В последната си книга, озаглавена „Следващите сто години: геополитическа прогноза за ХХІ век” Американски геополитик и президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор” Джордж Фридмън разглежда два ключови въпроса:
Дали Америка ще съхрани доминацията си и през настоящото столетие и, кой би могъл да застраши реално хегемонията и.
Ето кои са най-важните тези, въз основа на които Фридмън се опитва да им даде адекватен отговор.
През 1492 Колумб се отправя на Запад. През 1991 пък се разпадна Съветският съюз. Тези две събития са естествените граници на Европейската епоха. Някога индианците мая са живели без да подозират за съществуването на монголците, които пък нищо не са чували за зулусите. След ХV век, европейските държави, със съвместни усилия, завоюваха останалия свят, създавайки първата в историята на човечеството наистина глобална геополитическа система. Отделните и елементи са дотолкова свързани помежду си, че съдбата на австралийските аборигени се определя от политиката на Обединеното кралство, а цената на хляба във Франция зависи от времето в Минесота. В течение на тези 500 години, войните в Европа стават все по-жестоки, докато през ХХ век континентът не се разпада на части и губи контрола си над света.
След разпадането на Съветския съюз, в Европа няма нито една страна, която би могла да се определи като „свръхдържава”.
Преди десетина години се случи и друго безпрецедентно събитие. В течение на 500 години, онзи, който контролираше Северния Атлантик, контролираше достъпа на европейските държави до останалия свят и съответно, контролираше международната търговия. Около 1980 обаче, географията на търговията се промени така, че Атлантическият и Тихият океан придобиха еднакво важно значение. Затова, всяка сила, разполагаща с директен излаз и на двата океана, получаваше огромно предимство. Така, Северна Америка се превърна в ос на глобалната система, а силата, контролираща Северна Америка – в неин център на тежестта. Тази сила, естествено, са Съединените щати.
Факторите за американската мощ
Именно географското положение и възможността да се възползват от него, дават предимство на САЩ, които са защитени от нападение по суша и море. Разбира се, те са уязвими за терористични атаки. Но, като изключим ядрената война, пред Съединените щати няма реална заплаха, подобна на онази, надвиснала над Великобритания и Франция, през 1940-1941, или над Германия и Япония, през 1944-1945. Благодарение на това предимство, САЩ, единствени от всички воюващи държави, на практика, извлякоха полза от Втората световна война, излизайки от нея с отлично модернизирана индустриална база. Всичко това обаче, може да бъде обяснено и от самото географско положение на страната.
Плодородните земи между Апалачите (планини в източната част на Северна Америка, на територията на САЩ и Канада – б.р.) и Скалистите планини (разположени в западната част на САЩ и Канада – б.р.), както и конфигурацията на речната система, способстват за формирането на такава икономическа система през ХІХ век. Същите причини, способстваха и за създаването на икономиката, която днес осигурява между 25% и 30% (в зависимост от курса на долара) от глобалната икономическа активност.
Вероятно не по-малко важно е и, че плътността на населението на САЩ, като изключим Аляска, е приблизително 34 души на кв. км, докато плътността на населението в Япония е около 365 души на кв. км, а в повечето европейски държави този показател е между 100 и 300 човека на кв. км. САЩ разполагат с пространство за растеж и сравнително добре контролират имиграционните процеси. Не се очаква и спад на населението на страната.
Тоест, Съединените щати са свръхдържава не само благодарение високия морал на управляващите, качествата и добродетелите на американската нация или на уважението към нея, а и заради грешките, допуснати от Европа и промените на тенденциите в международната търговия.
Това е геополитическата интерпретация на историята. Геополитиката твърди, че именно географията определя влиянието, а военната, икономическата и политическата сила са просто различни елементи на една и съща система. Геополитиката не е склонна да гледа много сериозно на политиката и политиците, смятайки ги за ограничени от рамките на съществуващата реалност. Дори и най-талантливият политик, ако управлява в Исландия например, няма как да и осигури доминация в света, докато някой глупак, управляващ в Древния Рим, не би могъл да ерозира сериозно влиянието на тази държава.
Икономистите често използват тезата за „невидимата ръка”. Всъщност, става дума за концепция (или дори термин), който те заимстват от Макиавели. Геополитиката пък използва концепцията за „невидимата ръка” по отношение поведението на нациите и другите международни играчи. И в геополитиката, и в икономиката се смята, че играчите са рационални и следват собствените си интереси, ако не стриктно, то поне не хаотично.
Представете си една шахматна партия. На пръв поглед изглежда, че всеки играч разполага с 20 потенциални хода. На практика обаче, те са много по-малко, тъй като повечето от тези ходове биха се оказали толкова неуспешни, че да доведат до бърза загуба. Колкото по-добър е един играч, толкова по-ясно оценява възможностите си и толкова по-малко ходове смята за достъпни и подходящи. Тоест, колкото по-добър е един играч, толкова по-предсказуеми са ходовете му. Гросмайсторите например, играят с абсолютно предсказуема точност – чак докато не дойде момента да нанесат единствения, блестящ и неочакван удар на противника си.
Геополитиката допуска две основни тези. Първата е, че хората се организират в многобройни групи, надхвърлящи рамките на семейната „единица”, и, че те са вътрешно предани на средата, в която са се родили (т.е. на общността и територията). Втората пък е, че характерът на нациите, също както и отношенията между тях, се определят, до голяма степен, от географията. В случая използвам термина „география” в по-широкия му смисъл. Той включва физическите характеристики на местността, но отива по-далеч в осмислянето на въпроса, какъв ефект оказва това върху отделната личност и обществото, като цяло. Това са принципите на геополитическата прогноза.
Мнението и репутацията нямат нищо общо с националната мощ. Дали другите мразят или обожават президента на САЩ не е най-важното в даден момент, доминиращи са основите на американската мощ. Текущите събития също нямат нищо общо с националната мощ, колкото и значими да ни изглеждат в момента. Така, финансовата криза, която още не е приключила напълно, имаше голямо значение, но не промени фундаментално разположението на силите в международен план. Концепцията за упадъка на Америка звучи все по-често, но за да навлезе наистина във фаза на упадък, САЩ трябва да бъдат изпреварени от някоя друга държава. А такива кандидати просто няма.
Потенциални съперници на САЩ
В тази връзка, нека разгледаме ситуацията с Китай, който толкова често се споменава като съперник на САЩ. Според Фридмън, истинският „хански” Китай е заобиколен от четири буферни зони:
Манчжурия, (Вътрешна) Монголия, Синцзян и Тибет.
Без тези „буфери” китайските граници биха се изместили навътре и страната би се оказала силно уязвима. При наличието на тези четири „буфера”, Китай може да се чувства сигурен, но е подобен на „остров”, заобиколен от територии, които пък са ограничени от планини (Хималаите), от степите на Централна Азия и пустините на Сибир. По всички тези направления, Китай е блокиран, като изключим морето.
По-голямата част от китайското население живее в границите на не повече от хиляда мили от тихоокеанското крайбрежие. Отвъд тази зона, водните запаси са недостатъчни за поддържането на голяма популация. Индустрията пък, се развива основно в рамките на зоната на 100 мили от крайбрежието. Нека анализираме няколко цифри от китайските официални статистически документи. Около 65 млн. китайци имат годишен доход над 20 хиляди долара. Около 165 млн. са с доход между 2000 и 20000 долара. Повечето от тези хора живеят в районите до 100 мили от тихоокеанското крайбрежие. Около 400 млн. китайци имат годишен доход между 1000 и 2000 долара, докато около 670 млн. имат годишен доход под 1000 долара. Тоест, Китай е страна, където цари извънредно голяма бедност.
Навремето Мао замисля Великия поход (легендарен поход на китайските комунисти, през 30-те години – б.р.) за да формира огромна армия от отчаяни бедняци и да поправи този чудовищен дисбаланс. Само че дисбалансът е налице и днес и той е като своеобразен вулкан под сегашното правителство.
За да се сравни със САЩ, по размера на своя БВП, Китай би трябвало да увеличи размера на икономиката си трикратно, докато американската не демонстрира никакъв ръст. Във военно отношение, Китай е безсилен. Армията му е своеобразна вътрешна служба за сигурност, чиято боеспособност е ограничена от редица естествени бариери. Китайският флот съществува почти само на хартия и не може да представлява сериозна заплаха за САЩ. Повърхностните претенции на Пекин да изпревари геополитически САЩ нямат нищо общо с фундаменталната всеобхватна реалност. Дори ако предположим, че Китай би могъл да преодолее проблемите си, за това ще му е необходим, практически целият ХХІ век.
Що се отнася до Европа, ако тя някой ден действително съумее да се сплоти в единна икономическа и военна сила, разбира се, би могла да отправи предизвикателство към САЩ. Но, както станахме свидетели и по време на вече отшумяващата финансова криза, национализмът продължава да разединява континента, макар че този феномен постепенно се изтощава и, в резултат на това, става по-малко „заразен”. Идеята за превръщането на Европа в многонационална държава с реално интегрирана икономическа система за вземане на решения и единна военна сила под съвместно командване, е също толкова далечна мечта, колкото и стремежът на Китай да се превърне в свръхдържава.
Това не е някаква откровено американоцентрична визия. Всъщност, посочва Фридмън, светът е американоцентричен. Съединените щати управляват икономическите ресурси на Северна Америка, контролират световните океани и космоса и използват сила, където си поискат – разумно или не. За съвременния свят, Съединените щати са това, което навремето е била Великобритания за Европа. И двете нации зависят от контрола върху морските пространства за да защитят интересите си. И двете са осъзнали, че най-добрия начин за постигането на този контрол е поддържането на такъв силов баланс, при който потенциалните съперници да изразходват ресурсите си в боричкане помежду си на сушата, вместо да строят флот, който би могъл да постави под въпрос контрола на САЩ над морските пространства. Съединените щати реализират подобна политика повсеместно. Тяхната постоянна и основна цел е да не допуснат появата на отделна сила, способна да доминира в Евразия и на Европейския полуостров. Благодарение на разпадането на Съветския съюз, ограничените възможности на Китай и липсата на единство в Европа, поне в настоящия момент такава заплаха не съществува. Което пък дава възможност на САЩ да се ориентират към реализацията на второстепенната си цел – да блокират появата на какъвто и да било регионален лидер, способен, в дългосрочна перспектива, да еволюира в нещо по-опасно за тях. САЩ правят всичко възможно за да попречат на възраждането на руското национално влияние, като паралелно с това укрепват отношенията си с такива „гранични” държави, като Полша и Турция. САЩ подклаждат безредиците в граничните китайски райони, използвайки като оправдание идеологията на човешките права. Американците разпалват войни, участвайки в тях както пряко, така и косвено, като поне на пръв поглед не подбират особено бойното поле – от Сомалия до Сърбия, и от Ирак до Афганистан.
Много от тези войни изглеждат неуспешни за Америка. Истината обаче е, че успехът може да се измерва не само с овладяването или усмиряването на една страна, а и с нейната дестабилизация. Ако евразийското пространство е дестабилизирано, като съществува постоянно напрежение, вълнения и разединение в огромната зона между Атлантика и Тихия океан, значи САЩ успешно реализират целите си. От чисто субективна гледна точка, може да изглежда, че Джордж Буш-младши и критиците му не са и подозирали за това. От геополитическа гледна точка обаче, изискванията на времето създават идеологиите (демокрацията в Ирак) и заблудите (оръжието за масово поразяване на Саддам). Но всичко това са само „повърхностни кръгове във водата”. Мотивите следва да се разглеждат именно от гледната точка на геополитиката, а не на реториката – и тъкмо това трябва да се осъзнае, за да разберем, какво всъщност се случва.
Тоест, въпросът е, как тези геополитически и стратегически реалности ще формират остатъка от ХХІ век. Евразия, в широкия смисъл на това понятие, е опустошена. Китай е много по-слаб, отколкото изглежда, да не говорим, че е застрашен от вътрешна нестабилност. Европейците пък са разделени от вековната си национална специфика, която не им позволява да действат в единен фронт. Накрая, Русия използва „прозореца на възможностите”, временно отворен от САЩ (заради ангажирането им в процесите на дестабилизация на ислямския свят), за да възстанови сферата си на влияние в постсъветското пространство. Но, само след едно поколение, редица вътрешни слабости на тази страна отново ще излязат на преден план.
Новите сили
Ще се появят нови държави. През ХІХ век Германия, Италия и Япония декларираха претенциите си на велики държави, а през ХХ век такива свръхдържави, като Великобритания и Франция, деградираха до второстепенни роли. Всеки век формира ново „съзвездие от държави”, чиято поява анализаторите едва ли биха могли да прогнозират в началото на столетието. Така че нека поразсъждаваме малко за това, което днес ни си струва немислимо. Съединените щати водят необмислена външна политика. Относителната мощ на САЩ обаче е толкова голяма, че техният „предел на допустимите грешки” далеч изпреварва този на противниците им. Освен това, САЩ имат и „разрушителен” вектор, основан на геополитическите им интереси. Всичко това може да превърне планетата ни в неуютно място, особено за държави, които сега се зараждат.
Има още един елемент на американската външна политика – използването, като марионетки, на контролирани от Вашингтон регионални държави, получаващи значителни дивиденти срещу готовността си да се противопоставят на някоя силна държава, която е противник на САЩ. Тези дивиденти могат да бъдат най-различни – от стратегически гаранции и подкрепа в евентуални конфликти със съседни малки държани, до предоставяне статут на най-облагодетелствана държава в търговията и обмена на технологии. Възстановяването на Западна Германия и Япония по време на студената война е класически пример за това. Трите страни, които или вече са ключови регионални държави, или пък са на път да придобият такъв статут, и които САЩ възнамеряват да използват за натиск срещу Русия през следващото десетилетие, са Япония, Турция и Полша.
Япония вече представлява колосална сила. Това е втората по големина световна икономика с много по-стабилно разпределение на доходите и социална структура, отколкото Китай. Тя разполага с най-големия флот в Източна Азия (какъвто би искал да има и Китай), както и с армия, надминаваща по численост британската (след Втората световна война, японската армия и флот официално се именуват „сили за самоотбрана”). Наистина, Япония не демонстрира особена динамика в икономически и военен план, но динамизмът идва и си отива, а именно основата на националната мощ, по отношение на другите държави, е от значение в дългосрочен план.
В момента, Турция е 17-та в света и най-голямата ислямска икономика. Във военен план пък, това е най-боеспособната държава в региона и, вероятно, най-силната в Европа, ако изключим британските въоръжени сили. Турското влияние се усеща в Кавказ, на Балканите, в Централна Азия и в Арабския свят. В продължение на векове, значителна част от мюсюлманския свят беше обединена именно под властта на тази държава. Последното столетие беше изключение от това. Ако позициите на Русия отслабнат, Турция отново ще се превърне в доминираща сила в региона, включително в Източното Средиземноморие. Турция е призната морска държава, освен това, в исторически план, тя винаги е водила прагматична външна политика.
Полша разполага с 18-та икономика в света, най-мощната сред бившите съветски сателити, и 8-ма по големина в Европа. Тя представлява изключително важен стратегически ресурс за САЩ. В продължаващото съперничество между САЩ и Русия, Полша играе ролята на „разделителна черта” между Русия и Европа и географска база за защита на балтийските държави. Имайки предвид стратегическата необходимост за САЩ да блокират водещите държави от Евразия, както и търканията между Европа и Америка, американско-полските отношения придобиват първостепенно значение. През 2008, САЩ подписаха с Полша споразумение за разполагане на ракети в Балтийско море, в рамките на американската програма за разполагане на т.нар. „противоракетен чадър” в Европа, който трябваше да я защити от държавите, принадлежащи към „оста на злото”. Истината е, че основната цел на разполагането на ПРО не бе противопоставянето на Иран, а утвърждаване статута на Полша като партньор на САЩ, както от американска, така и от руска гледна точка. Това впрочем обяснява и, защо Вашингтон възнамерява да компенсира по подходящ начин отказа си да разположи елементи на ПРО на полска територия, за което съобщи преди време президентът Обама.
За да ни стане ясно, колко е важно за една страна да бъде призната за „стратегически партньор” на свръхдържавата (т.е. на САЩ), нека разгледаме случая с Южна Корея. През 1950, всяко предположение, че един ден тя би могла да се превърне в мощна индустриална държава, би било посрещнато с недоверие. Всъщност, тъкмо това се случи. Подобно на Израел, Южна Корея формира стратегическо партньорство със САЩ, което пък даде тласък на нейната трансформация. А да не забравяме, че през 1950 и Израел, и Южна Корея бяха много по-слаби, отколкото е Полша днес.
И така, Русия не може до безкрайност да се справя с демографските си проблеми. Китай пък следва да признае, че изпитва сериозни вътрешни социални трудности. Тоест, очертава се една нестабилна и раздробена Евразия. По периферията и са разположени три ключови държави – Япония, на Изток, Турция, на Юг, и Полша, на Запад. САЩ ще подкрепят всяка от тях, докато Русия все още продължава да е силна. Но, едва към средата на ХХІ век, американската стратегия за създаване на съюзници и превръщането в такива дори на бившите врагове, ще започна да се реализира с пълна сила и то по геополитическа необходимост.
Две от трите, споменати по-горе страни, са морски държави. Засега, най-влиятелна сред тях е Япония, чиято почти тотална зависимост от вноса на суровини я принуждава да охранява морските маршрути. Турция (макар и в по-малка степен) също има реален интерес от превръщането си в морска държава в Източното Средиземноморие. Тъй като турското влияние в мюсюлманския свят се засилва, Анкара ще развива връзките си с Египет, което обаче може да застраши сегашния статут на Суецкия канал и, по-нататък, на Арабско море. Полша, която е притисната между Германия и Русия, и в много по-голямата степен от Япония и Турция се намира под контрола на САЩ, ще се развива като сухопътна държава.
Сред причините за това е, че от гледна точка на американската стратегия всяка достатъчно силна морска държава представлява заплаха за САЩ. Тази стратегия цели решаването на един важен проблем – този с Русия – но пък създава нов. Би било странно да си представим формирането на японско-турски съюз, но японско-германският съюз от 1939 е бил не по-малко странен. И Турция, и Япония са подложени на мощния американски натиск. И двете са заинтересовани от ерозията на глобалния режим, наложен от САЩ. Рискът от бездействието, по правило, превишава риска от предприемането на някакви действия, което пък, само по себе си, често се оказва причина за война.
Войната изисква усъвършенстване на технологиите. За САЩ, космосът вече предоставя немалко възможности за развитие на американската военна индустрия. Много военни структури в сферата на комуникациите и навигацията отдавна използват космическите технологии. Затова всяка достатъчно мощна държава, отправяща предизвикателство към САЩ, би трябвало да се стреми да унищожи тези американски ресурси. В тази връзка, до средата на ХХІ век, Съединените щати би следвало да създадат система, гарантираща тяхната защита. В случай обаче, че САЩ се окажа глухи, неми и слепи, очертаната хипотетична турско-японска коалиция може да ги принуди да направят някои стратегически отстъпки.
Изходът от евентуалната бъдеща война ще зависи от внезапността, с която би могла да се осъществи атаката, целяща разрушаването на американските космически сили. Ако изброените дотук предположения ви изглеждат невероятни, представете си, как би прозвучало през 1900 описанието на хилядите въздушни атаки, осъществени през Втората световна война. Скокът в технологичното развитие между 1900 и 1945 е много по-голям отколкото този, който очакваме да се случи до 2050, защото тук не се налага да се правят „пробиви”, а само да се развиват вече съществуващите технологии.
Трудно е да си представим, че Америка може да претърпи поражение в подобна война, но е напълно възможно да и се наложи да направи значителни отстъпки. Силата, която САЩ и полският им съюзник, могат да хвърлят срещу Япония и Турция, ще бъде огромна. Затова врагът ще се опита да унищожи американската космическа мощ, без обаче да разполага с възможността да я замени със своя. САЩ обаче ще победят в подобна война, чиито залог ще бъде световната доминация, а цената ще се окаже много по-ниска, в сравнение с кървавите кланета през двете световни войни. В космоса няма милиони войници, чакащи в окопите си, т.е. войната там ще бъде по-хуманна.
Голямата награда е Северна Америка
До средата на ХІХ век, има двама основни претенденти за доминиращо влияние в Северна Америка – Вашингтон и Мексико. След завоюването на Северно Мексико от САЩ, през 40-те години на века, Вашингтон окончателно утвърждава доминиращите си позиции в Северна Америка, докато Мексико остава столица на една слаба и разединена държава. Тази ситуация се запазва в продължение на цели 150 години. Но тя няма да остане същата и през ХХІ век. Днес Мексико е 13-тата по големина световна икономика. Тя е нестабилна, най-вече заради продължаващите нарковойни. Трудно можем да се представим обаче, че тези „войни” ще продължат до края на сегашното столетие. Вероятно, много по-скоро наследниците на сегашните бандити ще се преквалифицират в собственици и мениджъри на съвсем легален бизнес.
Мексико е 100-милионна нация с достатъчно мощна икономика. Ако погледнем картата на граничните територии между САЩ и Мексико, можем да проследим мащабните потоци на финансови средства от търговията с наркотици в южна посока (т.е. към Мексико) и не по-малко мащабните човешки потоци в северна (т.е. към САЩ). Днес в повечето райони на някогашното Северно Мексико, завладяно през ХІХ век от САЩ, отново доминират мексиканците, без значение дали са легални или нелегални имигранти. Политическата и културната граници между двете страни все повече се размиват.
До средата на ХХІ век, САЩ едва ли ще обръщат на този факт сериозно внимание. Те ще имат достатъчно проблеми в други региони на света, а демографската политика на страната ще се основава на привличането на мексиканските имигранти към северните райони. Едва след хипотетичната война в средата на века, за която споменах по-горе, новата реалност ще заяви за себе си с пълна сила. Мексиканците ще се превърнат в просперираща и силна нация, като огромна част от нея ще обитава югозапада на САЩ – т.е. територии, които Мексико открай време смята за свои.
Петстотинте години европейско господство в международната система не гарантираха запазването на европейската доминация. Затова, трудно можем да прогнозираме, кой ще доминира в Северна Америка към края на ХХІ век. Можем да се представим сценарий, при който САЩ ще се разпаднат, докато влиянието на Мексико ще се засили, или пък сценарий, при който Вашингтон ще съхрани превъзходството си. А може би ще се появи съвсем нов играч от „външния свят”.
С течение на времето, глобалното геополитическо разположение на силите отново ще се промени и епохата на Америка ще приключи. Възможно е това да се случи дори по-рано, отколкото предполагаме. То обаче едва ли ще стане факт преди края на ХХІ век. Така поне твърди Джордж Фридмън в последната си книга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар