Защо сме затънали до шия в дългове?
Защо политиците не са в състояние да контролират дълга?
Защо толкова много хора – понякога и двамата родители в семейството - са на ниско платени професии и са принудени да се задоволяват с все по-малко?
Какво е бъдещето на американската икономика и начин на живот?
Защо правителството ни казва, че инфлацията е ниска, а покупателната сила на заплатите ни намалява с тревожна скорост?
Само преди едно поколение, хлябът струваше четвърт долар, а една нова кола 1 995 долара!
Проблемът е, че от 1864 година, сме имали банкова система основана на дълг. Всичките ни пари са създадени от правителствен дълг. Не можем да погасим държавния дълг без да унищожим паричното си предлагане. Ето защо не е възможно да изплатим националния си дълг без да реформираме банковата си система.
Следователно решението не е в дискутирането на размера на нашия национален дълг, а в реформирането банковата ни система.
Това е централата на Федералния резерв във Вашингтон.
Адресът и е доста впечатляващ - Авеню на Конституцията.
Но дали той е „федерален”?
Дали е част от правителството на САЩ ?
Това което ще ви покажем е, че няма нищо федерално относно Федералния резерв, и че няма резерви.
Името му е една измама съчинена преди да бъде гласуван закона за Федералния резерв през 1913 г.за да накара американците да си мислят, че новата централна банка работи в интерес на обществото.
Истината е, че Фед е частна банка, притежавана от частни акционери, работеща единствено за тяхното лично обогатяване. Фед е частна корпорация за реализиране на печалби, която няма резерви, обезпечаващи банкнотите на Федералния резерв - нашата валута.
„Да, наистина. Федералният резерв не е федерален и едва ли притежава някакви резерви. Това е една частна банка, притежавана от други частни банки. Тя беше учредена от Конгреса под прикритието на една измама през 1913 г.”
Ако все още се съмнявате, че Федералния резерв е част от правителство, проверете в телефонния си указател. В повечето градове той не е в сините на цвят „правителствени страници”. Той е поставен в белите „бизнес страници” веднага след Федералния експрес - друга частна компания. По-правилно е според американските съдилища, Федералният резерв да се определя като частна корпорация. Защо Конгресът не може да направи нищо? Повечето членове на Конгреса просто неразбират системата, а малкото които я разбират, се страхуват да проговорят. Например, един конгресмен-ветеран от Чикаго ни помоли да бъде интервюиран за този филм. Обаче и двата пъти когато нашият екип пристигна в офиса му за да го интервюира, това е всичко,което успяхме да заснемем. Конгресменът никога не се появи пред камера, а по-късно се отказа. Все пак, през тези години е имало няколко смелчаци.
Ето три примера.
През 1923, представителят от Републиканската партия от Минесота, Чарлз А. Линдбърг, бащата на прочутия авиатор „щастливеца” Линди се изказа така:
„Финансовата система беше предадена в ръцете на Федералния резерв. Бордът му управлява финансовата ни система под диктатана една група, мотивирана единствено да печели.Системата е частна и се ръководи с единствената цел извличане на възможно най-големи печалби чрез използване на чужди пари.”
Един от най-отявлените критици на Фед в Конгреса беше председателя на парламентарната комисия за банките и валутната система през Голямата депресия, Луис Т. Макфадън. През 1932 той заяви:
„В тази страна съществува една от най-покварените институции,които някога е имало в света. Става дума за борда на Федералния резерв... Тази зловеща институция докара до просешка тояга народа на Съединените щати и на практика разори нашето правителство.Това беше направено чрез безчестните действия на богатите лешояди, които я контролират.”
Сенаторът Бари Голдуотър често критикуваше Фед:
„Повечето американци не разбират операциите на международните лихвари... Сметките на Федералния резерв никога не са били одитирани.Той е извън контрола на Конгреса...и манипулира кредитите на САЩ.”
„Федералният резерв е всъщност по-могъщ от федералното правителство, въпреки че не е част от него. Той е по-могъщ от президента, Конгреса и съдилищата. Много хора не ми вярват. Нека да докажа твърдението си. Федералният резерв решава и определя какви ще са плащанията по заемите за колите и домовете на хората и дали те ще имат работа или не. Аз ви казвам, че това е пълен контрол. Фед е най-големият и единствен кредитор на американското правителство. Какво ни казва мъдростта? Длъжникът е слуга на заемодателя.”
Това което трябва да се разбере е, че от деня на приемане на Конституцията до ден днешен,тези които печелят от частни банки като Фед или както президентът Мадисън ги нарече „чейнджаджиите”, са водили непрекъсната битка за контрола върху емитирането на парите на Америка. Защо въпросът за това кой печата парите е толкова важен? Да приемем, че парите са само стока. Ако притежавате монопол върху една от стоките, която всеки желае и никой не притежава в достатъчно количество, много са начините да спечелите от това и да упражните огромно политическо влияние. Затова се води тази битка. В цялата история на САЩ, властта върху парите е преминавала от ръцете на Конгреса в тези на някаква централна банка притежавана от частни лица. Основателите на държавата знаеха злото, което вещаеха частните централни банки.Те знаеха как частната централна банка Банк оф Инглънд беше довела британския национален дълг до размери, които принудиха Парламента да наложи несправедливи данъци на американските си колонии. Всъщност, както по-късно ще разберем от Бен Франклин, това беше истинската причина за американската революция. Основателите на държавата осъзнаваха опасностите и се страхуваха от съсредоточаването на богатство и сила в ръцете на банкерите.
Ето какво каза Джеферсън:
„Аз искрено вярвам, че банковите институции са по-опасни за нашите свободи от вражеските армии. Те вече са създали аристокрация на парите, която е предизвикателство за правителството.Правото да се емитират пари трябва да бъде иззето от банките и върнато на народа, на когото по правило принадлежи.” Това кратко изказване на Джеферсън е и решението на нашите икономически проблеми днес.
Джеймз Мадисън, автор на Конституцията е бил съгласен с това.Той нарекъл хората зад схемата за съществуване на централна банка „чейнджаджии” и остро е критикувал действията им: „Историята ни показва, че чейнджаджиите са използвали всички възможни форми на злоупотреба, интрига и насилие за да запазят контрола върху правителствата, който те упражняват чрез контрол върху парите и разпространението им.”
Битката за това кой да печата парите е била основната битка в историята на САЩ. За нея са се водили войни. Тя е предизвиквала депресии. Въпреки това, след Първата световна война, вестниците и историческите книги рядко са споменавали за тази битка.
Защо?
1. КОНТРОЛ НАД МЕДИИТЕ
До първата световна война, чейнджаджиите с господстващото си богатствоустановиха контрол върху националната преса. През цялата история на САЩ, се е водила разгорещена битка за властта над нашите пари.Тя е преминавала от едни ръце в други осем пъти от 1764 г., като този факт е бил прикриван зад димната завеса създадена от мажоретките на Фед в медиите. Ако не спрем да говорим за дефицити и правителствени разходи и не започнем да говорим затова кой контролира нашите пари, сме обречени да бъдем измамени. Без значение ще бъде дали ще променим Конституцията със задължението да се балансира бюджета. Положението ни ще се влошава, докато не изкореним причината и.
Какво е решението на проблема ни?
На първо място просвещение.
Второ: Ние трябва да действаме! Ние трябва да си възвърнем правото да емитираме парите си. Емитирането на нашата собствена валута не е радикално решение,това е решението използвано в различни периоди от историята ни от мъже като Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън, Андрю Джаксън, Мартин Ван Бюрен и Ейбръхъм Линкълн.
И така, за обобщение, през 1913, Конгресът даде на една независима централна банка, носеща заблуждаващото име Федерален резерв, монопол върху създаването на американските пари. Дългът, който тази привидно държавна корпорация създаде, унищожава американската икономика.
Въпреки че Федералният резерв е една от най-могъщите банки в света, тя не е първата. От къде се зароди тази идея? За да разберем мащабите на проблема, трябва да се върнем обратно в Европа.
2. ЧЕЙНДЖАДЖИИТЕ
Кои са тези чейнджаджии за които говореше Джеймз Мадисън? Библията ни казва, че преди две хиляди години, Исус Христос е изгонил чейнджаджиите от храма. Това са единствените случаи при които Исус е използвал насилие.
Какво са правили чейнджаджиите в храма?
Когато евреите са идвали в Йерусалим за да платят данъка си, те са можели да сторят това със специална монета от половин шекел.Тя е била половин унция чисто сребро с големината на монета от 25 цента. По това време тя е била единствената монета от чисто сребро и с точно тегло на която не е присъствал образа на езически император. Затова според евреите монетата от половин шекел е била подходяща за Бог. Но тези монети не са били в изобилие. Чейнджаджиите са ги изкупили и след това са повишили цената им до максимални за пазара нива. С други думи, чейнджаджиите реализираха огромни печалби, защото са имали действителен монопол върху парите. Евреите е трябвало да плащат това, което те са искали. Според Исус тази несправедливост е противоречала на светостта на Божия дом. Измамата с парите не е възникнала по времето на Христос. Двеста години преди това, Рим е имал проблеми с чейнджаджиите.Два императора са се опитали да намалят властта на чейнджаджиите, чрез реформиране на лихварството и ограничаване на правото на собственост върху земя до 500 акра. И двамата са били убити.
През 48 г. Юлий Цезар си възвърна правото от чейнджаджиите да сече пари и пусна в обръщение монети от което спечелиха всички. С това ново изобилие от пари, той реализира големи обществени проекти. Правейки парите достъпни, Цезар си спечели обичта на хората. Чейнджджиите обаче го мразеха. Някои смятат, че това е бил важен фактор за убийството му. Едно нещо е сигурно – с убийството на Цезар свърши паричното изобилие в Рим. Данъците, както и корупцията се увеличиха. Както и в Америка днес, лихварството и обезценените пари бяха на закона. Паричното предлагане в Рим се сви с 90%, а обикновените хора изгубиха земите и домовете си – нещо което ще се случи скоро в Америка.С края на паричното изобилие масите изгубиха вяра в римското правителство и престанаха да го подкрепят. Рим потъна в мрака на Тъмните векове.
3. ЗЛАТАРИТЕ ОТ СРЕДНОВЕКОВНА АНГЛИЯ
Хиляда години след смъртта на Христос, чейнджаджиите, тези, които създават, разменят и манипулират парите са били били активни в средновековна Англия. Те са били толкова активни, че обединявайки действията си са можели да манипулират икономиката на Англия.Това не са били истински банкери. Чейнджаджиите обикновено са били златари. Смятат ги за първите банкери, защото са започнали да съхраняват златото на хората в своите трезори. Първите книжни пари са били само разписки за оставено на съхранение при златарите. Книжните пари са станали популярни, защото са били по-удобни и по-безопасни за пренасяне от тежките златни и сребърни монети. В един момент златарите забелязали, че за определен период от време,само една малка част от вложителите са си теглели златото. Златарите започнали да злоупотребяват със системата.Те са установили, че могат да печатат повече пари от златото, което са имали и обикновено тази лъжа е минавала. След това те са давали книжните пари в заем, срещу което са вземали лихва. Това поставя началото на даването на заеми с частични резерви – да се дават в заем няколко пъти повече пари от резервите, с които се разполага. Например, ако те са разполагали със злато на стойност 1 000 долара, те са можели да дадат в заем около 10 000 долара книжни пари и да наложат лихва върху тях без да се разбере измамата. Така златарите са натрупали все по-големи богатства, които са използвали за натрупването на все повече злато.
Днес тази практика да се дават в заем повече пари от резервите в наличност се нарича банково дело с частични резерви. Банките в САЩ имат право да дадат заеми в размер най-малко десет пъти повече от парите с които разполагат. Те ни налагат и лихва, да предположим 8%. Тази лихва реално не е а 8, а 80%. Ето защо сградите на банките са най-големите във всеки град.
4. МОРАЛНИЯТ ПРОБЛЕМ
Трябва ли банките и лихвата да бъдат обявени извън закона? Не. В средните векове, каноническият закон е забранявал заемите да се облагат с лихва.Тази идея е развита от Аристотел, както и от свети Тома Аквински. Те са проповядвали, че парите е трябвало да служат на членовете на обществото да улесняват размяната на стоки от които се нуждаем в живота си. Лихвата, според тях, е пречела за осъществяването на тази цел, поставяйки ненужни и непосилни тежести при използването на парите. Според тях лихвата е противоречала на справедливостта и здравия разум. От позицията на църковното право, през Средновековието Европа забрани лихвата и я обяви за престъпление наречено лихварство.С нарастването на търговията към края на Средновековието се създадоха възможности за инвестиране.Тогава се установи, че даването на заеми има известна цена за заемодателя във вид на пропуснати възможности и рискове. Бяха направени някои промени,но забраната върху лихвата си остана. Всички моралисти, независимо от религията си са осъждали измамата, потисничеството над бедните и несправедливостта като крайно неморални.Както ще разберем, частичните резерви са коренът на измамата и резултатът е повсеместна бедност, и намаляване на стойността на парите на всеки един от нас. Древните златари откриха, че допълнителни печалби могат да се извлекат като люшкат икономиката между периоди на „леснодостъпни” и „труднодостъпни” пари.
Когато са позволявали лесен достъп до заеми, парите в обръщение са се увеличавали. Парите са били в изобилие и хората са вземали все повече заеми за да разширят бизнесите си. След това златарите са затягали паричното предлагане по трудно са отпускали заеми. Какъв е резултатът? Това което се случва днес. Някои от хората не могат да платят предишните си заеми и не могат да вземат нови заеми за да платят старите. Следователно, те фалират и трябва да продадат активите си на златарите срещу центове за долар. Тази практика все още се използва, но вече носи названието „бизнес цикъл” или корекция.
5. ТАЛИ ПРЪЧИЦИ
По примера на Цезар, крал Хенри Първи най-после се реши да отнеме от златарите властта над парите около 1100 година. Хенри можеше да използва каквото и да е вместо пари, морски миди или пера, които често са били използвани далечните краища. Той обаче изобрети една от най-необикновените парични системи в историята, наречена Система на тали пръчиците. Тази система е била въведена за да се елиминират манипулациите на златарите.Тали пръчиците са били пари изработени от шлифовано дърво. По дължината на пръчицата е имало резки, изразяващи различни парични стойности. След това пръчицата е била разцепвана по дължината, през резките, като резките оставали и на двете части. Кралят запазвал едната половинка, за да не се позволи фалшифициране,а другата е била пускана в обръщение в икономиката като заместител на парите. Тази тали пръчица е много голяма – стойността и е равна на 25 000 паунда. Един от първите акционери в Банк ъф Инглънд е откупил своя дял с една такава пръчица. С други думи, той е купил акции на най-богатата и могъща корпорация в света с парче дърво. След създаването си през 1694 г. Банк ъф Инглънд атакува системата на тали пръчиците, защото тези пари са били извън контрола на чейнджаджиите, точно това, което крал Хенри е искал.
Защо хората са възприели дървените пръчици за пари? Това е интересен въпрос. В човешката история, хората са търгували всичко което са смятали, че е имало стойност и са го приемали за пари.
Тайната е в това, че парите са това, което хората са съгласни да използват за пари. Какво са днешните ни хартиени пари? Само хартия. Но ето ви и фокуса: Крал Хенри заповядал тали пръчиците да бъдат използвани за плащате на данъци.Това засилило търсенето и обръщението им, и възприемането им като пари, и тази роля те изпълняват добре. Всъщност никакви други пари не изпълняват тази функция така добре и за такъв период от време. Всъщност Британската империя е изградена по време на тали пръчиците.Тази система е била успешна въпреки непрекъснатите атаки на чейнджаджиите, които са предлагали металните си пари като конкурент. С други думи, металните пари никога не са излизали от обръщение, но тали пръчиците са били популярни, защото с тях са се плащали данъците.
Hай-после, през 16-ти век, крал Хенри VIII облекчи законите за лихварството и чейнджаджиите не се поколебаха да затвърдят своите позиции. За няколко десетилетия те наводниха пазарите със своите златни и сребърни пари. Когато обаче кралица Мери наследи трона и затегна законите за лихварството, чейнджаджиите отново започнаха да се запасяват с пари, което повлече икономиката надолу. След като доведената сестра на Мери кралица Елизабет I зае престола, тя твърдо реши да си възвърне контрола над парите на Англия. Решението и беше да емитира златни и сребърни монети от държавната съкровищница и да изземе контрола над парите от ръцете на чейнджаджиите. Въпреки чеконтролът над парите не беше единствената причина за революцията от 1642 г., а и религиозните различия, паричната политика изиграва главна роля.
Финансиран от чейнджаджиите Оливър Кромуел успява да прочисти парламента и да събори и екзекутира крал Чарлз. Чейнджаджиите веднага получиха възможност да затвърдят финансовата си власт. В резултат на това, през следващите 50 години, те принуждават Великобритания да води поредица от скъпоструващи войни.Те завладяха една квадратна миля земя в центъра на Лондон, известна като Лондонското Сити. Тази площ днес е все още един от трите най-важни финансови центрове в света. Конфликтите с династията Стюарт принудиха чейнджаджиите в Англия да се съюзят с колегите си от Холандияи да финансират нашествието на Уилиам Орански, който събори от власт Стюартите през 1688 и се възкачи на престола.
6. БАНК ЪФ ИНГЛЪНД
Към края на 17 век Англия беше финансово разорена. След 50 години войни с Франция и Холандия, тя беше изтощена. Отчаяни, държавните ръководители се срещнаха с чейнджаджиите за да се молят за заеми. Цената беше висока - узаконена от държавата частно притежавана централна банка, която да създава пари от нищото. Това беше първата в света частна централна банка Банк ъф Инглънд. Въпреки че носеше измамното име Банк ъф Инглънд за да заблуди масите, че е част от правителството, това не беше така. Като всяка частна корпорация Банк ъф Инглънд беше основана чрез продажба на акции. Инвеститорите, чиито имена не бяха разкрити, трябваше да внесат 1 милион и 250 хиляди британски паунда в златни монети,за да си купят акциите в банката,но само 750 000 паунда от тях бяха получени. Въпреки това, банката получи своето разрешение за дейност през 1694 и започна да раздава заеми, няколко пъти по-големи от парите, с които се предполагаше че разполага и да получава лихва от тях. В замяна,новата банка даваше на британските политици каквито заеми пожелаеха, стига те да бяха обезпечени чрез пряко данъчно облагане на народа. Така че, узаконяването на Банк ъф Инглънд означаваше узаконяванена фалшифицирането на националната валута за лично обогатяване.
За съжаление почти всяка нация днес има частно контролирана централна банка, създадена по подобие на Банк ъф Инглънд. Властта на централните банки е такава, че не след дълго те започват да контролират националните икономики. Скоро тя се превръща в плутокрация – власт на богатите. Това е все едно да поставим армията под контрола на мафията. Заплахата от тирания е сериозна. Да, имаме нужда от централни банки, но те трябва да бъдат в частни ръце!
Измамата наречена централна банка е скрит данък.
Правителството продава облигации на централната банка за проекти за които то няма политическата мъдрост или воля да събере данъци. Облигациите обаче се купуват с пари, които централната банка създава от въздуха. Повечето пари намаляват стойността на вашите пари. Политиците получават парите които искат, а народът ги изплаща чрез инфлация. Красотата на този план е, че даже и един човек от хиляда не може да го разбере, защото е скрит зад усложнен икономически брътвеж. С формирането на Банк ъф Инглънд, страната скоро бива залята от пари. Цените са се удвоили. Огромни заеми са били отпуснати за всякакъв вид невъзможни схеми. Едно от предложенията е било за пресушаване на Червено море за да се открие златото, което египетската армия е изгубила преследвайки Мойсей и израилтяните. Към 1698, правителственият дълг нараснал от първоначалните 1 милиона паунда на 16 милиона. Естествено, данъците били увеличени, за да бъдат изплатени заемите. След като паричното предлагане на Великобритания попада под трайния им контрол, британската икономика беше завъртяна в поредица от възходи и падения, точно това, което една централна банка твърди, че предотвратява. Две неща са вътрешноприсъщи не само за Банк ъф Инглънд, но за централните банки въобще. Първото е участието и във формирането на монетарна политика, конкретната цел на която е постигане на паричен стабилитет. След като обаче Банк ъф Инглънд изцяло пое контрола, британският паунд рядко е бил стабилен.
А сега нека се запознаем със семейство Ротшилд – семейството, което се смята за най-богатото в света.
Това е Франкфурт, Германия. Петдесет години след като Банк ъф Инглънд отваря вратите си, един златар на име Амшел Моузис Бауер отвори работилница за монети и счетоводна къща през 1743 г., като над вратата и постави герб изобразяващ римски орел върху червен щит. Фирмата става известна като "червения щит" или на немски Ротшилд. Когато синът му Мейер Амшел Бауер наследява бизнеса, той решава да смени името си на Ротшилд. Мейер скоро научи, че да дава заеми на правителства и крале е било по-доходно, отколкото на отделни личности. Не само че заемите са били по-големи, но те са били и гарантирани от данъците които народите са плащали.
Мейер Ротшилд имаше пет сина. Той ги обучи в тайните техники на правене на пари и след това ги изпрати в основните европейски столици да отворят клонове на семейния банков бизнес. Първият син, Амшел Мейер, остана във Франкфурт начело на собствената им банка. Вторият му син Соломон, беше изпратен във Виена. Третият му син Нейтън, беше най-умният от братята. На 21 години той беше изпратен в Лондон през 1798 г., сто години след основаването на Банк ъф Инглънд. Четвъртият му син Карл, замина за Неапол, а петият му син Яков, отиде в Париж. През 1785 Мейер премества цялото си семейство в по-голяма къща, пет етажна сграда, която той раздели със семейство Шиф. Тази къща стана известна като „Зеленият щит”. Ротшилдови и Шифови щяха да играят централна роля в европейската финансова история,а също така и в тази на САЩ. Ротшилдови започнаха преговори с европейски кралски величия във Вилхелмсххе, дворецът на най-богатият човек в Германия и в Европа, принц Вилхелм от династията Хес-Касел. Първоначално те само са помагали на Вилхелм да спекулира с ценни монети. Но след като Наполеон прогонил принца в изгнаничество, Вилхелм изпратил 550 000 паунда на Нейтън Ротшилд в Лондон с инструкции да се закупят Консоли - облигации на правителството, наричани още правителствени акции. Ротшилд обаче, използвал тези пари по собствено усмотрение. С Наполеон вилнеещ из Европа, възможностите за военновременни инвестиции са били почти безгранични. Вилхелм се завърнал във Вилхелмсхохе, малко преди битката при Ватерло през 1815. Той събрал Ротшилдови и си поискал парите обратно. Ротшилдови му върнали парите с 8% лихва, която британските Консоли биха му платили, ако инвестицията е била направена. Ротшилдови обаче запазиха печалбата направена с парите на Вилхелм. Нейтън Ротшилд по-късно се похвали,че за седемнадесетте години, през които е бил в Англия, той е успял да увеличи първоначалния си дял от 20 000 паунда даден от баща му, 2 500 пъти.
Сътрудничейки си вътре в семейството, Ротшилдовите банки станаха невероятно богати. Към средата на 18 век,те доминираха банковото дело в Европа и със сигурност бяха най богатото семейство в света.Те финансираха Сесил Роудз, в установяването на монопол върху златните и диамантени полета на Южна Африка. В Америка те финансираха Хариманови и Вандербилдови в железопътните линии и пресата и Карнеги в стоманодобивната индустрия. Смяташе се, че Дж.П. Морган е бил най-богатият човек в Америка, но след смъртта му се оказало, че той е бил само лейтенант на Ротшилдови. Когато завещанието на Морган станало обществено достояние, се разбрало,че той е притежавал само 19% от компаниите на Дж.П. Морган. Към 1850, богатството на Джеймз Ротшилд, наследника на френския клон, беше на стойност 600 милиона френски франка – със 150 милиона повече от състоянието на всички останали банкери във Франция взети заедно. Той построи своя фантастичен дворец Ферие, на 19 мили североизточно от Париж. Веждайки го за първи път, Вилхелм I възкликнал:
„Кралете не могат да си го позволят. Това може да принадлежи само на Ротшилд.”
Един друг френски коментатор се изказа така:
„Има само една власт в Европа и тя е Ротшилд.”
Няма сведения, че първостепенното им положение в европейските и световни финанси е отслабнало. А сега нека да видим резултата от дейността на Банк ъф Инглънд върху британската икономика и как по-късно тя стана причина за Американската Революция.
8. АМЕРИКАНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Към средата на 18 век, британската империя достигна върха на своето могъщество в света. Британия беше водила четири войни в Европа след създаването на частно притежаваната си централна банка, Банк ъф Инглънд. Цената беше висока. За да финансира тези войни, британският парламент взе огромни заеми от банката. Към средата на 18 век, правителственият дълг беше 140 милиона паунда смайваща за онези времена сума. За да се изплатят лихвите към банката, правителството създаде програма, според която тези пари трябваше да се съберат от американските колонии.
В Америка обаче, нещата бяха съвсем различни. Бичът на частно притежаваната централна банка беше все още непознат.
Към средата на 18 век, предреволюционна Америка е била сравнително бедна. Съществувал е остър недостиг на монети от скъпоценни метали за търговията, така че първите колонизатори са били принудени да експериментират с печатане на свои собствени, „домашно произведени” книжни пари. Някои от експериментите били успешни. Франклин ревностно поддържал идеята колониите да печатат своите пари. През 1757 г. Франклин е бил изпратен в Лондон и останал там през следващите 18 години почти до началото на Американската революция. През този период американските колонии започнали да емитират своите собствени пари, колониални разписки, които са били едно успешно начинание.Те били надеждно средство за размяна и са спомогнали за установяването на единство между колониите. Трябва да се знае, че повечето колониални разписки са били само книжни пари, само книжни безлихвени пари, печатани в интерес на обществото, необезпечени със злато или сребро, с други думи - декретни пари. Веднъж ръководителите на Банк ъф Инглънд попитали Франклин какво е обяснението му за просперитета на колониите. Без да се колебае той отговорил:
„Много е просто. В колониите ние емитираме нашите собствени пари. Наричат се колониални разписки. Те се издават пропорционално на нуждите на търговията и индустрията, като по този начин продуктите лесно преминават от производителите към консуматорите... Така създавайки свои собствени пари, ние контролираме покупателната им сила и не плащаме лихва на никого.”
За Франклин това е било здрав разум, но можете да си представите какъв е бил ефектът върху Банк ъф Инглънд. Америка беше научила тайната на парите, а духът е трябвало да бъде върнат в бутилката час по-скоро. В резултат на това Парламентът набързо прокарал „Закон за валутата” през 1764.Той забранил на колониалните чиновници да печатат свои собствени пари и им наредил да плащат всичките бъдещи данъци в златни или сребърни монети. Така той принудил колониите да преминат към златен или сребърен стандарт. За тези които вярват, че златният стандарт е решението на съвременните американски парични проблеми, вижте какво се случи в Америка, след това.
В своята „Автобиография”, Франклин пише:
„За една година състоянието се промени по такъв начин, че просперитетът свърши и на негово място дойде такава депресия, щото улиците на колониите се изпълниха с безработни. Франклин твърди, че това е било главната причина за Американската революция. Според Франклин: „Колониите с радост щяха да си плащат данъците върху чая и другите стоки, ако Англия не беше взела техните собствени пари, което породи безработица и недоволство. Неуспехът на колонистите да изтръгнат възможността да издават своите собствени пари от ръцете на Джордж III и международните банкери, беше основната причина за Революцията.”
По времето когато първите изстрели са прогърмели в Лексингтън, щата Масачузетс, на 19 април 1775 г. колониите са били останали без злато и сребро. В резултат на това правителствотое нямало друг избор освен да печата свои собствени пари за да финансира войната. В началото на войната паричното предлагане е било 12 милиона долара. Към края, то е достигнало почти 500 милиона. По този начин валутата се обезцени. Чифт обувки са се продавали за 5 000 долара. Колониалните разписки улесниха търговията. Джордж Вашингтон с тъга отбелязал:
„Един вагон пари едва ли може да купи един вагон провизии.”
Днес, тези които подкрепят парите обезпечени със злато, дават за пример периода от времето на революцията за да демонстрират злото наречено „декретни пари”. Трябва обаче да си припомним, че тези пари работиха толкова добре 20 години по-рано по време на мир, че Англия трябваше чрез парламента да ги обяви извън закона.
9. БАНКА НА СЕВЕРНА АМЕРИКА
Към края на революцията, на среща в „Залата на независимостта” делегатите на Континенталният конгрес бяха отчаяни за пари. През 1781, те позволиха на Робърт Морис, техния финансов надзорник да основе частно притежавана централна банка. Морис беше богат човек, който стана още по-богат по време на революцията търгувайки с военновременни стоки. Носеща името Банка на Северна Америка, новата банка прие модела на Банк ъф Инглънд. Беше и позволено да използва практиката на частичните резерви - да дава в заем пари, с които не разполагаше, както и да наложи лихва върху тях. Ако аз или вие го направите, ще бъдем обвинени измама. Според устава на банката, частни инвеститори трябваше да вложат първоначален капитал от 400 000 долара. Но когато Морис не можа да събере сумата, той безсрамно използва политическата си власт за да депозира в банката златото, което Франция беше депозирала в Америка. След това той даде тези пари в заем на себе си и своите приятели за да ги ре-инвестира в акции на банката. Както и Банк ъф Инглънд, тази банка получи монопол върху националната валута.Скоро опасността стана явна. Стойността на американската валута продължи да пада в продължение на четири години, а през 1785г., банката не получи нов мандат. Водачът на успешния опит за унищожаване на банката, патриотът Уилиам Финдли от Пенсилвания, обясни проблема по следния начин:
„Тази институция, която се ръководи единствено от принципа на алчността няма никога да промени целта си... да завладее цялото богатство, властта и влиянието над страната.”
Хората зад банката на Северна Америка – Александър Хамилтън, Робърт Морис и президента и Томас Уайлинг не се отказаха. Само шест години след това, Хамилтън, секретар на съкровищницата и менторът му Морис атакуваха Конгреса с нов проект за частна централна банка. Носеща името Първа банка на САЩ, тя отново се ръководеше от Томас Уайлинг. Играчите бяха същите, само името на банката беше променено.
10. КОНСТИТУЦИОНАЛНИЯТ КОНВЕНТ
През 1787, ръководителите на колониите се събраха във Филаделфия за да заменят остарялата вече договор за конфедерирането. Както вече разбрахме, Томас Джеферсън и Джеймз Мадисън са били против частно притежавана централна банка. Те разбираха проблемите, които Банк ъф Инглънд беше създалаи не желаеха нищо подобно.
Според Джеферсън:
„Ако някога американският народ разреши на частни банки да контролират печатането на неговите пари, първо чрез инфлация, а след това чрез дефлация, банките и корпорациите които се развиват около тях ще лишат американския народ от всякаква собственост, докато децата му един ден се събудят бездомни на континента който техните бащи бяха завладели.”
По време на дебата за бъдещето на паричната система друг един от основателите, губернатора Морис, остро разкритикува мотивите на собствениците на Банката на Северна Америка. Губернаторът Морис оглавяваше комитета, който написана завършения вариант на Конституцията. Морис много добре знаеше мотивите на банкерите. Заедно със стария си бос, Робърт Морис, губернаторът Морис и Александър Хамилтон представиха първоначалния план за Банка на Северна Америка пред Континенталния конгрес в последната година на революцията. В едно писмо написано до Джеймз Мадисън на 2 юли 1787, губернаторът Морис разкри какво се е вършело:
„Богатите ще се опитат да установят своята власт и да поробят останалите. Те винаги са го правили и винаги ще го правят...резултатите от дейността им тук ще бъдат такива каквито са били и другаде, ако чрез силата на правителството не ги поставим там, където трябва да бъдат.”
Въпреки че губернаторът Морис напусна редиците на банкерите, Хамилтън, Робърт Морис, Томас Уайлинг и техните европейски поддръжници не възнамеряваха да се отказват. Те убедиха мнозинството от делегатите на Конституционния конвент да не дава власт на Конгреса да емитира книжни пари. Повечето от делегатите бяха все още замаяни от необузданата парична инфлация по време на революцията.Те бяха забравили колко успешни бяха колониалните разписки преди войната. Но Банк ъф Инглънд не беше забравила. Чейнджаджиите не можеха да позволят на Америка да печата своите собствени пари отново. Конституцията мълчи по този въпрос. Тази грешка остави вратата широко отворена за чейнджаджиите, точно според техния план.
11. ПЪРВА БАНКА НА САЩ
През 1790 г. по-малко от три години след подписването на Конституцията, чейнджаджиите отново нанесоха удар. Новоназначеният първи секретар на съкровищницата, Александър Хамилтон предложи проектозакон в Конгреса за формирането на нова частна централна банка.
В същата тази година, Мейр Ротшилд направи следното изказване от своята банка във Франкфурт:
„Ако аз печатам и контролирам парите на една държава, не ме интересува кой пише законите и.”
Александър Хамилтон беше пионка в ръцете на международните банкери. Той искаше и успя да създаде Банка на САЩ. Едно от първите назначения на Хамилтън след дипломирането му като юрист е било помощник на Робърт Морис, председателя на Банката на Северна Америка. Всъщност година преди това, Хамилтън в писмо до Морис казал:
„Един не много тежък национален дълг, за нас ще бъде национална благословия.”
Благословия за кого? След ожесточени дебати, през 1791 г. Конгресът гласува проектозакона и даде двадесетгодишен мандат на банката.
Новата банка се наричаше Първа банка на САЩ.
Банката получи право да печата пари даже при положение, че 80% от акциите и се притежаваха от частни инвеститори. Останалите 20% бяха купени от правителството на САЩ, но причината не беше да се даде на правителството право на участие в играта, а да достави първоначалния капитал за останалите акционери. Също както и при предишната Банка на Северна Америка и Банк ъф Инглънд, акционерите никога не изплатиха пълната стойност на акциите си. Правителството предостави първоначалните 2 милиона долара в наличност, след това банката чрез стария фокус с частичните резерви, даде заеми на останалите акционери, за да могат да изплатят останалите 8 милиона долара за тяхната безрискова инвестиция. Също както Банк ъф Инглънд, името Банка на САЩ беше умишлено избрано, за да прикрие факта, че тя беше контролирана от частни лица. Също както и при Банк ъф Инглънд, имената на инвеститорите в банката никога не бяха разкрити. Години след това се говореше, че Рошилдови бяха силата зад старата Банка на САЩ. Банката беше представена пред Конгреса като средство за стабилизиране на банковата система и елиминиране на инфлацията.
Какво се случи?
През първите пет години, правителството взе в заем 8.2 милиона долара от Банката на САЩ. През този период цените нараснаха със 72%. Новият външен министър, Джефърсън наблюдаваше това с тъга и разочарование, безсилен да го спре:
„Бих желал да прокарам само една поправка в нашата Конституция –да забраня на федералното правителство да взема пари в заем.”
Така мислят и милиони американски данъкоплатци. Те гледат с разочарование как федералното правителство обрича американската икономика на вечна задлъжнялост. Въпреки че носеше името Първа банка на САЩ, това беше първият опит за частна централна банка в страната. Както и при Банка на Северна Америка правителството даде парите за да започне дейността на тази банка, а след това банкерите си дадоха заеми един на друг за да изкупят останалите дялове.Това беше измама, проста и очевидна и нямаше как да продължи дълго време, но нека сега да се върнем обратно в Европа за да видим как един човек успя да манипулира британската икономика, получавайки първи вестта за окончателния разгром на Наполеон.
12. ВЪЗХОДЪТ НА НАПОЛЕОН
Тук, в Париж Банк ъф Франс беше създадена през 1800 г. по подобие на Банк ъф Инглънд. Наполеон обаче реши, че Франция трябва да бъде свободна от заеми и не се доверяваше на Банк ъф Франс.
Той заяви, че когато правителството зависи от банкерите за пари, банкерите, а не правителствените ръководители управляват:
„Ръката която дава е по-силна от ръката която иска. Парите нямат родина. На финансистите им липсва патриотизъм и благоприличие. Тяхната единствена цел са печалбите.”
Една неочаквана помощ щеше да дойде от Америка. През 1800г., Томас Джеферсън спечели трудна победа над Джон Адамс за да стане третия президент на САЩ.
През 1803 г., Джеферсън и Наполеон сключиха сделка.
САЩ дадоха на Наполеон 3 милиона долара в злато, в замяна на една голяма територия на запад от река Мисисипи - покупката на Луизиана. С тези три милиона долара, Наполеон бързо сформира армия и потегли през Европа, покорявайки всичко по пътя си. Но Англия и Банк ъф Инглънд бързо му се противопоставиха. Те финансираха всички нации по пътя му и извлякоха огромни печалби от войната. Прусия, Австрия и най-накрая Русия потънаха в дългове опитвайки се неуспешно да спрат Наполеон. Четири години по-късно, когато френската армия беше в Русия, 30 годишния Нейтън Ротшилд, който ръководеше лондонския офис на семейство, лично се зае с изпълнението на един дързък план, да пренесе през Франция необходимия товар злато за да финансира атака на дукът на Уелингтън от Испания. По-късно, на едно пиршество, Нейтън се похвали, че това е било най-изгодната сделка която е бил правил. Той не подозираше, че в близко бъдеше щеше да направи още по-изгодна сделка. Атаката на Уелингтън от юг и няколко поражения, принудиха Наполеон да абдикира, като Луис XVIII беше коронован. Наполеон беше изпратен на заточение на Елба, малък остров близо до Италия, завинаги далеч от Франция.
Докато Наполеон беше заточен и временно победен от Англия с финансовата помощ на Ротшилдови, Америка също се опитваше да се освободи от своята централна банка.
13. ГИБЕЛТА НА ПЪРВА БАНКА НА САЩ. ВОЙНАТА ОТ 1812
През 1811, законопроект за подновяване на дейността на Банката на САЩ беше представен в Конгреса. Дебатите станаха много разгорещени, а законодателите на Пенсилвания и Вирджиния поискаха от Конгреса да унищожи банката. Пресата открито нападна банката, наричайки я “голяма измама”, “лешояд”, “усойница” и “кобра”. Де да имахме още веднъж независима преса в Америка! Един конгресмен на име П.Б. Портър се нахвърли срещу банката от трибуната на Конгреса, като пророчески предупреди, че ако се даде нов мандат Конгресът „ще отгледа в пазвата си усойница, която един ден ще забие отровните си зъби в сърцето на свободата на тази страна.” Изгледите пред банката бяха мрачни. Някои автори твърдят, че Нейтън Ротшилд е отправил предупреждение, че ако не бъде даден нов мандат на банката, САЩ ще бъдат включени в една изключително опустошителна война. Но това не бе достатъчно. Когато димът се разсея, проектозаконът беше отхвърлен с един глас в Камарата на представителите и беше в без изходно положение в Сената. По това време четвъртият президент на Америка, Джеймз Мадисън, беше в Белия дом. Да си припомним, че Мадисън беше упорит противник на банката. Неговият вицепрезидент, Джордж Клинтън, наруши равновесието в Сената и отпрати банката в небитието. След около пет месеца Англия нападна САЩ и се започна войната от 1812 г. Но британците все още бяха заети с Наполеон, при което войната завърши без победител през 1814 г. Въпреки че чейнджаджиите временно изгубиха, те не бяха напълно победени. Само след две години, те щяха да предложат централна банка – по-голяма и по-силна от преди.
14. ВАТЕРЛО
Нека сега отново се върнем към Наполеон. Този епизод прекрасно показва коварството на Ротшилдови при установяването на контрол върху британския пазар на акции след Ватерло. През 1815 г. една година след края на войната с Америка, Наполеон избягва от заточението си и се завръща в Париж. Френски войски бяха изпратени да го заловят, но обаянието му беше толкова силно, че войниците се подчиниха на стария си вожд и за втори път го провъзгласиха за император. През март 1815 г. Наполеон събира армия, която британския дук Уелингтън разгромява три месеца по-късно при Ватерло. Твърди се, че Наполеон взема заем от пет милиона паунда от Банк ъф Инглънд за да се превъоръжи, но истината може би е, че тези пари са дошли от банка Увард в Париж.
От тогава насетне, нормална практика на частните централни банки е била да финансират и двете воюващи страни.
Защо една централна банка да финансира и двете страни?
Защото войната е най-големият генератор на дългове. Народите са готови да вземат всякакви заеми за да победят. Победените получават достатъчно за да подържат напразните си надежди за победа, а победителите получават достатъчно за да победят. Обикновено при подобни заеми съществува гаранция, че победителите ще уважат заемите на победените. Ватерло се намира на около 320 километра североизточно от Париж в днешна Белгия. Тук Наполеон понесе последния си разгром след като хиляди французи и англичани дадоха живота си в един горещ юнски ден през 1815 г.
Ето там, на 18 юни 1815 г.74 000 французи срещнаха 67 000-на войска от Англия и други европейски страни. Резултатът от битката беше съмнителен. Ако Наполеон беше атакувал няколко часа по-рано,той може би щеше да я спечели. Независимо от това кой щеше да победи или изгуби, в Лондон Нейтън Ротшилд планираше да използва тази възможност за да установи контрол върху британския пазар на акции и облигации, а вероятно и върху Банк ъф Инглънд. Ротшилд беше поставил един от своите доверени агенти на име Ротуърт на северната част на бойното поле, която е по-близо до Ламанша. След като битката беше решена, Ротуърт потегли за Ламанша. Той предаде новината на Ротшилд цели 24 часа преди личния куриер на Уелингтън. Ротшилд побърза да отиде на борсата и зае обичайното си място до една голяма древна колона. Всички погледи бяха вперени в него. Ротшилдови бяха изградили легендарна мрежа за съобщения. Ако Уелингтън беше разбит и Наполеон отново е на свобода из Европа, финансовото състояние на Великобритания щеше да бъде наистина мрачно. Ротшилд изглеждаше покрусен. Той стоеше безмълвен с очи сведени надолу. Изведнъж той започна да продава. Другите изнервени инвеститори също видяха, че той продава. Това означаваше, че Наполеон беше победил, а Уелингтън беше разгромен. Пазарът се срина. Скоро всички продаваха своите Консоли– британски правителствени облигациии цените им рязко паднаха. Ротшилд обаче тайно започна да купува обратно Консолите чрез подставени лица на цена в пъти по-ниска от цената преди няколко часа.
Митове и легенди, ще кажете вие. Сто години по-късно, New York Times публикува история в която се казваше как внукът на Нейтън се бе опитал чрез съда да спре една книга в която тази история беше описана. Семейство Ротшилд твърдеше, че историята е невярна и клеветническа. Но съдът отхвърлил молбата на Ротшилдови и ги накарал да заплатят всички разноски по делото.
Още по-интересно в тази история е, че според някои автори в деня след битката при Ватерло, само за няколко часа, Нейтън Ротшилд овладя не само пазара на облигации, но също така и Банк ъф Инглънд. Дали Ротшилдови заграбиха прекия контрол над Банк ъф Инглънд - първата и най-богата частна централна банка на една от големите европейски нации европейски нации, едно нещо е сигурно, към средата на 19 век Ротшилдови бяха най-богатото семейство в света. Те доминираха новия правителствен пазар на облигации и създадоха свои банкови клонове и индустриални концерни по цял свят. Всъщност останалата част от 19-ти век стана известна като „Векът на Ротшилдови".
Въпреки поразяващото си богатство,това семейство си изгради една аура на незабележимост.При все че то контролира десетки, индустриални, търговски добивни и туристически корпорации, само няколко от тях носят името Ротшилд. Към края на 19 век, според оценките на един експерт, Ротшилдови са контролирали половината от световното богатство. Какъвто и да е размерът на богатство им, разумно е да се предположи, че техният дял в световното богатство е нараснал драматично от тогава. Но от началото на 20 век, Ротшилдови внимателно са развивали идеята, че властта им е донякъде отслабнала, въпреки нарастването на богатството им.
Една година след Ватерло и завземането на Банк ъф Инглънд от Ротшилд, Американският конгрес прокара проектозакон за още една частно притежавана централна банка. Банката беше наречена Втора банка на САЩ. Новият мандат на банката беше копие на предишния. Правителството на САЩ щеше да притежава 20% от акциите. Разбира се федералният дял беше изплатен веднага в трезорите на банката. След това чрез стария фокус наречен даване на заеми с частични резерви, тези пари се превърнаха в заеми към инвеститори, които след това изкупиха останалите 80% от акциите. Както и преди, основните акционери останаха анонимни.Това което се знае е, че най-големият дял, представляващ една трета от акциите беше продаден на чужденци. Според един наблюдател:
„Без преувеличение може да се каже, че Втората банка на САЩ имаше дълбоки корени във Великобритания, както и в САЩ.”
Към 1816 г., някои автори твърдят, че Ротшилдови и техните съюзници, установиха контрол над Банк ъф Инглънд и подкрепиха новата частно притежавана централна банка в Америка.
16. АНДРЮ ДЖАКСЪН
След 12 годишно манипулиране на парите от страна на Втората банка на САЩ, на американците това вече им омръзна. Враговете на банката избраха известния сенатор от Тенеси, Андрю Джаксън, героят от битката при Нови Орлеан, да се кандидатира за президент. Първоначално, никой не даваше шансове на Джаксън. Банката много преди това беше научила как да контролира политиката с пари. За изненада на чейнджаджиите, Джаксън спечели изборите през 1828 г. Джаксън беше решил при първа възможност да унищожи банката и не пропиля никакво време за това. Но лицензът на банката изтичаше през 1836 г. – последната година от втория му мандат, при положение че го получеше. През първия си период като президент, Джаксън се задоволи да изгони многото слуги на банката от държавна служба. Той уволни 2 000 от 11 000-те хиляди служители на федералното правителство. През 1832 г. с приближаването на преизбирането му, банката нанесен удар, като се надяваше, че Джаксън нямаше да се противопостави. Тя помоли Конгреса да гласува подновяване на лиценза и четири години по-рано. Конгресът се съгласи и го изпрати за одобрение при президента. Но Джаксън остана непреклонен. „Старият дъб”, не се уплаши и отхвърли проектозакона. Посланието му е един от най-великите американски документи. То ясно изрича задълженията на американското правителство към своите граждани – бедни и богати:
„Не само нашите граждани ще се възползват от щедростта на нашето правителство. Повече от 8 милиона от акциите на тази банка се държат от чужденци. Лесно е да се предвиди, че такава голяма концентрация на сила в ръцете на няколко безотговорни личности може да нанесе огромни поражения нашата страна и институции. Не са ли застрашени нашата свобода и независимост при наличието на една банка, която по своя характер е толкова малко свързана с нашата страна? Да и се даде правото да контролира и съхранява парите на това общество, като по този начин държи в зависимост хиляди хора, ще бъде по сериозна заплаха, отколкото една вражеска армия. Ако правителството се ограничи само до предоставяне на еднаква закрила за всички, както и небето дава своите дъждове и порои и на планините и на низините, на бедните и богатите, това ще е една неоспорима благословия. Проектът който е пред мен е твърде далеч от тези справедливи принципи.”
По-късно през юли 1832 г. Конгресът не успя да отхвърли ветото на Джаксън. Сега на Джаксън му предстоеше преизбиране. Той изнесе този аргумент пред народа. За първи път в историята на САЩ, един кандидат изведе президентската си кампания сред хората. Преди това, кандидат президентите си стояха у дома и изглеждаха важни.
Лозунгът на кампанията му беше: „С Джаксън и без банката.”
Националната Републиканска партия издигна сенатора Хенри Клей срещу Джаксън. Въпреки че банката наля 3 милиона долара в кампанията на Клей, Джаксън беше убедително преизбран през ноември 1832 г.. Джаксън знаеше, че с изборната му победа, битката едва беше започнала:
„Хидрата на корупцията не е мъртва, а само ранена” – каза новоизбраният президент.
Джаксън заповяда на новия секретар на Съкровищницата, Луис Маклейн, да започне изтеглянето на правителствените влогове от Втора банка на САЩ и да ги вложи в държавни банки. Маклейн отказа. Джаксън го уволни и назначи Уилиам Дуейн за нов секретар на Съкровищницата. Дуейн също отказа да изпълни заповедта на президента и Джаксън трябваше да уволни и него,след което назначи Роджър Б. Тейни на този пост. Тейни започна да изтегля правителствените средства от банката на 1 октомври 1833 г. Джаксън ликуваше:
„Успях да я окова. Готов съм да извадя всичките и зъби заедно с корените им.”
Но банката още не беше се предала. Ръководителят и Никълъс Бидъл използва своето влияние в Сената за да отхвърли назначението на Тейни. В една рядко срещана изява на арогантност, Бидъл заплаши да причини икономическа депресия, ако банката не получи мандат. Това беше война: „Ако този достоен президент след като е скалпирал индианци и е хвърлял съдии в затвора си мисли, че ще се справи с банката, той греши.”
След това в изблик на откровение, така нехарактерно за банкер, Бидъл заяви, че банката ще направи парите трудно достъпни, за да принуди Конгреса да и даде нов мандат:
„Нищо друго освен едно всеобщо страдание не ще впечатли Конгреса. Единственият ни безопасен път е неотклонно да следваме политика на строги парични ограничения и аз не се съмнявам, че накрая тази политика ще доведе до оздравяване на валутата ни и продължаване на мандата на банката.”
Какво смайващо откровение! Ето ви я голата истина, разкрита с една шокираща яснота. Бидъл смяташе да свие паричното предлагане за да предизвика масирана депресия, докато Америка се предаде. За съжаление това се е случвало неведнъж в историята на САЩ и може би ще се случи още веднъж в наше време. Николъс Бидъл изпълни заканата си. Банката рязко сви паричното предлагане като започна да си изисква старите заеми и да не отпуска нови. Последва финансова паника, след което дълбока икономическа депресия. Разбира се Бидъл обвини Джаксън за катастрофата, казвайки че тя е била причинена от изтеглянето на федералните средства от банката. За съжаление, неговият план постигна целта си. Заплатите и цените се сринаха. Безработицата се повиши както и броят на фалитите. Навсякъде цареше хаос. Вестникарите обвиняваха Джаксън в уводните си статии. Банката заплаши да спре плащанията към политиците в замяна на тяхната подкрепа. Само след няколко месеца, Конгресът се събра за да обсъди паниката. Шест месеца след като изтегли парите от банката, Джаксън беше официално разкритикуван чрез резолюция на Конгреса прокарана с гласуване резултатът от което беше 26 за и 20 против. Това беше първият случай на критика отправена към президента от Конгреса.
Джаксън също се нахвърли срещу банката:
„Вие сте котило от усойници. Аз съм решен да ви унищожа и се кълна във всемогъщия Бог, че ще ви унищожа.”
Съдбата на Америка се намираше на острието на нож. Ако Конгресът събереше достатъчно гласове да отхвърли ветото на Джаксън, банката щеше да получи още един 20 годишен монопол върху парите на Америка – достатъчно време да консолидира и без това огромната си сила. Тогава се случи нещо невероятно. Губернаторът на Пенсилвания се изправи в защита на президентаи остро разкритикува банката. На всичко отгоре, Бидъл публично се беше похвалил, че банката е имала план да смаже икономиката. Изведнъж ходът на събитията се промени. През април 1834 камарата на представителите гласува (134 за и 82 против) срещу даването на мандат на банката. Последва и едно още по-убедително гласуване за съставянето на комисия за разследването на причината за катастрофата. Когато комисията пристигна пред вратите на банката, със заповед за проверка на счетоводните и книги, Бидъл отказа да се подчини. Той също така не позволи надзор върху кореспонденцията на банката с членове на Конгреса относно личните им заеми и авансови плащания. Бидъл също така отказа да даде показания пред комисията във Вашингтон.
На 8 януари 1835 г., Джаксън изплати последната вноска от националния дълг, който беше създаден с разрешаването на банката да емитира пари купувайки правителствените облигации, вместо хазната да прави това без да се създава дълг. Той беше единственият президент, който напълно изплати националния дълг.
Няколко седмици по-късно, на 30 януари 1835 г. наемен убиец на име Ричард Лорънс, се опита да застреля президента Джаксън. И двата му пистолета направиха засечка. По-късно Лорънс беше признат за невинен поради невменяемост. След освобождаването си, той се похвали, че влиятелни личности от Европа му бяха възложили задачата и му бяха обещали защита в случай, че бъде заловен.
На следващата година, когато мандатът и изтече, Втората банка на САЩ престана да съществува като централна банка. По-късно Бидъл беше арестуван и обвинен в измама. Той беше даден под съд, но беше оправдан и скоро след това почина. След втория си президентски мандат, Джаксън се оттегли в своя дом, Ермитажа, близо да Нашвил. Той ще бъде запомнен с непоколебимостта си при унищожаването на банката. На чейнджаджиите им бяха необходими 77 години да се съвземат от поражението.
Запитан за най-големият му успех, героят от войната Джаксън отговори:
„Аз убих банката.”
17. ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН И ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА
За съжаление Джаксън не успя напълно да вникне в картината и корените на злото. Въпреки че Джаксън унищожи банката, най-коварното оръжие на чейнджаджиите – банковото дело с частични резерви – все още си използваше от многото държавно учредени банки. Това подгря икономическата нестабилност през периода преди Гражданската война. Все пак, централните банкери бяха извън играта, поради което Америка забогатяваше и изместваше границите си на запад. Чейнджаджиите водеха неуспешна борба за да си възвърнат изгубения монопол върху парите. Накрая те използваха старата формула на банките – финансирането на война и създаването на задлъжнялост и зависимост. След като не можеха да имат централна банка по някакъв друг начин, Америка трябваше да бъде поставена на колене чрез въвличането и във война, както постъпиха през 1812 след като Първа банка на САЩ не беше лицензирана.
Месец след встъпването на Линкълн в длъжност, проехтяха първите изстрели на Гражданската война във форт Самтър, Северна Каролина, на 12 април 1861 г. Разбира се, че робството беше причина за Гражданската война, но не и главната. Линкълн знаеше, че икономиката на Юга зависеше от робството и преди Гражданската война, той нямаше намерение да го премахне. В своето встъпително слово, месец по-късно, той даде следното обяснение:
“Нямам намерение по пряк или косвен начин да преча на робството там, където то съществува. Вярвам, че нямам законното основание да го правя, нито пък го желая.”
Даже и след първите изстрели при форт Самтър, Линкълн продължаваше да твърди, че войната не се води за забрана на робството:
“Моята първостепенна задача е да спася Съюза, а това не значи запазване или унищожаване на робството. Ако можех да спася Съюза, без да освобождавам и един роб, бих го направил.”
Тогава, за какво се води Гражданската война?
Много фактори бяха от значение. Северните индустриалци използваха защитни тарифи за да не позволят на южните щати да купуват по-евтините европейски стоки. Европа реагира като спря да внася памук от Юга. Южните щати се оказаха под двоен финансов удар. Те трябваше да плащат за повече от жизнено необходимите им стоки, а доходите им от експорта на памук рязко спаднаха. Това засили недоволството им. Съществуваха обаче и други фактори. Чейнджаджиите бяха като ужилени от това, че Америка се бе измъкнала от контрола им преди 25 години. От тогава, американската икономика се развиваше бурно и нацията забогатя, а това беше лош пример за останалия свят.
Централните банкери видяха възможност да разделят новата забогатяваща нация и да я разделят и завладеят чрез война. Ще кажете, че това е конспиративна теория? Нека да чуем мнението на един добре осведомен наблюдател по това време.
Това е Ото Бисмарк, канцлер на Германия, човекът който обедини германските графства през 1871:
„Решението за разделянето на САЩ на две равни по сила федерации, беше взето от финансовите сили в Европа, далеч преди Гражданската война. Тези банкери се страхуваха, че ако САЩ се запазят като единна държава и нация, те биха постигнали икономическа и финансов независимост, а това ще наруши превъзходство на Европа над капиталистическия свят.”
Няколко месеца след първите изстрели при форт Самтър, централните банкери дадоха на Наполеон III (племенник на Наполеон от Ватерло) 210 милиона франка за да заграби Мексико и да разположи войски на южната граница на САЩ. Той се възползва от Гражданската война за да наруши Доктрината Монрои да направи Мексико колония. Независимо от изхода на войната, една отслабена и задлъжняла Америка, отново щеше да отвори достъпа на Европа за колонизация на Централна и Южна Америка, това което Доктрината Монро беше забранила през 1823 г. В същото време, Великобритания придвижи 11 000-на войска в Канада и я разположи по северната граница с Америка. Британската флота беше готова да се намеси при нужда. Линкълн знаеше, че е под двоен удар съдбата на Съюза го измъчваше. Съществуваше нещо много по-важно от различията между Севера и Юга.
Ето защо той държеше повече на Съюза, отколкото на разгромяването на Юга. Но Линкълн се нуждаеше от пари за да победи. През 1861 Линкълн и секретарят на съкровищницата Салмон П. Чейс отидоха в Ню Йорк за да кандидатстват за необходимите заеми. Чейнджаджиите, в желанието си да разрушат Съюза, предложиха заеми с лихва от 24-36%. Линкълн вежливо отказа и се завърна във Вашингтон. Той повика своя стар приятел полковник Дик Тейлър от Чикаго и му възложи задачата да финансира войната. На едно заседание, Линкълн попита Тейлър как ще го направи.
Ето какво каза Тейлър:
„Линкълн, това е лесно, накарай Конгреса да гласува проектозакон за конкурс за отпечатване на банкноти, плати на войниците си и спечели войната.”
Когато Линкълн го попита дали народът на САЩ ще приеме банкнотите, Тейлър му каза:
„Хората и който и да е било друг няма да са в състояние да избират, ако ги направиш законно платежно средство. Те ще имат пълното одобрение на правителството и ще свършат същата работа както и които и да е било други пари, тъй като на Конгреса е дадено право от Конституцията.”
Линкълн постъпи точно така. От 1862 до 1865г., той напечата 450 милиона долара от новите пари. За да се различават от банкнотите на частните банки, той отпечата гърбовете им със зелено мастило. Ето защо тези банкноти носеха името „зеленогръбки”.
С тези нови пари, Линкълн плати на войската си и купи снаряжение. По време на войната близо 450 милиона долара „зеленогръбки” бяха отпечатани, без правителството да плаща лихва по тях. Линкълн беше разбрал кой дърпа конците и какъв е залогът за американския народ.
Ето какви бяха възгледите му:
„Правителството трябва да създава, емитира и пуска в обръщение всички пари и кредити необходими за поддържането и кредити необходими за поддържането на собствената си покупателната сила и тази на консуматорите. Привилегията да създава и пуска в обръщение пари не е върховна привилегия на правителството, а една прекрасна възможност за сътворение. Възприемайки тези принципи, ние ще удовлетворим една дълго очаквана необходимост от единно средство за размяна. Данъкоплатците ще си спестят огромните лихви. Финансирането на всички обществени начинания и управлението на Съкровищницата, ще се осъществяват от принципите на здравия разум. Парите ще престанат да бъдат господари и ще се превърнат в слуги на хората.”
Една невероятна уводна статия в London Times обясни отношението на Банк ъф Инглънд към зеленогръбките на Линкълн:
„Ако тази неразумна финансова политика, която води началото си от Северна Америка се утвърди, то тогава правителството ще може да произвежда своите пари без никакви разходи. То ще изплати дълговете си и ще има необходимите пари да развива търговската си дейност. То ще преуспее и ще бъде първия подобен пример в историята на света. Умовете и богатството на цял свят ще отидат в Америка. Тази страна трябва да се унищожи или тя ще унищожи всяка монархия на земята.”
Схемата се оказа успешна, толкова успешна, че на следващата 1863 г., когато Северните щати и Конфедерацията започват да събират войски за решителното сражение, Съкровищницата остро се нуждаеше от разрешение на Конгресада отпечата повече зеленогръбки. Това принуди Линкълн да разреши одбряването на Закон за националните банки. Новите банки бяха освободени от задължението да плащат данъци, а също така получиха и монопол върху създаването на новите пари - банкноти. Въпреки че зеленогръбките още се използваха, количеството им беше ограничено. По важно нещо обаче е, че от този момент, паричното предлагане на САЩ, щеше да се създава чрез дълг, от банкерите при покупката на държавни облигации, които да служат за резерви на щатските банкноти. Според обяснението на историка Кенет Галбрейт:
„Дълги години след войната, Федералното правителство имаше бюджетен излишък. То обаче, не можеше да погаси дълговете си, защото това означаваше, че нямаше да съществуват облигациите, които гарантираха банкнотите. Изплащането на дълга означаваше унищожаване на паричното предлагане.”
През 1863, Линкълн получи неочаквана помощ от руския цар Александър Втори. Царят, както и Бисмарк в Германия знаеше какво кроят чейнджаджиите и упорито се противопоставяше на частна централна банка в Русия. Ако Америка оцелееше и се изскубнеше от лапите им, положението му щеше да бъде сигурно. Ако банкерите успееха да разделят Америка и върнат на Великобритания и Франция частите от нея (и двете нации под контрола на централни банки) ,един ден, те щяха да се обърнат срещу Русия. Тогава царят заповяда, ако Англия или Франция се намесят активно и помогнат на Юга, това щеше да се счита за обявяване на война на Русия. Той изпрати своята тихоокеанска флота в Сан Франциско. Линкълн беше преизбран на следващата 1864 г. Ако беше останал жив, той щеше със сигурност да унищожи националните банки и монополът им върху парите.
На 21 Ноември 1864, той написа следното до един свой приятел:
„Силата която разполага с парите ограбва народа в мир и заговорничи срещу него, когато е изправен пред враг. Тя е много по-деспотична от монарсите, по-нагла от автократите и по-егоистична от бюрократите.”
Малко преди да бъде застрелян Линкълн, неговият бивш секретар на съкровищницата, Салмон П. Чейс, се разкая за участието си в прокарването на Закона за националните банки, година по-рано:
„Участието ми в прокарването на Закона за националните банки, беше най-голямата финансова грешка в моя живот. Изграден беше монопол, който засяга всички интереси на страната.”
На 14 април 1865 г. 41 дена след встъпването си в длъжност и пет дни след като Лий се предаде на Грант при Апоматокс, Линкълн беше застрелян от Джон Уилкс Буут в театър Форд.
Бисмарк, канцлерът на Германия беше наскърбен от тази смърт:
„Смъртта на Линкълн е беда за християнството. Никой в САЩ не беше на висотата на неговото величие. Страхувам се, че чуждестранните банкери със своите заплетени и коварни трикове ще установят пълен контрол върху изобилните богатства на Америка и ще ги използват за да покварят съвременната цивилизация. Те не биха се поколебали да хвърлят цялото християнство във войни и хаос за да получат в наследство планетата.”
Бисмарк добре разбираше плана на чейнджаджиите. Твърдения, че международните банкери бяха виновни за убийството на Линкълн се появиха в Канада 70 години по-късно, през 1934 г. Джералд Макгийър, известен и уважаван канадски адвокат, изказа това шокиращо обвинение в една 5 часова реч пред Камарата на общините в която остро разкритикува канадската парична система. Спомнете си, че това беше по време на Голямата депресия която бушуваше и в Канада. Чрез агенти на тайната полиция, Макгийър беше получил документи, от процеса на Джон Уилкс Буут, премахнати от обществените архиви. Макгийър заяви, че според тях, Буут е бил наемник работещ за международните банкери.
Според статия във Ванкувър Сън, от 2 май 1934 г.:
„Ейбръхъм Линкълн, Мъченикът освободител на робите беше убит чрез машинациите на група представляваща международните банкери, която се страхуваше от амбициите на президента за изграждане на национална кредитна система. Само една група в света по онова време имаше причина да желае смъртта на Линкълн. ... Това бяха хората които се противопоставяха на неговата програма за национална валута и които по време на Гражданската война се бореха срещу политиката на зеленогръбките.”
Интересно също така е и че според Макгийър, Линкълн е бил убит не само защото банкерите желаеха да си възвърнат централната банка в Америка, но и защото те искаха монетите да се леят от злато –златото което те контролираха. С други думи, те искаха златен стандарт за Америка. Линкълн беше направил точно обратното – той емитираше държавните банкноти със зелен гръб, които се базираха на искреността и доверието.
Статията цитира Макгийър:
„Това бяха хора заинтересовани от въвеждането на златния стандарт и правото на банкерите да управляват валутата и кредитите на всички народи по света. С премахването на Линкълн, те можеха да осъществят плановете си в САЩ и го направиха. Осем години след убийството на Линкълн, среброто беше демонетизирано и паричната система на САЩ беше поставена върху основите на златния стандарт.”
След смъртта на Линкълн, САЩ не са издавали безлихвени пари. Банкнотите с червен печат, отпечатанипрез 1963 г.не са били нови емисии от президента Кенеди, а старите зеленогръбки преиздавани през годините. Поради невежество или глупост, през 1994 г., законът Рийгъл узакони замяната на зеленогръбките на Линкълн с кредитните пари. С други думи зеленогръбките на Линкълн са били в обръщение до 1994.
Защо банкерите не обичаха среброто, а златото ?
Много просто. Тъй като среброто беше в изобилие в САЩ, беше сравнително трудно да се контролира. Златото беше и винаги ще бъде оскъдно. В исторически план монополът върху златото се е установявал лесно, докато количеството на среброто е било 15 пъти по-голямо.
18. ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЗЛАТНИЯ СТАНДАРТ
С отстраняването на Линкълн, следващата цел на чейнджаджиите беше установяването на пълен контрол върху парите на Америка. Това не беше лесна задача. С отварянето на американския Запад, бяха разкрити огромни количества сребро. Освен това зеленогръбките на Линкълн бяха популярни. Въпреки атаките на европейските централни банкери, те продължиха да се използват в САЩ. Според историка Клион Скусен:
„Веднага след смъртта на Линкълн се поведоха сериозни дебати за съживяването на краткотрайния му експеримент с Конституционалната парична система. Ако европейските парични тръстове не бяха се намесили, тя без съмнение щеше да се утвърди.”
Ясно беше, че идеята Америка да печата своите собствени безлихвени пари плашеше елита на европейските централни банки. Те с ужас наблюдаваха как зеленогръбките ставаха все по популярни в Америка. Линкълн беше мъртъв, но подкрепата за неговата парична политика нарастваше. На 12 април 1886 г. почти една година след убийството на Линкълн, по настояването на европейските централни банкери, Конгресът прокара Закон за свиване на паричното предлагане, който упълномощи Съкровищницата да извади от употреба зеленогръбките и да свие паричното предлагане.
Авторите Теодор Торен и Ричард Уорнър, описаха резултата от свиването на паричното предлагане в книгата си „Истината за парите”:
„Тежките години след Гражданската война, можеха да бъдат избегнати, ако узаконяването на зеленогръбките беше продължило според плановете на президента Линкълн. Вместо това последваха няколко парични паники, които днес наричаме рецесии, като те принудиха Конгреса да узакони поставянето на банковата система под централизиран контрол. Така на 23 декември 1913 година беше прокаран закона за Федералния резерв.”
С други думи, чейнджаджиите искаха две неща:
1. Връщането на частно притежаваната централна банка под техния контрол
2. Американска валута обезпечена с тяхното злато.
Стратегията им беше в двупосочна - първо да причинят серия от паники, които да убедят обществото, че само централизираният контрол върху парите може да осигури стабилност.
На второ място те трябваше да премахнат толкова пари от системата, че да направят повечето американци отчаяно бедни за да не могат да се противопоставят на банкерите или пък да не мислят за това.
През 1866 г. един милиард и осемстотин милиона долара бяха в обръщение в САЩ, около50.46 долара на човек.
Само през 1867 г. 500 милиона бяха премахнати от паричния обем. Десет години по-късно, през 1876 г. паричното предлагане в САЩ беше свито до 600 милиона долара. С други думи 2/3 от парите на Америка бяха извадени от употреба от банкерите. В обръщение останаха само $ 14.60 на човек.
След още десет години, паричното предлагане беше намалено до 400 милиона долара, въпреки че населението нарастна. В резултат на това само 6.67 долара на човек останаха в обръщение.
84% загуба на покупателната сила за 20 години.
Днес икономисти се опитват да ни предложат идеята, че рецесиите и депресиите са естествена част от нещо, което те наричат „бизнес цикъл”.
Истината е, че паричното предлагане е манипулирано днес, както е било преди и след Гражданската война.
Как се случи това ? Как така парите станаха оскъдни ?
Банките изискваха незабавно плащанена заемите и не отпускаха нови. В добавка, сребърните монети бяха претопявани. През 1872 г. човек на име Ърнест Сед получи 100 000 лири (Около $ 5,000,000) от Банк ъф Инглънд и беше изпратен в Америка да подкупи необходимите конгресмени за да се демонетизира среброто. Беше му наредено в случай, че тези пари не стигнат, да изтегли още 100 000 или толкова, колкото е необходимо. На следващата година, Конгресът прокара „Закон за монетите” от 1873 г. и отливането на сребърни долари беше рязко прекратено. Всъщност републиканецът Самюел Хупър, който предложи проектозакона, призна че той е бил написан от Сед. Истината става още по-неприятна, когато през 1874 г. самият Сед призна кой стоеше зад тази схема:
„Отидох в Америка през зимата на 1872 - 73 година, със задачата да осигуря гласуването на проектозакон за демонетизирането на среброто.Това беше в интерес на тези, които представлявах – управителите на Банк ъф Инглънд.”
Но борбата за контрола над американските пари все още не беше приключила. Само три години по-късно, през 1876 г. с една трета от населението на Америка без работа, хората започнаха да се изнервят. Надигнаха се протести за връщането на зеленогръбките на президента Линкълн, или на сребърните пари за да се увеличи обема на парите. Същата година Конгресът създаде комисия за среброто, която да разреши проблема. Докладът и ясно показа виновниците – националните банкери. Докладът е интересен и с това, че сравнява умишленото свиване на паричния обем от банкерите след Гражданската война с падането на Римската империя:
„Бедствията от времето на тъмните векове бяха причинени от намаляването на парите и падането на цените...Без пари цивилизацията не би започнала развитието си, а когато предлагането им стане все по-оскъдно, тя залинява и ако то не се облекчи, загива.
По време на християнската ера на Римската империя, металните пари в обръщение са били на стойност един милиард и осемстотин хиляди долара, а към края на петнадесети век те се свиха до 200 милиона... Историята не познава друг така опустошителен период като този от Римската империя до тъмните векове.”
Щатска комисия за среброто въпреки този доклад на комисията, Конгресът не предприе никакви мерки.
На следващата 1877 г. от Питсбърг до Чикаго избухнаха бунтове. Факлите на гладуващите вандали осветиха небето. Банкерите набързо обмислиха следващия си ход. Те решиха да изчакат. След като отново си възвърнаха контрола, те не възнамеряваха да се откажат. На събранието на Американската асоциация на банкерите, те убедиха членовете си да направят всичко възможно за да осуетят намеренията за връщането на зеленогръбките. Секретарят на асоциацията, Джеймз Бюъл, написа писмо до членовете и в което нагло призова банките да осуетят усилията не само на Конгреса, но и на пресата:
„Съветвам ви да използвате всякаква възможност да подкрепите тези от големите ежедневници и седмичници, и най-вече земеделската и религиозна преса, които се противопоставят на издаването на книжните пари със зелен гръб и да оттеглите подкрепата си от тези, които не желаят да се противопоставят на идеята правителството да печата парите. Анулирането на закона за създаването на пари от банките и възвръщането към пари издадени от правителството означава да се дадат пари на хората, което сериозно ще намали нашите печалби като банкери и заемодатели. Срещнете се с вашия конгресмен и го ангажирайте да подкрепи нашите интереси, за да можем да контролираме законотворчеството.”
С увеличаването на политическия натиск върху Конгреса за промени, пресата, се опита да отвлече вниманието на хората от истината. На 10 януари 1878 г. Ню Йорк Херълд Трибюн написа следното:
„Столицата на страната най-после създаде национални банки. Нека да видим, дали Конгресът ще се осмели да им се противопостави.”
Този ход не беше съвсем успешен. На 28 Февруари 1878 г. Конгресът гласува Законът Шърмън, който позволи отливането на ограничен брой сребърни долари, слагайки край на петгодишно прекъсване.Това обаче не премахна зависимостта на валутата от златото, нито пък напълно възстанови среброто. Преди 1873 година, всеки който донесеше сребро в щатския монетен двор можеше да получи равностойността му в долари безплатно. Това се промени. Все пак сребърните пари отново се вляха в икономиката. Без заплахата върху контрола им над парите, банкерите започнаха да дават заеми и това беше края на Депресията. Три години по-късно, американците избраха републиканеца Джеймз Гарфийлд за свой президент. Гарфийлд разбираше как се манипулира икономиката. Като конгресмен Гарфийлд е беше председател на Комитета по кредитите, както и член на Комитета за банките и валутата. След встъпването си в длъжност, той открито се нахвърли върху чейнджаджиите:
„Този, който контролира обема на парите в дадена страна, е пълен господар на промишлеността и търговията и..., а когато се разбере, че е много лесно да се контролира цялата система от няколко влиятелни личности на върха, няма нужда да ви се обяснява кое поражда инфлациите и депресиите.”
Няколко седмици след това изказване, на 2 юли 1881 г. президентът Гарфийлд беше застрелян.
19. БОРБА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА СРЕБЪРНИТЕ МОНЕТИ
Чейнджаджиите бързо набираха сили. Те започнаха периодично да стрижат стадото си, като предизвикваха периоди на възход, следвани от депресии. Така те успяха да купят хиляди домове и ферми за центове спрямо долар от цената им.
През 1891 г. чейнджаджиите се приготвиха отново да съборят американската икономика като мотивите им бяха изложени възмутително ясно в една записка разпространена от Асоциацията на банкерите в Америка - организация в която членуваха повечето банкери. Тази записка призоваваше банкерите да предизвикат депресия на определена дата три години по-късно.
Ето как изглеждаше част от нея според архивите на Конгреса:
„На 1 септември 1894 г. ние по никакви съображения няма да подновим заемните си договори. На 1 септември ще си искаме заемите. Ние ще влезем във владение на ипотекираните имоти. Можем да станем собственици на 2/3 от фермите на запад от Мисисипи и на хиляди още на изток от Мисисипи на цени които определим...Ние също така можем да притежаваме фермите на Запада и парите на цялата страна. Така фермерите ще станат квартиранти, както е в Англия.”
Депресиите можеха да се контролират, защото Америка беше на златен стандарт. Тъй като златото е оскъдно, то е една от най лесните за манипулиране стоки.
Хората искаха узаконяването на сребърните пари за да се отърват от контрола на чейнджаджиите върху златните пари. Те искаха връщането на сребърните пари и отмяна на Закона Сед от 1873, наричан тогава „Престъплението от 1873.” През 1896 спорът за повече сребърни пари стана основна тема в президентската кампания. Уилиам Дженингс Брайън, сенатор от Небраска, президентски кандидат на Демократите, издигна лозунга „Свобода за среброто”. По време на националния конгрес на демократите в Чикаго, той произнесе емоционална реч, „Корона от тръни и кръст от злато”, която му спечели номинацията. Въпреки че тогава Брайън беше 36 годишен, тази реч се счита за най прекрасното слово произнасяно на политически конгрес. В драматичното си заключение, Брайън заяви:
„Ние ще отговорим на тяхното желание за златен стандарт с тези думи: Вие не ще наденете на главите на трудовите хора тази корона от тръни, вие не ще разпънете човечеството на кръст от злато.”
Банкерите щедро подкрепиха републиканския кандидат Уилям Маккинли, който защитаваше златния стандарт. Поради това, надпреварата беше една от най-оспорваните в американската история. Брайън произнесе повече от 600 речи, в 27 щата. Щабът на Маккинли накара фабрикантите и индустриалците да информират своите служители, че ако Брайън спечели, всички фабрики и заводи ще бъдат затворени и няма да има работа. Тази уловка успя. Маккинли победи Брайън с минимална преднина. Брайън отново се кандидатира за президент през 1900 г. и 1908 г., но и двата пъти не успя. На конференцията на демократите през 1912 г. Брайън беше човекът, който помогна на Уудроу Уилсън да спечели номинацията. Когато Уилсън стана президент, той назначи Брайън за Държавен секретар. Скоро обаче, Брайън се разочарова от администрацията на Уилсън. Брайън служи в администрацията на Уилсън само две години. През 1915 година, той подаде оставката си заради потопяването на Лузитания, събитието което въвлече Америка в Първата световна война. Въпреки че Уилям Дженингс Брайън не успя да стане президент, неговите усилия забавиха със 17 години чейнджаджиите от постигането на следващата им цел - нова, частно притежавана централна банка на Америка.
20. ДЖОН ПИЪРПОНТ МОРГАН И КАТАСТРОФАТА ОТ 1907.
РОКФЕЛЕР
Дойде времето чейнджаджиите в Америка да се сдобият с една нова частна централна банка. В началото на 20 век атаката се ръководеше от Дж. П. Морган. Нужна беше една последна сериозна паника, която да насочи вниманието на нацията върху необходимостта от централна банка. Обосновката беше, че само централна банка може да предотврати банкови фалити.
Морган беше най-могъщия банкер в Америка. Смяташе се, че е бил агент на Ротшилдови. Морган финансира Standard Oil, империята на Джон Д. Рокфелер, както и на монополите на Харимън и Карнеги в железопътната, стоманодобивната и много други индустрии. Бащата на Дж.П. Моргън, Джуниъс Моргън, е бил финансов агент на британците в Америка. След смъртта на баща си Дж. П. Морган, избра за свой партньор Едуард Гренфел, дългогодишен директор на Банк ъф Инглънд. Когато Морган умира, богатството му е било оценено на няколко милиона долара. Основната част от ценните книжа, които се е смятало че притежава, са били собственост на други хора. През 1902 президентът Теодор Рузвелт „притисна” Морган и неговите приятели чрез Законът Шърмън, чиято цел беше разбиването на монополите. Всъщност Рузвелт направи малко за да спре засилващата се монополизация на американската индустрия от страна на банкерите и техните подчинени. Предполага се, че чрез него той разби монопола на Стандард Ойл. Но това не беше вярно. Компанията беше разделена на седем корпорации, като всички от тях бяха контролирани от Рокфелер. Обществеността беше известена за това от политическите карикатуристи като Том Наст, който наричаше банкерите „Паричният Тръст”.
Към 1907 г. годината на преизбирането на Теди Рузвелт, Морган реши, че е време отново да създаде централна банка. Използвайки своята обединена финансова мощ, Морган и приятелите му предизвикаха катастрофа на пазара на акциите. Хиляди малки банки бяха нестабилни. Някои имаха резерви по-малко от 1 %, благодарение на системата за частични резерви. За няколко дни дълги опашки се извиха пред вратите на банките. Морган се появи на обществената арена и предложи да подкрепи колабиращата американска икономика като финансира банките с пари създадени от въздуха. Това беше изключително нагло предложение, по-лошо и от банковото дело с частични резерви, но Конгресът го разреши. Морган напечата 200 милиона негови пари, за които нямаше никакви налични резерви. С тези пари Морган, направи няколко покупки, плати за някои услуги и ги разпредели между клоновете банките си, които ги раздадоха в заем с лихва.
Планът му успя. Скоро обществото си възвърна доверието в парите и спря да изтегля парите си. В резултат на това, банковата мощ се съсредоточи в ръцете на няколко големи банки. През 1908 г. паника беше овладяна и Морган беше приветстван като герой от президента на Принстънския университет, на име Уудроу Уилсън:
„Бедствието можеше да бъде предотвратено, ако бяхме съставили комитет от 6-7 национално отговорни мъже като Дж. П. Морган, които да решават проблемите на страната.”
По-късно учебниците по икономика ще обяснят,че създаването на Системата на Федералния резерв беше предизвикано от паниката от 1907:
„С тревогите около банковите фалити, страната реши завинаги да приключи с анархията на нестабилните частни банки.”
Конгресменът от Минесота Чарлз Линдберг, бащата на авиатора “Лъки Линди” по-късно се изказа, че паниката от 1907 г. е била една измама:
„... тези към които Паричния тръст не беше благосклонен, бяха притиснати и отстранени, а хората бяха така изплашени, че пожелаха изработените от Паричния тръст промени.”
След прокарването на Закона за националните банки от 1863 г. чейнджаджиите успяха да координират поредица от възходи и катастрофи. Целта беше не само да се стриже американското общество,но и да се твърди по-късно, че банковата система е била толкова нестабилна, че е трябвало да се консолидира в една централна банка.
21. ОСТРОВ ДЖЕКИЛ.
След катастрофата, в отговор на паниката от 1907 г. Теди Рузвелт подписа проектозакон за създаването на нещо наречено Национална монетарна комисия.
Комисията трябваше да проучи проблема с банките и да излезе с препоръки към Конгреса. Разбира се комисията беше пълна с приятели и близки на Морган. Председателят и беше човек на име Нелсън Олдридж. Олдридж представляваше
Ню Порт, Роуд Айлънд, където живееше американският банков елит. Дъщеря му беше омъжена за Дж. Д. Рокфелер младши и от него имаше пет сина: Джон, Нелсън (който щеше да стане вицепрезидент през 1974), Лорънс, Уинтроп и Дейвид (ръководител на Съвета за международни отношения и бивш председател на Чейс Манхатън банк). Веднага след съставянето на комисията, сенаторът Олдридж направи едно двугодишно пътуване из Европа, където беше подробно инструктиран от частни банкери от Англия, Франция и Германия. Стойността на това пътуване за данъкоплатците беше 300 000 долара, огромна за времето си сума.
Скоро след завръщането си, на 22 ноември 1910 г. седем от най-богатите и могъщи мъже в Америка се качиха на частният влак на сенатора Олдридж и по най-потаен начин отпътуваха за остров Джекил, недалеч от брега на Джорджия. Към групата се присъедини Пал Уорбърг. Той получаваше 500 хиляди долара годишна заплата от фирмата „Кун Лоуб анд Къмпъни” да лобира за създаването на частно притежавана централна банка в Америка. Партньор на Уорбърг в тази фирма беше човек на име Джейкъб Шиф, внук на човекът, който живееше в Зелената щит със семейство Ротшилд във Франкфурт. Шиф, както по-късно ще разберем, финансира с 20 милиона долара свалянето на царя в Русия.
Тези три европейски банкови фамилии – Ротшилд, Уорбърг и Шиф – бяха свързани помежду си чрез бракове, както и партньорите им в Америка – Морган, Рокфелер и Олдридж. Потайността беше толкова строга, че всичките участници бяха предупреденида използват само първите си имена за да прикрият самоличността си от слугите. Години след това, Франк Вандерлип, президент на Нашънъл сити банк ъф Ню Йорк и представител на семейство Рокфелер, потвърди пътуването до остров Джекил във вестник Сатъдей Ивнинг Поуст, на 9 февруари 1935 г.:
„Бях потаен и прикрит като конспиратор...Знаехме, че не трябваше да ни разкрият, защото всичките ни усилия и време щяха да отидат напразно. Ако се разкриеше, че точно нашата група се беше събрала за да напише един проектозакон за банка, то не съществуваше никакъв шанс този проектозакон да бъде гласуван от Конгреса.”
Участниците се събраха за да обсъдят как да решат основния си проблем – връщането на частно притежавана централна банка, както и други въпроси, на които също трябваше да бъде обърнато внимание. Първо, пазарният дял на големите банки се свиваше рязко. През първото десетилетие на века, броят на банките в САЩ се удвои – над 20 000. Към 1913, само 29 % от всички банки бяха национални и те държаха само 57 % от всички влогове. Според признанието на Олдридж в едно списание:
„Преди прокарването на този закон, банкерите от Ню Йорк можеха да управляват само резервите на Ню Йорк. Сега можем да управляваме банковите резерви на цялата страна.”
Нещо трябваше да се направи за да се приведат новите банки под техен контрол. Джон Д. Рокфелер беше казал: „Конкуренцията е грях.”
На второ място, икономиката беше толкова силна,че корпорациите започнаха да финансират разширяването си от печалбите, вместо да вземат големи заеми от банките. През първите 10 години на новия век, 70 % от корпоративното финансиране идваше от печалбите. С други думи, американската индустрия ставаше независима от чейнджаджиите и на това трябваше да се сложи край.
Всички участници знаеха, че тези проблеми можеха да бъдат решени на практика, но най-сериозният проблем беше този с името на новата централна банка. Дискусията се състоя точно тук, в тази зала, една от многото заседателни зали на огромния хотел известен днес като Джекил Айлънд клуб. Олдридж смяташе, че думата „банка” въобще не трябва да присъства в името. Уорбърг искаше да нарече тази инициатива Проектозакон за националния резерв, или Проектозакон за федералния резерв. Идеята беше да се създаде впечатлението, че целта на новата централна банка е да спре атаките срещу банките и да прикрие монополния и характер. Себелюбивият политик Олдрич обаче, настояваше за името „Проектозакон на Олдрич”. След девет дни групата от остров Джекил се разтури. Новата централна банка, беше подобна на старата Банка на САЩ. На нея трябваше да бъде даден монопол върху националната валута и правото да създава пари „от въздуха”.
Как Фед създава „пари от въздуха” ?
Това е процес в четири степени.
Нека първо да кажем нещо за облигациите. Облигациите са обещания за заплащане (Аз ти дължа – IOY). Хората купуват облигациите за да получат лихва. В края на срока, правителството изплаща главницата плюс лихвата и облигацията се унищожава. В момента има облигации на стойност 3.6 трилиона долара.
Ето как Фед прави парите:
1. Федералният комитет за операции на открития пазар одобрява покупката на държавни облигации на свободния пазар.
2. Фед купува облигациите от някой посредник на свободния пазар.
3. Фед плаща чрез електронни влогове в банковите сметки на продавача, които се кредитират в сметката на подавача. Трикът е, че този влог не се обезпечава от нищо. Фед просто го създава.
4. Банките използват тези влогове като резерв. Те могат да дадат заеми на стойност десет пъти по-голяма от резервите си,на нови длъжници с лихва. Така, една покупка на облигации от Фед на стойност един милион, се превръща в повече от 10 милиона банкови заеми. Фед на практика създава 10% от новите пари, а банките останалите 90%.
За да се свие количеството на парите в икономиката, процесът е обратен:
Фед продава облигации и парите изтичат от банката на купувача. Заемите се свиват десетократно пъти повече от обема на продажбата. Ако Фед продаде облигации за един милион долара, резултатът е 10 милиона долара по-малко в икономиката.
Каква беше ползата за банкерите, които се събраха на остров Джекил? Законът насочи усилията за банковата реформа в напълно погрешна посока.
1. Той предотврати завръщането на зеленогръбките на Линкълн – безлихвеното финансиране от правителството.
2. Системата на финансиране чрез облигации, наложена след зеленогръбките, беше необратимо въведена.
3. Чрез системата на частичните резерви, той делегира на банкерите правото да създават 90% от парите, които те можеха да дават в заем с лихва.
4. Той централизира контрола върху паричното предлагане в ръцете на няколко личности.
5. Беше създадена една частна централна банка, независима от ефективен политически контрол.
Скоро след създаването си, Фед причини Голямата депресия в началото на 30-те години. От тогава, чрез допълнителни закони, независимостта и беше затвърдена. За да заблуди обществото, че всичко е под контрола на правителството, планът предвиждаше, Фед да бъде ръководен от Борд на управителите, назначаван от президента и одобряван от Сената. Това, което банкерите трябваше да направят, беше да сложат техни хора в Борда на управителите.Това не беше трудно. Банкерите имат пари, а парите купуват политиците.
След като заговорниците от остров Джекил се прибраха, беше подета мощна кампания. Големите банки от Ню Йорк създадоха „образователен фонд” от пет милиона долара за да финансират професори в уважавани университети да подкрепят новата банка. Уудроу Уилсън от Принстън беше първият, който се възползва от възможността.Т ози трик на банкерите обаче, не успя. Проектозаконът Олдрич беше разпознат като дело на банкерите проектозакон, който облагодетелстваше само “Паричния тръст.”
Ето изказването на Линдбърг по време на дебатите в Конгреса:
„Планът Олдрич е план на Уол Стрийт. Той означава още една паника с цел сплашване на хората, ако се наложи Олдрич, на когото правителството плаща да представя народа, ни предлага план в полза на тръстовете.”
Виждайки, че нямат гласовете да спечелят в Конгреса, ръководството на републиканската партия не предложи проектозакона за гласуване. Банкерите безшумно решиха да преминат към другия лагер – този на демократите. Те започнаха да финансират Уудроу Уилсън като кандидат на демократите. Според думите на историка Джеймз Перлоф, финансистът от Уол Стрийт, Бернар Барух отговаряше за обучението на Уилсън:
„Барух доведе Уилсън в главната квартира на Демократическата партия в Ню Йорк през 1912 г., така както се води пудел на каишка. Там Уилсън получи своите инструкции от ръководителите, които се бяха събрали."
И така, сценарият беше изработен. Чейнджаджиите отново се подготвиха за създаването на своята частно притежавана централна банка. Вредата, която президентът Джаксън беше нанесъл 67 години по-рано, беше частично поправена от Закона за националните банки след Гражданската война. От тогава, в продължение на десетилетия, битката продължаваше привържениците на Джаксън подкрепиха зеленогръбките, а след това станаха поддръжници на Уилям Дженингс Брайън. Начело с Брайън, тези противници на чейнджаджиите, без да знаят за инструктажа на Барух, застанаха зад Уудроу Уилсън. Те и Брайън скоро щяха да бъдат предадени.
22. ЗАКОНЪТ ЗА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ.
По време на президентската кампания, демократите претендираха, че са против Проектозакона Олдрич. Според обяснението на демократа Луис Макфадън, председателна банковата и валутна комисия, двадесет години по-късно:
„Проектозаконът Олдрич беше осъден от кандидат президентската платформа на Уудроу Уилсън. Ръководителите на Демократите обещаха на хората, че ако спечелеха, нямаше да допуснат съществуването на централна банка. Тринадесет месеца по-късно, това обещание беше нарушено и администрациятана Уилсън, ръководена от зловещите фигури на Уол стрийт, които бяха зад полковник Хаус, основаха тук, в нашата свободна страна, разядената от червеи монархическа институция наречена „кралска банка”, за да ни окове във вериги от люлка до гроб.”
След избирането на Уилсън, Уорбърг, Барух, и съдружниците им изработиха нов план, който Уорбърг нарече Система на Федералния резерв. Демократите приветстваха този план носещ името Проектозакон на Глас-Оуен, като нещо радикално различно от Проектозакона Олдрич. Но всъщност, тези проектозакони бяха еднакви. Демократите така остро отричаха прилика с Проектозакона Олдрич, че Пол Уорбърг – бащата и на двата проектозакона –трябваше да се намеси и да увери приятелите си в Конгреса, че двата плана са идентични:“Ако премахнем някои външни различия, които представляват черупките на тези проектозакони, ще открием, че в сърцевината си те много си приличат.”Разбира се това беше само вътрешна информация. Пред обществото “Паричният тръст” отхвърли плана на Олдрич и Франк Вандерлип, президент на Рокфелеровата Нашънъл сити банки един от седмината от остров Джекил, И предложи нещо различно – Системата на федералния резерв.. Години след това, Вандерлип призна в “Сатъдей ивнинг поуст”,че двата плана са били еднакви:
“Въпреки че планът на Олдрич за Федерален резерв беше отхвърлен когато носеше неговото име, основните му принципи се съдържаха в новия план който беше приет.” „Сатъдей ивнинг поуст”, 9 февруари 1935г..
Преди гласуването в Конгреса, адвокатът от Охайо Алфред Крозийър се изказа. Крозийър беше забелязал приликите между проектозаконите на Олдрич и Глас-Оуен: “Проектозаконът гарантира точно това което Уол Стрийт и големите банки преследваха в продължение на двадесет и пет години – частен, а не обществен контрол върху парите. Той (проектозаконът Глас Оуен) го прави по абсолютно същия начин както и този на Олдрич. И двата лишават правителството и народа от възможността за ефективен контрол над парите и дават на банките изключителната и опасна власт да правят парите лесно и труднодостъпни за хората.”По време на дебатите някои сенатори се оплакаха, че големите банки използваха финансовата си сила за да повлияят върху изхода.“ В тази страна има банки които са врагове на общественото благополучие.”каза един сенатор. Колко меко казано! Въпреки обвиненията за измама и корупция, проектозакона най-после беше гласуван от Сената на 23.12.1913 г.,след като много сенатори бяха извън града за празниците и след като получиха уверения, че гласуването ще бъде след коледната ваканция. В деня на гласуването, конгресменът Линдбърг пророчески предупреди сънародниците си:
„Този закон създаде най-големия тръст на земята. Когато президентът го подпише, невидимата власт на парите ще бъде узаконена. Хората няма да го разберат веднага, но това ще си проличи само след няколко години. Чрез този банков закон се извърши най-голямото законодателно престъпление на нашата ера.”
Като добавка, седмици преди това, Конгресът беше гласувал закон за данъка върху общия доход.
Защо този закон беше така важен?
Защото банкерите най-после създадоха система, която на практика ще генерира неограничен федерален дълг. Как може да се изплати лихвата по този дълг, да не говорим за главницата ? Запомнете, частната централна банка създава главницата от нищото. Федералното правителство тогава не е било голямо на брой. То се е издържало от само от тарифи и акцизи. Както и при Банк ъф Инглънд, плащането на лихвата трябваше да бъде гарантирано от пряко данъчно облагане. Чейнджаджиите знаеха, че ако трябваше да разчитатна вноски от щатите, в един момент щатските законотворци щяха да се разбунтувати да спрат да плащат лихва върху собствените си пари, или да упражнят политически натиск дългът да остане малък. Интересно е да се отбележи, че през 1895 г. върховният съд обяви, един подобен закон за данък върху доходите за неконституционален. Върховният съд отхвърли закон за данъквърху доходите на корпорациите през 1909 г. В резултат на това, през 1913 г. сенаторът Олдрич представи поправка към Конституцията позволяваща данъка върху доходите. Предложената 16-та поправка към Конституцията беше изпратена за одобрение от щатските законодателни власти, но според някои критици тя не получи одобрението на ¾ от щатите.С други думи 16-тата поправка може би не е законна. Но чейнджаджиите нямаха желание да обсъждат подробности. През октомври 1913 г. Олдрич прокара законът за данъка върху общия доход. Без силата пряко да таксуват народа независимо от желанието на щатите, Законът за федералния резерв нямаше да бъде така полезен за тези,които искаха да вкарат Америка в блатото на дълга.
Година след прокарването на закона за федералния резерв, конгресменът Линдбърг обясни как Федералният резерв създаде това което ние наричаме “бизнес цикъл” и как те го използват:
„За да повишат цените, Бордът на Федералния резерв трябва да намали основния лихвен процент, което предизвиква разширяване на кредитите и повишаващ се пазар на акциите. След това, когато бизнесът се пренастрои към тези условия, той може да възпрепятства прогреса, като повиши лихвения процент. Това предизвиква плавно движение на махалото на пазарните цени нагоре и надолу, при малките промени в лихвения проценти силни колебания, когато промените са по големи, като и в двата случая Фед притежава вътрешна информация за състоянието и предварителна осведоменост за промяната, независимо дали ще е нагоре или надолу. Това е най-странното и най-опасно предимство предоставяно в ръцете на една класа със специални привилегии, от което и да е било правителство до сега. Системата е частна, единствената и цел е получаването на облаги чрез използването на чужди пари. Те предварително знаят кога да предизвикат и как да се възползват от паниките. Те също така знаят и кога да ги спрат. Инфлацията и дефлацията работят еднакво добре за тях, когато контролират финансите.”
Конгресменът Линдбърг беше напълно прав. Той не осъзнаваше, че всички европейски нации бяха вече жертва на централните банкери десетилетия и дори векове преди това.Той също така спомена интересния факт, че само година по-късно, Фед напълно овладя пазара на злато:
„Банките на федералният резерв владеят пазара на злато и златни сертификати.”
Конгресменът Линдбърг не беше единствения критик на Фед. Конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода 1920 г. заяви, че Законът за Федералния резерв създаде:
„Една свръх държава, контролирана от международните банкери и индустриалци обединени в името на поробването на света за своето собствено удоволствие.”
Забележете как Макфадън осъзна международния характер на акционерите на Фед. Друг председател на банковата и валутна комисия през 60 те години, Райт Патмън от Тексас каза следното:
„Ние в САЩ днес имаме две правителства. Ние имаме избраното от нас правителство .. .Освен това ние имаме независимо, неконтролируемо и некоординирано правителство в лицето на Системата на федералния резерв, които управляват парите – власт, която по Конституция принадлежи на Конгреса.”
Даже и изобретателят на електрическата светлина, Томас Едисон се присъедини към критиците на Федералния резерв:
„Ако нацията ни може да емитира облигации, тя може да емитира и банкноти. Това което прави облигацията приемлива, може да направи приемлива и доларовата банкнота. Разликата между банкнотата и облигацията е, че облигацията дава право на посредниците да приберат два пъти повече пари от стойността и, и още 20%, докато валутата не плаща на никой друг освен на тези, които имат полезен принос. Абсурдно е нашата страна да емитира Облигации за 30 милиона долара, а да Не може да емитира банкноти за 30 милиона долара. И двете са обещания за заплащане, но едното обогатява лихварите, а другото хората.”
Три години след гласуването на Закона за Федералния резерв,президентът Уилсън започна да се замисля върху това какво беше направил през първия си мандат:
„Ние може би сме едно от най-слабо управляващите и напълно контролирани правителства в цивилизования свят. Ние вече не сме правителство на свободното мнение, правителство избрано от гласа на мнозинството, а правителство работещо под натиска на малка група влиятелни мъже. Някои от най-значителните личности на Америка в областта на търговията и производството се страхуват от нещо. Те знаят, че някъде съществува една сила, така добре организирана, така неуловима,
така бдителна цялостна и всепроникваща, че е по-добре да не се опитват да я критикуват дори и шепнешком.”
Преди смъртта си през 1924 г. Уилсън осъзна степента на вредата, която беше нанесъл на Америка :
„Аз несъзнателно разорих своето правителство.”
Най-после чейнджаджиите, тези които печелят от манипулирането на парите в обръщение, отново създадоха своята частно притежавана централна банка в Америка. Основните вестници (които те притежаваха)приветстваха Закона за федералния резерв от 1913, като обявиха, че, „сега депресиите могат научно да бъдат научно предотвратени.”
Истината е, че сега депресиите могат да бъдат научно предизвикани.
23. ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА
Дж. П. МОРГАН.
Властта вече беше значително концентрирана. Сега беше време за война, една наистина голяма война – Първата световна война.
За банкерите политическите мотиви за войната бяха незначителни в сравнение с потенциала за натрупване на печалби, защото войните създаваха най-големите дългове.
Англия беше най-добрия пример по това време. През 119-те години от създаването на Банк ъф Ингланд до разгрома на Наполеон при Ватерло, Англия беше във война 56 години, а през останалото време тя се беше подготвяла за война.
През Първата световна война, германските Ротшилдови финансираха Германия, британските Ротшилдови даваха заеми на Великобритания, а френските на Франция. В Америка Дж. П. Морган търгуваше с военновременни стоки от името на англичаните и французите. Всъщност шест месеца след започването на войната, оборотът на Морган беше 10 милиона долара на ден. Неговите офиси на Уол Стрийт № 23 бяха обградени от тълпи от търговци, желаещи да сключат сделки с него. Поради това, банката трябваше да постави охрана пред всяка врата, а също така и пред домовете на сътрудниците си.
Други банкери от Ню Йорк , също направиха добри пари от войната. Уилсън назначи Бернард Барух за ръководител на военновременните индустрии. Според историкът Перлоф, Барух и Рокфелерови спечелиха 200 милиона по време на войната. Печалбите не бяха единствения мотив. Съществуваше и жаждата за отмъщение. Чейнджаджиите никога не простиха на Царя за това че подкрепи Линкълн през Гражданската война. Русия беше и най-голямата европейска нация, която не подкрепи схемата за частна централна банка. Три години след началото на Първата световна война, Руската революция свали царя и въведе комунистическо управление. На смъртното си легло Джейкъб Шиф от „Кун, Лоуб анд къмпани” призна, че беше похарчил 20 милиона долара за разгрома на царя. Англия също изпрати пари в подкрепа на революцията.
Има ли смисъл най-богатите в света мъже да финансират комунизма – системата която открито се зарече да унищожи капитализма, който ги направи богати?
Гари Алън ни дава следното обяснение:
„Ако човек разбере, че социализмът не е програма за преразпределяне на богатството, а всъщност метод за консолидиране на богатството, тогава привидният парадокс супер богатите да пропагандират социализъм придобива друг смисъл. Вместо това, той се очертава като логично и даже идеално оръжие в ръцете на мегаломаниаците търсещи все повече власт.
Комунизмът и по-точно казано социализмът не е движение на потъпканите маси, а на икономическия елит.”
„Властта, независимо от източника си поражда апетит за по-голяма власт... Почти неизбежно е някой ден супер богатите да не пожелаят да контролират не само своето богатство, но и богатството на света. За да постигнат това, те са готови да подхранват амбициите на гладните за власт политически конспиратори, които целят свалянето на всички съществуващи правителства за да установят една централна световна диктатура.”
Но какво би станало ако тези революционери се опитат да вземат властта на супербогатите?
Все пак, през 1938, Мао Тзе Дун формулира разбирането си за властта така: „Политическата власт произлиза от дулото на оръдието.”
Оста Лондон - Уол Стрийт избра риска. Създателите на плана контролираха революционерите комунисти като им даваха много пари, когато им се подчиняваха и ги лишаваха от средства или пък финансираха тяхна опозиция, когато ставаха неконтролируеми. Ленин започна да разбира, че въпреки че той беше диктаторът на новия Съветски съюз, не той дърпаше конците на финансите; някой друг безмълвно ги контролираше:
„Държавата не функционира така както ние искаме. Колата не се движи в правилния път. На волана има човек, но въпреки това тя не върви в желаната посока. Тя се движи в посоката пожелана от друга сила.”
Кой беше зад волана?
Сенаторът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през двадесетте години и Голямата депресия през тридесетте, даде следното обяснение:
„Руската история беше повлияна от операциите на международните банкери... Съветското правителство получи помощ от хазната на САЩ чрез Федералния резерв при посредничеството на банка Чейс. Англия изтегли пари от нас чрез банките на Федералния резерв и ги даде в заем при висока лихва на съветското правителство. Язовирът на река Днепър беше построен със средства незаконно иззети от американците от корумпирани и нечестен борд на Федералния резерв и банките му.”
С други думи, Федералния резерв и Банк ъф Инглънд, заедно с международните банкери, които ги контролираха заедно в контролния им състав от титулярите, Ротшилд, Рокфелер, Morgan, Шиф, Варбург и т.н., създадоха чудовище, което в продължение на седем десетилетия подхранваше комунистически революции, войни, но най-вече дългове.
Съветският съюз също бе полезен като противовес на Германия, а по-късно на САЩ. След това Китай стана новият противовес на САЩ и се изгражда в размер на над 100 млн. долара на ден от неуравновесени търговски сделки, заеми от МВФ и западни инвестиции.
Не си мислете, че чейнджаджиите при комунизма са изгубили контрол над парите си. Имайте предвид, че дори в социалистическия рай, Рокфелеровата National City Bank (сега Citigroup) в Санкт Петербург, никога не е била национализирана, както са всички руски банки. Многобройните западни банкери управляваха открито в Съветския съюз и направи огромни печалби.
Въпреки това неуспехи, понякога големи, са се случвали. Например банкерите в началото предпочитат по-съвместимите меншевики пред по-независимите болшевики, но Ленин надделява. Но тъй като и двете групи имат същата цел, това не е от основна значение. Сериозен проблем възниква, когато Ленин умира и още по-независимият Сталин изгони кандидата на банкерите - Лев Троцки (с истинско име Лейба Давидович Бронщайн, чиято съпруга е свързана с Варбург) и пое контрола над съветския комунизъм. Дори и тогава Сталин продължава да се страхува от мощните връзки на Троцки, като в крайна сметка го издири и уби в Мексико. За да се окаже натиск на Сталин, Кръстьо Раковски обясни, че банкерите финансират и Хитлер, който бе отявлен враг на комунизма и открито препоръчваше нахлуване в Съветския съюз.
Antony Cyril Sutton и други са документирали потокът от пари Wall Street - Хитлер, както бе споменато по-горе от конгресмен Макфадън.
Едва след смъртта на Сталин с възхода на Хрушчов и след това, Съветският съюз се върна обратно в редиците, под здравия контрол на банкерите.
За да не си помислите, че чейнджаджиите са създали комунизма, а след това са изгубили контрол, през 1992 г. Уошингтън таймз съобщи, че руският президент Борис Елцин е бил разстроен, че повечето от чуждестранната помощ за Русия се е връщала пак касите на западните банки под формата на плащания по дълга. Никой нормален човек не може да каже, че за събитие като Първата световна война има една единствена причина. Войните са сложни явления с много фактори. От друга страна ще бъде не по-малко глупаво да се изключат от причинителите тези, които са спечелили най-много от нея. Ролята на чейнджаджиите не е конспиративна теория, те са имали мотиви. Краткосрочният им мотив е бил печалби, а дългосрочният им план – финансирането на тоталитарни правителства, и упражняването на пълен контрол над водещите политици.
24. ВЕЛИКАТА ДЕПРЕСИЯ
Сега ще разгледаме плана на чейнджаджиите за политическото устройство на света. Скоро след Първата световна война, планът на чейнчаджиите стана ясен.
С придобиването на контрол над националните икономики, следващата стъпка беше най-висшата форма на консолидация – световно правителство.
Новото световно правителство беше на първо място сред приоритетите на Парижката конференция. То беше наречено Лига на нациите, но за голяма изненада на Пол Уорбърг и Бернар Барух, които участваха в нея заедно с президента Уилсън, светът все още не беше готов да премахне националните граници. Национализмът все още беше силен в сърцата на хората. Например, Лорд Кързън, британският външен министър определи Лигата на нациите като добра шега въпреки че Великобритания заяви, че ще я подкрепи. Конгресът на САЩ унижи Уилсън като отказа да ратифицира Лигата. Въпреки че беше ратифицирана от много други страни, без парите на американската хазна идеята се провали. След войната, американското общество се бе отвратило от интернационалистическата политика на президента Уудроу Уилсън. На изборите през 1920 г. републиканецът Уорън Хардинг спечели над 60% от гласовете. Хардинг беше заклет враг на болшевизма и Лигата на нациите. Избирането му беше началото на дванадесетгодишно управление на президенти републиканци, както и на ера на просперитет наречена „Грохотът на двадесетте”.
Въпреки че дългът натрупан през Първата световна война беше десет пъти по-голям от този на Гражданската война, икономиката се развиваше с мощни темпове. Злато започна да се влива в страната през войната, което продължи и след това. В началото на двадесетте, управителят на Банката на федералния резерв в Ню Йорк, Бенджамин Стронг често се срещаше с потайния и ексцентричен управител на Банк ъф Инглънд, Монтагю Нормън. Нормън беше решил да възвърне златото, което беше прехвърлено от Англия в Америка по време на войната, както и предишната ръководна роля на Банк ъф Инглънд във световните финанси. Освен това, богата със златото Америка можеше да излезе извън контрола , както се случи след Гражданската война. През 8-те години, по време на президентите Хардинг и Кулидж, огромният федерален дълг, след Първата световна война беше намален с 38%, до 16 милиарда долара –най-голямото процентно намаляване в историята на САЩ.
На изборите от 1920 г. Хардинг и Кулидж се състезаваха срещу Джеймз Кокс, губернаторът на Охайо и малко известния Франклин Д. Рузвелт, който преди това успя да се издигне най-много до поста помощник секретар на флотата в администрацията на Уилсън. След победата си, Хардинг предприе енергични мерки срещу Лигата на нациите. След това той бързо понижи данъците и повиши вносните тарифи до рекордни нива.Това беше политика, която основателите на Америка биха одобрили. През втората година като президент, Хардинг неочаквано почина по време пътуване с влак. Въпреки че аутопсия не беше направена, причината за смъртта е била или пневмония или отравяне с храна. Когато Кулидж пое управлението, той продължи политиката на високи данъци върху вноса и намаляване на данъците върху доходите.
Икономиката се развиваше с бурни темпове и постъпленията се увеличаваха. На това трябваше да се сложи край.
Чейнджаджиите решиха, че е време да смажат икономиката - нещо което бяха правили толкова често преди това. Фед започна да залива страната с пари. Паричното предлагане се увеличи с 62% за няколко години. Парите бяха в изобилие. Ето защо тези години бяха наричани “Грохотът на двадесетте”.
Преди смъртта си през 1919, бившият президент Теди Рузвелт предупреди американците за това какво се вършеше.
В изданието на Ню Йорк Таймз от 27 март 1922 г. Рузвелт написа:
„Тези международни банкери и Рокфелеровци от Стандард Ойл контролират повечето от вестниците и техните рубрики и чрез тях те се нахвърлят върху онези, които откажат да се подчинят на желанията на могъщата и корумпирана клика, представляваща невидимите правителства.”
Само ден преди това, в същият вестник, кметът на Ню Йорк, Джон Хайлън цитира Рузвелт и порица тези, които според него контролираха Америка, политическата и система и пресата:
„Рузвелт остро порица тези Цезаровци, които контролират Америка, техните политически машинации и подчинената им преса. Предупреждението му е тъкмо навреме днес, защото реалната заплаха за нашата република е невидимото правителство, което като гигантски октопод e разпростряло лигавата си снага над градовете, държавата и нацията. То е сграбчило в мощните си пипала нашите ръководители, нашите законодатели, нашите училища, нашите съдилища, нашите вестници и всяка една организация създадена да защитава обществото ни. За да не бъда обвинен, че обобщавам, ще кажа, че главата на този октопод са Рокфелер и интересите на Стандард Ойл, заедно с една малка група от банкови къщи известна под названието „международни банкери”. Тази малка клика от международни банкери всъщност управлява правителството на САЩ в полза на своите егоистични интереси. Те на практика контролират и двете партии, пишат политически платформи, правят послушни политици, използват лидерите на частни организации и прибягват до всякакви средства за да назначат на високи обществени постове кандидати, които да изпълняват заповедите на покварения едър бизнес. Тези международни банкери и Рокфелеровци контролират вестниците и списанията в тази страна.”
Защо хората не чуха тези предупреждения и не поискаха от Конгреса да анулира Закона за Федералния резерв от 1913 г.? Защото това бяха двадесетте години, банковите заеми растяха а пазарът на акции беше във възход, с други думи точно както и днес, в дни на благоденствие, икономическите проблеми не тревожат никого.Но това благоденствие си има и обратна страна. За да се разраснат, бизнесите затъват в дългове, а спекулирането в покачващия се пазар на акции става неконтролируемо. Въпреки, че всичко изглеждаше розово, това беше замък направен от пясък. Когато всичко беше подготвено, през април 1929 г., Пол Уорбърг, бащата на Федералния резерв образува таен съвет и предупреди приятелите си, че националната катастрофа и депресия са неизбежни. През август 1929 г. Фед започна да свива паричното предлагане. Не е случайно, че биографите на всички гиганти от Уол стрийт от това време като Джон Рокфелер, Морган, Джозеф Кенеди и Б. Барух с възхищение отбелязват, че те са продали акциите си дни преди катастрофата и са инвестирали в кеш и злато.
На 24 октомври 1929 г. банкерите от Ню Йорк изискаха заемите отпуснати на борсовите посредници. Това означаваше, че брокерите и техните клиенти трябваше да продадат акциите си на каквато и да е цена за да изплатят заемите си. Пазарът се срина и този ден остана в историята като „черния четвъртък”. Според описанието на катастрофата от 1929 г. на Джон Галбрейт, в разгара на безумната разпродажба, Бернард Барух е завел Уинстън Чърчил в галерията за посетители на борсата в Ню Йорк, за да наблюдава паниката и да го впечатли с контрола си над бурните събития на пода на борсата.
Сенаторът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода от 1920 – 1931г., знаеше кой е виновника.Той обвини Фед и международните банкери, че са организирали катастрофата:
„Това не беше случайност. Това беше едно внимателно подготвено събитие. Международните банкери искаха да ни доведат до отчаяние, за да установят господство над всички нас."
Макфадън отиде още по-далеч.Той открито ги обвини, че са предизвикали катастрофата за да откраднат златото на Америка. През февруари 1931, в разгара на депресията, той се изказа така:
„Мисля, че едва ли някой ще ми противоречи, ако кажа, че европейските държавници и финансисти са готови да направят всичко за да си възвърнат златото което отиде от Европа в Америка през Първата световна война.”
Къртис Дал, брокер на Лиймън Брадърз, беше на пода на Ню Йоркската борса в деня на катастрофата. В книгата си „Ф. Д. Рузвелт - моят тъст" от 1970 г. той обяснява, че катастрофата е била предизвикана от внезапната планирана липса на пари на паричния пазар:
„Всъщност, това беше едно пресметнато стригане на масите от световните финансови сили, предизвикано от предварително планираното рязко свиване на паричния пазар в Ню Йорк.”
За няколко седмици 3 милиарда долара се изпариха в небитието. За една година загубите възлизаха на 40 милиарда. Но дали парите наистина изчезнаха или се съсредоточиха в по-малко на брой ръце?
Какво направи Федералният резерв?
Вместо да подпомогне икономиката чрез незабавно понижаване на лихвените проценти, тя продължи безмилостно да свива паричното снабдяване, което задълбочи депресията.. Между 1929 и 1933 Федералният резерв намали паричното предлагане с още 33%. Въпреки че американците никога не бяха чували, че Фед причини депресията, това не беше тайна за елитните икономисти. Милтън Фрийдмън, носител на Нобелова награда, сега професор в Станфорд, изрази същата мисъл по едно национално радио, през януари 1996 г.:
„Със сигурност може да се заяви, че Федералният резерв причини депресията, като сви с 1/3 количеството на парите в обръщение през периода 1929-1933.”
Но парите, изгубени от повечето американци през депресията не изчезнаха.
Те просто бяха преразпределени в ръцете на онези, които излязоха от пазара преди катастрофата и купиха злато, което винаги е било безопасна инвестиция преди депресия. Американските пари също така напуснаха страната. Докато президента Хувър геройски се опитваше да спаси банките и да подкрепи бизнесите, когато милиони американци гладуваха, със задълбочаването на депресията, милиони долари бяха похарчени за възстановяването на Германия след Първата световна война.
Осем години преди Хитлер да завладее Полша, конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, предупреди Конгреса, че Америка финансира издигането на Хитлер на власт:
„След Първата световна война, Германия попадна в ръцете на германските международни банкери. Тези банкери я изправиха на крака и сега я притежават напълно. Те изкупиха нейната промишленост, те държат ипотеки върху земята и, те контролират производството и, те контролират всичките и комунални услуги.
Международните банкери субсидираха сегашното правителство на Германия, а също така и доставиха всеки долар от парите, които Хитлер щедро използва в кампаниите си за сплашване на правителството на Брунинг. Когато Брунинг не изпълни заповедите на германските международни банкери, Хитлер излезе на преден план и чрез страх подчини германците.
Чрез борда на Федералния резерв, 30 милиарда американски пари бяха вложени в Германия. Вие всички сте чували за голямото харчене на пари в Германия... за нейните модерни жилища, нейните огромни планетариуми, нейните спортни зали, нейните плувни басейни, нейните прекрасни магистрали, нейните приказни фабрики. Всичко това беше направено с наши пари, всичко това беше дадено на Германия от борда на Федералния резерв.
Федералният резерв напомпи толкова милиарди долари в Германия, че нямат смелостта да кажат точната сума.”
През същата 1932 година, Франклин Делано Рузвелт дойде на власт. Веднъж встъпил в длъжност, Рузвелт обяви спешни мерки в банковото дело, които единствено увеличиха властта на Федералния резерв над паричното предлагане. Едва след това, Фед започна да си развързва кесията и да пуска в обръщение нови пари за гладуващия американски народ.
25. ФРАНКЛИН ДЕЛАНО РУЗВЕЛТ.
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Първоначално Рузвелт беше против чейнджаджиите, които причиниха депресията. Не е за вярване, но ето какво каза на 4 март, 1933, при встъпването си в длъжност:
„Интригите на чейнджаджии са получили осъдителната присъда на общественото мнение и са отречени от хората. Чейнджаджиите сами се отказаха от високите места на почит, които заемаха в храма на нашата цивилизация.”
Два дни по-късно, Рузвелт обяви почивен ден и затвори всички банки. Малко по-късно, в същата година, Рузвелт обяви притежаването на златни кюлчета и монети с изключение на редките за незаконно. Повечето от златото на средния американец беше под формата на монети. Новият декрет по своята форма беше вид конфискация. Тези които не се подчиняваха рискуваха да получат присъда от 10 години затвор и глоба от 10 000 долара, равна на 100 000 долара днешни пари. Хората от малките градчета на Америка не вярваха на Рузвелт .Те се колебаеха дали да запазят придобитото с тежък труд богатство или да се подчинят на правителството. Тези които предадоха златото си, получиха за него $20.66 за унция. Заповедта за конфискация беше толкова непопулярна, че нито един служител на правителството не пожела да признае авторството и. Същото се отнасяше и за конгресмените. На церемонията по подписването и, президентът Рузвелт категорично заяви, той не е авторът и и пред всички заяви, че дори не беше я чел. И секретарят на съкровищницата заяви, че не я беше чел, като каза, че „това е желанието на експертите”. Рузвелт убеди хората да се откажат от златото си, казвайки, че обединяването на ресурсите на Америка е било необходимо за да се излезе от депресията. С фанфари и приветствия, той нареди да се построи ново хранилище, в което да се пази златото, незаконно конфискувано от американското правителство. Към края на 1936 златното хранилище във Форт Нокс беше построено и през януари 1937 златото започна да пристига.
Кражбата на вековете започна.
През 1935 след като златото беше предадено, официалната му цена беше неочаквано повишена на $35 на унция. Само чужденците обаче можеха да продават златото си на новата, по-висока цена.
Чейнджаджиите, които послушаха Уорбърг, продадоха акциите си точно преди катастрофата, купиха злато на цена $20.66 и го транспортираха в Лондон. Сега можеха отново да го продадат на правителството на почти двойно по-висока цена, докато средният американец гладуваше.
Златното хранилище на Форт Нокс се намира в средата на военната база Форт Нокс, на 30 мили югозападно от Луивил Кентъки. Това е най-близкото разстояние до което бяхме допуснати, въпреки дългогодишното настояване на Конгреса да се допусне снимачен екип вътре. Четирите акра земя, около сградата са заградени със стоманена ограда, по която тече ток. Открит ров и стрелкови гнезда с по четири картечници са разположени по ъглите и. Когато златото започна да пристига на 13 януари 1937, при изключителни мерки за сигурност, хиляди гости видяха пристигането на композиция от 9 вагона от Филаделфия, охранявана от въоръжени войници, пощенски инспектори, агенти на тайната полиция и охранители от щатския монетен двор. Театърът беше страхотен: Златото от всички краища на Америка беше събрано „благото на обществото”, а след това преработено във Форт Нокс. Но скоро мерките за безопасност щяха да бъдат пренебрегнати от правителство.
Сега сценарият за една наистина голяма война, която щеше да създаде планини от дълг, беше готов…
Само през 1944 г. общественият продукт на Америка беше 183 милиарда долара, като 103 милиарда от тях бяха похарчени във войната. Разходите бяха 30 пъти по-високи от тези през Първата световна война. Американският данъкоплатец плати 35 % от разходите на Съюзниците през войната.
Всяка държава участвала във Втората световна война многократно увеличи задлъжнялостта си.
В САЩ например, федералният дълг нарасна от 40 милиарда през 1940 г. на 257 милиарда през 1950 – увеличение с 598 %. Между 1940 и 1950 г. японският дълг се повиши с 1348 %, френският дълг с 583 %, а канадският с 417 %.
След войната, светът беше разделен на два икономически лагера – от едната страна беше лагерът на комунистите, а от другата на монополистическия капитализъм, които започнаха една доходна надпревара във въоръжаването. Най-после дойде времето частните банкери да се заловят с изпълнениетона своя тристепенен план за централизиране на икономиките на целия свят и установяванена Световно правителство или Нов световен ред.
Фазите на този план бяха:
1-ва степен: Господство на централните банки над националните икономики.
2-ра степен: Централизиране на регионалните икономики чрез организации като Европейския Паричен Съюз и регионални търговски обединения като NAFTA.
3-та степен: Централизиране на световната икономика чрез световна централна банка, световна парична единица и унищожаванена националната независимост чрез забранана всички импортни тарифи от договори като GATT.
Първата степен отдавна е завършена. Втората и третата степени са в напреднал стадий и са пред завършек. Какво можем да кажем за златото? Сред централните банки, най-големият притежател на злато е МВФ. Той и централните банки контролират 2/3 от световните златни запаси, което им дава възможността да манипулират пазара на златото.
Припомнете си златното правило на чейнджаджиите:
„Този, който притежава златото, прави законите.”
Преди да разгледаме решението на проблемите ни, нека да видим какво се случи с нашето злато във Форт Нокс, защото ако не разберем, че златото ни беше откраднато, ще позволим да бъдем измамени от погрешното решение –валута обезпечена със злато.
Повечето американци вярват, че златото е все още във Форт Нокс. В края на войната във Форт Нокс се съхраняваха повече от 700 милиона унции злато, 70 % от всичкото злато в света. Никой не знае колко е останало. Въпреки че по закон трябва да се прави ежегодна ревизия на физическото наличие на златото, съкровищницата винаги е отказвала да го направи. Истината е, че надеждна ревизия на това какво има тук, не е била провеждана от времето на президента Трумън през 1953 г.
Къде отиде златото на Форт Нокс?
През тези години, то беше продадено на европейските чейнджаджии на цена 35 долара за унция. Да си припомним, че по това време на американците им беше забранено да купуват своето злато от Форт Нокс. Съществува един скандален съдебен прецедент, при който семейство Файърстоун, чрез няколко фиктивни компании успя да купи злато от Форт Нокс и да го остави на съхранение в Швейцария, далеч от бреговете на Америка.Те бяха своевременно разкрити и осъдени.
Най- после, през 1971 всичкото злато беше тайно изнесено от Форт Нокс, и преместено отново в Лондон.
Веднага след това, президентът Никсън затвори прозорчето за злато и отмени Рузвелтовия Закон за златото от 1934, чрез което най-после разреши на американците да купуват злато. Естествено, цената му веднага започна да се покачва – девет години по-късно, то се продаваше на цена 880 долара за унция, 25 пъти по висока от цената на златото на Форт Нокс.
Човек би си помислил, че някой от правителствотое усетил какво се върши и е надал сигнал за тревога. Най-голямото световно съкровище откраднато – напомня ни за героя от филма „Златният пръст”, Джеймз Бонд. Факт е, че Иън Флеминг, автор на сериалите за Джеймз Бонд, е бил началник на британската служба за контраразузнаване МИ5. Някои хора от обществото на разузнавачите вярват, че той е написал повечето от книгите си като предупреждение. Ако изнасянето на златото от Форт Нокс се разгледа като преднамерен акт срещу съкровищницата, то подобна операция вероятно е продължила доста време, в случая 40 години – достатъчно време за Флеминг да чуе за него и да се опита да го предотврати. Как историята за кражбата на златото от ФН излезе на бял свят? Всичко започна от статия в едно периодично издание в Ню Йорк. В статията се твърдеше, че Рокфелерови са манипулирали Фед да продаде златото от Форт Нокс на крайно ниските цени на анонимни европейски спекуланти.
Три дни по-късно, анонимният източник на информацията, Луис Окинлос Бойър, неизвестно как бе паднала от прозореца на апартамента си на десетия етаж. Как госпожа Бойър беше разбралаза връзката между Рокфелерови и кражбата на златото от Форт Нокс ? Тя дълги години е била секретарка на Нелсън Рокфелер. През следващите 14 години, този мъж, Ед Дюрел, богат индустриалист от Охайо, се посвети на търсенето на истината за златото на Форт Нокс. Той написа хиляди писма до хиляди държавни и банкови ръководители, опитвайки се да разбере колко злато е останало и къде е отишло липсващото. Едит Рузвелт, внучка на Теди Рузвелт, се усъмни в действията на правителството в едно изданиена вестник Ню Хампшър Сатърдей Нюз:
„Твърденията че златото от трезорите на Форт Нокс липсва се дискутират на широко в европейските финансови кръгове. Озадачаващо е, че администрацията, ако въобще е в състояние да направи нещо, не се опита да ни убеди, че тревогите за нашето златно съкровище са неоснователни.”
За съжаление, Ед Дюрел не успя да осъществи основната си цел - пълна ревизия на златните резерви във Форт Нокс…Не е за вярване, че най-голямото съкровище не е било осчетоводено и ревизирано. Златото беше собственост на американския народ, а не на Федералния резерв и неговите чуждестранни собственици. Едно нещо е сигурно – правителството може да разсее всички съмнения само за няколко дни чрез една ревзия огласена от медиите.То предпочете да не я прави.Човек може да реши, че те се страхуват от истината, която една ревизия може да разкрие.
От какво се страхува правителството?
Ето ви отговора. Когато Роналд Рейгън стана президент през 1981 г. неговите приятели консерватори го накараха да проучи възможността за преминаване към златен стандарт, като единствен начин да се обуздаят правителствените разходи.Това беше една разумна алтернатива, така че Рейгън назначи група специалисти, наречена Комисия по златото, да проучат ситуацията и да изготвят доклад пред Конгреса.
Комисията на Рейгън от 1982г. изнесе следното шокиращото разкритие:
- държавната съкровищница не притежава никакво злато !!!
Всичкото злато останало във Форт Нокс, беше собственост на Федералния Резерв - група от частни банкери, като гаранция срещу националния дълг. Истината е, че никога преди това не са били крадени толкова много пари от ръцете на народа и поставяни в ръцете на една малка група от частни инвеститори – чейнджаджиите.
26. МЕЖДУНАРОДЕН ВАЛУТЕН ФОНД, СВЕТОВНА БАНКА
Стоя пред главния офис на международния валутен фонд, който се намира във Вашингтон. Срещу него се намира главния офис на Международната Банка.
Въпросът е какви са тези организации и кой ги контролира?
И най-важното е на прага ли са да предизвикат нова световна криза ?
Нека сега се върнем малко назад до момента след края на Първата Световна Война. Хората били уморени от тази война. И така, под прикритието на миротворци, чейнджаиите измислили план, как да наберат още повече мощ.Те предложили да се създаде световно правителство с мотивите, че само такова би предотвратило нови войни. Планът трябвало да се осъществи в три стъпки: създаване на Международна Банка, Международен Съд, който да се намира в Хага, Холандия, и Международен изпълнителен и законодателен орган, наречен Лига на Нациите. Наставникът на президента Клинтън, историкът Карол Кигли пише в своята книга от 1996г „Трагедия и Надежда” така:
„Международните банкери имат план да създадат една Световна система, която да държи и контролира финансите, за да могат да контролират политическата система във всяка една страна и икономиката по света като цяло.”
Системата ще управлява на феодален принцип чрез Централните банки по света, на базата на тайни договорки, определяни на тайни срещи. Връхната точка на системата ще бъде Международната Банка в Базел, Швейцария, управлявана и контролирана от Централните банки, които сами по себе си са частни. Всяка Централна Банка ще цели да доминира върху своето правителство, чрез възможността да контролира отпусканите заеми, да манипулира валутата, да въздейства върху икономическото състояние в страната и да влияе на тези политици, които сътрудничат с последвало парично възнаграждение.
Въпреки силния натиск на международните банкери и пресата, шепа сенатори начело със сенатор Хенри Лодж запазили САЩ вън от този план. Без участието на САЩ, Обединените нации бяха обречени.Странното е, че въпреки че САЩ отхвърлят Световната Банка Федералния резерв игнорира своето правителство и нагло изпраща свой представител в Швейцария, за да участва в срещата на банкерите там и така до 1994 г. когато САЩ най-накрая официално биват въвлечени.
Тъй като, тяхното Световно правителство се осуетявало чейнджаджиите прибягнали до старата позната формула: нова война, за да се изтощи съпротивата докрай, а междувременно да натрупат и сладки печалби. След края и на тази война, Уол Стриит помага на Германия да се възстанови чрез Тисен Банкс, в Ню Йорк, точно както Чейс Банк, помогна във финансирането на болшевишката революция в Русия през Първата Световна Война. Чейс Банк се контролира от Рокфелерови. Впоследствие се слива с Уорбург Манхатън Банк и се образува Чейс-Манхатън Банк. После се слива с Кемикъл Банк от Ню Йорк и става най-голямата банка на Уол Стриит. Стратегията им сработва и още преди края на Втората Световна Война, Световното Правителство е вече на старта.
През 1944 в Бретън Уудс, Ню Хампшир МВФ и Международната банка са одобрени с участието на САЩ. Лигата на Нациите, преименувана на Обединени Нации, е одобрена през 1945 г. Скоро и Нов Международен Съд започва да функционира. Цялата опозиция срещу тези организации преди Втората световна се беше изпарила от топлината на войната, точно както било планирано. Създаването на тези организации става по същия начин, както се създава Банковия закон от 1864 г. и Федералния резерв от 1913 г., само че вече в световен мащаб.
Те създадоха банков картел, съставен от централните банки по света, който постепенно събра сила да диктува кредитната политика на банките на всички нации.
Точно както Федералният резерв одобри създаването на новите фиатни пари (Фиатни пари означава пари, декларирани от правителство като законно платежно средство, печатани от държавата пари, които не са конвертируеми в нещо друго.- бел.моя) наречени валута на Федералния Резерв, на МВФ беше дадена властта да издава нови фиатни пари наречени SDR (Special Drawing Right, Специални права на тираж, са международна разчетна парична единица, безналични международни резервни активи, - бел. моя).
До създаването на МВФ има излишни 30 милиарда долара SDR. Нациите - членове са притиснати да направят техните валути взаимно-заменяеми за SDR. През 1968 г. конгресът в САЩ приема закон и упълномощава ФЕД да приеме SDR, като ценни книжа в САЩ и да издаде банкноти в замяна.
Какво означава това ?
Означава, че в САЩ, тези SDR са вече част от нашите законни пари.
Но какво стана със златото?
SDR вече са подплатени със злато, а две трети от световното злато е вече в ръцете на Централните банки и чейнджаджиите могат да започват да преправят световната икономика, по начин, който смятат че е най-печеливш за тях.
Запомнете: точно както ФЕД е контролиран от неговия управителен борд така и МВФ е контролиран от неговия си управителен борд, които са или притежатели на различни Централни банки или управители на разни национални финансови отдели, управлявани от техните Централни банки. Гласуваното доверие на МВФ, означава за САЩ и Великобритания, че както ФЕД и Банк ъф Ингланд - притежават пълен контрол над тях.
Както ФЕД притежава контрола над количеството пари в обръщение в САЩ така МВФ и Световната Банка контролират парите в цял свят.
Така че, ние виждаме повторение на измамата на старите златари на национално ниво, с участието на централни банки, като ФЕД, и на международно с участието на МВФ и Световната банка.
Дали тези организации, като МВФ и Световната Банка, които ние наричаме общо „Световна Централна Банка”, в настоящия момент не свиват и разширяват световния кредит ?
Да. Правилата създадени през 1988 от БМР изискват световните банки да повишат капитала и резервите си до 8% от задълженията си до 1992. Увеличените изисквания поставят горна граница на даването на заеми с частични резерви, както и изискванията за резерви в наличност.
Какво е значението за света на тази „маловажна наредба”, приета в едно швейцарско градче ? Значението му е, че нашите банки не могат безкрайно да дават заеми и да отлагат следващата депресия, тъй като съотношението между резерви и заеми е определено.
Това значи, че нациите с най-ниските банкови резерви, са почувствали ужасния ефект от това свиване на кредитите, а банките са затруднени в събирането на пари, за да повишат резервите си до 8%. За да съберат парите, трябва да продават акции което потиска пазарите им и те първи навлизат в период на депресия.
Япония през 1988 беше сред страните с най-ниските изисквания за капитал и тя беше най-тежко засегната от наредбата, и първа изпита финансовата катастрофа, започнала веднага през 1989, която заличи 50% от стойността на пазара на акции от 1990 насам и 60% от стойността на търговските недвижими имоти. Банк ъф Джапан намали лихвените си проценти до 0.5%, като по този начин даваше пари почти без лихва, но въпреки това деперсията се задълбочи.
Поради спасителната операция на САЩ от $20 милиарда за Мексико, финансовият колапс на тази страна вече не е тайна. Въпреки помощта, икономиката продължи да бъде в бедствено положение. Поредица от огромни заеми бяха отпуснати, като новите заеми дадоха единствено възможност, страната да си изплати лихвите по старите дългове. В южната част на Мексико бедните открито се бунтуват, защото всяко песо се източва извън страната за лихвени плащания.
Важно е да се отбележи, че се извършва радикално преместване на властта.
Народите стават слуги на една наднационална централна банка, контролирана от няколко от най-богатите световни банкери. МВФ с лекота създава SDR - Специални права на тираж в счетоводните си книги. Все повече нации вземат заем, за да изплатят лихвите по стари заеми и така попадат под контрола на безличните бюрократи от Световната централна банка. Със задълбочаването на световната депресия, Световната банка ще може да взема решения относно живота или смъртта на тези нации.Тя ще решава на кои народи ще бъдат отпускани нови кредити и кои народи ще гладуват.
Независимо от приказките за развитие и изкореняване на бедността, резултатът е прехвърляне на богатството на страните длъжници в ръцете на централните банки и чейнджаджиите, които контролират МВФ и Световната банка.
Например, през 1992, страните от Третия свят, които бяха взели заеми от Световната банка, платиха на централните банки на развитите страни $198 милиона повече, отколкото бяха получили от Световната банка. Всичко това увеличава задлъжнялостта им в замяна на временното облекчаване на мизерията от предишните заеми. Плащанията по лихви вече надвишават стойността на новите заеми.
През 1992 външният дълг на Африка достигна $290 милиарда, 2.5 пъти повече от дълга през 1980, което се изрази в покачване на детската смъртност и безработицата, влошаване на обучението, жилищата и здравето на хората. Целият свят е изправен пред неизмерими страдания, които вече унищожават третия свят, а сега вече и Япония.
От всичко това се облагодетелстват чейнджаджиите.
Както каза един достоен бразилски политик:
„Третата световна война е вече започнала.
Това е една тиха и не по-малко зловеща война.
Тази война унищожава Бразилия, Латинска Америка и особено всички страни от Третия свят.
Вместо войници, умират деца.
Това е война за дълга на Третия свят, война чието основно оръжие е лихвата – оръжие по-смъртоносно от атомната бомба и по-унищожително от лазерния лъч.”
27. ЗАКЛЮЧЕНИЯ
Въпреки че ще бъде абсурдно да пренебрегнем ролята на влиятелните семейства, като Ротшилд, Уорбърг, Шиф, Морган и Рокфелер, при един преглед на банките и банковата система с частични резерви, трябва да се знае, че днес някои от централните и големите търговски банки, съществуват от триста години и са дълбоко вкоренени в икономическия живот на много народи. Тези банки вече не зависят от наличието на интелигентни личности, като Нейтън Ротшилд.
Преди години въпросът за собствеността беше от значение, сега вече не е. Банк ъф Инглънд и Банк ъф Франс бяха национализирани след Втората световна война, но това не промени нищо.
Те продължават да разширяват властта си под закрилата на множество закони, платени политици и зависими медии, без да се влияят от смяната на поколенията. За три века те успяха да придобият излъчването на порядъчност, щафетата е предадена на наследниците от шестото поколение, отгледани в система, в която те служат в управителните тела на безброй много търговски и филантропски организации.
Незначителна ще бъде ползата от съсредоточаването на вниманието ни върху личности или фамилии и това ще ни отдалечи от търсенето на лекарството.
Проблемът е много по-сериозен.
Той е в порочната система, която позволи и позволява съсредоточаването на огромни богатства във все по-малко ръце, това е днешният икономически проблем. Ако смените имената на основните играчи, проблемът няма да изчезне, нито пък значението му ще отслабне.
Може да се каже, че от хилядите чиновници работещи в Световната банка, централните и международни банки, само една много малка част имат представа за това което се върши. Без съмнение, те ще бъдат ужасени, когато разберат, че с труда си те допринасят за ужасяващото обедняване и поробване на човечеството в полза на няколко свръхбогати плутократи.Така че, безполезно е вече да изтъкваме ролята на отделните личности. Проблемът излиза извън обсега на на политическото дясно или ляво.
Както комунизмът и социализмът, така и монополистическият капитализъм са били използвани от чейнджаджиите. Днес те печелят и от двете страни на новия политически спектър - и от „социалното общество” на така нареченото ляво крило, и от капиталистите на свободната инициатива, стремящи се към пълното премахване на държавната намеса в техните дела. И в двата случая банкерите печелят.
Паричната реформа е НАЙ-ВАЖНИЯТ политически проблем пред нацията.
Нека сега да преминем към заключенията, в същия дух, който Линкълн провъзгласи: „С добри намерения към всички и без омраза към никого.”
В началото ние зададохме няколко тревожни въпроса. Нека да видим дали сме им дали отговор.
„Какво се случва с Америка днес?
Защо сме затънали до гуша в дългове?
Защо политиците не са в състояние да контролират дълга?”
Защо сме затънали до гуша в дългове?
Защото се трудим при една кредитна парична система създадена и контролирана от частни банкери.
Някои могат да кажат, че Федералният резерв е полуправителствена агенция. Но президенът назначава само двама от седемте членана Управителния борд на Федералния резерв и той ги назначава за период от 14 години – много по-дълъг от неговия. Сенатът наистина одобрява тези назначения, но на практика президентът няма смелостта да назначи никого без одобрението на Уол Стрийт. Това разбира се не изключва възможността, че някои почтени мъже могат да влязат в борда на управителите, но истината е че Фед, както и почти всички централни банки, работи независимо от правителството. Някои ще кажат, че Фед допринася за паричната стабилност. Ние видяхме сегашният управител на Банк ъф Инглънд, Еди Джордж да твърди, че това е най-важната роля на една централна банка.
Всъщност историята показва, че провалът на Фед в тази насока е пълен. През първите 25 години, от съществуването си Фед е причинила три икономически падения, включително и Голямата депресия, а през последните 30 години ни доведе до една безпрецедентна инфлация. Отново заявявам – това не конспиративна теория, а добре известен факт сред елитните икономисти.
Според думите на Нобеловия лауреат, икономистът Милтън Фрийдмън:
„Пазарът на акции, цените и производството, станаха значително по-нестабилни след създаването на системата на Федералния резерв. Най-драматичният период на нестабилност в производството беше този между двете войни, който включва жестоките свивания на паричното предлагане от 1920-1921, 1929-1933 и 1937-1938. Нито един двадесетгодишен период в американската история не е произвел три така остри парични контракции. Тези факти ме убеждават, че поне една трета от инфлацията по време и след Първата световна война, може да се припише на системата на Федералния резерв, и че остротата на всяка една от тези контракции се дължи на решения и пропуски на властимащите във Федералния резерв. Система, която дава толкова голяма власт и свобода на действие на ограничен брой хора, при което грешките, независимо от това дали са умишлени или не, могат да предизвикат такива сериозни последици е лоша система. Тя е лоша за тези, които вярват в свободата, защото дава такава власт без никаква възможност за ефективен контрол от страна на политиците - това е основният политически аргумент против съществуването на независима централна банка. Ако цитираме Клеменсо, проблемът с парите е твърде сериозен проблем, за да бъде оставен в ръцете на централните банкери.”
Ние трябва да се поучим от историята докато все още можем. Защо политиците не могат да контролират дълга? Защото всичките ни пари се създават с дълг. Това е система основана на дълг. Парите ни се създават чрез покупката на държавни облигации. Обществото купува облигации, банките купуват облигации, чужденците купуват облигации, а когато Фед реши да влее нови пари в системата, също купува облигации, но ги заплаща със счетоводни вписвания, пари създадени от въздуха. След това, тези нови пари създадени от Фед се умножават десетократно от частните банки, благодарение на принципа на частичните резерви. Въпреки че банките не създават валута, те създават чекови пари или депозити, като дават нови заеми.Те дори инвестират част от тези фалшиви пари. Всъщност, повече от един трилион долара от тези пари са използвани за закупуване на правителствени облигации на свободния пазар, от които банките печелят 50 милиарда долара всяка година, без да поемат какъвто и да е било риск. По този начин, давайки, заеми с частични резерви, банките създават повече от 90% от парите и причиняват над 90% от инфлацията (в момента 97%).
Можем ли да направим нещо?
За щастие, съществува начин сравнително лесно, бързо и без финансови проблеми да се реши въпроса. Можем в рамките на 1-2 години да премахнем дълга, като изплатим правителствените облигации с безлихвени банкноти на САЩ, такива, каквито Линкълн е печатал. Разбира се, това би предизвикало огромна инфлация, понеже нашата валута се умножава от банковата система с частични резерви.
Ето ви и гениалното решение, предложено от Милтън Фрийдмън, което ще стабилизира паричното предлагане и ще избегне инфлация или дефлация докато се изплаща дълга.
Докато съкровищницата изкупува обратно облигации, с банкноти на САЩ, задълженията за резерви на банките във вашия град ще растат пропорционално, така че количеството пари в обръщение ще остане постоянно. След като притежателите на облигации ги разменят за банкноти на САЩ.Те ще ги депозират в банките и по този начин ще се увеличат банковите резерви. След като всички облигации бъдат сменени с банкноти на САЩ, банките ще бъдат 100% процента, а не частично обезпечени с резерви, както е сега. От този момент сградите на бившия Федерален резерв ще се използват само като места за кеширане на чекове и трезори за банкнотите на САЩ. Законът за Федералния резерв ще бъде ненужен и ще бъде анулиран.Паричната власт отново ще бъде дадена на правителството. Банките не ще могат да създават пари, или пък да намаляват обема им.Така националният ни дълг ще може да се изплати за около една година, а Фед и банковото дело с частични резерви - забранени, без да се стига до фалит на нацията, финансов колапс, инфлация, дефлация или каквато и да е промяна в трудовото ежедневие на американеца. За обикновения американец разликата ще бъде в това, че за пръв път от създаването на Федералния резерв през 1913, данъците ще започнат да се понижават. Ето ви една истинската полза за вас, а не за международните банкерите.
А сега нека да разгледаме тези предложения в подробности.
Ето основните принципи на Закона за паричната реформа, който трябва да бъде одобрен от Конгреса. Създадохме предложение за Закон за паричната реформа, който сме включили в края на текста. Разбира се, вариации със същия резултат ще бъдат добре дошли.
1. Да се изплати националния дълг с безлихвени банкноти на САЩ. Както беше казал Едисън, щом като САЩ могат да емитират облигации, те могат да емитират и доларови банкноти. И двете се гарантират от вярата в доброто състояние на правителството на САЩ. Това означава заменяне на един вид правителствени задължения с друг вид. Едното носи лихвено задължение, а другото не.
Банкнотите на Федералният Резерв могат да се използват, но не и да се печатат след забраната за Фед, така че предлагаме използването на банкноти на САЩ.
2. Забрана на банковото дело с частични резерви. С изплащането на дълга, пропорционално ще се повишават и изискванията за резерви за всички банки и финансови институции, за да се поемат новите банкноти на САЩ, които ще бъдат депозирани и ще увеличат банковите резерви. Към края на първата година на преходния период, задълженията на финансовите институции еднократно ще бъдат поети от правителството на САЩ. С други думи, те също ще бъдат изплатени с безлихвени банкноти на САЩ, като паричното предлагане ще остане стабилно. В краят на първата година, целият национален дълг ще бъде изплатен и ще се радваме на привилегиите на банковото дело с пълни резерви. Фед ще бъде отживелица и анахронизъм.
3. Да се анулират Закона за Федералния резерв от 1913 и Закона за националните банки от 1864г. Тези закони делегират паричната власт в ръцете на частен банков монопол.Т е трябва да се отмененят и властта над парите да бъде отново върната на правителството и съкровищницата, където първоначално е била при президента Линкълн. Нито един банкер или личност свързана с финансовите институции не трябва да регулира банковото дело. След първите две реформи, тези два закона и без това ще станат безполезни, тъй като те се отнасят до банковото дело с частични резерви.
4. САЩ трябва да напуснат МВФ, БМР и Световната банка. Тези институции и Федералният резерв са създадени за да централизират властта на банкерите над световната икономика и САЩ трябва да ги напуснат. Техните безобидни функции, като обмяна на валута ще бъдат поети на национално ниво или от нови организации с ограничена дейност. Този закон за паричната реформа ще гарантира стабилитета на паричния обем в обръщение, без да се причинява инфлация или дефлация. Да си припомним, че през последните 30 години Фед е удвоявал паричното предлагане на всеки 10 години.Този факт и частичните резерви са истинската причина за инфлацията и намаляването на покупателната способност, което е скрит данък.Този и другите данъци са истинската причина за това, че и двамата родители трябва да работят.
Обемът на парите трябва да се повишава постепенно, за да имаме стабилни цени, пропорционално на нарастването на населението, или 3% годишно, а не по волята на група банкери, които се срещат потайно. Всички решения отнасящи се до обема на парите в американската икономика, трябва да се базират на статистиката за растежа на населението и нивото на ценовия индекс. Новите парични регулатори и хазната, която може би ще бъдат наречена Парична комисия, няма да имат свобода на действие по тези въпроси освен по време на война.Това ще осигури стабилен и непрекъснат растеж на паричния обем с 3% годишно, като цените ще бъдат стабилни и паричното предлагане няма да се колебае рязко. За да бъдем сигурни, че този процес е напълно честен и открит, всички разисквания ще бъдат обществени, а не тайни, каквито днес са заседанията на управителите на Фед.
Защо смятаме, че реформата е възможна?
Защото тя премахва двете причини за икономическата нестабилност: Фед и банковото дело с частични резерви, както и най-новата, Банката за международни разплащания (БМР). Най-важното обаче е, че опасността от остра депресия ще бъде премахната.
Нека да чуем мнението на Милтън Фрийдмън за причината за дълбоките икономически депресии:
„Не знам да е имало някога жестока икономическа депресия, която да не е била съпроводена с рязко намаляване на паричния обем. Също така не познавам случай на рязко намаляване на паричния обем, без той да е бил съпроводен от жестока депресия.”
Емитирането на безлихвена валута не е радикално решение.То е било пропагандирано от Джеферсън, Мадисън, Джаксън, Ван Бюрен и Линкълн. Било е използвано и в Европа.
БЕЗЛИХВЕНИ ПЛАТЕЖНИ ПАРИ НА ОБЩИНА ВЬОРГЛ, АВСТРИЯ
Най-добрият пример е един малък остров, близо до френския бряг на Ламанша, на име Гърнзи. Този остров е използвал емисии от безлихвени пари, за да плати строителните си проекти през последните 200 години. Намираме се в Гърнзи, а това е пазарът му за цветя и зеленчуци. Гърнзи е един от най-успешните примери за това колко добре работи безлихвената парична система. През 1815 бил назначен комитет, който да проучи как да се финансира построяването на нов пазар. Обеднелият остров не можел да понесе нови данъци, така че бащите на държавата опитали една нова идея – да емитират собствени книжни пари. Това били само шарени, необезпечени хартийки, но хората от острова се съгласили да ги приемат и търгуват с тях. За да им осигурят масова употреба, те били обявени за: „подходящи за плащане на данъци”. Разбира се, идеята не е нова. Америка преди революцията и много други страни по света я бяха използвали. Но това било нещо ново за Гърнзи и чудото станало. Този пазар все още се използва, а построяването му не увеличило задлъжнялостта на хората.
Защо да не последваме примера на Гърнзи?
Как ще реагират банкерите на такива реформи?
Разбира се, банковият картел ще се противопостави на опитите за премахване на контрола им над световните икономики. Но също така е сигурно, че Конгресът има конституционалното право и задължение, да узакони емитирането на безлихвени пари, и да промени законите, гласувани в миналото под натиск. Несъмнено банкерите ще правят мрачни предсказания, че емитирането на безлихвени пари ще предизвика жестока инфлация, но запомнете, че частичните банкови резерви са истинската причина за 90% от инфлацията, а не това, че дефицитите ще се изплащат с безлихвени банкноти на САЩ.
При сегашната система, всички извънредни разходи на Конгреса се превръщат в облигации. Облигациите изкупени от Фед, след това се умножават многократно от банкерите, и причиняват 90% от инфлацията. Проблемът е в системата, основана на дълг и частични резерви. Трябва да пренебрегнем съпротивата им срещу реформите и да сме непоколебими до края на лечението.
Сър Джозая Стамп, директор на Банк ъф Инглънд през двадесетте години, определи банковата система с частични резерви така:
„Банковото дело е заченато в неравенство и родено в грях. Банкерите притежават Земята. Ако им я отнемете, но им оставите властта да създават пари, с един замах на писалката, те ще създадат достатъчно депозити, за да си я откупят отново. Ако им отнемете тази изключителна власт, всички огромни състояния, като моето ще изчезнат.Те трябва да изчезнат, защото светът в който ще живеем ще бъде по-добър и по-щастлив. Ако обаче вие пожелаете да си останете роби на банкерите и да си плащате за своето собствено робство, оставете ги да създават пари и да контролират кредитите.”
Американците започват да го осъзнават. Днес над 3200 града и общини са подкрепили предложението, на една организация наречена „Независимост”. Движението „Независимост” настоява Конгресът да разреши на хазната да емитира годишно 90 милиарда долара в банкноти на САЩ, а не в банкноти на Фед или облигации, за да се дават пари без лихва на градове, общини и училища за нуждите им. Заслужава похвала фактът, че „Асоциацията на банкерите на Илинойс”, в която членуват 515 банки, ратифицира това предложение, което е стъпка в правилната посока.
Както Милтън Фрийдмън многократно е казвал:
„Не може да настъпи депресия без рязкото свиване на паричния обем.”
В нашата система само Фед, БМР, заедно с американските банкери или комбинация от най-големите банки на Уол Стрийт могат да причинят депресия. С други думи, икономиката ни е толкова голяма и устойчива, че депресията не може да ни връхлети случайно. Ако не променим банковата система, те винаги ще имат тази власт.Те могат да изключат контакта на нашата икономика, когато поискат. Единственото решение е да се закрият Фед и банковата система на частичните резерви и да се оттеглим от БМР.
Само това ще прекрати властта на международните банкери над икономиката ни. Една катастрофа на финансовите пазари, сама по себе си, не може да причини дълбока депресия. Само силното свиване на обема на парите може да причини една дълбока депресия. Пазарната катастрофа от 1929, унищожи само дребните и средни спекуланти, при което 3 милиарда долара смениха притежателите си. Тя беше димната завеса за свиване на обема на парите и кредитите с 33% през следващите 4 години, при което над $40 милиарда от богатството на средната класа премина в ръцете на големите банки. Въпреки воят и протестите на разделеният Конгрес, независимият Фед продължи да свива парите в продължение на цяло десетилетие. Едва Втората световна война сложи край на страданията на американците.
При депресия, богатството което потъналата в дългове средна класа притежава, ще се заличи от безработица, ниски заплати и просрочени ипотеки. Ако не започнем да реформираме паричната си система, чейнджаджиите могат да направят това, което направиха през 1929 г. - да сринат пазара на акции и да използват това за димна завеса за свиване на паричното предлагане. Но ако сме решени да се борим за контрола над нашите пари, можем да се спасим сравнително бързо – може би за няколко месеца, когато банкнотите на САЩ влязат в обръщение и заместят парите на банкерите. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-голяма е опасността да загубим изцяло контрол над нашата нация. Някои все още недоумяват, защо международните банкери искат да причинят депресия. Няма ли това да убие кокошката, която днес снася златните лихвени яйца? Спомнете си какво каза Лари Бейтс в началото на филма: ”В периодите на кризи, богатството не се губи, а само преминава в други ръце.”
Имаме ли представа за това, какво ни готвят чейнджаджиите?
Ето какво каза Дейвид Рокфелер, председател на Чейс Манхатън Банк, най-голямата банка на Уол стрийт:
„Намираме се на прага на една световна промяна.
Всичко от което се нуждаем е една дълбока криза и нацията ще приеме Новият световен ред.”
Така че, една криза ще ускори техните планове. Въпросът е кога ще настъпи тази криза. За щастие все още имаме време. Независимо от това дали ще причинят катастрофа или депресия, чрез увеличаване на данъците, или чрез прехвърлянето на хиляди работни места навън, благодарение на споразумения като GATT или NAFTA ,средната класа на Америка е застрашена от изчезване. Евтин труд, включително и робски труд от Китай, така смело документиран от Хари Уу, се конкурира с американския. С други думи, парите се консолидират във все по-малко ръце, така както никога не е било в историята на тази страна и света. Без реформа, американската средна класа скоро ще изчезне, като останат изключително малко богати и много бедни хора, което вече е реалност в повечето части на света. Години наред, конгресмени, президенти, индустриалисти и икономисти отправяха подобни предупреждения. Религиозни лидери също осъзнаха опасността.
През 1889, по времето на Уилиам Дженингс Брайън, папа Лъв XIII казва: „От едната страна е групата, която притежава властта, защото притежава богатството.Тя държи в ръцете си труда на хората и тяхната търговска активност, манипулира за своите собствени облаги и цели всички източници на снабдяване и има представително мнозинство в държавните институции.
От другата страна са бедстващото и обезправено множество, оскърбени и страдащи. Алчността и лихварството, които въпреки че многократно са били осъждани от църквата като грехове, съществуват под различни форми и днес и се прилагат от ненаситни сребролюбци. По този начин, малко на брой изключително богати хора, успяха да наложат на бедстващите маси един хомот, който не е по-различен от робство.” Малко по-късно, по време на Голямата депресия, папа Пий ХІ отново засяга този проблем:
„В наши дни се трупа не само богатство, но и една огромна власт и деспотично икономическо господство, които се съсредоточават в ръцете на малък брой хора. На тази власт не може да се противостои, особено когато се упражнява от тези, които поради това че държат и контролират парите, могат да контролират и разпределят кредитите, доставяйки по този начин кръвта и живота на икономическото тяло.Така, те са сграбчили здраво в ръцете си икономиката и не позволяват на никого да диша против волята им.”
Образовайте приятелите си.
Страната ни се нуждае от ядро от хора, които знаят как се манипулират парите, и които знаят решенията, защото когато влезем в депресия, ще се появят тези „консерватори”, които ще ни предложат планове, разработени от международните банкери.
Внимавайте, когато ви предлагат златния стандарт. Защо?
Много просто.
Никога преди не е съществувала такава концентрация на злато извън Америка. И никога, толкова злато не е било в ръцете на международни организации, като Световната банка и Международния валутен фонд. Валутата обезпечена със злато носи само беди на нацията и връщането към нея ще бъде неправилно решение в този случай. Спомнете си, че валутата ни беше обезпечена със злато през 1929г. и през първите четири години на Голямата депресия.
Бъдете нащрек и когато ви предлагат планове за регионална или световна валута - това е Троянският кон на международните банкери.
Образовайте вашите конгресмени. Няколко красноречиви членове могат да накарат другите да обърнат внимание. Повечето конгресмени не разбират системата. Някои я разбират, но се влияят от облагите предоставени им от банките и игнорират проблема без да осъзнават сериозността му. Надяваме се, че дадохме своя полезен принос към националния дебат за парична реформа.
Нека всеки човек да изпълни своя дълг според възможностите си.
Нека Бог ни даде светлина и ни помогне да променим себе си и нацията си. Казваме „себе си”, защото с концентрирането на все по-големи богатства във все по-малко ръце, огромен брой хора ще бъдат докарани до пълно отчаяние.Тогава хората ще станат като своите подтисници – себелюбиви и алчни.
Нека да си спомняме предупреждението и да не губим от погледа си цялата картина, или както е казал папа Пий ХI:
„Каква ще е ползата за хората от едно по-мъдро разпределение и използване на богатството, което ще им позволи да притежават целият свят, ако по този начин те изгубят душите си? Каква ще е ползата от усвояването на здравите принципи на икономиката, ако те позволят да бъдат до такава степен обладани от егоизъм, безсрамие и алчност, че чрез делата си да нарушават Божиите заповеди?”
Това е такста /субтитрите/ на филма „THE MONEY MASTERS”
КРАЙ.
.jpg){kind=link}
Няма коментари:
Публикуване на коментар