Съвременното руско самосъзнание е раздвоено. И в това няма нищо странно: след дълги години държавен атеизъм, катастрофален разпад на „червената империя” и 20 години анти-руски „демократичен” погром би било наивно да се очаква нещо друго.
Националната проблематика е една от най-болезнените за съвременното руско съзнание, тежко травмирано от разпадането на многовековната Руска империя и от дългогодишната либерално-демократична русофобия.
Самият президент Путин дълги години беше подложен на ожесточена критика заради това, че виждате ли, помагал на „еврейския натиск” в страната.
Лично аз съм дал немалък принос в този критичен хор и досега смятам, че в онзи момент такава критика беше напълно оправдана, нещо повече – полезна.
Но, според мен, политическите перипетии от последните години позволяват значително да се уточнят (дори може да се каже – да се преразгледат) мненията по този въпрос.
За целта трябва внимателно да се анализира сегашното „путинско десетилетие”, като избягваме идеологическите стереотипи, а се вгледаме в практическите резултати от него. Светото писание ни учи: „По делата им ще ги познаете”.
Видимите промени в националната политика на Кремъл започнаха на 23 януари 2012 г. с публикуването на предизборната статия на Путин по националния въпрос, в която той заяви:
„Хората са шокирани от агресивния натиск срещу техните традиции, срещу обичайния начин на живот, и сериозно се опасяват от загуба на национално-държавната си идентичност. Нишката, която съединява тъканта на нашата уникална цивилизация – това са руският народ и руската култура. Именно тази нишка всякакви провокатори и нашите противници с всички сили ще се опитат да изтръгнат от Русия – под фалшивите предлози за „право на руснаците на самоопределение”, за „расова чистота”, за необходимост „да бъде завършено делото на 1991 г. и окончателно да бъде разрушена империята, която потиска руския народ”. В крайна сметка: да накарат хората със собствените си ръце да унищожат своята Родина.
Самоопределението на руския народ – това е полиетническа цивилизация, скрепена от руското културно ядро. И този свой избор руският народ е потвърждавал неведнъж, и не с референдуми и допитвания – а с кръвта си. През цялата своя хилядолетна история.
Именно за тази характерна особеност на руската държавност пише Иван Илин:
„Не да изкорени, не да потисне, не да пороби и задуши другите народи и религии – а да даде на всички дихание и велика Родина... всички да запази, да примири, на всички да им даде възможност да се молят, работят, и най-добрите отвсякъде да бъде въвлечени в държавното и културното строителство”.
През лятото на 2012 г. в Селигер президентът Путин внесе допълнителна яснота в позицията си по национално-религиозната проблематика:
„У нас по закон има 4 основни традиционни религии. Всички те са равни. Но, разбира се, ние добре знаем, че Православието е лидер. Това е ясно дори само по количеството православни хора в нашата страна… Православието е изиграло специална роля в историята на нашата държава. Искам всички да чуят това.
Защо? Защото преди княз Владимир да покръсти Рус и след това да я обедини, не сме имали единна Руска държава и руска нация. Имало древляни, поляни и всякакви други племена – но едва след покръстването започва да се формира единна руска нация и руски народ. Именно Православието изиграва тази обединяваща роля”. (1)
Така, според мен, президентът положи фундамента на нов държавен мироглед. Бих го нарекъл мироглед на умерен, „внимателен”, руски национализъм, който замени предишната идеология на разюздана русофобия и либерална християнофобия.
И накрая, на 19 септември 2013 г., в своята прочута „валдайска реч” Путин даде вече разгърната характеристика на онзи мироглед, който той се опитва да положи в основата на държавната идеология на нова Русия.
„Имаше илюзия, че новата национална идеология, идеологията на развитието, ще се появи някак от само себе си. Държавата, властта, интелектуалната и политическа класа фактически се самоотстраниха от тази дейност. Практиката обаче показа, че новата национална идея не се ражда и не се развива по пазарните правила. Самоотстраняването на държавата, на обществото, не доведе до нищо полезно, също както и сляпото копиране на чуждия опит. Такива груби заимствания, опити отвън да бъде цивилизована Русия не бяха приети от нашия народ, защото стремежът към самостоятелност, към духовен, идеологически и външнополитически суверенитет е присъща черта на нашия национален характер. (…)
Светът става все по-суров – понякога се потъпква не просто международното право, но даже елементарното приличие. Трябва да си силен във военно, технологично, икономическо отношение – но все пак главното, което ще определя успеха – това е качеството на хората, на обществото; качество интелектуално, духовно и морално. В края на краищата, и икономическият растеж, и благосъстоянието, и геополитическото влияние са резултати от състоянието на самото общество, от това доколко гражданите се чувстват като един народ, доколко са вкоренени в своята история, в ценностите и традициите, дали ги обединяват общи цели и отговорности. (…)
Днес Русия изпитва не само обективния натиск на глобализацията върху своята национална идентичност, но и последиците от националните катастрофи на ХХ век - когато на два пъти преживяхме разпад на нашата държавност. В резултат ни бе нанесен съкрушителен удар по културния и духовния код на нацията, появи се разрив на традициите и единството на историята, деморализиране на обществото, появи се дефицит на взаимно доверие и отговорност. Именно тук са много от корените на острите проблеми, с които се сблъскваме. (…)
Необходимо е историческо творчество, синтез на най-добрия национален опит и идеи, осмисляне на нашите културни, духовни, политически традиции от различни гледни точки с разбирането, че това не е нещо застинало, дадено завинаги – а жив организъм. Проблемите на идеологията на развитието непременно трябва да се обсъждат сред хора с различни възгледи, които се придържат към различни мнения по въпроса как да бъдат решавани.
Ние виждаме, че много евроатлантически страни се отказват от своите корени, в това число и от християнските ценности - основата на западната цивилизация. Отричат се нравствените принципи и всяка традиционна идентичност: национална, културна, религиозна и даже полова. Провежда се политика, която изравнява многодетното семейство и еднополовото партньорство, вярата в Бога и вярата в сатаната. Ексцесиите на политкоректността стигат дори дотам, че сериозно се обсъжда регистрацията на партии, които пропагандират педофилията. Хората в много европейски страни се срамуват и страхуват да говорят за своята религиозна принадлежност. Отменят се християнските празници или ги наричат с други имена, като срамежливо крият самата същина на тези празници – тяхната нравствена основа. И този модел се опитват да натрапят на агресивно на всички, на целия свят. Убеден съм, че това е пряк път към деградация и примитивизъм, към дълбока демографска и нравствена криза. (…)
Русия, както казва философът Константин Леонтиев, винаги се е развивала като „цветуща сложност”, като държава-цивилизация, скрепена от руския народ, руския език и руската култура, Руската Православна църква и другите традиционни религии на Русия. Именно от модела на държавата-цивилизация произтичат особеностите на нашето държавно устройство”.
Но Путин има много и непримирими противници по този въпрос вътре в властовия елит. Русофобите, натрупани за 20 години „демокрация” във висшите ешелони на властта, не искат да предадат позициите си.
Така през 2012-13 г. все по-ясно се обрисува „новият Путин”: националист и патриот. Задълго ли е това и дали е искрено? Може ли да се доверим на такъв необичаен, „руски” Путин?
Нека като основа за размисъл вземем руско-еврейските отношения.
РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ!
В началото на 2000-те години държавата в Русия беше твърде слаба, за да влезе в открита схватка с всесилните криминално-олигархични групировки. Путин имаше нужда от силен съюзник в своята борба против еврейския олигархат. При това съюзник, който би могъл да неутрализира световния крясък за „антисемитизма на Кремъл”, а този крясък щеше да е неизбежна последица от първия опит на руската държава да ограничи апетитите на наглите хазарски гешефтари и да пристъпи към възстановяване на разрушената от тях страна.
И Путин намери такъв съюзник на най-неочаквано място: сред радикалните еврейски талмудисти, в хасидската секта „Хабад-Любавич”. С тяхна помощ той успя в кратки срокове да разцепи и унищожи единния фронт на еврейските олигарси от елцинския набор. Путин бързо и изгодно размени своята подкрепа за хасидите в тяхната борба за власт над руското еврейство срещу свобода на действие за самия себе си в своята борба срещу мафиотските главатари от епохата на дивата приватизация.
За да разберем как успя, трябва първо да се освободим от някои утвърдили се митологеми на съвременното патриотично съзнание. Руските националисти традиционно са в плен на редица стереотипи, дори може да се каже, общоприети митове. И това невинаги е лошо. Митологичното съзнание съвсем не означава неспособност за адекватна оценка на реалността. Дори напротив: понякога митологията на масовото съзнание значително облекчава правилното разбиране на съвременния свят.
Но има и вредни митове, които затъмняват истинския смисъл на събитията. Един такъв мит е мнението, че световната задкулиса и нейното ядро – еврейските банкери и политици, са единна, монолитна сила. Всъщност, на практика в световното еврейство има много вътрешни противоречия и остри конфликти. Конфликти както политически, така и религиозни - защото юдаизмът е религия, в която извън Мойсеевото законодателство липсва догматика в обичайното разбиране на тази дума, тоест: задължителни за всеки юдей религиозни истини, които не подлежат на съмнение.
Сектантите-хасиди са незначително малцинство в съвременния юдаизъм – не повече от 3-5 процента от вярващите евреи, но в същото време може би най-богатата и влиятелна част на международното еврейство.Напоследък те все по-явно претендират за ролята на духовни и политически лидери на целия еврейски народ. Ала до началото на ХХI-ви век Русия оставаше извън зоната на тяхното влияние, независимо, че хасидизмът се е зародил именно на територията на Руската империя.
В „демократична Русия” от края на ХХ-ти век най-влиятелната еврейска организация беше Руският еврейски конгрес (РЕК), начело с Владимир Гусински, и подкрепящата го религиозна структура „Конгрес на еврейските религиозни организации и общини на Русия” (КЕРОР), начело с главния равин Шаевич. Покръстеният Березовски се държеше настрана от религиозните си сънародници и разчиташе не толкова на еврейските организации, колкото на обширните си връзки със западните специални служби.
Путин не можеше да разчита на победа, ако не успееше да сломи тяхното могъщество. Но пък и не можеше едновременно да се бори с всичките си врагове. Затова той започна да отстранява противниците си един по един, като разкъсваше общия им фронт и ги унищожаваше на части.
Най-напред беше неутрализиран Березовски, най-влиятелният представител на секуларизираното (нерелигиозно – б. пр.) еврейство. Съответно правоверните евреи се отнесоха към това доста равнодушно. Равинът Шаевич с нескрита обида говореше за такива „предатели на Талмуда”:
- За евреина е голям грях да се покръсти. Отивам аз (за пари – К. Д.) при Березовски, при Смоленски… Березовски рече: „Какво искаш от мене, аз въобще не съм евреин ?”. А Смоленски: „Иди в счетоводството, ще ти платят, но повече не идвай!” Обаче Гусински ми каза: „Е, все така ли ще обикаляш? Дай да направим нещо, я колко много сме богатите евреи, ще помогнем на синагогата да оцелее!” И започнахме да работим...
Като покръстен евреин и личен враг на Гусински, Березовски не можеше да разчита на консолидираната подкрепа на руското еврейство, още по-малко пък – на световната задкулиса, затова и стана първата мишена на Кремъл. Някогашният всемогъщ „сив кардинал” разбираше това, ето защо предпочете да си няма работа с Путин и бързичко офейка в Англия под крилото на същите онези специални служби, на които, така или иначе, отдавна и активно сътрудничеше.
Много по-сложно беше с Гусински. Освен, че бе един от най-богатите олигарси и медиен магнат с колосално влияние в средствата за масова информация, но в онзи момент той беше международно признат лидер на световното еврейство, ръководител на Руския еврейски конгрес, член на президиума на Световния еврейски конгрес. Изглеждаше невъзможно такава фигура да бъде победена, без да се влезе в открит конфликт със световната задкулиса.
Именно в този момент на сцената се появиха съюзниците на Путин – хасидите, в лицето на своя представител, равина Берл Лазар.
БЕРЛ ЛАЗАР
На 22 юли 2002 г. в. „Газета” написа:
„В Русия има двама главни равини и конфликтът между тях не стихва. Адолф Шаевич е глава на традиционното и най-масово направление в юдаизма. Но президентът е по-благосклонен към главата на хасидската общност, равина Берл Лазар”.
В интервюто си за „Газета” равин Шаевич беше откровен, както никога дотогава:
- Хасидите желаят аз да се махна; а пък ако на всичко отгоре и умра - съвсем ще останат доволни. Те искат да командват всички и да бъдат единствените господари. Но това го няма в нито една страна по света, никъде никой не ги признава, до никакви „върхове” не ги допускат. Те са, грубо казано, секта. Можеше да си поделим сферите на влияние и да работим ! Но при тях става дума не за работа – а за генералски пагон и бял кон… Аз изпитах огромно разочарование, след се запознах отблизо с новодошлите равини, с хасидите, с техните начини на действие. Те искат всичко да продадат, да разрушат и да предадат – но в името на какво? За да се нарече някой си главен равин на Русия? Те ядат само кашерна храна, спазват съботата, пускат си бради, ходят с блеснали очи. И всичко това демонстративно, та всички да ги видят. А когато не ги виждат, постъпват така, че веднага става ясно: тези хора нямат боязън от Бога”.
АДОЛФ ШАЕВИЧ
На въпроса на журналиста: „Защо Путин ви отстрани от президентския религиозен съвет и назначи на ваше място Берл Лазар?”, равин Шаевич с явно огорчение отговори:
- Това е политика. Зад Берл Лазар стои могъщо финансово подсигуряване. Той няма проблем с парите, за разлика от нас.
КАЖИ МИ КОЙ ТИ Е ПРИЯТЕЛ…
Източникът на финансиране на руските хасиди до голяма степен се изяснява от думите на Давид Ротшилд - влиятелен член на прочутото банкерско семейство мултимилиардери, което е главната ударна сила на световната задкулиса и световния еврейски капитал.
ДЕЙВИД РОТШИЛД
Този достопочтен представител на висшата каста на юдейските жреци на Златния телец се изказа така за Берл Лазар:
- За пръв се видях с равин Берл Лазар в Давос, Швейцария, а когато пристигнах в Русия, една от първите ми работи беше да се запозная по-отблизо с него. Това познанство прерасна в близко и доверително приятелство. Заедно с него започнахме доста инициативи. Много се надявам, че нашето приятелство ще има продължение и за в бъдеще”. (3)
Виж ти, какво било! Приятел на самия Ротшилд – все пак, съгласете се, такъв човек не се среща под път и над път!
В този контекст става ясен изборът на Лазар за главен еврейски съюзник на Кремъл. Да получиш, в лицето на хасидски равин, канал за неформално общуване с финансови акули, в сравнение с които всички руски олигарси, взети заедно, са бедни като църковни мишки – за такъв късмет може само да се мечтае! И Путин използва тази възможност, както се казва, „по пълна програма”.
Напразно Шаевич се оплаква:
- Защо никому не е интересно да разбере как така Берл Лазар стана главен равин на Русия в същия ден, когато арестуваха Гусински? Кажете ми, защо трябваше да се дава руско гражданство в невероятно ускорен срок – само за 2 седмици, на човек, който дори зле говори руски? Там имаше конференция, в дневния ред не се предвиждаше никакъв избор на никакъв главен равин. Но някой пристигна от Кремъл, извикаха Берл Лазар и след 10 минути обявиха, че сега ще се проведе избор за главен равин на Русия. И ето, че 20 равини, 18 от които дори не са граждани на Русия, го избраха. И това също не учуди никого! Изборът беше направен в 14 ч. – а в 18 ч. арестуваха Гусински…
При това Шаевич дори не крие: причината за конфликта му с Берл Лазар е в това, че Гусински сам претендирал да консолидира руските евреи под свое собствено ръководство, като при това се опира на подкрепата на световното еврейско задкулисие:
- Гусински отиде в Америка и Англия, видя как там е устроена еврейската взаимопомощ, върна се и каза: „Край, създаваме Руски еврейски конгрес!” На мен ми харесваше неговият подход. Той събираше хора и им казваше: „Момчета, знам, че имаме противоречия в бизнеса, но нека оставим разногласията отвън, защото пред нас е дело, което ни обединява: да помогнем на руската еврейска общност. Можем ли?” И мнозина се съгласиха, започнаха да работят...
Едно е ясно: в тази ситуация всяко бавене е означавало за Кремъл сигурна смърт. Още малко, и мандатът за „надзирател на Русия”, който световната задкулиса се канеше да издаде на Гусински, щеше да го направи недосегаем за „техническия президент” Путин.
Но в решителния момент на схватката Кремъл направи неочаквана „спецоперация” - светкавично издигна на поста „главен равин на Русия” Берл Лазар в замяна на неговата безусловна политическа лоялност към политиката на Путин за „прочистването” на Русия от непокорните олигарси на „елцинския набор”.
А срещу едно протеже на Ротшилд даже десетина Гусински нямаха никакви шансове…
Специално за Берл Лазар беше създадена нова организация –Федерация на еврейските общности в Русия, която стана главен посредник в отношенията на евреите с Кремъл и неговия лобист Лазар по някои международни въпроси. А новият главен равин не остави никакво съмнение, че ще е напълно верен на стопанина на Кремъл. Така например, скоро след избора си Берл Лазар написа писмо до президента на САЩ Барак Обама, в което го молеше да отмени прословутата „поправка „Джексън-Веник””, приета още през 1974 г. като отговор на съветската политика на „държавен антисемитизъм”.
Лазар аргументира молбата си по следния начин:
„Рязко намаля броят на проявите на антисемитизъм. Затова, господин президент, Ви моля в светлината на действията на добра воля на президента Путин спрямо еврейската общност в Русия да поставите Русия в списъка на страните, които имат статус на нормални търговски отношения със Съединените щати”. (4)
Но, заедно с очевидните изгоди, съюзът с такъв одиозен християнофоб като Берл Лазар донесе на Путин немалко вътрешно-политически трудности и усложнения. Те бяха резултат от откровено екстремистките, русофобски и християнофобски възгледи на Лазар, които той и не мислеше да крие.Толерантният равин Шаевич казваше примирително:
- С мнозина пастири от Руската Православна църква аз съм приятел вече от много години. Човек може до безкрай да спори и доказва правотата си, но ние се споразумяхме да не засягаме религиозните концепции. Аз уважавам тяхната вяра, те – моята, и това е всичко.
Обаче позицията на Лазар по този въпрос явно се доближаваше до алинеята „разпалване на религиозна омраза”.
Той гръмогласно заявяваше:
- Християните не само трябва дълбоко и искрено да се разкаят за всичкото зло, което са причинили на евреите в течение на 2000 години. Но трябва и да се внесе ново разбиране за отношението на християните към евреите в самото вероучение на християнските Църкви… Това трябва да е съразмерно с цялата вина на християните. Сред такива полезни дела би била например забраната за християните да разпространяват каквато и да било антисемитска литература, защото и досега към евреите се отнасят както към „слуги на антихриста”. Също в ежедневните църковни служби на християните трябва да бъде въведена покайна молитва в памет на невинните жертви на еврейския народ, почитане на светите места на юдаизма и т. н. (5)
За да неутрализира очевидните антируски прекалености в тази сфера, на Путин му се наложи да хвърли немалко усилия за подобряване на отношенията със свещеноначалието на Руската Православна църква. Мисля, че тук преломен момент стана личното му участие в процеса за възсъединяване на Московската патриаршия и задграничната част на РПЦ.
Но това е друга тема…
Засега трябва само да отбележим, че като си осигури подкрепата на хасидите, Путин съумя да спечели първия и най-тежък рунд в борбата за реалната власт в пост-съветска Русия.
Но не бива да се забравя, че жертва на тази скрита битка на хищници се оказа руският народ, хвърлен от Кремъл между воденичните камъни на смъртоносната богоборческа „толерантност”, либералната русофобия и наказателните репресии по прословутата алинея 282 от Наказателния кодекс на Руската федерация (ал. 282 – Възбуждане на вражда или омраза по национален или религиозен признак; б. пр.).
„НЕФТЕНАТА КРИЗА” НА ХОДОРКОВСКИ
За разлика от борбата на „демократичната общественост” против т. нар. „руски фашизъм”, борбата на Путин против елцинските олигарси поначало беше доста мека. Той даде възможност и на„кръстника на Кремъл” Березовски, и на глезеника на еврейската приватизация Гусински да изнесат по-голямата част от капиталите си в чужбина, като живеят там безгрижно и подсигурено.
Но с Ходорковски случаят е по-различен.
Неговата бързо разрастваща се нефтена компания ЮКОС, най-голямата в Русия, стана за този богат евреин не само и не толкова средство за лично забогатяване – колкото инструмент за политическо влияние, и нещо повече: инструмент за политически заговор с цел сериозно отслабване, а сетне и пълно отстраняване на Путин от политическата арена.
При това плановете на Ходорковски съвсем не бяха шега – той беше личен приятел с вице-президента на САЩ Ричарт Чейни,представящ интересите на американския нефтен гигант „Холибъртън”, с който ЮКОС възнамеряваше да се слее в единна свръх-национална суперкорпорация. (6)
Остротата на така създадената през 2003 г. ситуация най-добре е описана в статия на влиятелния по онова време еврейски политолог Станислав Белковски под красноречивото заглавие „Самотата на Путин. Президентът на Русия изчезва в политическото небитие”. (7)
В нея Белковски пише:
„В началото на 2003 г. олигарсите изпратиха ясен сигнал: те имат намерение да променят държавното устройство на Русия и лично да вземат властта, като се избавят от излишния посредник в лицето на всенародно избираем президент на страната. Предполагаемият кръг на участниците в проекта за създаване на нова държава на територията на сегашна Русия е доста тесен: Роман Арбамович, Олег Дерипаска, Михаил Фридман, Михаил Ходорковски. Тези хора днес контролират около 40 процента от руската икономика”.
Своите капитали те бяха придобили с активната подкрепа на Путин в периода, когато той вербуваше привърженици в борбата си против олигарсите от „първата вълна”. Именно получените тогава привилегии и преференции им позволиха да вземат под контрол почти половината икономика на Русия. Сега на Путин му предстоеше да се сблъска с новата олигархична фронда (фр. Fronde), която самият той отгледа. И тази поредна еврейска фронда се състоеше от хора, които съвсем наскоро му бяха помогнали да победи общите противници и конкуренти. Но в политиката приятели няма - и бившите съюзници бързо се превърнаха в непримирими врагове.
Олигарсите се готвеха, след вземането на властта, да решат 3 главни задачи.
Белковски ги формулира така:
1. Да се извърши финална монополизация на икономиката и в резултат под контрола на тези 4 физически лица да се окажат вече не 40 - а 65-70 процента от индустриалния потенциал на страната;
2. Напълно да се узаконят собствеността и капиталите, в това число изнесените от Русия;
3. Да се ликвидира единствената политическа институция, която е в състояние да постави под въпрос олигархичното влияние – президентската власт.
При това оставаше открит въпросът: кой ще е новият лидер на страната? Кой ще оглави новата руска власт след отстраняването на Путин? Кой ще има смелостта да предизвика Кремъл? Нали двамата предишни негови опоненти – всемогъщият „сив кардинал” от елцинската епоха Березовски и протежето на Световния еврейски конгрес Гусински, вече си платиха за подобни опити?
„Това е 40-годишният Михаил Ходорковски. През последната половин година той се превърна от невидим олигарх в открит политик. Нивото на претенциите на Ходорковски е заявено категорично. Именно аналитичните отдели на ЮКОС през 2001-2002 гг. разработиха доктрината за преход към парламентарна република с министър-председател Ходорковски. В рискованата игра по преустройството на Русия той съвсем очевидно предизвика огъня върху себе си”.
Основните положения на анти-путиновата „доктрина Ходорковски” бяха съвсем простички.
Белковски ги формулира така:
„Държавната дума, която ще бъде сформирана след изборите през 2003 г., трябва да бъде изцяло под контрол. Впрочем, това не е трудно: всички основни политически играчи днес се финансират с парите на олигарсите…
Бъдещият парламент още през 2004 г. ще одобри поправки в Конституцията, които трансформират държавния строй.
В периода 1991-2002 гг. избраният непосредствено от народа и разполагащ с широки пълномощия държавен глава беше нужен като гарант за закритата приватизация, като фигура и сила, способна да поеме цялата политико-социална отговорност за процеса и резултатите от безпрецедентното преразпределение на богатствата на рухналия СССР.
Днес тази мисия е изпълнена, и президентската власт с нейните огромни формални пълномощия се превръща в заплаха за олигарсите. Ами ако внезапно на стопанина на Кремъл му хрумне да ревизира подялбата на страната? Ами ако той изведнъж акумулира огромната скрита енергия на националния и социален протест?”
Да, именно това е нощният кошмар на крадливите господари на „демократична” Русия: възможноста да изригне навън колосалната енергия на руския протест, превърнала се в главна сила на възродената Руска държава начело с истински, не бутафорен национален лидер: волеви, решителен и смел. Че то така, пази Боже, човек може да загуби не само ограбените милиарди?! Тогава вече никой няма да мисли как да не губи пари – а как да не загуби живота си! Прекалено страшна, кървава следа е оставил еврейският екстремизъм през последните 100 години върху Руската земя…
РОКФЕЛЕРИТЕ ПРОТИВ РОТШИЛДИТЕ – ЧИЙ ЧАДЪР Е ПО-ПЛЪТЕН?
Според Белковски, олигарсите в никакъв случай не могат да допуснат такъв развой на събитията. Той пределно ясно описва бъдещето, което чака страната под управлението на всевластната еврейска клептократия. Без да се притеснява, назовава и главните ръководители на бъдещото преразпределяне на собствеността, и външните поръчители на подготвяния държавен преврат.
Като малко изпреварим събитията, ще кажем, че именно този фактор – неправилният избор на Ходорковски от задкулисните му покровители, в края на краищата предопредели и неговата печална съдба.
Но каква е идеологията на бъдещия преврат? Никаква идеология няма:
„Единствено важен в олигархичната система е т. нар. „прагматизъм”, тоест, в превод от руски олигархичен език на нормален човешки – просто нагъл цинизъм.”
Но в такъв случай, как да бъде осигурен мирния характер на „олигархичната революция”; нали такава, с позволение, „идеология” на новата власт може да предизвика широк обществен протест?
Ами ако Кремъл намери сили да се съпротивлява?
Кой, грубо казано, ще „разпери чадър” над заговорниците и ще ги застрахова против възможно противодействие от страна на Путин?
Кой ще осигури благоприятен отклик на „световното обществено мнение”, ако новата власт приложи твърди мерки за потушаване на уличните протести, както беше след „черния октомври” през 1993 г.?
„Гарант на операцията може да бъде само една-единствена държава – САЩ. Печалбата на Америка е повече от очевидна. Първо: превратът гарантира пълното превръщане на Русия в сателит на Вашингтон. Второ: още в следващите години най-големите суровинни, а сетне и инфраструктурни, компании на Русия ще станат собственост на корпорации от англо-саксонския свят.”
Ето! Това е! Ключовата дума е произнесена.
„Собственост на англо-саксонския свят” и на никой друг трябваше да станат, с посредничеството на евреина Ходорковски, всички „безстопанствени”, след разпадането на СССР, богатства на „демократична Русия”.
Белковски тогава предупреждава:
„Сделката на ТНК с „Бритиш петролеум” е само първата. Очевидно, след нея ще последва продажбата на ЮКОС. На това отгоре, е известен вече и потенциалният купувач – „Холибъртън”, компанията на вице-президента на САЩ Ричард Чейни, корпоративното въплъщение на личните интереси на американския елит. А по-нататък – и енергетиката, и телекомуникациите, и, вероятно, военно-промишленият комплекс”.
ОБАЧЕ...
Обаче такъв развой на събитията устройваше далеч не всички.
Превръщането на Русия в покорен американски васал автоматично превръщаше самите САЩ в безспорен световен хегемон за много десетилетия напред.
Но по същото това време, началото на ХХI в., глобалният курс на американската политика започна осезателно да се променя… В рамките на новата концепция на Вашингтон по запазване на световната хегемония американският политически елит (по-точно, неговата бяла, англо-саксонска част, условно казано – „представителите на клана Рокфелер”) започна активно да търси пътища към дълготраен съюз с радикалния ислям.
„Арабската пролет” от 2011 г., свалянето на светските авторитарни режими от Магреба и трансформацията на мюсюлманския свят в територия на „управляем хаос” под контрола на САЩ, бяха замислени още тогава.
В рамките на тази нова стратегия на Вашингтон Израел вече престана да бъде главен и незаменим съюзник на Америка в Близкия изток. А и цялата глобална мрежа на световното еврейско задкулисие в случай на реализация на имперските планове на „белия англо-саксонски елит на САЩ” щеше да бъде заплашена.
Тези опасения на световната задкулиса най-подробно бяха изразени от човек с многозначителна фамилия – Сатановски, бивш ръководител на Руския еврейски конгрес, а сега президент на Института за Близкия изток. В интервю за списание „Експерт” той каза:
- Както показва опитът, евреите биват продавани евтино, и с много кръв от тяхна страна. В края на 1930-те години ги продадоха на фашистите, сега ще ги продадат и на ислямистите. В САЩ и Европа вярват, че без Израел в Близкия изток всичко ще е кротко, и с ислямистите ще бъде сключен мир. Точно по този начин преди време вярвали в същото, ако предадат на Хитлер Чехословакия…Обаче довчера върху ситуацията все още влияеха някак светските арабски режими от тима на Мубарак, заинтересовани от контакти с Израел в сферата на сигурността – но днес вече не съществува никаква система за сдържане и противовес в арабския свят, и затова радикалният ислям побеждава практически по всички фронтове.”
Не е чудно, че такова решително „преформатиране” от страна на американците на цялото световно геополитическо пространство предизвика сериозни спорове в задкулисните световни центрове.
Въобще, противопоставянето (и взаимодействието) на двата гиганта на световното задкулисие, на двата конкурентни клана на Световното правителство – Ротшилд и Рокфелер, отдавна е обща тема в анализите на повечето конспиролози. Но дори без да затъваме в конспирологични подробности, то сериозните противоречия между световната банкова общност (условните Ротшилди) и световните лидери в производството (условните Рокфелери) са очевидни и имат съвсем обективни основания.
В рамките на тези противоречия рязкото увеличаване на силата на „Рокфелерите” в лицето на белия елит на САЩ, което щеше да е неизбежна последица от държавния преврат в Русия и превръщането й в покорен сателит на Вашингтон, в онзи исторически момент беше крайно неизгодно за „Ротшилдите” - те си имаха свои виждания не само за бъдещето на Кремъл, но и, което в случая е много по-важно, свои възгледи за американската политика през ХХI век. И Кремъл в лицето на Путин съумя блестящо да използва тези противоречия.
На Ходорковски не му помогнаха нито еврейският произход, нито богатството, нито тесните приятелски отношения с вице-президента на САЩ. „Чадърът” над Путин под формата на Берл Лазар с неговите приятелски отношения в клана Ротшилд се оказа по-плътен от американския „чадър” над Ходорковски в клана Рокфелер.
Тогава в Лондон Берл Лазар каза:
- Аз познавам Ходорковски, нашите отношения са добри. Но той ни потърси за помощ твърде късно, 2 дни преди ареста. Ние просто не успяхме да му помогнем. Евреите трябва да търсят не справедливост в живота – а да бъдат съобразителни. Ходорковски беше погубен от собствената си самонадеяност, че всичко му е позволено. Той започна да финансира опозицията срещу президента Путин – и си плати.
И край. Въпросът беше приключен.
Ходорковски си остана в затвора, а Путин направи още една крачка по пътя към пълна политическа самостоятелност и засилване на разцеплението в световната задкулиса.
ЦЕНАТА
Как Кремъл плати на Берл Лазар за тази категорична подкрепа?
На 19 май 2004 г. В. Путин поздрави Лазар с неговата 40-годишнина, заявявайки:
- Като авторитетен духовен лидер и обществен деец, Вие внасяте значителен принос в развитието на религиозния и културен живот на еврейската общност в Русия, в реализацията на просветни и образователни програми. Вашата дейност служи за укрепване на междуконфесионалния диалог, на гражданския мир и съгласие в страната.
На 25 юни 2004 г. президентът лично връчи на Берл Лазар ордена „Дружба между народите” – „за заслуги в развитието на културата”.
През декември 2004 г. на Берл Лазар беше връчен орденът „Минин и Пожарски” – „за голям личен принос в укрепването на руската държава, за единението на нациите и възраждане на духовната сила на Отечеството”.
През 2005 г. Берл Лазар беше награден с ордена „Петър Велики” - I степен, „за развитие на междунационалните връзки и междуконфесионалните отношения, за огромен принос в духовното възраждане на еврейската общност в Русия и в укрепването на Руската държава”.
Този орден, както заявиха тогава за „Интерфакс” от прес-службата на Берл Лазар, „се връчва за самоотвержена постъпка, мъжество, храброст и героизъм при изпълнение на воински, служебен и граждански дълг”.
През 2004 г. медиите съобщиха за 6 официални срещи на Берл Лазар с президента Путин.
През 2005 г. тези среща бяха 7.
В състава на руската делегация Берл Лазар придружаваше президента при посещенията му в Израел и концлагера Освиенцим… Такова трогателно внимание не остана без отговор.
На 27 февруари 2008 г. пред свои съмишленици в Англия, Берл Лазар каза:
- Преди малко повече от 50 години в Ленинград се родило момче, което имало за съседи еврейско семейство. Момчето било приветливо посрещано в това семейство и от млада възраст започнало да изпитва уважение към еврейския свят. Там го хранели с еврейска храна, то виждало как главата на семейството чете еврейски книги, там оценило по достойнство уважителното отношение на членовете на еврейското семейство един към друг. Това момче се казвало Владимир Путин. Нито един ръководител на Русия и СССР не е направил толкова много за евреите, както Владимир Владимирович Путин. Във всички отношения. Безпрецедентно. Сега в Русия много кметове на градове, ръководители на области и министри са евреи. Това стана норма. След няколко срещи с Путин министър-председателят на Израел Ариел Шарон в доверителни разговори с мен неведнъж подчертаваше, че «нашият най-голям приятел, на евреите и Израел, се намира в Кремъл".
Сега вече всеки читател може да реши сам за себе си: дали си струваше Русия да бъде спасена от олигархичен преврат с неизбежен резултат унищожаването на нейния държавен суверенитет, разделянето й на части и поетапното присъединяване на тези част към глобалната американска империя – дали си струваше в името на това спасение да се реализира толкова тесен съюз между Кремъл и русофоба Берл Лазар? Тук всеки трябва да прецени самостоятелно.
Разбира се, може да се настоява, че в резултат на този съюз Путин е станал марионетка на един равин-талмудист, както и безволен подгласник на християнофобите-хасиди.
Но със същия успех може да се предположи обратното: че в този случай господарите на световното задкулисие просто са били грамотно „прецакани”.
Колкото до Берл Лазар, оказал се изкушен от ласкаене и похвали, Кремъл, без много да му мисли, го „купи” срещу 2-3 дрънкулки-ордени и срещу възможността да пътува по цял свят и да разказва колко е близък с президента на Русия и как неговите усилия са осигурили невиждано процъфтяване за руското еврейство…
Тълкуванията може да бъдат различни, но практическият резултат е ясен: еврейските олигарси в Русия силно оредяха.
Макар, че Путин, както обикновено, се отнесе доста снизходително към победените заговорници. Пострадаха само Ходорковски и неговият екип. Нещо повече, когато държавата реши да изкупи нефтената компания на Абрамович, му плати цели 13 милиарда долара.
Последният и „най-устойчив” олигарх се оказа Михаил Фридман. Това е напълно обяснимо: още в началото на 2000-те години той успя да слее своята нефтена империя ТНК с английския гигант „Бритиш петролеум” - и по този начин новата корпорация ТНК-ВР стана практически неуязвима за Кремъл.
Но и той беше принуден да я продаде на държавната „Роснефт” - тоест на същия този Кремъл, от когото се надяваше да намери закрила при англичаните. На 26 юли 2012 г. британското списание „Форейн полиси” („Foreign Policy”) озаглави статията си, посвена на Фридман, твърде красноречиво: „Последният свободен олигарх”. Там пишеше:
„Руският нефтен магнат Михаил Фридман си мислеше, че може безнаказано да разсърди Путин – но се оказа, че сериозно се е заблудил. „Роснефт” направи заявка да купи частта на „Бритиш петролеум” в корпорацията ТНК-ВР. За онези хора, които владеят деловия руски език, всичко стана ясно: щом компанията е свързана с Путин, заявка значи купуване. Заявката на „Роснефт” означаваше само едно: гейм оувър, играта приключи.Вероятно „Роснефт” ще погълне частта на Фридман, а самия него въобще ще го изхвърлят от нефтения сектор. Ограничавайки дейността на Фридман, Путин очевидно ще закрие епохата на класическите пост-съветски олигарси …”
Именно това и се случи през 2013 г.
КРАЯТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
Читателите от моето поколение вероятно помнят популярната песен от съветската епоха, която гръмогласно провъзгласяваше главния лозунг на троцкизма, ключовия лозунг на еврейската революция в Русия: „Революцията има начало, революцията няма край…”
Но този път хазарските революционери, изглежда, се излъгаха. На 18 юни 2012 г. това открито призна Леонид Радзиховски, известен еврейски журналист, автор на статиите „Еврейското щастие” и „Еврейската революция”, които бяха своеобразни манифести на либералното еврейство от пост-съветската епоха.
В блога си в сайта на радио „Ехото на Москва” Радзиховски публикува бележка под заглавие „Ненужни тезиси”, в която констатира, че протестното движение на блатната опозиция (от края на 2012 г. – б. пр.) е заглъхнало, анти-путиновата революция се е провалила и либералите в Русия практически нямат никакви надежди да възстановят своята предишна политическа хегемония:
„За половин година движението стигна до своя логичен край. Това се оказа фалш-старт. Поради обективния баланс на социалните сили, поради личните таланти на лидерите – всичко се сведе до „булеварден празник на непослушните”. Путин е избран до 2018 г., а Думата – до 2016 г. Няма никакви законни начини да бъдат свалени дори ден преди тези срокове. За незаконни, революционни начини няма никакви сили – нито морални, нито физически. Това е суровата истина на живота.”
През 2003 г., в навечерието на неуспешния олигархичен преврат, евреинът Белковски в статията си „Самотата на Путин” написа:
„Че какво толкова Путин? Той практически няма на кого да разчита. Останал е в пълна самота, за която сам си е виновен. Той е самотен – както е самотна и поверената му жалка държава, захвърлена от Историята върху обгорените пространства на Империята. Както е самотен и народът на тази запустяла, огромна страна.”
Днес, 10 години по-късно, можем с пълно основание да кажем: тези прогнози не се сбъднаха.
Върху обгореното пространство на Империята се намериха сили, които успяха да спрат неумолимото, както изглеждаше, настъпление на европейския либерален фашизъм.
Самотният Путин победи всички.
И великият народ на тази „огромна, запустяла страна” получи реална възможност да си върне своята Русия и да откъсне от себе си „демократичните” кръвопийци и върколаци, които плътно се бяха впили в Руското тяло. Надеждите на Запада вечно да процъфтява за сметка на ресурсите на Русия изчезнаха, вероятно завинаги.
Западните страни, докарани от световната задкулиса в задънена улица, изпаднаха в дълбока и перманентна криза…
Преди 14 години, на 7 май 2000 г., при встъпването си в длъжността президент на Руската федерация, Путин каза:
- Аз разбирам, че поемам огромна отговорност. Зная, че в Русия държавният глава винаги е бил и ще бъде човекът, отговорен за всичко, което се случва в страната.
Това наистина е така. В продължение на 14 години Путин беше критикуван от всички за всичко. В това число го критикувахме и ние, руските патриоти – понеже го смятахме отговорен за политиката на държавна русофобия и за еврейското настъпление в Русия.
Именно затова днес елементарната порядъчност изисква от нас да признаем очевидното: „пост-съветската” епоха с унизителната зависимост на Москва от световната Задкулиса и Вашингтон, с животинската либерална русофобия, издигната до държавна идеология, с всевластието на еврейските олигарси в икономиката и политиката – приключи.
И това е несъмнена заслуга на Владимир Путин.
Автор: Константин Душенов
Превод със съкращения: Любомир Чолаков
Бележки:
1. Выступление перед активистами молодёжных организаций на Селигере 31 июля 2012 г.
2. „Газета”, 22.07.2002, Адольф Шаевич: „У раввинов не принято уходить, пока есть здоровье и силы”
3. Сказано 27 февраля 2008 года в Оксфорде, где Лазар выступал с лекцией о евреях России и их будущем.
4. „КоммерсантЪ”, 1 ноября 2001 г.
5. Газета „Еврейское слово”, выпуск за 17-23 апреля 2002 г.
6. По заявлению главы Интерпола в России Владимира Овчинского. См., напр., http://kaliningradtoday.ru/russia_world/protest-russia_world/2028647/
7. http://zavtra.ru/cgi/veil/data/zavtra/03/494/22.html
8. http://www.rg.ru/2013/09/19/stenogramma-site.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар