В наши дни цените на храните не се определят от пазара, а от борсите. Аграрния пазар е манипулиран от големите корпорации които печелят баснословни пари, като спекулативно контролират цените и периодично причиняват кризи при храните.
Храните са новият петрол, а дефицитът на храни е новата норма.
ВЪПРОСЪТ НЕ Е ЗАЩО КОРПОРАЦИИТЕ правят всичко възможно, за да извличат колкото се може повече печалби. Това е естественото поведение на корпорациите. Въпросът е защо изобщо са необходими глобалните пазари? Сегашната криза развенча мита за свободния пазар, при който производството на храни може да бъде съсредоточено в няколко района с най-благоприятен климат, които да подсигуряват с продоволствие останалата част на света. Икономистът Тайлър Коен от Университета „Джордж Мейсън” обясни в The New York Times защо всъщност няма реален глобален пазар на аграрни продукти. А този, който икономистите наричат „международен пазар”, не е свободен и е твърде лошо управляван. Обяснението е просто: защото богатите държави субсидират фермерите си и те могат да манипулират цените. Бедните страни не остават по-назад и фиксират цените на местните зърнени храни или забраняват износа, точно когато цените тръгнат нагоре. Това не позволява на фермерите от развиващите се страни, които произвеждат достатъчно, да изнасят и да печелят на същия този международен пазар.
От друга страна, сегашната криза окончателно доказа, че селското стопанство не е съдба или спасение за най-изостаналите държави с необразовано и неквалифицирано население, както бяхме свикнали да вярваме. А вместо това представлява много доходен и високотехнологичен бизнес.
ЕДНА ОТ НАЙ-ДРАМАТИЧНИТЕ ПРОМЕНИ на световния пазар през последните 30 години е концентрацията на бизнеса с храните в ръцете на няколко американски и европейски гиганта. Преди това производството на храни представляваше относително скромен локален бизнес. Но с индустриализацията и развитието на технологиите все повече храна бе подлагана на преработка и получаваше добавена стойност. Така тя постепенно премина в ръцете на няколко корпорации, които ставаха все по-големи.
Новата индустриализирана система на храните напомня на глобална империя. Фелисити Лоурънс от британския The Guardian прави находчиво сравнение: днес живеем в условията на „хранителен Фордизъм” – поточна линия на храните, хомогенизирани и приготвяни от стандартни компоненти. Много от тези компоненти са произведени от американския излишък на земеделска продукция и се контролират от олигопола компании, известен като „Групата ABCD” – ADM, Bunge, Cargill и (Louis) Dreyfus.
Повечето от тях дори не са известни в Европа.
Но този модел на концентрация, унификация и свръхинтензивно земеделие е истинската причина за проблемите с храните – с много по-голяма тежест от традиционните обяснения с климатичните аномалии, демографския взрив или цената на петрола.
ЧЕТИРИ МУЛТИНАЦИОНАЛНИ КОМПАНИИ ДОМИНИРАТ световния пазар на храни, като контролират между 80% и 90 % от търговията със зърнени храни – соя, пшеница, царевица. Групата ABCD стои зад идеята за пълна либерализация с цел създаване на гигантски глобален пазар на зърнените храни – без никакви търговски бариери. Те стоят и зад инициативата за легализиране на генно-модифицираните храни, което ще им даде възможност да контролират целия процес на търговията със зърно – от производството на семена до смилането на брашното. В това отноошение Cargill работи в тясно сътрудничество с гиганта в генно-модифицираните храни Monsanto.
Cargill е може би най-голямата частна компания в света. За последните две години приходите й са 224 млрд. долара, а печалбата – 2.6 милиарда. Но това е само официалната цифра, защото като частна компания, оперираща от швейцарския данъчен рай Цуг, Cargill не е длъжна да публикува пълна пазарна информация. Компанията не общува с медиите, не дава интервюта. В една от скромните й брошури пише: „Ние сме брашното в хляба, царевицата в макароните, солта в чипса. Ние сме царевицата в тортилята, шоколада в десерта, подсладителя в лимонадата. Ние сме олиото в салатата, телешкото, свинското и пилешкото във вашата вечеря. Ние сме памука във вашата дреха, тъканта на вашия килим, торовете във вашата нива”.
Cargill притежава контролния пакет от най-голямата компания за изкуствени торове Mosaic, а Sun Valley – филиал на Cargill – доставя половината от пилешките продукти за закусвалните на McDonalds и KFC по света, произвежда една трета от царевичния сироп в Европа.
Освен всичко останало, Cargill, ADM и Bunge поддържат стратегически съюзи и съвместни предприятия с доста компании за семена и агро-химическа продукция като Monsanto, Dupont, Syngenta и Limagrain. Последата е френска фирма, която държи половината от глобалния пазар за семена.
Никой не може да каже точните цифри, защото повечето са частни компании и не съобщават данни за пазарния си дял. Но ако ви остане време, може сами да се убедите, като прегледате етикетите на продуктите в кухнята. Всяка сутрин започваме деня си с тях: те наистина са в брашното на хляба, в портокалите на плодовия сок, в захарта на конфитюра, в шоколада на вафлата, в кафето.
ЕДНИ И СЪЩИ СЪСТАВКИ, повечето от които дори непознати допреди 30-40 години, се появяват във всичко – от детски храни до котешки гранули и зеленчукови консерви. Те наистина са навсякъде: соя, рапично семе, палмово масло, царевица, захар, ориз. Как е възможно това?
Благодарение на перверзния модел на съвременното земеделие, при който гигантите в бизнеса с храните Cargill (царевица) и Tyson (пилета и риба) и американските вериги за търговия на дребно Kroger, Albertsons, Safeway и най-вече Wal-Mart налагат изключително ниски изкупни цени на своите доставчици, принуждавайки ги да се примиряват с непоносимо ниски норми на печалба и изтощителна свръхпроизводителност.
Монополите са налице и при другите продукти. Дори при такава безобидна напитка като чая няма изключение: Unilever контролира 90 процента от пазара.
Най-голямата компания в хранителния бизнес е Nestlé с приход за миналата година от 106 млрд. долара и със страховито присъствие на глабалния пазар за кафе и сладкарски изделия. След нея са Kraft Foods (49.2 млрд. долара приходи) и Tyson Foods – един от най-големите играчи на пазара за пилета, свинско и телешко месо (26.7 млрд. долара). Tyson обработва по 4 милиарда килограма пилешко месо годишно – това означава по 1000 пилета в секунда!
Тези гиганти често разполагат с половината от световния пазар. Концентрирането на такава пазарна мощ в толкова малко ръце постепенно измести печалбата от ръцете на производителите към джобовете на монополистите. Според доклад на Oxfam, фермерите в Уганда продават кафето си на 14 цента за килограм на мелничарите, които след това го препродават на износителите за 26 цента, те пък го експортират към големите компании за 45 цента. Докато стигне до многонационалната компания, която го пече и го превръща в нес-кафе, цената е вече $1.64. А след това същото това количество, вече опаковано, се продава в супермаркетите на средна цена от 26.40 долара за килограм – със 7000 процента по-скъпо от цената на фермера. Такава норма на печалба няма дори при наркотиците.
Заключението на Oxfam е, че големите пазарни играчи "извличат максималната печалба от глобалната хранителна верига, а прехвърлят рисковете и разходи към най-слабите участници в системата – най-вече фермерите и работниците на дъното”.
Oxfam като глобална организация за борба с глада за първи път се осмелява публично да намеси мултинационалните компании в дискусията за световната криза. И дори да ги посочи като основна причина за глада и бедността.
Логиката е съвсем проста: макар в света да съществуват 80 000 вида растения, които могат да се използват за храна, човечеството е силно зависимо от три зърнени култури, които осигуряват половината от цялата хранителна енергия и една трета от протеините. Това са пшеница, ориз и царевица. Освен това те са основна храна на 4 млрд. души – тоест за две трети от населението на планетата.
СВЕЖДАЙКИ ХРАНИТЕЛНАТА ДИЕТА до толкова малко продукти, мултинационалните компании могат да контролират целия процес от засяването, прибирането, преработката и реализирането на продукцията. Мащабите в които оперират, им позволяват да бъдат свръхефективни. Търговията със зърнени храни изисква големи капитали, които да се инвестират в строителство и поддържане на силози и складове, в пристанищни и транспортна инфраструтура. Но тази инвестиция се връща почти незабавно. Корпорациите получават от правителствата „експортно финансиране”, за да купуват продукция на високи цени и после да я реализират (относително) евтино на световния пазар.
Вече споменатите четири компании - Cargill, Dreyfus, ADM и Bunge – които контролират 75% от търговията със соя, между 2005 и 2009 са получили над $4.1 млрд. от американската правителство. Междурверемно в ЕС Cargill, Dreyfus и Tate and Lyle са прибрали милиард и половина евро само под формата на експортни субсидии за захар.
Любопитното е, че тези субсидии почти никога не отиват за пресни продукти, а за суровините, които корпорациите контролират – соя, захар и царевично нишесте, които се добавят в храните, за да им се добави стойност по време на преработката. Оказва се, че правителствата в ЕС субсидират глобалните корпорации за да продават на хората продукти с висока масленост и богати на захар, предизвикващи затлъстяване и проблеми със здравето.
ТЕОРИЯТА ТВЪРДИ, ЧЕ КОНКУРЕНЦИЯТА е най-силната страна на капитализма, и когато има две или повече компании, всичко е идеално: пазарът работи и това пришпорва цените надолу.
Алтернативно и много любопитно мнение по въпроса изразява бившият президент на ADM Дуейн Андреас в интервю за списание Mother Jones. „Клиентът е нашият враг", казва той. "Конкурентът е нашият приятел. В света няма дори едно зрънце храна, което да се продава чрез свободния пазар... Единственото място, където има свободен пазар, е в речите на политиците. Онези хора, които не са от Средния Запад, не разбират, че това е всъщност една социалистическа държава".
Причината за сегашната криза до голяма степен се крие в системата за производство на селскостопански продукти, наложена през последните десетилетия: САЩ и ЕС, най-големите производители, сериозно субсидират своите фермери, което им позволява да продават продуктите си на по-ниски цени. А фермерите от развиващите се страни нямат никакъв шанс и постепенно са принудени да се оттеглят от пазара. Днес обаче всички усещат тяхната липса като алтернативни производители.
В същото време три четвърти от развиващите се страни са принудени да играят ролята на нетни вносители на храни, въпреки благоприятните условия сами да ги отглеждат.
Така фермерите в развитите страни са изправени пред идеална ситуация: високи цени и високи субсидии. Какъв интерес биха имали да си развалят рая и да променят статуквото? Нали потребителите плащат двойно: веднъж под формата на данъци за субсидии и втори път – чрез по-високите цени на касата в супермаркета.
НАШУМЕЛИЯТ "СПЕЦИАЛИСТ ПО ВСИЧКО" Джаред Даймънд има една провокативна теория, според която земеделието е най-голямата грешка на цивилизацията. В основни линии той смята, че когато хората се ориентирали от лова към земеделието, това е увеличило работата, намалило е храната и е докарало болестите. Но Даймънд пропуска да спомене, че без земеделието не бихме имали Великата китайска стена, Сикстинската капела или компютъра. Без уседналия начин на живот това нямаше да е възможно и хората и до днес щяха да скитат из пущинаците в преследване на прехраната си. Грешката не е в земеделието по принцип, а в модела на индустриализирано интензивно земеделие, наложен от компании като "групата ABCD". Вероятно много от вас ще се шокират, но баща на модерното земеделие не е изобретателят Джетро Тъл с неговата редосеялка, а Хенри Форд с неговата мания за соев преврат. Може би знаете, че не Форд е изобретил „поточната линия”, а месарите в големите чикагски кланици. Старият Хенри просто послушал съвета на своя служител Уилям Клан да въведат технологията и в автомобилното дело.
Така че може и да не е съвсем коректно Форд да бъде наричан „бащата на капитализма”. Но със сигурност той е сред бащите на модерната хранителна индустрия, отворил за света пътя на… соята. Форд създал първата „Соева кола”; той носел с гордост и първия и единствен костюм от соев текстил „азлон”, който струвал $40 000. В крайна сметка не успял да ги наложи в автомобилната индустрия и модата. Но пък покорил хранителната индустрия. В супермаркетите днес 60% от храните съдържат соя, да не говорим, че благодарение на нея отглеждаме добитъка си. Соята съществува под най-различни наименования: соев протеин, хидролизиран растителен протеин (HVP), соев текстурат, тирозин, лецитин.
Фактически тъкмо соята бе големият победител във Втората световна война – оттогава датира нейният триумфален поход по света. Някога тя бе част от "плана Маршал". Днес е основно перо в субсидиите на американското правителство.
НО ИМА И ДРУГ ПРОБЛЕМ, ОСВЕН ЦЕНИТЕ. Изчезват истинските вкусни продукти. Холандия отдавна измести България като най-големия производител на домати в Европа. Но холандските домати никога няма да имат вкуса на българските. Ако прелетите над ниската земя, ще разберете веднага защо: от илюминатора на самолета много добре се вижда как страната е осеяна с мистериозни светещи правоъгълници – огромни парници, произвеждащи домати за износ. Там зеленчукът се отглежда чрез хидропоника. Тоест, без изобщо да се докосне до онова, което му придава вкус – почвата.
Същото може да се каже и за много други земеделски култури. През последните четири десетилетия например близо 90% от познатите сортове пшеница са изчезнали. При кравите всяка седмица изчезва по една порода. За последните 15 години по този начин са били загубени завинаги между 300 и 6000 животински породи.
Във филма „Перфектна буря” капитан Били Тайн (Джордж Клуни) пита моряка Майк Моран (Джон О’Райли) как се справя. „Никак. Смърдя…на риба. „Може би имаш нужда от дезодорант” – казва Клуни. А Майк му отговаря: „Може би имам нужда от ново лице”.
От това има нужда и хранителната индустрия: от едно земеделие с ново, по-човешко лице.
* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE, брой 6/2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар