Крилатата фраза на Р. Киплинг "Западът е Запад, Изтокът е Изток и те не могат да се обединят" се превръща в наше време от поетически афоризъм в самодоказваща се хипотеза.
Настъплението на комуникационните технологии и краят на студената война превърнаха света в стадо от държави със свойствените му закони и етика. Безалтернативен водач на стадото станаха САЩ като единствен център на военната и политическа мощ.
През ХХ век към световно господство се устремиха немци, японци, руснаци и резултатът е добре известен. Днес за реални конкуренти на САЩ в борбата за първенство се считат ЕС, Япония, Китай и Русия. Силата на съперниците по съвкупното съотношение на такива показатели като БВП и темповете на неговия растеж, науката и технологиите, оръжейната мощ по експертни оценки се подрежда в следната последователност:
САЩ : ЕС : Япония : Китай : Русия = 3 : 1,80 : 0,85 : 0,65 : 0,65
Разбира се, антагонизмът между членовете на стадото - страните не изчезва, но разумът и противоречията се поддържат в безопасни рамки. Споровете продължават, но до крайно унищожение не се стига, въпреки че непокорните като Ирак са жестоко наказвани от водача.
Борбата за лидерство или за разделяне на стадото в разцвета на постмодерността се усилва чрез формирането на конгломерати за противопоставяне на най-силния - Русия, Китай, Индия.
Отчетливо се чувства полъхът на новата парадигма, в която понятията антагонизъм и лидерство се трансформират в нови измерения на виртуалното пространство. Стадото е обременено с товара на икономически, технологически, екологически и други глобални проблеми, нерешими в рамките на модерността. В условията на новата парадигма тези проблеми търсят решение чрез страха, който дава импулси на разума.
Международната икономическа система е продукт на политиката на водача.
Тя бе безпрепятствено овладяна от САЩ на много ниска цена след като великите европейски сили разрушиха предишната финансова система през Втората световна война. Икономиката на САЩ максимално експлоатира долара като световна резервна валута. Без опасения за главоломния търговски дефицит американците внасят неограничени количества суровини, енергия и потребителски стоки - 25% от световния експорт, за което изразходват около 800 млрд. дол. годишно. Такова поведение може да си позволи само водачът, всяка друга страна скоропостижно би банкрутирала.
Какво представлява другият феномен на ХХ век - европейската интеграционна общност, сега ЕС?
Клуб по интереси, сборище на разнородни партньори или ценностно обединение? Набор от икономически и институционални договорености или нова единна нация в процес на създаване според предположението на Чърчил? Ако е клуб, то следва да бъде открит за всеки, който приема правилата. В такъв случай не е допустимо отлагането на приема на Турция и останалите желаещи балкански страни след Румъния и България. Ако е второто, то явно съществува религиозна, културна и историческа граница за приемането на нови членове, т.е. в ЕС е достигнат пределът на разширяването.
ЕС работи незадоволително дори като клуб. Отказът на Франция и Холандия да подкрепят европейската конституция свидетелства за провала на демокрацията и загубата на връзката на елита на ЕС с населението. Този провал е трудно да се компенсира дори с помощта на институционалните иновации. Политическите институции придобиват легитимност благодарение на самоидентификацията на гражданите като членове на единна нация. Но лидерите на ЕС се боят да апелират към европейския национализъм, за да не пуснат на свобода демоните от близкото минало. Всъщност ЕС е разпнат между два свята - умиращия и неспособния да се роди. Не може нито да се върнат пълномощията на националните правителства, нито да се осъществи напредък към създаването на единно европейско правителство. Често отношенията в ЕС се описват като "засилено сътрудничество" между групи страни по конкретни въпроси, като се предполага, че авангардът в лицето на Германия и Франция трябва да гарантира лидерството. Всичко това противоречи на формулата за единогласно приемане на решения и по същество води до дезинтеграция на съюза. Към това следва да се прибави икономическата стагнация на общността през последните 15 години.
Западът и особено САЩ нямат намерение да се разделят със своята хегемония в света, но в рамките на действащата парадигма дори в началото на постмодерността това става невъзможно.
Западът умира физически - ако бялото население на развитите страни преди 100 години съставляваше 32% от населението на планетата, то сега то е само 16%. След 100 години то може да падне до 2-3%. Очаква се, че още през 50-те години на ХХІ век латино и афроамериканците ще станат демографско мнозинство в САЩ.
Втората половина на ХХ век се характеризира с криза на целия дискурс на модерността. Интернационализацията, глобализацията и интеграцията на икономиката и другите институции на обществото са ответната реакция на пазарните сили срещу настъпващата криза под формата на различни проекти и структури на постмодерността. Тези образования носят понякога химеричен характер като "новата икономика" и "новата политика" на САЩ. С отчет на глобализацията се разработват нови модели на националната модернизация: в Европа - социалният либерализъм, в новите индустриални страни на Азия - либералния социализъм.
Прогнозите на Римския клуб предполагат адаптация на световната общност към глобализацията чрез развитие на основата на високи нравствени норми, самоограничаване и алтруизъм. В повечето случаи те се оказват погрешни. Светът се адаптира към глобализацията на принципите на социалдарвинизма. Процесите на глобализация се развиват защото носят печалба. И колкото е по-висока печалбата, толкова по-интензивни са тези процеси. Движенията на антиглобалистите отразяват недоволството от разпределението на печалбата и липсата на прозрачност в този процес.
Постмодерността не отслаби кризата на модерността, а по-скоро я изостри и внесе в нейното развитие глобални елементи. Един от тях е информационното клониране. Главен инструмент на процеса на глобализация са информационните технологии. Масовото им навлизане в деловата сфера, в разработката на бизнесстратегии и тяхната стандартизация постепенно започна да формира еднотипни подходи и действия на вземащите решения - започна информационно клониране на човешкото поведение. Възникна верижна реакция на борсите, водеща до загуба на устойчивост на финансовите пазари. С информационното клониране е свързана и вълната от финансови катастрофи, преминала в края на ХХ век из развиващите се страни от Аржентина до Индонезия. МВФ предложи унифициран бизнесплан за чуждите инвестиции в тези страни. Верижната реакция на бягство на капитали разтърси курсовете на местните валути и предизвика финансов крах с всички произтичащи от него последствия. Преодоляването на информационното клониране става почти невъзможно - индивидуализацията на адекватните за даден проект програми в рамките на съществуващите технологии е непосилно и неимоверно капиталоемко, а без нея финансовите катастрофи ще продължат.
Развитието на световната икономика и политика през целия ХХ век премина в рамките на противопоставянето на два глобални проекта - на финансовия капитализъм и на йерархичния колективизъм. С прекратяването на противоборството на двете социално-икономически системи глобализацията се превърна в доминираща тенденция на цивилизационното развитие.
При оценката на възможните алтернативи и проекти за ХХІ век е необходимо да се уточни за каква глобализация става дума.
Една е гледната точка, когато тя се разглежда като израз и реализация на определена геополитическа стратегия, целенасочено използваща тази обективна потребност в интересите на технологичния авангард или на "златния милиард". Друга, ако се анализира като обективен процес и потребност на човешкото общество от обединяване и съхраняване на неговата историческа цялост.
В първия случай неминуемо ще стигнем до цивилизационното противопоставяне, не толкова на богатството и бедността, колкото на либералните и традиционни ценности - индивидуализма на колективизма, неравенството на равенството, иновативността на консерватизма.
Погледнато в този аспект се очертават три възможни сценария.
Първият и най-малко вероятен - на синтез на западните и незападни социални модели от типа на този, който осъществяват варварите в периода на разпадането на Римската империя, дълъг и мъчителен и абсолютно неприемлив за най-развитите страни.
Вторият, също малко вероятен - на затваряне, самоизолация на Запада, посвещаващ се на решаване на собствените си проблеми, не толкова като автархия, колкото като една по-сдържана и прикрита асимилация на другите култури и традиции.
И третият, адекватен на съвременното разположение на силите и осигуряващ съхраняване на достиженията и ценностите на западната цивилизация, представляващ политика и практика на постепенна обмяна на суверенитета за икономическо благополучие, която с времето ще застави страните от Третия свят чрез постепенния отказ от национална независимост да влязат в единния алианс на развитите страни.
Привържениците на този сценарий се позовават на практиката на разширяване на ЕС, НАТО и съвременната коалиция за борба с международния тероризъм. При такъв поглед към ситуацията проблемът за избора не съществува, а всичко се свежда до това, каква политика ще провежда Западът, опирайки се на своето икономическо и политическо могъщество.
Разгледано от общоцивилизационна гледна точка, бъдещето на глобализацията се представя в друга светлина. Като вероятни се очертават три глобални проекта:
1. Проект за модернизация на световния универсум. Построяване на глобалното общество на принципите на демокрацията и либералните ценности - пазарна икономика, права на човека и т.н., нов подем на световната наука и култура, внедряване достиженията на индустриализма, включвайки новите технологии, информационните комуникации, социални институции и механизми на регулиране на междудържавните и международни отношения. Изразяващ преди всичко позицията на индустриалните магнати и политическия елит, този проект има една фундаментална слабост - няма адекватни отговори на предизвикателствата на времето. Това се потвърждава от реакциите на екологическите движения и експертите по сигурността, но не намалява неговата осъществимост, доколкото досегашният процес на глобализация се разгръща по сценария на доминиране на развитите страни над останалия свят.
2. Проектът за постмодернизация предполага появяването на някакъв наднационален универсум, социално и културно еднородно пространство, обединяващо на чисто прагматична основа светските и посттрадиционни култури от различни части на планетата. В социокултурен план това е своеобразен колаж на ценности, еклектична смес на Изтока и Запада, на Севера и Юга, представян за глобален синтез. Този проект е реален дотолкова, доколкото съществува и се реализира на практика феноменът на "транснационалния Космос" като икономическа, технологическа и информационна глобална общност. Някои го обознаават като Пакс Економикана, други като Пакс Култура, мега или метаобщество. Засега това е само цивилизационно послание, но то се потвърждава от конкретни икономически и социокултурни процеси и има могъщи покровители в лицето на космополитно ориентирания предприемачески, финансов и интелектуален елит. Бидейки по същество проект на принуда към глобализъм, той не разчита на масова поддръжка, но е реално осъществим при определена ситуация и благоприятна среда. Безспорно уязвим пункт в него е опитът да се постигне световно единство за сметка на ограничаване и обедняване на многообразието, преди всичко чрез остракизъм на източните културни и религиозни традиции, не устройващи възникващия космополитен интернационал.
3. Проект на хуманния глобализъм, ориентиран към формиране на полицентрична и многолика общност от нации, етноси и култури, обединяващи се на основата на общочовешки ценности както на технизираното, така и на традиционното общество. Проектът се базира на идеята за диалог на културите и цивилизациите, противопоставяща се на очакванията за неизбежен сблъсък помежду им. Той е естествено продължение на реално протичащия процес на интернационализация на икономическите, общественополитически и социокултурни дейности, при който установяването на паникономиката е съпътствано от формирането на нов етос и световен ред. По този начин се елиминират двете крайности, заплашващи процеса на глобализация - свръхтехнологизираната модернизация и неоархаизацията като опит за реставрация на миналото в съвременен вариант. Така хуманизмът, значително опорочен и дискредитиран от прагматичния дух на меркантилизма, отново придобива истинския си смисъл на човешко измерение на ценностите на живота и творческите усилия на личността.
Подобно виждане на процеса на глобализация изглежда по-реалистично, продуктивно и конструктивно от модернизационната и постмодернизационна версия на възможния ход на събитията. Ако първата залага на технократския модернизъм на новата извивка по спиралата на научнотехническия прогрес, свързана с информационния бум, а втората на внедряването на нормативни модели, възлагащи надежди на по-справедливо разпределение на ресурсите в световен мащаб, то хуманитарният подход изхожда от синергийното нелинейно виждане на пътищата за решаване на общоцивилизационните проблеми. Именно в този случай е възможен действително хуманен преход от техногенния модел на развитие, в който човекът е противопоставен на природата, а машинният свят - на естествения, към коеволюционен модел на тяхното съществуване и взаимодействие, позволяващ постепенно да се преодолее това противопоставяне. Може би се намираме на прага на взрив на нова духовност. Несъмнена е изострящата се потребност от кардинална промяна на самия модел на модернизационно поведение на световната общност - да се научи да мисли за бъдещето, като не предава на забвение миналото, да гледа земното битие без да изпуска звездите в небето, преследвайки локалните изгоди, да не се натъква на глобални загуби.
По всяка вероятност завършва социалният и започва преходът към следващ стадий на световноисторическия процес, в който трите клонки на човешката еволюция - природната, социалната и технологическата отново се срещат и интегрират. Социалната губи своята абсолютна власт за сметка на засилването на биологическата и дейностната, които съединявайки се стават равностойни движещи фактори на глобализирането на човешкия свят.
За обществото на нетократите и мрежовия тоталитаризъм
Управлението на мрежовото общество и генерирането на информационно творчество в него изисква специална квалификация. С други думи, човекът като представител на цивилизацията безспорно властва над мрежата, но това не означава, че тя се подчинява на всеки произволен потребител. Т.е. делението на ползователи и системни регулатори, съществуващо днес, ще продължава да се задълбочава. Практически 90% от лицата, опериращи в мрежата, не могат да я контролират и в най-малка степен. Други 9,5% могат ограничено да й въздействат, предполагайки, че имат пълен контрол над нея. В действителност техните комуникации с мрежата носят чисто външен характер. Те не оказват въздействие върху дефилиращите виртуални личности и тяхната информираност за действителното състояние на мрежата е недостатъчна. Накрая само 0,5% от програмистите-системщици имат достатъчно пълна информация за мрежата, могат да определят цялостната й дейност и да управляват мрежовия Голем. Очевидно е, че на практика само тази група ще може да се разпорежда с информацията, съдържаща се и произвеждана в мрежата. Това означава, че в техните ръце се съсредоточава цялата информационна власт, а впоследствие и основният икономически потенциал на обществото.
Интересното е, че концентрацията на властта в ръцете на толкова ограничен социален слой се извършва съвършено незабелязано както за самите тях, така и за огромната маса потребители. Това е свързано с извършващото се разделение на програмисти и ползователи в информационното пространство. Като групи те съществуват в съвършено различни светове и имат малко допирни точки. Така че въпросът за разделение на властите не стои между тях.
Процесите на информационното клониране създадоха условия за възникване на нов възможен модел на глобално управление, основан на господството на владетелите на информационните мрежи - нетократите. Подобна реалност не е въпрос на далечна перспектива, а отделни нейни аспекти се проявяват още днес. Нетокрацията е отрицание на капитализма дори в съвременния му твърде цивилизован вид. Разбира се, това не е отрицание по революционните сценарии на ХІХ-ХХ век, а органична фаза на развитието на западното общество, престъпило постиндустриалния праг и озовало се в реалиите на съвършено различната информационна епоха.
Очевидна е изключителната роля, определена за управляващите информационните мрежи, които подобно на нервна система пронизват целия организъм на постиндустриалната цивилизация. Амбивалентната природа на информацията, явяваща се едновременно и стока и еквивалент на нейния обмен, обезценява другия еквивалент, изпълняващ въпросната функция през цялата досегашна история на човечеството - парите.
Това създава определени основания за констатацията на края на капитализма, когато свръхпроизводството на информация, очевидно за бродещите из пространството на глобалната паяжина, пренася функцията на регулатор на търсенето и предлагането от финансите - демократичен по своему феномен предвид неговата отчужденост от субективните качества и характеристики към личностните особености на нетократите, способни да отсейват от байтовете на виртуалния потоп ефективната действена информация. На тази база се поражда културата на атенционализма (от англ. attention - внимание). Според това понятие вниманието в мрежата е по-дефицитен ресурс от парите, тъй като те са негов резултат, но обратното не е възможно. Оттук вниманието може да се формулира като "единствената твърда валута на виртуалния свят".
Тези понятия образуват технологическата верига на придобиването на нетократичната власт.
Вниманието води до адекватно разбиране, което на свой ред осигурява привилегировано потребление, отбелязващо принадлежността към нетократичния елит. Но това потребление не се обременява с някаква допълнителна знакова натовареност. Изключителната жизнена стилистика капитализира сама себе си. Нетократът като носител на истинска информация е уникален именно в пространството на изгражданите многопосочни вериги от връзки и комуникации. Атенционализмът поражда сложна система на бартер. Връзките се придобиват не заради парите, а заради възможността да придобиеш други връзки, еквивалентни или дори по-стойностни. Всичко зависи от способностите на самия нетократ. Той може да остане сред тълпата на себеподобни или споделяйки притежаваната информация да предизвика вниманието към нея и нейния носител и така да се издигне на по-високо равнище на комуникация. Задържането на информация в информационното общество е толкова абсурдно колкото трупането на пари в касичка при капитализма. Изключителността въобще не означава затвореност - няма смисъл да се крие от непосветените това, което те не са в състояние да използват поради своята ограниченост и некомпетентност.
Независимо от това, че капитализмът и информационното общество представляват само различни версии на културата на потребление, между тях лежи непреодолима пропаст.
Властта на нетокрацията зависи не само от направлението на финансовите потоци или от степента на държавно регулиране, а от креативността.
Парите в условията на атенционализма заемат подчинено положение, а скиптърът на властта се оказва в ръцете на тези, които притежават вниманието, а оттам и разбирането.
Смъртта на капитализма идва от това, че капиталът е принуден да печели внимание, а не обратно. Съвременната политика губи субектност, остава декорация в драматургията на средствата за масова информация.
Нетокрацията не е просто бъдещият управляващ елит, но популация от действително нови хора с особен светоглед. Тя възниква в постмодернистката система от координати, в която се неутрализира християнският проект за спасението и главно действащо лице в историята или по-скоро постисторията се оказва виртуалният субект. Неговата идентичност се реализира в много паралелни личности. Цялостната личност някога възприемана като идеал сега става ненужна поради своята неспособност за мобилно преформатиране в съответствие с преходния модел на реалността. Обществото на подобни виртуални субекти или по-точно казано хора на мрежата може да бъде окачествено като "плурархия". Плурархическата популация има своя система от ценности - "нетикет", предназначен да осигурява непрекъснато функциониране на мрежата. Опирайки се на нетикета, нетократите изпълняват ролята на настойници, управляващи не чрез преки действия, а следвайки тенденции. Нетократичната власт не е власт на налагане на решения, доколкото в плурархически условия хората сами вземат решения. Тя е контрол над разбирането за това, какви ще бъдат последствията от алтернативни решения. Етичните норми в режима на нетокрацията се превръщат в дял на естетиката, във въпрос на стил. Моралът винаги се оказва на страната на този, който за дадения момент е "в час" или "вътре в темата". При това паралелно с утвърждаването на нетикета в качеството на кодекс на плурархическото общество започва да действа и неговата девалвация. В обстановка на тотално нивелиране по шаблоните на нетикета се усилва интереса и вниманието към нетрадиционните стилове на поведение. И отново нетократите ще трябва да въвеждат нов език на разбиране и описание на новата конюнктура, за да създадат за нея новата версия на нетикета. В дадената парадигма няма място за идеология на прогреса. Тук въобще отсъства каквото и да е целеполагане освен постоянното плъзгане в мрежовото пространство. Оттук и релативизмът се установява като единствен светогледен интегратор на нетократичната класа.
Позовавайки се на класови аналогии, като антипод на нетокрацията се явява консумтариатът. Етимологията на на тази дума, производна от английския глагол consume - потребявам, нагледно обозначава и нейната семантика.
Консумтариатът е общност от потребители. Ако нетокрацията контролира собствените си стремежи и мотивации, то консумтариатът просто не е способен за това. Възползвайки се от тази неспособност, нетокрацията го манипулира, като му налага определени стереотипи на потребителска култура.
Смисловият и мотивационен разрив между двете "класи" е непреодолим. По същество те пребивават в съвършено различни измерения. За разлика от нетокрацията, консумтариатът остава в капитализма със запазване на приоритета на паричния еквивалент на ценностите и неограниченото потребление. Ексклузивното привилегировано потребление се отделя като изключително нетократичен прерогатив, недостъпен както за старата буржоазна класа, така и за подконтролния консумтариат.
Представеният модел на нетократично бъдеще показва някои тоталитарни характеристики, основавайки се на своеобразна кастовост с приетата априори непълноценност на цели обществени слоеве.
Според неговите защитници информационното общество отрича равенството. Съществува безжалостна структура на мрежовата власт, която не се поддава на локализация, а механизмите на реализацията й са завоалирани. Властовите позиции се крепят изключително на невероятната способност за приспособяване и преуспяване в условията на екосистема, породена от информационните технологии. Новата низша класа от своя страна не притежава предишната човечност и способност за възпроизводство и не предизвиква спонтанната жажда за социална справедливост, присъща на пролетариата от капиталистическата ера.
Консумтариатът е низша класа поради недостатъчен социален интелект, чийто норми се установяват от информационното общество.
Установяващият се по този път нов световен ред се отличава с твърде своеобразен "хуманизъм" поради изключителната мобилност на социалната система, в която винаги ще се намира място за алтернативна мрежа стига да е достатъчно привлекателна за пазара. Съпротивата на консумтариата в него е безперспективна вследствие неговата креативна неспособност и приобщаването на неговите по-ярки индивидуалности в състава на нетократичния елит. Формите на такава съпротива няма да се отличават с оригиналност и ще варират в диапазона от контракултурен нихилизъм до сектантски движения с апокалиптичен отенък. Определена перспектива за борбата на консумтариата може да възникне само ако получат подкрепа от ренегати на нетокрацията, отхвърлени от средите на притежателите на мрежовите ресурси поради нарушение на нетикета. Друга възможност е ако рано или късно сериозно противопоставяне раздели и самата нетокрация на противоборстващи групировки, но и тогава съществува слаба вероятност за консумтариата да заеме мястото на своите управляващи. Конфликти от подобен род само ще обновят класата на нетократите и ще я направят по-адекватна на предизвикателствата на съвремието.
Описаният модел може на пръв поглед да изглежда поредното издание на съществуващия спор за конкуренцията между мрежовите и йерархични принципи на социално конструиране. Но в дадения случай противопоставянето на тези принципи е лишено от основания.
Привържениците на нетокрацията говорят за "мрежови пирамиди", където представителите на консумтариата влизат в най-нискостойностните мрежи, запълнени с информационна смет, докато нетократите формират мрежи на най-високо равнище, в които се концентрират власт и влияние. В мрежовите пирамиди властта е трудно локализуема и поради това почти неуязвима и ефективна.
Нетократичният режим не съдържа и най-малък намек за конспирология, той е пределно рационален и разконцентриран. В него отсъства и всякаква езотерична кодировка.
Йерархичният хегемонизъм в класовата пирамида на новата парадигма се определя от отношението към знанието - таланта и умението да се манипулира с мрежовата информация. Тук отношенията на вещна собственост отстъпват на заден план. За разлика от статичната пирамида на модерността йерархичната пирамида на новия глобален проект е динамична и има множество измерения в реалното и виртуално пространство. Нейните етажи са заети от глобални мрежи с различна значимост и уникалност в съответствие с количеството привлечено внимание. Такава пирамида се самоорганизира на основата на потенциала на социалния и интелектуален капитал в различните измерения.
Членството в мрежите от съответния ранг се определя от креативността и способността на индивида да произвежда информационна добавена стойност - знание. Добавената стойност с ниско информационно съдържание се създава в мрежите от низш ранг. Нейното производство е технологически неограничено и се регулира само от търсенето и предлагането, планирани с мотивационни методи от мрежите от висш ранг - щаба на обществото.
Първичното ядро на новия хегемон - нетокрацията се формира от интелектуалния елит на средната класа, преминал през ситото на мрежовото внимание. Днес в САЩ около 45 млн. души използват в качеството на средство за производство само своя интелект, обединяващ потенциала си с възможностите на персоналния компютър. Какви са те - елит или следвайки формулировката на Маркс нови пролетарии, които няма какво да губят освен своите мрежи? Фактически формирането на нетокрацията се извършва по генетичен признак - необходимите й качества, особено вниманието са генетично предопределени и се явяват твърде рядък ресурс, в незначителна степен зависим от външната среда. В бъдещето не е изключен съответният генетичен отбор още в детска възраст в съчетание с евгениката - изкуствено отглеждане на свръхнадарени индивиди, което да доведе до възникване на инструменталната генокрация.
Йерархична структура на новия глобален проект
Мрежи на нетокрацията
|
Мрежи на буржоазията и консумтариата
|
Мрежи на
¾ от света
|
Самоорганизацията на мрежовата нетократична парадигма е времето на идващите на власт нови управляващи смисъла и формиращи кодовете на социалното битие. Благодарение на контрола на мрежи от най-висок ранг нетокрацията, състояща се от елита на комуникационни мениджъри на върхово ниво, учени и предприемачи в сферата на високите технологии, акумулира добре структурирано информационно богатство, осигуряващо на тази класа господство в обществото и ексклузивно потребление на всички видове реурси. В съответствие с качествено различните от традиционните ценности най-висшето благо е интелектуалното участие в мрежите, определящи равнището и качеството на социалното битие.
В мрежите от низш ранг, създавани още в периода на постмодерността, буржоазията и консумтариата осигуряват масовото производство и потреблението на ресурси с малка информационна добавена стойност. В тези мрежи се възпроизвеждат квазикапиталистически отношения на собственост, които се основават на масовото потребление като основна сфера на дейността на съответните мрежови класи.
Управлението на мрежите от низш ранг и конструирането на отношенията в тях се осъществява от контролен съвет на висшите мрежи.
Той извършва отбора и кооптирането на кандидати в нетокрацията, лишавайки низшите мрежи от най-ценния човешки и интелектуален капитал.
Това коренно променя цялата социална среда на обществото от новата парадигма. Неговото неравенство има естествена генетична природа, осигуряваща социална непристъпност на нетокрацията макар вратите за никого официално да не са закрити.
Новият глобален проект отменя много противоречия на парадигмата на модерността. Съотношението богатство-справедливост губи смисъл. Актуално става единствено естественото генетично неравенство, което и определя социалната йерархия на обществото. Такова неравенство в известен смисъл е подобно на активните и позитивни действия на свръхчовека на Ницше. Възможността да конструира актове на съзидание и жаждата за власт правят такъв индивид абориген в мрежите от висш ранг. В тях действа само конкуренцията на интелектуалния и социален капитал, но главните конкуренти са обединени от обща идея. Такава конкуренция не изисква абсолютно окончателно решение на съществуващ проблем, а поставя множество нови въпроси, генериращи следващи различни варианти на решенията.
Самоорганизацията на глобалните мрежи се извършва по интернационален принцип. По подобен начин се организира и нетокрацията. Тази тенденция е предназначена да замени международните конфликти на етатизма. Въпросите за единната мярка на стойността, финансовите пазари, безмислените разходи за свръхпотребление и война могат да бъдат лесно отменени от конструктивни решения в мрежите от висшия ранг. Докато ХХ век протече по предсказанията на Ницше в кървава схватка на основата на етатистки национален суперегоизъм, то ХХІ век започна да осъществява прогнозата на Маркс по новата парадигма с тази разлика, че на смяна на хегемонията на буржоазията идва не пролетариатът, а нетокрацията.
Интернационализацията на мрежите предлага някакви решения и на демографските и етнически проблеми.
Мрежите от най-висш ранг по всяка вероятност ще бъдат овладяни от представители на най-развитите страни, решавайки по този начин за дълги години проблема за хегемонията на Запада.
В същото време такава интернационализация крие опасността от ефекта на Вавилонската кула - загубата на многообразието като източник на развитие. С подобно явление се сблъскват САЩ в лицето на т.н. "предграден комунизъм". В предградията на американските градове всеки живее като останалите с напълно задоволени еднакви потребности, еднакви мисли и еднакво щастлив. В качеството на праобщност на новата парадигма могат да бъдат разглеждани мрежовите общности, обединени по модела на американската демокрация - в низшите мрежи с пълна свобода, но всички решения се вземат от висшите на нетокрацията, които са закрити за тълпата.
Основните социални противоречия в новия глобален проект се развиват в две измерения. В една четвърт от света това е противоречието на нетокрацията и на управляващата класа от отмиращата парадигма на модерността. В другото измерение е противоречието на трите четвърти от света на другата избрана четвърт. Времето на смяната на парадигмата е инкубационната пауза в очакване на големите научно-технологически пробиви в области като термоядрената енергетика, биоелектрониката и биоинженерията, развитието на виртуални мрежови личности. Тези пробиви са вече назрели и се превръщат в острието на императива на целия дискурс на новата парадигма.
Представеният глобален проект е само ескиз, чийто алгоритъм на осъществяване е достатъчно вероятен. Но започващата история на постмодерността е капризна дама и може да ни предложи нова непредсказуема извивка на спиралата по времевата ос от рода на реформация на исляма. Приемането на един абсолютен окончателен алгоритъм на бъдещето би довело човечеството до духовна смърт. Неслучайно Данте помества предсказателите на бъдещето в един от най-страшните кръгове на ада.
(Доц. д-р Васил Сивов е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград)
Няма коментари:
Публикуване на коментар