Идеологическата основа на либералния фашизъм

След 1989 година, вече освободени (някои повече, други по-малко) от оковите на комунизма, имахме великолепната възможност, заредени с непознат за западняците исторически опит, да предусетим, да предвидим и предупредим света за надвисналата над него нова форма на диктатура. Диктатура много по-страшна и смъртоносна от комунизма, нацизма и фашизма, взети заедно. Защото онези бяха ясни, срещу тях се знаеше каква борба трябва да се води. 

Докато тази, новата, надянала маската на «демокрация», пропълзява отначало в умовете и съзнанията на хората, изглажда ги, вкарва в тях отровните ларви на красиви, но смъртоносни идеи, а после вцепенява духа им, превръща ги в елементарни консуматори – тоест, започва да изсмуква жизнените им сокове и така да разстила отровните си пипала по цялата планета, установявайки глобална власт.

Проспахме възможността да предупредим човечеството за тази опасност – макар че, поради опита си от комунизма, би трябвало по-лесно да разпознаваме диктатурите, независимо от маските, които си слагат. 

Нима комунизмът не си слагаше маски: «интернационализъм», «развит социализъм», «най-хуманно общество», «премахване на експлоатацията», «равенство за всички» и пр.?

Пропиляхме тази възможност.

Замаяни от умело внушаваната ни илюзия за свобода, повярвахме на такава опашата лъжа, че и досега в постреволюционния си махмурлук все още мнозина не могат да осъзнаят как от комунистическия трън се насадихме с пълна сила в демократичния глог.

А въпросната опашата лъжа е изречена (или повторена, няма значение) от Чърчил: че демокрацията (или онова, което се разбира поднеясния и размит термин «демокрация») била най-добрата форма на управление.

Всъщност Чърчил казва не точно това, а нещо подобно на 11 ноември 1947 година в реч пред Палатата на общините:

Indeed, it has been said that democracy is the worst form of government except all tthose other forms that been tried from time to time.

(Демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички други форми, които създават от време на време.)

Както виждаме, старият хитрец така го е усукал, че да излезе прав във всички случаи и евентуално да заяви някой ден, че не е бил разбран съвсем точно.

Защото фразата наистина е просто неразбираема.

Първо: както виждаме, тя обхваща не «всички други форми» на управление, а само онези «всички други форми», които някои неназовани персони си били създавали «от време на време». И естествено, веднага следват логически въпроси, на които защитниците на онова, което се нарича «демокрация», просто нямат отговор. Или поне до ден-днешен не са дали отговор, което пак означава, че нямат – нали все пак за повече от 60 години трябваше да са го намерили... 

Ето само някои от логичните въпроси.

Кой «създава» въпросните форми на управление?

Какво значи «от време на време»? През 3-4 века? Или през 30-40? Или през 2-3 седмици?

А какво да мислим за появилите се естествено форми на управление, например монархията?

Ако някой разполага със сведения, че някой някога е седнал и «създал», тоест измислил монархията, или олигархията, или едноличната диктатура –  нека бъде така добър да сподели тази информация!

Защото например монархията, както и абсолютно всички други форми на управление, не се измислят, а се появяват и развиват в резултат от хода на естествените исторически процеси. Така, че ако приемем за напълно вярна прочутата фраза на Чърчил, то трябва да приемем и елементарната истина, че той всъщност е казал: 

ДЕМОКРАЦИЯТА Е НАЙ-ЛОШАТА ФОРМА НА УПРАВЛЕНИЕ. Просто защото втората половина на фразата визира несъществуващи досега, несъздадени до момента, тоест измислени, форми на управление – а от съществуващите, сиреч от неизмислените и реални, действителни форми, тя е най-лошата.

Впрочем, Чърчил не е самотен в тази си витиевато-презрителна оценка за демокрацията. Доста преди него друго европейско «светило», сочено като идейния баща на съвременна демократична Европа (и чийто писания служат като оправдание за масовите убийства във Франция през 1789-1794 гг., наричани високопарно «революция» и отнесли 5 милиона човешки живота), пише следното: 

«“Ако вземем термина в неговото буквално значение, истинска демокрация никога не е имало и никога няма да има.”

Виж ти: “Ако вземем термина в неговото буквално значение...” 

А в какво друго значение да вземем този термин?

Пък и всеки друг? В преносния? 

Значи, демокрация няма и никога няма да има – ама може и да има в преносния смисъл на думата. Тоест: неистинска, фалшива, ерзац-демокрация може да съществува. Истинска – никога.

  

 “Нека добавим, че никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното или народното управление... Ако съществуваше народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хора.”

Кой е авторът на тези унищожителни оценки? И къде е написал това?

Но моля ви се, как кой и къде? 

Нима не познахте Жан-Жак Русо и неговия «Обществен договор» - произведението, смятано за Свещената книга на самата демокрация, основата на основите, върху чийто принципи стъпват и «Декларацията за независимостта» на основаната през 1776 г. робовладелска държава САЩ, и «Декларацията за правата на човека и гражданина» от 1789 г. на основоположниците на съвременната демокрация във Франция, масовите убийци Робеспиер, Марат, Дантон, Демулен, Сен-Жюст и прочее палачи от същата кървава пасмина.

Но след като според самия Русо «никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното», а на всичко отгоре «истинска демокрация никога не е имало и никога няма да има», защо тогава неговите следовници пренебрегват това предупреждение и построяват робовладелските САЩ и постхристиянската, секуларизирана Западна Европа именно върху основите на демокрацията? 

Каква е логиката? Нали точно това е главният въпрос: след като човекът, обявен и обявяван за пръв и главен идеолог на т. нар. «демокрация», върху чийто «Обществен договор» се крепи цялата западна т. нар. «демократична» система, обявява същата тази демокрация за развъдник на «граждански войни и вътрешни размирици», и освен това за нещо фактически несъществуващо и което не може да съществува, какъв е смисълът, приемайки въпросната персона и развявайки я като идеологическо знаме, в действителност да се върши точно обратното на онова, което пише той? Или демократите тогава и днес не са чели «Обществения договор»? Охо, чели са го и още как – и са оправдавали, а и днес оправдават всичките си престъпления с различни вариации на човеконенавистническите идеи, изложени в това измъчено и заплетено в недомислици писание!

Тогава?

А може би, след като вече са били предупредени от собствения си идеологически «кормчия», че управлението, което строят, е изложено на «граждански войни и вътрешни размирици», са го построили именно заради това – за да бъде «изложено» на въпросните войни и размирици? 

На всичко отгоре: след като предварително знаят, че фактически под  фалшивата табелка «демокрация» строят нещо друго, защото нали истинска демокрация никога не можело да съществува според идейния им тотем, може би точно затова са прикачили табелката: за да прикрият истинското нещо, което са построили?

Но ако целта им не е била да строят фалшива демокрация, а са знаели, че тя друга не може да бъде: тогава защо са я построили? Че и продължават да упорстват в стила на алкохолизирания Чърчил: нищо по-добро не е е измислено – затова с желязна ръка ще заведем народите при щастието… пардон, това са думи на Троцки… при светлото либерално бъдеще! Пак с желязна ръка, тоест сега вече с  «томахоук»-и и снаряди с обеднен уран.

И тук плътно се приближаваме до основният съвременен проблем на Запада – настъплението на либералния фашизъм.

Но преди това още малко за Русо.

По въпроса за него има две мнения.

Някои смятат, че той е бащата на съвременната демокрация.

Други смятат, че е бащата на съвременния тоталитаризъм

В изгладените от пропаганда западни мозъци първото мнение се е превърнало в такава аксиома, та дори се смята, че е досадно да се повтаря, защото било очевидно.

Но второто мнение също има свои привърженици.

Един от тях е забележителният френски философ Бенжамен Констан (1767-1830): “Русо послужи за морално оправдание на деспотизма. (...) Този възвишен гений се оказа източник на злокобни оправдания за не един тиранин.”

Най-смешното е, че самият Констан е смятан за един от радетелите на либералната идея, макар и в нейната не най-радикална форма. Но ето, че той, само едно поколение след Русо, вижда вече реализираните опасности, оправдавани чрез идеите на «възвишения гений».

Но дори Констан, със своята сравнително бърза историческа реакция на «злокобните» последици на въпросния гений, едва ли е предполагал до какви страховити антиутопични абсурди ще доведе по-нататъшната реализация на зловещите идеи на «възвишения».

Но защо и двете мнения да не са верни? 

Първото: че Русо е баща на съвременната демокрация, и второто: че е баща на съвременния тоталитаризъм?

На пръв поглед ще се получи парадокс, но вникнем ли малко повече, ще установим, че е точно така: 

Жан-Жак Русо е бащата както на съвременната демокрация, така и на съвременния тоталитаризъм по простата причина, че днешната демокрация е просто красивата табелка на тоталитаризма.

Защото днес на Запад виждаме реализирана «демокрацията» именно така, както я е виждал и Русо – и дори самият той, с възпаления си и болен от омраза мозък, предупреждава, че тя «не е за хора».

Съвременният етап от развитието на «демокрацията» вече получи много точното название «либерален фашизъм». 

Разбира се, това е обида за фашизма – понеже, ако се вгледаме в историческите обстоятелства и направим необходимото разграничение между фашизма и хитлеровия национал-социализъм, ще установим, че «демокрацията» е реализирала геноциди и масови унищожения на хора, което Мусолини, Франко или Салазар въобще нито са вършили, нито си поставяли като цел. Достатъчно е само да си припомним кланетата във Вандея и съдбата на американските индианци. 

Самият велик демократ Чърчил е ярък почитател на фашизма и на обща пресконференция с Мусолини през 1927 година изказва такива ласкави оценки за фашисткото движение: «Вашата триумфална борба срещу зверскитестрасти и апетити на ленинизма…» и «…средство против руската отрова и движение, оказало услуга на целия свят».

Но понеже метафората за фашизма като символ на диктатура се е наложила в манипулираното обществено съзнание (а за съжаление в момента не разполагаме с друго, сиреч неманипулирано обществено съзнание), тя е най-подходяща за характеризиране на днешния етап от т. нар. «демокрация».

Как да определим отличителните черти на либералната фашистка демокрация, или за по-кратко, на либералния фашизъм?

Няма нищо по-лесно от това за човек, който е живял при комунизма. Спомнете си някои от неговите характерни черти – и ще откриете същите, умножени стократно, при либералния фашизъм.

Тук ще акцентираме преди всичко за най-характерното в областта на идеологията,  цензурата.

 Един от най-отличителните белези на комунизма беше именно тя. Тоталната и всеобхватна цензура, достигаща и развиваща се с времето в най-уродливата си форма: автоцензурата. Цензура върху историята, върху идеите, художественото творчество, върху медиите…

Но нима сега, в условията на либерален фашизъм, не е същото?

Цензура върху историята: я се опитайте днес да установите колко са жертвите на различните народи, пардон, сега ги наричат етноси, през Втората световна война? Рано или късно ще се сблъскате с информация за жертвите при някои етноси, която информация е установена като желязна догма, непоклатим канон, свещена крава: толкова милиона! Нито повече, нито по-малко! Ако някой твърди, че жертвите не са точно толкова, колкото сочат догмата, канонът или кравата – отива в затвора; така е в Германия, Австрия, Франция и в други страни, всеки може да провери в интернет кои точно са те. Но нима при комунизма нямаше цензура върху историята? Та само за горянското движение излязоха преди 2-3 години 2 огромни тома по над хиляда страници всеки с напълно непозната и нова историческа информация, укривана през цялото време след 9 септември 1944 г….

Цензура върху статистиката: във Франция официално е забранено да се събират сведения за броя на имигрантите. Официално! Всички данни, които имат там по въпроса, са неофициални, на различни организации – но не и на самата държава.

Цензура върху религията – разпятията биват вече забранявани в някои страни, върху християнските свещенослужители се изсипват потоци от медийни хули и клевети (като тези за педофилите сред католическите свещеници – «жертвите» се оплакваха 60-70 години след «престъпленията». 80% от преследванията по религиозни причини в света са срещу християни, но да сте чули някоя неправителствена организация или медиа да са нарушили цензурата върху този факт и да са го коментирали? Атеистичната пропаганда на «демокрацията» е много по-арогантна, нагла, безочлива и брутална от атеистичната пропаганда при комунизма.

Цензура върху литературата – някой да си спомня реклама на роман, филм, научно-популярна книга, които поставят под съмнение т. нар. «демократични ценности», т. е. ценностите на либералния фашизъм? Не се напъвайте, няма такава реклама.

Ето, наскоро излезе най-страшната книга, която може да си представи един българин: «Третата национална катастрофа» на Костадин Костадинов – където върху 100 страници, с всички необходими данни, по области и общини, с таблици, графики и цялата възможна статистическа информация се доказва, че някъде около 2040 г. българите се превръщаме съвсем официално в малцинство в собствената си държава. Тоест, изчезваме. Измираме. Не ще ни има не само като държава, но и въобще като народ. Като етнос.

И какво? Някой да е чул реакция на българските институции спрямо тази перспектива? Не, просто днес цензурата се осъществява освен с преки репресии, и с обикновено премълчаване на факти, които са неприятни за либералните фашисти. А за европейския (впрочем, както и за американския) либерален фашизъм оцеляването на българите като етнос и като православно вероизповедание ще е твърде неприятен факт. И ето, че либералните фашисти, представяни от време на време от някои по-нахални западни посланици и от редица щедро финансирани «неправителствени» организации, се опитват  както чрез разпалване на етническа омраза, така и посредством елементарна цензура върху статистическите данни, се опитват да предотвратят оцеляването на българите, тоест да ни унищожат.

Именно цензурата като основен компонент в идеологията на либералния фашизъм, който се стреми да потъпче всеки глас, надигнал се срещу неговата диктатура, потвърждава един от редките моменти, когато Жан-Жак Русо е прав: никое друго управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици. Но гражданските войни и вътрешните размирици са всъщност люлката на самата демокрация. Тя сред тях се заражда и грабва властта в кървавите си пипала.

А по-нататък й остава само да изгражда гладкомозъчната си идеология въз основа било на призивите на Русо за убийство на «монарсите», било на засуканите приказки на прикрития фашист Чърчил, че е най-лошата форма на управление с изключение на измислените.

 Автор:  Любомир Чолаков