плавателните съдове са опушени с оцет, горски плодове, липи и катрани.
Имало е постоянна заплаха от бунт и метеж и не е един кораб е бил завладяван от робите си. Рискът от бунтове бил най-голям близо до африканския бряг, след което режимът леко се отслабвал. Корабите били с най-различен размер и малки и големи. Сравнително малко от корабите са строени специално за този вид търговия макар да е имало и такива. Проблемът идвал от това, че корабът хем трябва да може да превозва възможно най-голям брой роби и то при условия в които биха оцелели, хем следвало да може да изпълнява и други търговски функции предвид различните товари преди и след придобиване на робите. 
Въобще, сложно занимание. В самата Африка търговията също се развивала, като там където реките били плавателни и било възможно местните имали цели флотили плитко газещи съдове с които превозвали робите до брега, много по безопасно отколкото по робските пътеки осеяни с кости на всеки метър.  
Когато кораб за роби пристигнел на африканския бряг, търговията била  подложена и на различни митнически плащания към местни африкански владетели, търговци с монополни права или местната португалска управа.
Робите често не са били толкова евтини както се пише в книгите. Асортимента на европейските текстилни изделия, огнестрелни оръжия и алкохол често е варирал и на моменти е в  еквивалента, средно на дванадесет унции злато, по западното крайбрежие на Африка. 1 унция е равна на около 28,35 гр. злато, или един роб е струвал около 340 гр. злато, което по днешни високи цени на златото е около цели $ 18 842 или по €14 235. Доста сериозна цена в днешни пари, не ниска и тогава. Това е цената на възрастен мъж. 
Рентабилността на търговията с роби често зависи от способността на даден търговец или капитан, да сортира търговски стоки за обмяна, да отговоря на краткосрочните търсения в Африка 
По бреговете имало много крайбрежни агенти, които търгували с капитаните които не са имали правилно "асорти" от нужния товар. Много от тези агенти, особено тези, които са живели по бреговете на днешна Гвинея-Бисау и Либерия, са мулати. Доставката на роби от вътрешността, зависело до голяма степен от политическите войни на континента, тъй като много от робите са военнопленници и от екологичните условия. По време на суша или глад, робските доставки се увеличавали, тъй като, местните царе, често продавали поданиците които не могат да изхранят. Тогава цените са падали. Годините преди гражданската война в САЩ цените в Африка драстично са спаднали, като причините са няколко, но основната е може би точно забраната на Англия за търговия и пречките които военния и флот е създавал. А в същото време за мнозина вождове в Африка търговията е ставала все по-предпочитан метод за забогатяване. 
Във вътрешността на Африка където белите рядко са стъпвали един роб тогава е струвал шепа червени порцеланови мъниста, два са стрували 1 мускет “Тауър” който в Лондон е бил на цена от 13 шилинга, или 1 мускет от САЩ на цена от 2 долара в Бостън или Ню Йорк. На брега робите са били докарвани и продавани дори по $ 10 изключително ниска цена. В същото време, в Бразилия цените вече били около $ 300-500, за добрите роби, в Куба гонели $ 800-1000, а в Южните щати внесени нелегално стигали до $ 1500 – 2000 в Луизиана. В средата на 19 век, нормите на печалба от времето на Хокинс били многократно надминавани с неговите само 60 – 70 % чиста печалба при второто му плаване.
В началото, при трансатлантическата търговия с роби, от 15 до 20% от африканските пленници умирали при преминаването. По-късно в 18 век, смъртността е намалена до около 5 - 10%, може би благодарение на подобряване на хигиена и санитарните условия, но аз си мисля, че по-скоро благодарение на това, че самата търговия се е организирала вече по-професионално и е имало нужния опит в транспорта.
Смъртност обаче отново нараства през 19 век, по време на годините, когато британският флот се опитва да наложи международна забрана за търговията с роби. Това се е получавало, защото опитвайки да избегнат рисковете търговците са започнали да товарят на един рейс повече роби отколкото преди, а в това вече съвсем тясно пространство, смъртността рязко е нараствала.
По времето когато още не е имало забрана за търговия, за робите е оставяно по малко място

Смъртността сред екипажите на роботърговските кораби също не е малка, около 15 до 20% от белия екипаж е предавал богу дух от болести, инциденти или от друга причина при един триъгълник, тоест по време на целия рейд. Основната причина са били както тежките условия така и тропическите болести, малария, дизентерията и т.н. При безветрие положението ставало отчайващо, защото често храната или водата за всички тези хора на кораба, робите и екипажа не стигала или се разваляла. Преминаването през Атлантика продължавало от три до пет седмици от африкански търговски обекти в Гамбия, Сенегал и Сиера Леоне. Близо до екватора от региони като Бенин и Биафра до днешна Нигерия, пътуването до Америка отнемало много повече. Някой френски кораби транспортиращи роби от Мозамбик или Мадагаскар в Индийския океан и след това се връщащи се във Франция, през Западните Индии правили още по-големи трудни рейсове, като тези плавания през Индийския океан са най-сложните в търговията с роби. 
За черните роби имало добър пазар в Китай, за тези които правили сделките си в Индийския и Тихия океан, но имало една особеност за този пазар, за това и малцина европейци посмявали да се захванат. В Китай било забранен вноса на некастрирани мъже, а при подобна операция на възрастни индивиди, правена от непрофесионалисти, набързо и при липса на хигиена, смъртността била почти 50 %. 
През 18 век, когато производството в плантациите се е разпространило в много области, трансатлантическата търговия с роби станала най-печелившият отрасъл от морските дейности. Холандски, френски английски, организирани частни компании, търгували с роби и търсили сфери на влияние върху африканския бряг. През 18 век британците, надарени с привилегии след няколко войни в които участвали в Европа, повели първенството в търговията, а към Англия се стичали печалбите от тази дейност. 

Ливърпул изпреварва Лондон и Бристол като най-важното пристанище за търговия с  роби и колониални стоки. До края на 18-ти век, бизнеса в Ливърпул държи над 60% от цялата британската търговия с роби и 40% от цялата европейска търговия. На гравюрата - Разтоварване на бурета със захар от колониите, след триъгълна операция



Ливърпул дължи не в малка степен първия си голям просперитет точно на търговията с роби. В разгара на търговията с роби през 18 век, около 6 милиона африканци са били принудени да направят пътуване през Атлантическия океан, често в размер на над 4000 мили. Над 54 000 плавания са направени в период от 300 години между 16 и 19 век. Големият дял на робите отива към Карибите, около 42%. Около 38% робите са били доставени в Бразилия и много по-малко, около 5% в Северна Америка. Пътуването може да отнеме най-малко 35 дни, от Ангола до Бразилия и то на изключително бърз кораб каквито са започнали да строят в 19 век. 
Корабите товарели от 250 до 600 роби. Те са като цяло много пренаселени, но положението извънредно се влошава когато първо Дания в 1803 и Великобритания през 1807 година, а след това други страни в Европа и Америка, забраняват трансатлантическата търговия с роби. Не само това, английското адмиралтейство започва жестоко да преследва търговците на роби, като е била предвидена и парична награда за заловен роботърговски кораб, за екипажа на британския военен съд. Кораб е можело да бъде арестуван не само ако на борда му има роби, но и ако отговаря само на 1 от следните условия: Ако на люковете си на палубата има решетки за проветряване; Ако в трюмовете има разделителни прегради улесняващи поставяне на палуби за роби; Ако на борда има повече от нормалното резервни дъски, с които могат да се сглобят палуби за роби; Ако се намерят окови; Ако носи големи количества храна и вода; Ако има прекалено големи казани за готвене на храна; Ако пренася рогозки които да се ползват като постелки за робите.  
Както се вижда, разпоредбите в британския флот давали широко поле за изява, още повече тези които докопвали подобен кораб получавали и не малки финансови облаги. Това дало моментално отражение на търговията и тя станала изключително рискована тия които се занимават с този бизнес, но и за робите. “Глезотиите” на които били подлагани преди това изчезнали и капитаните се стремили да натоварят колкото се може повече хора за един рейс, защото колкото повече пъти преминават през Атлантика, толкова повече бил по-голяма риска англичаните да ги докопат, осъдят по бързата процедура, а корабът да се конфискува заедно със стоката. Дали ще те заловят с 10, 100, или с 1000 роби на борда било все едно. Англичаните можело да те обесят независимо от бройката. Смъртността при трансатлантическите или тези в Индийския океан плавания рязко скочила, но особено опасно били плавания на близки разстояния, от едно пристанище на Африка към друго, плаванията между Хавана (превърнала се в депо за роби в 19 век) и Южните щати на САЩ, както и плаванията между Африканския континент до остров Занзибар, където оманските араби след като изгонили португалците в 1698 г., владели преди тях острова почти 200 г., си били направили истински пазар за роби, а местния султан поощрявал бизнеса, тъй като той бил основното перо в бюджета на острова, заедно с добиването на подправки и земеделието. 
Занзибар бил идеалното място за разпределение на товарите и годишно се смята, че между 50 и 20 000 роби са минавали през острова, преди да поемат на дълго пътешествие през океана към някой от арабските пазари за роби.  
Арабските търговци изнасяли африканци през Индийския океан от днешна Кения, Мозамбик, Танзания, Южен Судан, Еритрея, Етиопия и на други места в Източна Африка до, днешен Ирак, Иран, Кувейт, Турция и други части на Близкия Изток и Южна Азия (главно Пакистан и Индия). За разлика от транс-атлантическата търговия с роби към Новия свят, арабите доставят африкански роби предимно към мюсюлманския свят, прострян над три континента от Атлантическия океан до Индия и източната част на Китай.
 
Освен когато са доставяли роби за европейски търговци, но това е ставало предимно по суша, прекарвайки керваните с роби по робските пътеки в Африка към някой европейски порт. През 18 век на търсенето се увеличи значително и арабските търговски кервани от Занзибар прониквали в континенталната част на Африка, в търсене на подходящи роби. Арабските търговци често се възползват от местните съперничества и насърчават местните африкански племена, за да уловят враговете си и ги продават в робство. 
Когато арабските търговци са събрали достатъчно роби, понякога до 1000, те се връщат на брега. Въпреки че Корана забранява жестокост към робите, това често се пренебрегва и за дългото пътешествие до Занзибар, робите са били вързани заедно в дълги опашки, с тежки дървени платки на врата си или железни вериги около глезените, докато достигнат брега. Търговията с роби е тясно свързана с търговията със слонова кост. Много често робите са носили и бивници от слонове на връщане към брега. Преминаването на робските каравани е белязано от дългата поредица от разлагащи се трупове, тъй като всички болни, слаби или уморени са били убивани или изоставяни на хиените и лъвовете. Пътя по море от континента до острова бил кратък, но много повече роби са умрели по него, отколкото къде да е другаде. Тъй като мито се плащало на роб, всеки болен се изхвърлял зад борда където редовно кръжели акули. Със забраната за търговия нещата още повече се влошили, тъй като арабите бързали да достигнат острова и товарили колкото се може повече хора за краткия рейс. Често някоя малка арабска Дау пренасяла между 200 и 600 роби, натъпкани по палуби, върху специално изградени от бамбук рафтовете, нито легнали, нито седнали. Често след пристигането си в Занзибар робите страдат от глад и ефектите на тесните условия. Понякога минавала седмица преди да се възстановят.  Преди да бъдат пуснати в продажба, робите са били почиствани и хранени. На мъжете и момчета смазвали кожите им да лъщи и била давана ивица плат за да се.  Жените и момичетата били понякога украсени с колиета, обеци и гривни.
Робите в Занзибар са били пускани в продажба на пазара в късния следобед. Подреждани са в редове, най-младите и най-малките в предната част, а най-високите в задната част. Купувачите ще разгледа ръцете, устата, зъбите и очите на робите и робите често били карани ходят или тича, за да докажат, че са в състояние за работа. След покупката част от робите оставали в Занзибар или били транспортирани отново по море до Оман или другаде в Индийския океан. 
В тия плавания робите са сравнително добре третирани, докато пристигнат в новите си домове. 
Често на новите си места са третирани добре, давали са им малки участъци с земя, а майките рядко са разделяни вече от децата си. Не е било рядка практика след известно време робите да се освобождават и макар да продължават, често да се грижат за предишния си господар, не малко от тях стават водачи на свой ред на робски кервани или капитани на робски кораби.  
На цялата тази идилия и пасторална картина на робството, както и на семейните традиции в арабския бизнес процъфтявал необезпокояван столетия наред, слагат край англичаните, които решават да елиминират търговията с роби в света. По натиск от Англия и САЩ султаните на Оман подписват договор с които им се забранява да продават роби на християни. Тогава Съединените щати и Великобритания установили дипломатически отношения със Занзибар и изпратили консули на острова.
Положението обаче не се променя кой знае колко защото арабите си продават робите на необятния ислямски пазар и загубата на европейски клиенти не ги трогнала чак толкова, освен, че арабските търговци за да докарат роби до острова започват да ги тъпчат като сардели на малките си кораби. В 1873 г. под заплаха от оръдия султанът на Занзибар бил принуден да подпише указ, който прави незаконно пренасяни морето роби на пазарите в Занзибар. Не само това – пазарът е затворен, а на мястото му е издигната християнска катедрала за потрес на всички правоверни. 
Но все пак, търговията продължила, особено на континента, като едва след Първата световна война англичаните успяват почти да я пресекат.  

Робите в Бразилия
Да се върнем обаче пак в Атлантика. Търговията с Бразилия  е почти изцяло в ръцете на португалски или бразилски търговци, които кръстосвали океана между Африса и Бразилия. 
Бразилия (основен вносител на роби), произвеждала основните стоки за Африка  и директно търгувала с африканските пристанища, като по този начин не участвала в триъгълната търговия. В Бразилия  робски труд се ползва дълго време преди да се ползва в британските колонии. Още в 1585 г. има 13,000 африкански роби. В Бразилия търговията с роби получава тласък в резултат на кралски ограничения и тези на църквата за поробване на индианците. Така, че от средата на 18 век роби влизат в Бразилия в огромни мащаби. От 1759 до 1803 г. според колониалните регистри от Ангола до Бразилия са превозени 642 000 негри.
В 1800 г. половината от общия брой бразилско население от 3,2 милиона жители е роби. В средата на 19 век, от цялото население от 7,5 милиона пак половината са роби. С развитието на земеделието, мините и добивите на руди и изкопаеми, нуждата от работна ръка била драстична. 
За разлика обаче от северните народи бразилците нямали особено големи предразсъдъци спрямо цвета на кожата, за това и робите в Бразилия макар и пак на места третирани много зле, живеели малко по-свободно отколкото тия на Карибите или в Северна Америка, където особено след робския бунт в Хаити, белите живеели в непрестанен страх от черните си роби. 

В продължение на 2 века около 290 000 африканци са заселени като роби в Гваделупа. След поредица от кървави бунтове през 1848 г. робите са освободени. Въпреки, че бунтове е имало често и в Бразилия, дори е имало независима робска държава в джунглите, бразилците не са имали този страх от робите си които са имали англичани, французи и американци

За разлика и от протестантската църква, католическата поемала духовното спасение на черните. Като се има предвид, че в британските владения Англиканската църква е като правило, напълно безразличен към робските духовни потребности и методистките мисионери започват да работят сред тях късно, в католически страни в Америка, черният човек се разглежда като обект за спасение още в първите години на робството.  
Духовенството в Латинска Америка и Бразилия е често най-добрия приятели на безпомощните роби, полага усилия, за да кръщава децата, насърчава брака сред възрастните, въпреки, че собствениците обикновено предпочитали обичайните свободно съюзи, тъй като брачната връзка с Римската църква е пречка, за да бъде продадени отделно. В Бразилия не е било рядка гледка робите заедно с господарите си да присъстват на вечерната молитва. 
Липсата на отделни расови предразсъдъци, често позволявала на свободен негър или мулат да се издигне високо в социалната стълбица за разлика от забраните, които имало в САЩ. В страната и за разлика от САЩ или Карибите притежаването на роби не било нещо чак толкова необичайно и само за богатите. Доста от бразилците от средната класа, дори някой по-бедни имали по някой роб. Цените са се движили в доста широк диапазон, но не са достигали цените в Северна Америка, вероятно по причина, че доставките на роби за Бразилия не са били под забрана, предвид това, че договорът който Англия налагала за търговия с роби не важал на юг от Екватора. В Бразилия освен колонистите и местните класа, роби притежават и религиозни ордени, като бенедиктинските монаси, които третира своите роби с най-голямо внимание и известна лекота. Освен това имало роби които принадлежат и на правителството. В 1860 г. в годишния доклад на бразилския министър на финансите се споменава за повече от 1500 държавни роби.
Търговията в Бразилия, отбелязва постоянна характеристика: всеки нов продуктивен период в Бразилия, води до ускоряване на вноса на роби. Между 1575 и 1625 г. износа на захар, в годините 1701-1720, с началото на добиване на злато, през целия период 1780-1810, по време на новия селскостопанска бум, който включва отглеждането на кафе. Годините, отбелязани от криза или рецесия в колониална продукция бележат и отлив в търговията на роби и спад в цените им. Откриването и разработването на диамантени находища също не минават без роби. Добивите на бразилски диаманти са в такъв размер, че свалят почти двойно цените в Европа. Въпреки периодичните кризи, потокът от роби към Бразилия е колосален. В провинция Рио де Жанейро броя на робите надвишава този на свободните хора в началото и средата на 19 век. Въпреки, че през 30 те години на 19 век Бразилия подписва с Англия някой споразумения, то те реално не се изпълняват до към 1850 г. когато вносът на роби поне официално забранен. След тази година той продължава, контрабандно и точно това са годините в които се е правило състояние дори с едно плаване, ако робтърговецът е можел да пробие всички морски блокади и да реши проблемите си с местните власти. 
В Бразилия е имало и селекция за пристигащите от Африка роби. Работата за която се купуват и поставят, често се определя от етнографската група, от която робите произхождат.  
Някой племена са били предпочитани за полска работа тъй като са били работливи и лоялни към господарите си. Сенегалските роби, най-интелигентният от всички видове са търсени за висок клас домакинска работа, а също и за обучение в занаяти. Жителите на Конго и Ангола, поради това, че са смятани за тъпи, са били използвани до голяма степен за груб труд за които не се искат умения. 
Икономиката в Бразилия е от полза за собствениците на роби. Оценките сочат, че възрастни роб може да изплати цената на покупката си в рамките на 2-3 години. 
Собствениците на плантации, най-вече за производство на захар или кафе могли да реализират огромни печалби. Цени за роби варира значително, като за миньори мъже, които са били здрави, млади и силни, се е плащало най-високите цени. Бразилците и както споменах по-горе не са и имали този ужасяващ страх от черните какъвто е имало на карибските острови и в Северна Америка. 
Бразилци от всички статуси притежават роби. Имало дори роби, които притежават други роби. За разлика от робството в останалата част от Америка, робите не са били ограничавани до ръчния труд на насаждения. Рядкото население и огромни територии означават, че робите са били допускани без проблем и за градски професии, включително някои, които са били изкусни и управленски. 
Поради малкото жени в Бразилия тогава е имало обширна популация мулати от смесването на белите с робините. Робините също можело да се придвижат напред в отношенията с португалски и бразилски мъже и да повишават своя социален статус и като робини и като свободни ако са освободени. 
Подобни отношения между чернокожи и бяло население в САЩ е било немислимо и заради пуританския морал в САЩ и заради расовата сегрегация която още тогава се е появила, както и поради страха на южняците от робски въстания.
След пристигането си в Северна и Южна Америка, африканските пленници, които са оцелели от прекосяването на Атлантическия океан са били "освежавани" с вода и колониални храни като цитрусови плодове и обръсвани изцяло. 
Агенти поставят реклами в колониалните вестници и по кръчмите за продажбите, което обикновено започват няколко седмици след пристигането. Някой от продажбите са осъществявани на палубите на корабите, други на кейове или в къщите на агенти. 
Много роби са били продавани чрез търг. По време на търгове, най-ценни роби, често възрастни мъже, се продават първи, след това, в продължение на няколко седмици или дори месеци, по-малко ценните роби. Последните продадени роби често са стари, болни или изтощени. Понякога в търга са включени членове на семейството или роднини, но разделяне по време на продажбата е почти неизбежно. Търговете  обикновено се състоят с африканци от различни етнически групи.  Някой купувачи нарочно купували роби от различни етнически групи, други плантатори особено искали да са по възможност от една с тези работещи в техните плантации. 
Докато в Бразилия и Латинска Америка на робите винаги се е гледало като на нещо обичайно, не така стоял въпроса с британските владения на Карибите и в Северна Америка
Там, в началото, нямало роби. В Ямайка наистина имало хора да работят по плантациите, но в 17 век една не малка част от тях била от англичани ирландци и шотландци излежаващи присъдите си там с принудителен труд. Често плантаторите наемали затворниците още на пристанището от идващите кораби за срок от 7 години. След този срок в зависимост от поведението затворникът или бил освобождаван или оставал за още един 7 годишен срок. 
В Северна Америка положението било същото, като на тютюневите плантации в началото почти нямало чернокожи, а работели английски каторжници, които след отработване на присъдата си често ставали лоялни и примерни граждани на някоя от колониите образуващи днешните САЩ, а някой от тях дори се издигнали до постове като градоначалници и дори губернатори.
В края на 16 и началото на 17 век, английски инвеститори, които търсили места в които да вложат капитала си и да направят пари, създали инвестиционни компании които търгуват с Русия, Източна Индия, Суматра и Малайзия.  

През 1606 г., се появява нова компания обещаваща възможност на инвеститорите да спечелят пари. Вирджинската Компанията предлага да се създаде колония във Вирджиния. Ако бъде успешна, компанията ще сложи край на монопола на Испания и на колонизация и на Северна Америка и да направи добра печалба за своите инвеститори. Залага се основно на тютюн чиито цени са високи. По време на бума между 1615-1630, един килограм тютюн, се продава за шилинг, или повече. Проблемът идва когато цените започват да спадат. В края на 1630 г., цената е спаднала рязко, а след още 30 г. в 1660 г., тютюнът се продава за малко над 1/12 от един шилинга, на килограм. Крахът на тютюневите цени води до отчаяните не малко от фермерите. При такива ниски цени е почти невъзможно да излязат на печалба. Правят се опити да се продава нелегално тютюна на трети страни заобикаляйки английското колониално законодателство, иска се намаляване на данъците плащани върху тютюна или ограничаване на отглеждането на тютюн. На места има “Растителни бунтове” по време на които цели области с тютюн са унищожени в опит да се качи цената, чрез намалено предлагане. Това обаче не помага.  

Африканците във Вирджиния
По време на сътресенията с вирджинскя тютюн започва и изместването от служители на роби и от бели работници към черни. Африканци пристигнали за първи път във Вирджиния през 1619 г., когато холандски кораб акостирал с 20 негри конфискувани от испанците в Карибите. Тези афро-виржинци обаче не са роби. Сключени са договори за работа с тях, но те остават свободни, като се появяват като свободни граждани в преброяването от 1625 г. През следващите няколко десетилетия има много малък брой африканци във Вирджиния. Между 1625 и 1660, там има само на 562 негри в сравнение над 30,000 бели емигранти през това време. Кои са те и откъде са дошли, остава мистерия, какво се е случило с тях е също толкова неясно. Първоначално, те изглежда са били третирани като нормални служители, въпреки, че са получили по-строги наказания и по-малко привилегии, отколкото белите служители. Повечето, обаче, в крайна сметка вероятно били освободени и са обработвали в малки плантации тютюн на собствените си парчета земя.  


Появата на термина "роб”
Някои африканци, обаче, изглежда са останали служители за цял живот. През 1640 г., трима служители от тези изработващи срок на каторга избягали - двама бели и един черен. Когато са заловени, белите са осъдени на още 4 години допълнителна работа, а черният съучастник е осъден да служи "за времето на естествения си живот." Постепенно тези разграничения става все по-често срещани, а терминът "роб" започва да се появяват в законите на Вирджиния, макар и без ясна дефиниция. Такива упоменавания предполагат, че някои роби са черни, но не всички – имало е и бели, и че някои чернокожи са били роби, но не всички. Накрая, през 1705 г, се приема, че всички служители, внесени в страната по море или по суша, които не са християни в родните си страни (с изключение на турците и маврите) трябва да се считат като роби. С напредването на 18 век, роби стават по-чести. Подобна е ситуацията и на Карибите и така от Барбадос до Бостън, английските заселници и общности избират между слуги и роби в различни ситуации. В 1776 г. в цялата колония времето на робството, е дошло и на търговията с роби се дава силен импулс. 

Цена на робите в  долари  - Британските Западни Индии, Мериленд, Южна Каролина 


По островите робите в английските колонии са подложени на жестока експлоатация в плантациите за захарна тръстика. В днешните САЩ роби се използват в плантациите за памук и тютюн и макар работата да не е била така тежка и гнета толкова силен условията не винаги са били добри, макар и не в чак такава степен лоши като на Карибите. До някъде точно лошото отношение с робите в английските островни колонии е причината за забраната на робството в тях след 1807 г. В САЩ обаче робството никога не е получило това разпространение като на Карибите и в Бразилия. Средния и дребния фермер от юга не са можели да си позволят роби по причина, че цената им е била твърде висока, а добиваната продукция с не такива високи цени.
Един роб в САЩ дори при спадовете в цените е надминавал като стойност в пъти годишната заплата дори на хора с висок социален статус

Капитаните на кораби по Мисисипи са били със заплата от $ 20 долара, а средната цена на робите рядко е падала под $ 300 дори в най-лошите за бизнеса години, немислима за мнозина сума. Дори там където е имало роби, рядко те са минавали 5-10 човека във ферма. Големите латифундии в които са работили 200, 500, 1000 роби са били по-скоро изключение отколкото правило. Интересното е, че когато Англия забранява търговията с роби, точно южните щати са подкрепили забраната. Причината е, че собствениците на роби там, са знаели, че със забраната притежаваните от тях роби най-вероятно ще увеличат цените си. САЩ не подписват и договор даващ право на британски военни кораби да претърсват американски съдове, а само да се удостоверят, че наистина са под флага на Съединените щати. Дори на палубата да се чуват стоновете на робите, англичаните не са можели да направят нищо.Англия нарушава тази забрана по време на ембаргото против Франция по време на Наполеоновите войни което види и до война между страните. Формален повод за обявяването на война е опитът за задържане и претърсване на американски търговски кораб от английска военна фрегата и, след отказа на американския кораб да се подчини - откриване на огън от страна на британските военни и избиването на голяма част от американския екипаж. Причината е търговията с Франция  която е поставена под блокада от английският флот, но Южните щати прегръщат идеята за война с Англия и то предвид, че тя е най-големия им купувач на тютюна и памука, което ме навява на силно подозрение, че са искали да запазят контрабандните си канали за доставки на роби. Докато северните щати не искали война, тя била приета с подозрителен ентусиазъм на юг. Войната е общо взето катастрофална за САЩ, но англичаните които не искат да харчат пари за скъпи задокеански съмнителни победи, са съгласни да не претърсват американски кораби, така и двете страни се смятали за победителки, а контрабандистите и търговците на роби потрили доволно ръце.

Куба – Мека на търговията в 19 век
Въпреки, че търговията с роби първата си поява в Куба в началото на 1500-те година, следващите десетилетия и столетия не водят до приток на роби почти до средата на 18 век икономиката на Куба е вързан само за Испания. Под тази неефективна система в която монополни договори отпуснати от короната икономиката по-скоро крета, отколкото да се развива. 

Кубински стоки се допуска да бъдат продавани само на испанските пазари. Испания също пречи на производството на определени стоки в колониите си, за да се гарантира, че винаги ще има износ за тези пазари. При тези ограничения, селскостопанските стоки за износ са малко и робския труд е свързано в относително малък мащаб, главно в Хавана. С успехите на Барбадос и Ямайка като колонии, произвеждащи захар, кубинскя елит вижда подобен потенциал и за техния остров и започва да праща петиции до двора за да се отпуснат юздите на местния бизнес. След 1740 г. са отменени данъците върху кубинската захар за Испания и производството започна да се увеличава. Импулс обаче дава друго. През 1762 г. Хавана е превзета от Англия и окупирана за 11 месеца. Кубинския износ тръгва към британските пазари, много по големи и богати от на испанците. Британците също имат вече и ефективна система за търговия в роби и още по време на окупацията 5000 африканци са докарани в Куба. 
Кубинците приветстват това още повече отварянето им за износ прави добиването на захар и развитието на захарни плантации все по-изгодно. Хавана става все по притегателен център за търговия с роби, още повече няколко десетилетия търговията с роби е почти необезпокоявана. Започването на войната на Англия с робството не води до кой знае какъв напредък в Куба. Британските кораби патрулират в морето, но в самата Хавана бизнесът цъфти, а многото заливи и заливчета на острова помагат на контрабандистите, а и не само. Тъй като англичаните нямат право да претърсват американски кораби, то американски търговци моментално яхват доходоносния бизнес. За разлика и от САЩ, където населението е разделено на две и половината не подкрепя робството, което води до преследване на роботърговски кораби от военни американски съдове, заради забраната за внос на роби, то в Куба почти 98% от населението свързва стандарта си на живот с робите и всички помагат за търговията дори след нейната забрана.  
Въпреки, че вносът на роби бил забранен в САЩ и превоза на роби се смятал за пиратски акт, той процъфтявал на крайбрежието на Тексас и Флорида

От Куба робите били товарени на бързи корабчета и доставяни в САЩ. Развитието на този бизнес поставил до някъде и началото на новости в корабостроенето. Източения корпус, наклонените назад мачти и острия нос станали отличителна черта на американските роботърговски кораби и макар първите прадеди на клиперите да са създадени за да превозват поща и точно за да патрулират покрай брега, като военни и да следят за контрабанда, то самите роботърговци започнали да ги използват. А печалбата си струвала. Високите цени в САЩ и разрастващите се нужди от нова работна ръка за новите плантации растяла. В 19 век, времето на преминаване на Атлантика при търговията с роби паднало драстично благодарение на напредъка в областта на корабостроенето и скоростта на новите кораби. Освен малките кораби с които се доставяли роби от Куба към САЩ, имало желание и за директна доставка от Африка и някой предприемачи искали да поемат риска, защото си струвало.

За суми между 100 и 250 000 $ е можело да се поръча чисто нов голям кораб в някоя от корабостроителниците на север, а после само с едно плаване не само да се избие цената му, но дори да излязат на печалба само с един рейс 

По време когато в Африка цените на робите са падали, а в САЩ са се качвали, е можело да се стигне и до 1-2 милиона долара печалба, само от един рейс. Тъй като корабите е трябвало да вземат разстоянието за кратко време, те са строени с новите форми преминали по късно към клиперите за да могат не само да надбягат в случай на проблем някой британски военен съд решил все пак да арестува американски кораб, но и да запазят живота на колкото се може повече роби докато пресичат Атлантика. Защото в тези времена, за разлика от преди забраните за търговия робите се товарили изключително на гъсто. Голям бум в корабоплаването поставя златната треска в Калифорния. Корабостроителите от Нова Англия полакомени от откриващия се пазар построили толкова много бързоходни кораби, че цените им между 1850 и 1857 г. паднали повече от двойно. Тези кораби било само въпрос на време да поемат търговията с роби.  

Огромната част от вноса на роби за Куба и контрабандата за Юга в САЩ, била извършена точно от кораби строени в северните щати.
Един от най-красивите и бързи кораби Wildfire (338.3 тона) построен в Масачузетс от известния корабостроител Саймън Маккей е замесен в търговията с роби. Създаден първо за търговия със Средиземно море, счупил рекорд за най-кратко прекосяване на Атлантика, в декември 1859 г. Wildfire е продаден на търговеца на роби Пиер Лепаж Пиърс.  Още следващите дни корабът е натоварен със стоки в Ню Йорк, потегля за Антилите, а от там се прехвърля на западния бряг на Африка. На 18 март 1860, Wildfire напуска река Конго с шестстотин и петнадесет африканци натоварени за Куба. При цени между 600 и 800 долара за роб, брутната печалба въобще не е била за пренебрегване и би била около 340 000 долара. За лош късмет на роботърговеца, край Куба красивия клипер попада от американски военен съд Mohawk и е арестуван. Англичаните нямат право да арестуват американски кораби, но американците могат да тарашат своите и възползвайки се от безветрието, янките нямат никакви скрупули да проверят товара на красивия клипер, собственост на южняк при това известен като роботърговец. При ареста, живите роби са 507 броя, един член на екипажа се самоубива от срам, а останалите 22 ма са оковани и пратени на съд. И докато корабът с поетичното име Wildfire е сравнително малък, един голям кораб е можел да събере до 2000 човека натоварени на палуби с разстояние между тях понякога от само 73 см. Нормалното разстояние обаче за палубите е било около 130 см., тоест човек пак не е можел да се изправи, но пак е малко по-човешко от 73 см. Ако те са мъже с в разцвета си, то те при доставка в САЩ по време на някой от пиковете там в цените, могат да се продадат за сумата от 2, до 2.5 милиона долара. За това на рейс започнали да качват колкото се може повече, като понякога дори робите били опаковани като лъжици, легнали на една страна със свити колена един зад друг. Смъртността понякога била ужасяваща, но дори да е 50%, то дори при най-ниските цени в Луизиана, за 1000 роби е можело да се вземат около 300 000 долара. До 1860 г., собствеността на южните щати в роби е вече на стойност близо 4 млрд. долара. Робството остава процъфтяващ бизнес до навечерието на Гражданската война и не е чудно, на юг се е увеличила и въоръжената съпротива, за да се защити тази огромна инвестиция.  

Умения, физически черти, психически способности и други качества, помогат да се определи цената на един роб

Квалифицираните работници се продават с премии от поне 40-55% върху цената. Робите които са бягали, крадците, пияниците, побойниците или просто глупавите се продават на по-ниски цени. В Ню Орлиънс и куба, светлите жени, който се радвал на голяма популярност (като наложници), които се продават с премия. На колко години е робът също има голямо значение. През 19 век в Ню Орлиънс, цените достигат своя пик при около 22 години за жените и 25-годишна възраст за мъжете. Момичета струва повече от момчетата в пред тинейджърска възраст. По-късно цените се изменят, като за мъже се плаща повече отколкото за жени. Юноша на 14 роб е струвал около 68-72 % от стойността на 25-27 годишен мъж, докато едно момиче на 14 е продавано за 60-65 %. В сравнение с възрастните мъже, жените са били на стойност от 80- 90%, като разбира се е имало и изключения. Връзката майка-дете, също се оказа важна за целите на ценообразуването: хората понякога плащали повече за непокътнати семейства, защото това значело, че от такова семейство може да се очаква повече вярност, отколкото от ергени или жени без деца. Най-високо се ценели обаче мъжете с професия. Премия се изплаща, ако робът е занаятчия - особено ковач (+55%), дърводелец (+45%), готвач (+20%), или са притежавали други домашни умения (+15%). От друга страна, цената роб е преоценена, ако лицето е било известно, че е беглец (-60%), осакатен (-60%), пияница (-50%).
Колебанията в предлагането и цените зависят от пазарните условия, както и от цените на други стоки – тютюн, захар, памук, ориз – като оризът е свързан не с произведената от робите стока, а с тяхното изхранване. Цената на робите в САЩ падат около 1800 г., във връзка с робската революция в Хаити. По-малко от едно десетилетие по-късно, цените се покачват, когато международната търговия с роби е забранена. Интересно е, че сред тези, които подкрепиха закриването на трансатлантическата търговия с роби са няколко от южните щати. Защо е тази очевидна аномалия? Много е просто - Тъй като в резултат на намаляване на доставките от забраната, цените на роби които вече живеят в САЩсе качват, то това увеличава и богатството на тези които вече ги притежават. По него време американските роби са с достатъчно високи нива на раждаемост и на достатъчно ниски нива на смъртност, така, че тези от южняците които притежават роби са на печалба от действията на Англия спрямо международната търговия с роби. Към това трябва да добавим и още нещо, не толкова често споменаване в документите, но силно показателно. Подобно на британските плантатори на Карибите отглеждащи захарна тръстика, така и по-късно плантаторите на памук от американския юг се изживяват като истински джентълмени и в следствие на това се опитват да запазят стандарта си на живот, често на ръба на фалита. 
Подобно на плантаторите от края на 18 и началото на 19 век в Ямайка и Барбадост, тези в Южните щати също в една не малка степен живеят на кредит. Бъдещите реколти често са ипотекирани още преди да са засети, огромните разходи за именията, конете за разходки, каретите, баловете, приемите, екскурзиите в чужбина и диамантите са нещо обичайно. Увеличаването на стойността на вече притежаваните роби, само може да осигури още пари на широко живеещите плантатори, които често зависят от цените на продукцията си, на робите си и на милостта на кредитиращите начина им на живот банкери. За това и спадовете в цените на памука се оказват драстични и за спадовете в цените на робите, а финансовите кризи в Лондон или Ню-Йорк често помитат и пазара на роби в Южните щати. И докато Бразилия си остава най-големия вносител на роби то от 1825 г. около 36% от робите в Западното полукълбо живеят вече в  САЩ. Това е отчасти се дължи на високите нива на раждаемост, които на свой ред се дължат на по-равното съотношение на женски робите в САЩ, в сравнение с други части Северна и Южна Америка. По-ниската смъртност също е от значение. Климатът е една от основните причините, културите са друга. Дейностите с които робите в САЩ се занимават, не са така изтощителни като захарните плантации на Антилските острови и в мините на Южна Америка. Постепенно и сферите им на приложение в 19 век растат, като роби са работили в промишлеността, домакинската работа и с разнообразни други продоволствени култури. Например, в Южните щати между 1840 – 1960 г. от половина до ¾ от царевичната реколта се обработва и прибира от роби. Големия скок обаче е поставен след 1793 г. и памукът, благодарение на техническата революция изведнъж става култура с голямо финансово значение. Патентована и подобрена е машина за чистене на памук, съществувала столетия по-рано в индийски или китайски вариант, но не така ефективна като американския и аналог създаден от изобретателя Уитни. Преди въвеждането на механичното чистене на памук, е необходим значителен труд да се почиства и да се отделят влакната от семената. С въвеждането на машината, памукът става един изключително доходоносен бизнес и създава много богатства в довоенен Ню Орлиънс и Галвестън. Изобретяването предизвика масивен ръст на производството на памук в САЩ. 
Производството на памук се разшири от 750000 бали през 1830 до 2,85 милиона бали през 1850. В резултат на това на югът става още по-зависим от насажденията и робството. Броят на роби се увеличава от около 700 000 през 1790 г. около 3,2 милиона през 1850. Въпреки забраните за внос на роби от Африка, приета от Конгреса на САЩ още в 1790 г. контрабандата с тях е така силна, че в 1860 г. един от всеки трима роби в Южните щати е роден в Африка. В 1860, южните щати предоставят 2/3 от световното предлагане на памук, както памукът им е до 80% от този обработван после на платове на британския пазар. На юг освен в селското стопанство около 150 – 200 000 роби са ползвани и в индустрията, като често робите са били комбинирани с високо квалифицирани бели майстори и професионалисти, за да може да се устои на конкуренцията на качествени стоки от чужбина или от севера.  

Имало ли е чернокожи робовладелци и в САЩ? 

Разбира се. Преброяването на населението в 1830 г изброява 965 черни робовладелци в Луизиана, притежаващи 4,206 роби. В Южна Каролина има 464 черни робовладелци притежаващи 2,715 роби.   Някои чернокожи служи в армията на Конфедерацията, който е друг пропуск в популярната култура налагана днес. Чернокожи войници пък в 54-ти полк от Масачузетс (от армията на Севера) въобще не са бивши роби избягали от лошия юг, нещо което се опитват да ни внушат с някой филми. 
На цялата тази плантаторска идилия и живот на широко, слага край Гражданската война в САЩ - 1861 - 1865 г. 
В началния период на войната и в първите и седмици цените на робите се качват още повече, но бързо, с развитието на войната започват да падат. Морската блокада която северняците предприемат от една страна спират изцяло доставките с роби от Куба, но от друга и износа на памук. Още в 1861 г. износът на памук е паднал с 95%. Това, придружено с обезценяването на южняшкия долар е катастрофално. Спад на местната валута, спад в цените на на стоките за износ, от там спад на цените на живите оръдия на труда (робите), са на-възможно лошото икономическо състояние. Пристанищата са блокирани, банковата система на юга реално почти изцяло фалира, а правителството е принудено да взема стоките от фермерите и от плантаторите срещу голи разписки, че някой ден, след войната те може и да бъдат платени. Цените на памука скачат рекордно, но поради забраните за износ и заради блокада цените на юг падат, докато в Ню Йорк малките партиди внесени контрабандно от юг достигат рекордни цени, носейки баснословни печалби на контрабандистите, но не и на южняците.  Цените на робите се сгромолясват заедно с цялата икономика, а повечето търговци и собственици на роби и още далеч, преди краят на войната са разорени.  

Куба - Началото на края на кубинската търговията с роби не е далеч

След прокламацията за еманципация на робите на Линкълн през 1863 г. бизнеса в Куба става сложен и труден. С големия си съсед, вече с друга политика кубинците могат да видят края за себе си. Последният кораб с роби пристигна в Куба през 1866 г. Двадесет години по-късно, в 1886 г. робството е премахнато напълно на острова.

Бразилия 

Въпреки, че португалското правителство премахва робството в континенталната част на Португалия още в 1761 г., робството продължило в отвъдморските колонии на Португалия, и по-специално в Бразилия  и след нейното отцепване от Португалия, до окончателното му премахване през 1888 г. Въпреки, че през 1831г. търговията с роби в Бразилия е забранена, бразилците малко се съобразяват със забраните и в 19 век доставките на роби от Африка не само не намаляват, а и се увеличават. Бразилия си остава най-големия вносител на роби и в 19 век. Съпротива срещу робството в Бразилия обаче макар и по-слаба отколкото в САЩ съществува и с годините се приемат все повече закони забраняващи или ограничаващи робството. Голямата суши в Бразилия в 1877-78 в североизточната част на страната, точно тази в която се отглежда памук, довежда до големи сътресения, спад в цените на робите, глад, бедност и вътрешната миграция. Заможните притежатели на плантации се втурнали да продават своите роби на юг в страната където народната съпротива и негодуванието срещу робството растат. В 1888 г. робството е окончателно отменено. Без обезщетение за финансовите загуби, собствениците на насажденията остават разочаровани монархията в Бразилия и когато година по-късно дългото и успешно управление на император Педро II завършва чрез военен преврат, едрите собственици на плантации оставят на военните да се разправят с монархията не проявяват интерес да я запазят. 

Колко пари би струвал един роб днес?
Колко пари би струвал един роб днес, ако можеше по някакъв начин да обърнем тогавашните долари в днешни? Доста рових и срещнах няколко източника, но като че най-близо до истината е цена около следните параметри - Ако един роб е струвал около 500 тогавашни долара, то цената му днес би била около 200 000 $ в икономически статус днес, или колкото един скъп автомобил. 
През 1998 г. президентът на САЩ - Клинтън, посети Уганда и предложи извинение на африканците за робство. Отговорът на президентът на Уганда, Йовери Мусевени, след недоумяващ поглед Клинтън е следния  "Африкански вождове са тези, които са водили войни помежду си, улавяли са собствения си народ и са го продавали! Ако някой трябва да се извини, то трябва да бъдат африкански вождове! Ние все още имаме тези предатели тук, дори и днес!"

Източник: http://borsi.blog.bg/

Няма коментари: