Геополитическата трансформация на Индокитай

Мнозина в Европа смятат Индокитай за екзотичен регион, разположен в „глобалната периферия”. В същото време обаче, осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия отново извеждат този район, наред с Китай и Индия, в центъра на световната историческа сцена.

Азиатският Дракон срещу американската Анаконда

В Индокитай, както и в Югоизточна Азия, като цяло, през последният половин век се водеше ожесточена борба за влияние между САЩ, СССР и Китай. Както е известно, американските геополитически технологии на „демократичната примка на Анакондата” се прилагаха по отношение на Евразия от средата на миналия век насам. За първи път те претърпяха поражение именно в Индокитай. Американската геополитическа доктрина на „доминото” предполагаше, че ако Южен Виетнам стане комунистически, под контрола на комунистите ще попаднат и всички съседни държави от Югоизточна Азия.

Виетнамската война (1963-1973) бе първото поражение на Съединените щати в схватката за геополитическа доминация в Югоизточна Азия. След изтеглянето на американските войски от Виетнам, бе силно ерозиран имиджът на Организацията на Договора за Югоизточна Азия (СЕАТО) и през 1977 този военен блок беше разпуснат. Гражданската война в Камбоджа (Кампучия) в началото на 70-те години се превърна в поредния полигон на геополитическото противопоставяне в региона. В този трагичен по мащабите си конфликт активно се намесиха Северен и Южен Виетнам, Китай и САЩ. През 1975 победа удържаха т.нар. „червени кхмери”, начело с Пол Пот. Маоисткият режим, вдъхновен от „великата пролетарска културна революция” в Китай, подложи на изключително жестоки репресии именно интелектуалния елит, чиито представители или бяха ликвидирани, или изпратени в лагери за „превъзпитание”. По различни оценки, в страната са загинали между един и три милиона души, а Кампучия се превърна в основния плацдарм на Китай в Индокитай. След края на Виетнамската война, Пекин, опасявайки се от прекаленото усилване на Ханой, започна да въоръжава режима на Пол Пот, който пък редовно провокираше сблъсъци по границата с Виетнам..

През 1978 тези провокации доведоха до окупацията на Камбоджа от виетнамската армия и свалянето на режима на „червените кхмери”. Това предизвика голямо недоволство в Пекин, в резултат от което, през пролетта на 1979, избухна Китайско-виетнамската война. В нея виетнамската армия съумя да спре китайското настъпление, нанасяйки големи загуби на противника. Китай обаче успя да откъсне от Виетнам спорните Параселски острови, намиращи се югоизточно от остров Хайнан, както и част от островите Спратли. Китайско-виетнамският договор от 2005 официално призна правото на Пекин върху тези територии. Въпреки това, опасенията на Виетнам от набиращия сили Китай се запазват. Затова САЩ разглеждат Ханой като потенциален съюзник в региона.

След края на войната, през 1979, беше подписано виетнамско-съветско споразумение за използване на пристанището Камран като база за материално-техническо осигуряване на съветския Тихоокеански флот, за срок от 25 години. Местният залив се смята за едно от най-дълбоководните пристанища в света. Тук беше изградена най-голямата съветска военноморска база, извън територията на СССР, която беше затворена през 2001 от руските власти.

След геополитическото самоубийство на Съветския съюз,  в битката за Евразия се сблъскаха американската „Анаконда” и китайският „Дракон”. В Югоизточна Азия, китайците използват не само икономическата си мощ, но и демографският фактор. С китайски етнически произход са 77% от жителите на Сингапур, 29% от тези на Малайзия, 10% от тайландските и 4% от жителите на Филипините. При това, етническите китайци контролират 45% от едрия бизнес на Филипините, 18 от 20-те най-големи корпорации в Индонезия, 9 от 10-те в Тайланд и 24 от 60-те в Малайзия. Тяхна собственост са и над 60% от акциите, регистрирани на фондовите пазари в Югоизточна Азия. До голяма степен, именно благодарение на „външните китайци” (т.нар. „хуацяо”), през последните десетилетия, към „източноазиатските дракони” (Хонконг, Сингапур, Тайван и Южна Корея) се присъединиха нови „малки дракони”, в лицето на Индонезия, Филипините, Тайланд и Малайзия.

Междувременно, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) се споразумя с Пекин за създаването на най-голямата в света зона за свободна търговия АСЕАН-Китай, като резултатът от това не закъсня. Китай се превърна в основния външнотърговски партньор на повечето държави от Индокитай (Виетнам, Мянма, Сингапур и Тайланд). Следва го Япония, докато САЩ значително им отстъпват. Що се отнася до ЕС, той продължава да е аутсайдер сред основните външнотърговски партньори на държавите от региона. Във външната търговия на икономически слабите страни от Индокитай (като изключим Камбоджа) пък доминират източноазиатските дракони. Така, в Азиатско-Тихоокеанския регион се формира самодостатъчен регионален пазар.

Разривът между БВП на страните от Индокитай и Източна Европа намаля от 3,6 пъти, през 1990, до 2 пъти, през 2009. Нарасна демографската мощ на региона, особено на фона на процесите на депопулация в Източна Европа. Така, ако през 1975 числеността на населението на бившите съветски републики (а днес отделни държави) Русия, Украйна и Беларус, беше 1,9 пъти по-голяма от тази във водещите държави от Индокитай (Тайланд, Виетнам, Малайзия и Сингапур), днес те вече са надминали Източна Европа по демографската си мощ. Известна е ролята на конфуцианството за модернизацията на Азиатско-Тихоокеанския регион, но истината е, че будизмът също съдейства за този процес. Всеки будист помни сентенцията на Буда, че „чувството за собственост не се измерва с вещите, а с мислите. Можеш да имаш много вещи и да не си собственик”.

Укрепването на икономическата мощ на съвременен Китай и зависимостта му от вноса на енергоносители постави пред Пекин стратегическата задача да гарантира сигурността на търговския (танкерния) флот по морските комуникации в Южните морета. Тук, като най-уязвимо място се очертава сравнително тесният (до 2-3 км) Малакски пролив. Затова САЩ придават изключително значение на контрола над тази комуникация и възможното блокиране на пролива. Както е известно, американският военноморски флот многократно превъзхожда морските сили на Китай. Освен това, двустранните военни алианси с Япония, Южна Корея, Австралия, Филипините и Тайланд позволяваха на САЩ да осъществяват ефективен контрол върху морските маршрути към Китай, но времената се променят.

Пекин разположи военни бази и средства за електронно разузнаване в някои приятелски държави от Югоизточна Азия (Мянма, Камбоджа). Китай гарантира политическия суверенитет на Мянма, която (според повечето прогнози) разполага с мащабни запаси от енергоносители. През есента на 2009 стартира изграждането на тръбопровод, с дължина 1100 км, между китайската провинция Юнан и морското крайбрежие на Мянма, което ще позволи на Китай, през 2012, да намали транспортните рискове, свързани с преминаването през Малакския пролив.

В битката си с набиращия все по-голяма геополитическа мощ Китай, американците, както впрочем и европейците в миналото, стимулират производството на опиум, особено в т.нар. „Златен триъгълник”, разположен в район, където се събират границите на Тайланд, Мянма и Лаос.

Опиумът и „управляваните кризи” като геополитически инструмент

Както е известно, след победата на комунистите в Китай, една от дивизиите на Гоминдана се укрива в планинските джунгли в зоната на Златния триъгълник и започва да използва в борбата си с комунистическия режим в Пекин опиума, като със средствата от продажбата му, закупува оръжие. Тези усилия се подкрепят от САЩ, които създават в района няколко бази за тибетските сепаратисти. По време на Виетнамската война, американците стимулират опиумния трафик към Китай, страничен ефект от което обаче се оказва пристрастяването на собствените им военни, действащи в Индокитай, към хероина.

Междувременно, през 70-ге години на миналия век, въоръжените отряди на местното племе шан, обитаващо граничните планински територии на Мянма и Тайланд разгромяват остатъците от дивизията на Гоминдана и започват да използват опиума за да финансират собствената си „национално-освободителна” борба. В резултат от това, Манма се превърна във втория производител на нелегален опиум в света, след Афганистан. Между другото, правителството на самопровъзгласилата се държава Шан (в североизточната част на Мянма, с население от 5 млн. души) твърди, че е готово да прекрати добива на опиум, ако бъде признато от международната общност.

След разпускането, в края на 80-те години на миналия век, на Комунистическата партия на Бирма (Мянма), териториите, контролирани дотогава от нейните партизански отряди, преминаха под контрола на Обединената армия на друга непризната държава – Уа (едноименното племе обитава граничната зона между Китай и Мянма). Освен това, в Мянма действат няколко мюсюлмански групировки и дори крайнодясната християнската бунтовническа организация „Армията на Бога”, осъществила няколко терористични акции в края на 90-те. Повечето от всички тези групировки  се финансират от търговията с опиум и имат неофициалната подкрепа на съперничещите си за влияние в региона велики държави. През последните години, комунистически Китай, който гарантира политическия суверенитет на Мянма и нейния военен режим, съумя да успокои донякъде ситуацията в региона, благодарение реализацията на редица мащабни икономически проекти.

Както е известно, почти всички политически движения в Азия, борещи се за „повече демокрация” в своите страни, традиционно се ползват с подкрепата на САЩ. Тази подкрепа е още по-наложителна, тъй като напоследък Америка очевидно губи битката с Китай за контрола над Евразия. Повечето държави от Югоизточна Азия се обявяват против създаването на американски бази на своя територия, помнейки, че по време на Виетнамската война, САЩ използваха именно територията на Тайланд (където имаше 20 американски бази, ликвидирани след края на войната) за нанасянето на удари по Северен Виетнам.

След като претърпяха поражение във Виетнамската война, САЩ безуспешно се опитаха да използват в Индокитай геополитическите технологии на т.нар. „управлявани кризи”. Такава беше и азиатската финансова криза, разразила се през юни 1997 в държавите от Югоизточна Азия. Тайландската национална валута (бат) бе подложена на масирани атаки от западни финансови спекуланти, като в резултат от девалвацията и рухна фондовият пазар в страната. После кризата се прехвърли в икономиките на Малайзия, Индонезия и Южна Корея. Политическото и икономическо преструктуриране на съответните национални икономики позволи пълното преодоляване на последиците от кризата едва през 2001. Впрочем, според привържениците на т.нар. „конспиративни теории”, част от тези технологии е била и епидемията от атипична пневмония, прехвърлила се от Югоизточна Азия в Китай.

На свой ред, набиращия все по-голяма мощ комунистически Китай се опитва да създаде около границите си геополитически пояс от приятелски настроени държави (Непал, Бутан, Мянма, Лаос, Виетнам, Камбоджа). В този „пояс” обаче много остро се усеща отсъствието на Тайланд.

Тлеещата „цветна революция”

През последно време, в ключовата държава от региона – Тайланд – периодично избухват масови обществени вълнения, силно напомнящи т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които пък се смятат за част от модерните геополитически технологии на САЩ, залагащи на етнонационализма.

През последните двайсетина години тайландската икономика се развиваше с високи темпове и страната се превърна в един от новите азиатски дракони. През 2009, Тайланд пусна в орбита първия си изкуствен спътник. Тайландската медицина пък си извоюва имиджа на една от най-добрите в света.

Населението на конституционната монархия Тайланд включва предимно тайски народности (80%),  а също лаосци и китайци, както и малки малайски, виетнамски, кхмерски и други етнически групи. 95% от жителите на страната изповядват будизма,  а 4,6% исляма (предимно в южните райони). В северните провинции на Тайланд традиционно се запазва китайското влияние, докато в южните провинции доминират мюсюлманите.

Жителите на страната се гордеят с факта, че тя никога не е била колонния. Своеобразен символ на геополитическа мощ в Индокитай е притежаваната от Тайланд статуя на Изумрудения Буда, която се пази в будисткия манастир в Банкок и е смятана за една от националните реликви на тази държава. В миналото (т.е. през Средните векове), могъщата и най-голяма в Индокитай тайска държава Сиам е включвала и редица васални територии (Камбоджа, Лаос и част от Малайзия). По-късно Западът използва Тайланд като „буфер” между азиатските колонии на Великобритания и Франция.

Военният преврат от 2006 и последвалите го събития свидетелстват за усилване на противопоставянето между САЩ и Китай в тази „централна” държава на Индокитай. Впрочем, за нестабилността способства и възрастта и лошото здравословно състояние на престарелия крал на Тайланд, от което искат да се възползват привържениците на ликвидирането на монархията. Това не може да не поражда нарастваща тревога в тайското общество за бъдещето на страната, след над шейсетгодишното управление на крал Рама ІХ. В същото време, Тайланд, който в миналото съумя да избегне превръщането си в западна колония, се стреми да запази неутралитет в задълбочаващото се регионално съперничество между великите държави (и, най-вече, между САЩ и Китай).

Организаторите на военния преврат (известен още като „революцията на жълтите превръзки”), водени от генерал, изповядващ исляма, се обявиха за запазване целостта на страната и бяха подкрепени от краля. Тогава много жители на страната си сложиха жълти превръзки, символизиращи лоялността им към монарха. Сред основните причини за политическата дестабилизация бе конфликтът между будистите и мюсюлманите от Юга, предшестващ преврата. Той провокира ескалация на насилието, като в сблъсъците загинаха 1500 души. Държавният преврат напомни на света за съществуването на т.нар. „Палестина в Югоизточна Азия” (става дума за Паттани – една от южните тайландски провинции – б.р.). Макар че тайландските мюсюлмани са малцинство, в миналото те са разполагали с автономия, загубена в началото на ХХ век. „Обединената организация за освобождение на Паттани” се обявява за възстановяването и, както и за присъединяване на провинциите, населени предимно с мюсюлмани, към Малайзия. Затова, след събитията от 2006, новите управляващи в Тайланд започнаха диалог с ислямските бунтовници, което съдейства за стабилизиране на ситуацията в южната част на страната.

През ноември 2006 обаче, опозицията окупира двете най-големи летища на Банкок (Суварнабхуми и Дон Муанг). Над 350 000 чуждестранни туристи бяха блокирани там и по-късно успяха с много трудности да напуснат страната през базата на местните военновъздушни сили. Следващата вълна на недоволство заля Тайланд през пролетта на 2009. През януари 2010 пък, в Банкок започнаха вълнения, провокирани от появата на танкове по улиците на столицата (както се оказа по-късно, те са били изпратени там за ремонт). През февруари бяха осъществени масови антиправителствени акции, организирани от Обединения фронт за демокрация и против диктатурата. Това „движение на червените ризи” се ръководи от сваления през 2006 тайландски премиер Таксин Шинаватра, който в момента живее в Камбоджа. Той продължава да се ползва с голяма популярност сред най-бедните слоеве на населението, заради осъществените по време на управлението му социални програми. В резултат от протестните действия временно прекрати работата си „Банката на Банкок”, чието ръководство бе обвинено от демонстрантите, че работи против демокрацията и е свързано с Тайния кралски съвет, играещ ключова роля в политическия живот на Тайланд. Съветът се ръководи от генерал Тунсуланонд, който е единственият премиер, управлявал два последователни мандата (1980-1988), през които правителството успя по мирен начин да прекрати дейността на комунистическите бунтовници.

Бягството на бившия тайландски премиер в Камбоджа изостри и без това сложните отношения между Банкок и Пномпен, оспорващи си собствеността на откритите сериозни запаси от петрол в Сиамския залив. Освен това, силен интерес към тези ресурси демонстрира и Китай.

Новите дракони

През последните десетилетия, в Индокитай набира икономическа мощ Виетнам, който макар и да се води „социалистическа република”, след 1986 се ориентира към капиталистически модел на развитие. По демографския си потенциал, това е най-голямата държава в региона. През периода 1975-2008, населението на Виетнам нарасна от 48 до 87 млн. души (13-то място в света). В резултат от „политиката на обновяване”, от края на 80-те години, в страната беше отслабен контролът на Комунистическата партия върху обществения живот, осъществи се частична либерализация на икономиката и бяха разширени външноикономическите връзки. Виетнам стана член на СТО и АСЕАН и нормализира отношенията си със САЩ. През 2000-2007, БВП на страната нарастваше средно със 7,5%. Така, Виетнам се превърна в първия „комунистически дракон” в Индокитай и икономически „локомотив” за съседните му Лаос и Камбоджа. В същото време, виетнамската армия е най-силната в Индокитай, една от най-добрите в Азия и е единствената в света, удържала, след Втората световна война, военни победи над Франция, САЩ и Китай.

Малайзия, която получи независимост от Великобритания през 1957, е единствената на планетата изборна конституционна монархия. В тази предимно мюсюлманска държава, будистите-китайци доминират в местния бизнес. През 1969 там имаше мащабни етнически сблъсъци между малайци и китайци, в резултат от които загинаха много хора. Това доведе до промени в националната политика на държавата и гарантиране свободата на вероизповеданията. Малайзия стана един от новите азиатски дракони. В основата на икономиката и е индустриалният сектор (осигуряващ 46% от БВП) и най-вече електротехническата промишленост и електрониката. Най-мащабният инвестиционен проект, на стойност 100 млрд. долара, който ще осигури 800 хиляди работни места, се реализира в момента в южния щат Джохор, където ще бъде създаден икономически клъстер с морско пристанище и летища, който би могъл да се превърне в конкурент на Сингапур.

Часът на Южните морета

Един от определящите фактори, осигуряващи икономическия ръст в Индокитай, бе геополитическата трансформация в Евразия. Както изглежда, отново идва часът на Южните морета, а както показва историята, това означава, че мечтите за възраждането на т.нар. Път на коприната, на което разчитат държавите от Централна Азия и Русия, вероятно няма да се реализират. Според теорията за Големите многомерни пространства, наред с циклите на световната хегемония (моделът на Кондратиев-Уолърстийн), съществуват и 500-годишни геополитически цикли, които водят до радикална промяна на глобалната геополитическа архитектура и световните (трансконтиненталните) комуникации. В момента, геополитическата трансформация в Евразия се съпровожда от началото на нов такъв цикъл, което нагледно се илюстрира и от неуспешните опити за възраждането на Великия Път на коприната.

През ХV век, Китай, който по онова време разполага с могъщ морски флот, се превръща в световна държава, а бързият ръст на икономиката и търговията в Индия и зоната на Персийския залив (Арабско море) води до доминацията на Великия морски път между Близкия изток, Индия, Югоизточна Азия и Китай. Въпреки пиратството, морският маршрут се оказва по-безопасен от пътищата на керваните. Морският път от Персийския залив до Китай отнема два пъти по-малко време, отколкото сухопътния (150 дни). При това, един кораб може да превозва толкова товари, колкото керван от хиляда камили. Така започва продължилият дълги векове залез на Великия път на коприната.

Днес, Евразия навлиза в нов геополитически (комуникационен) цикъл, в чиито рамки Южните морета получават приоритет пред трансконтиненталните сухопътни маршрути между Запада и Изтока на Евразия. Така, Индийският океан се превръща в най-важния геостратегически регион за САЩ, Китай и Индия. За трети път в евразийската история, с интервал от пет века, настъпва Големият час на Южните морета. Във връзка с тази геополитическа трансформация, в Югоизточна Азия приключва епохата на западната експанзия в региона. Така, изпод развалините на окончателно разрушения геополитически слой, след края на колониалната ера и загубата на контрола над региона от страна на Запада и СССР, се очертават историческите „слоеве”, включително споменатата по-горе „Палестина на Югоизточна Азия”. Всеки 500-годишен геикономически цикъл се символизира от съответните търговски комуникационни полюси: Кедах, Шривиджая (ІХ век), Малака (ХV век), Сингапур (ХХ век). През последното хилядолетие, борба за лидерство в Южните морета водят средновековните държави Шривиджая и Маджапахит, Китайската империя, мюсюлманските султанати Малака и Джохор, Португалия, Холандия, Франция, Британската и Японската империи, САЩ и Сингапур, Бирманската, Кампучийската и Сиамската империи, които, в различни периоди, доминират в Индокитай.

Символ на мощта на Кампучийската империя става гигантският храмов комплекс Ангкор-Ват, който в момента е най-голямото култово съоръжения на планетата. Втората половина на ХІV-ХV век е период на небивал разцвет на Югоизточна Азия. Тогава постигат най-голямата си мощ Сиам и Маджапахит, а също Виетнам и Малака. Както е известно, Средновековна Индия не е велика морска държава. Тъй като е икономически самодостатъчна, тя не се нуждае от колонизация и експанзия. Основният експортен товар на тогавашна Индия е религията. Тоест, новите земи биват завоювани не от индийските „конкистадори”, действащи с огън и меч, а от свещениците, които с помощта на съпровождащите ги художници и архитекти изграждат величествените храмове на Ангкор, в Камбоджа и Борободур, на остров Ява.

Не по-малко успешна битка за душите на местното население впрочем, води и ислямът. Будизмът, който в съчетание с индуизма, има своята хилядолетна история в Малая, постепенно бива изтласкан от исляма. Историците обясняват тази невероятна трансформация с няколко основни причини. Според тях, ислямът, който повишава значително статута на търговията и търговците, намира благодатна почва в търговската държава Малака, да не говорим, че се превръща в политическо знаме на Малая в борбата и с будисткия Сиам.

Голяма роля в Южните морета играят холандската и британската Остиндийски търговски компании. Именно холандците са  авторите на „гениалната” идея да търгуват с опиум срещу подправки (пипер и карамфил). Като опиумът изпълнява и ролята на мощно психологическо оръжие, ерозирайки духа на местните народности. В същото време, печалбите на холандската компания от продажбата на подправките в Европа достигат 2500%.

Британската Остиндийска компания пък купува в Кантон (Китай) чай, плащайки за него първо със сребро, а след това с опиум, отглеждан в плантациите и в Индия. Вносът на опиум достига такива размери, че китайското правителство въвежда смъртно наказание за контрабандата му, което води до т.нар. Опиумна война (1839-1842). Тя приключва с победата на Великобритания, на която е предаден остров Хонконг, и отварянето на китайските пристанища за търговия с чужбина, включително с опиум. Така Великобритания успешно се справя с дефицита в търговския си баланс с Китай, наркотизирайки населението на тази страна, в резултат от което само за четири десетилетия след края на Опиумната война, то намалява от 416 до 369 милиона души, 120 милиона от които са наркомани.

По-късно, Южните морета и Индийският океан се превръщат в арена на схватки с участието не само на европейските държави, а и на САЩ и Япония. Така, по време на Втората световна война, Японската империя окупира повечето държави от региона, включвайки ги в т.нар. Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет, под егидата на Токио.

„Европа на екватора”

Сред символите на новия 500-годишен геополитически цикъл е възходът на града-държава Сингапур. Неговото гранично (в геополитически и геоикономически смисъл), положение се превърна в стратегически ресурс за развитието му, като за първи път в съвременния свят успешно беше създаден уникален модел на държавно устройство, обединил постиженията на Запада и тези на Китай. След Втората световна война и оттеглянето на британците, Малайзия се отказа от правата си върху бедния остров и, през 1965, Сингапур стана независима държава. В нея, благодарение на демографския „котел за претопяване” на мигрантите от Китай, Британска Индия и Холандска Ост-Индия, бе създадена нацията на т.нар. „нови азиатци” – високообразовано и дисциплинирано население с (предимно) високо жизнено равнище. В населението на Сингапур (4,9 млн. души) доминират етническите китайци (77%). Национален език обаче е малайският, а за официални езици се смятат английският, мандарин (т.е. официалният китайски диалект), малайският и тамилският. В деловото общуване пък доминират английският и китайският.

Сингапур е държава, която на пръв поглед съществува напук на всичко, и е своеобразен антипод на гигантските страни от типа на Русия. Тя е сред най-малките по площ държави на планетата, която обаче продължава да се разширява. За целта Сингапур „внася” земя от Индонезия – например купува необитаем остров, който не позволява развитието на стопанска дейност и изнася почвата. В Сингапур няма полезни изкопаеми, затова му се налага да внася не само енергоносители, но и прясна вода. Икономиката зависи от доставките на вода от Малайзия и вноса на енергоносители и храни.

Въпреки това, Сингапур демонстрира най-високите и устойчиви темпове на икономически растеж в Югоизточна Азия (14%, в края на 90-те). По паритет на покупателната способност, БВП на страната (51 649 долара на глава от населението) е сред най-високите в света. Сингапур е сред водещите държави на планетата в сферата на наукоемките високи технологии, компютъризацията и роботизацията. Той се превърна в първото в света киберпристанище, където действат електронни правителства.

Бащата на това икономическо чудо и първи премиер на Република Сингапур е етническият китаец Ли Куан Ю (1923), който завършва Университета в Кембридж и оглавява правителството на страната цели осем пъти (1959-1990). В мемоарите си той пише следното: „Използвахме онези предимства, които Великобритания ни остави: английският език, правната система и администрацията, свободна от партийни пристрастия. Старателно избягвахме да прилагаме методите, характерни за социалната държава, защото видяхме, как, в резултат от „социалистическата” уравниловка на лейбъристите, великият „британски” народ се превърна в посредствен”. Ли Куан Ю беше наследен от Го Чок Тонг (получил качествено образование на Запад), а след 2004 премиер на Сингапур стана синът му Ли Сян Лун, който също е завършил в Кембридж.

Сред основните стълбове на „сингапурското чудо” е качественото професионално образование на принадлежащите към политическия елит и висшите държавни чиновници. В Сингапур не съществува такъв вид корупция, като разпространената в Източна Европа практика да се купуват университетски дипломи и научни степени. Впрочем, „сингапурското чудо” има и друга страна, отчитаща специфичната човешка природа – там се практикува смъртното наказание, включително за извършване на жестоки убийства, наркотрафик и корупция. През последните двайсетина години, са изпълнени 450 смъртни присъди, което е сред най-високите показатели в света. В резултат от тази политика, нивото на престъпността и корупцията в страната е сред най-ниските на планетата.

С няколко думи „сингапурското чудо” може да бъде описано като „диктатура на интелектуалния Дракон”, стъпила върху фундамента на конфуцианството, икономиката на знанието и суровите мерки против престъпността и корупцията. Всичко това позволи на Сингапур да си извоюва лидерски позиции в Югоизточна Азия в настъпващата нова „епоха на Южните морета”.

Наред с възраждането на морските комуникации, Индокитай демонстрира успехи и във въздушните, претендирайки за ролята на „небесен Дракон”. Така, международното летище Суварнабхуми в Банкок е най-голямото в Югоизточна Азия. Тази главна „въздушна врата” на Индокитай е на четвърто място в Азия, по броя на превозените пътници, след Токио, Пекин и Хонконг, и на 18-то в света (38,6 млн. пътници, при капацитет от 45 млн., през 2008). Авиокомпанията Singapore Airlines нееднократно заема първо място в международната класация за „най-добра авиокомпания в света”. През 2009, за най-добра нискобюджетна авикомпания пък бе обявена малайзийската Air Asia Line.

Заключение

Осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия отново извеждат Индокитай (наред с Индия и Китай) в центъра на световната сцена. Съществен принос за това има духовният потенциал на региона, в основата на който са конфуцианството, будизмът, индуизмът и традиционно силната роля на държавата. След 500-годишно прекъсване, Китай отново се превърна в световна търговска държава. В резултат от геополитическата трансформация, в Евразия се заражда нов 500-годишен геополитически цикъл – отново удря часът на Южните морета, чиито предвестник са източноазиатските Дракони. Тъкмо това определя и геополитическия код на Индокитай. Не само в морските простори, но и в небесното пространство и дори в киберпространството, Китай и азиатските Дракони отправят сериозно предизвикателство към Запада.

В същото време, САЩ, както изглежда, са изчерпали възможностите си да използват и дори да налагат със сила „демократичните ценности” (в собствената си интерпретация) в Евразия. Те загубиха битката за Индокитай. Геополитическото противопоставяне между великите държави в този регион струва живота на 5 млн. местни жители, имайки предвид Виетнамската война и геноцида в Камбоджа. САЩ не успяха да превърнат Индокитай и, на първо място, Тайланд в плацдарм за дестабилизирането на Китай. Мнозина анализатори споделят тезата, че от съвременните процеси на глобализация печелят най-вече Съединените щати. От друга страна обаче, тъкмо благодарение на глобализацията евразийските държави, включително и тези от Индокитай, се сдобиха с нови и достатъчно мощни инструменти за да се противопоставят на американските планове за хегемония.

Какви са евентуалните сценарии преди неизбежния мат на Америка на Голямата евразийска шахматна дъска? Пред САЩ има няколко възможности да осъществят отстъплението си от евразийското пространство:

- мирно изтегляне в Новия свят, където да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми, като създадат в района на Карибите (Хаити) достатъчно мощен военен щит против „олевяващата” Латинска Америка;

- имайки предвид огромната военна мощ на САЩ, те могат да се изкушат да продължат силовата си намеса по маршрута Виетнам – Балканите – Ирак – Афганистан – военна атака срещу Иран, в резултат от което обаче рискуват завинаги да бъдат прогонени от Евразия;

- да създадат в Черноморския регион последния американски преден пост в Евразия, позволяващ им да не допуснат прекаленото усилване на (все още) втората световна ядрена сила (Русия) и да превърнат региона в „зона на управляваните кризи” с цел дестабилизирането, при нужда, на ситуацията в Европа, Крим, Кавказ и т.н.

Предвид хода на събитията в Евразия, включително и в Индокитай, и настъпването на часа на Южните морета надеждите на онези, които разчитат на възраждането на Великия път на коприната, най-вероятно няма да се сбъднат. Най-вече защото скъпоценното време за това възраждане беше изгубено в безкрайните имитации на постъпателно икономическо развитие. След разпадането на Съветската империя и на световната социалистическа система, както и след ликвидирането на стратегическата си военна база в Камран, Русия за дълго време (ако не и завинаги) загуби геополитическото си влияние в Индокитай и не съумя да го конвертира в мащабно икономическо присъствие в региона.

Автор: Проф. д-р Владимир ДЕРГАЧОВ