Веднага да уточним: ще говорим за оценката на Путин изключително и само като политик – тоест, за неговата роля в историята. Клюките относно това служил или не в КГБ, разведен или не, таен милионер или не, ще оставим без внимание. За собствените си грехове, каквито има всеки човек, той трябва да се изповяда пред духовника си и пред Бога – и те тримата, без наше участие, да ги обсъждат.
В случая не ни интересува дали той ще спаси душата си – а дали ще спаси Русия?
Разбира се, изцяло може да му се даде оценка чак, когато неговото управление приключи и след това отмине известно време - да кажем след около 50 години.
Но в случая няма нужда да чакаме 50 години, защото от това чакане ни спасява историческият аналог.
Работата е там, че преди 200 години вече сме имали едно управление, подобно на това на Владимир Путин – и неговите резултати са достъпни за нашия анализ.
Такъв «Путин преди Путин» е най-великият от руските монарси – Александър I.
В историята както на човечеството, така и на отделните народи, нерядко се наблюдава цикличност. Адам и Ева, Вавилонската кула, Содом и Гомор – това са цикли с все един и същи сюжет: отпадане от Бога и съответното наказание. Циклите в историята са закономерно явление – защото цикълът е взаимнообусловена смислова зависимост на последователно сменящи се политически ситуации.
В руската история също се наблюдава един сюжет, присъщ на два цикъла – единият от които е приключил, а другият продължава и сега. Това ни дава възможност, като анализираме онзи цикъл, който е завършил, да разберем по-добре сегашния с неговите етапи, и по аналогия да определим тяхното място в историческия процес.
Първият цикъл ще проследим от Петър Велики…
При възцаряването на нов монарх сред руските дворяни винаги се появявала надеждата, че ще успеят да го подчинят и превърнат в марионетка, която да защитава техните интереси. Когато цар става младият Петър, влиятелното ръководство на стрелците веднага забелязва, че той следва «не съвсем подходяща» линия – и през 1698 г. решава да върне на престола по-сговорчивата София.
И тогава Петър показва на всички, че пред него такива не минават. Жестоката публична екзекуция на стрелците, каквато Русия не помни, завинаги премахва желанието на когото и да било да влияе върху този държавник – и оттогава, както се изразява Пушкин, «всичко трепереше пред неговата тояга», и той прави с Русия, каквото си поиска.
А Петър искал само едно: да построи централизирана бюрократична държава, неуязвима за външни и вътрешни врагове.
Разбира се, това трябвало да бъде полицейска и военизирана държава. Петър предал наказателните функции на княз Ромодановски – а сам се заел с армията и флота, като там сметнал за необходимо да заема нашироко научните, технически и организационни постижения на протестантската цивилизация.
Но това било недостатъчно за осъществяване на този проект. Трябвало още да се въвлекат в държавното строителство (с което дотогава се занимавали само аристократите от болярските родове) по-широки слоеве от населението – и Петър разтворил вратите за средното и дребно дворянство, като поощрявал патриотизма в него.
Резултат: държавата, замислена от Петър, която той с основание нарекъл «империя», била създадена.
Това е Първата фаза от Първия цикъл на руската история в Новото време – а този цикъл завършва с с гибелта на Руската империя, с гражданска война и разруха.
След това започнал Вторият цикъл – и неговата Първа фаза съвсем точно повтаря Първата фаза на Първия цикъл. Ето как...
През 1922 г. болшевишкият елит заточава изпадналия в умствена недостатъчност Ленин в Горки – и избира за Генерален секретар на партията мълчаливия грузинец Сталин, който бил доста незабележим на фона на такива блестящи оратори като Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин и другите. Тези хищници ликували: сега ние, значи, ще управляваме Русия, а Сталин ще изпълнява чисто секретарски задължения и ще ни се подчинява във всичко!
Но те не разбирали, че бюрократичната машина, която така лекомислено предоставят в ръцете на Сталин, ще ги смели между своите воденични камъни. Така и става: отначало Сталин сваля Троцки, после разстрелва Зиновиев, Каменев и Бухарин – и се превръща в също такъв абсолютен властител, както Петър Първи. И въобще не е случайно обстоятелството, че именно през 1937 година – когато Сталин фактически става император, по екраните на СССР се появява филмът «Петър Първи». В този филм за пръв път в съветската история се прославя един цар – дотогава всички царе биват обявявани за класови врагове.
След като става неограничен властелин, Сталин започва да прави абсолютно същото, което 200 години преди него прави Петър, на всичко отгоре използва и същите методи: строи могъща централизирана полицейска и военизирана държава, широко използва вносна западна техника, кани западни специалисти и изпраща свои инженери да се учат в чужбина. Също както и Петър, Сталин привлича към държавното строителство значителна маса хора, като разгръща безпрецедентна по размах и ефективност патриотична пропаганда.
Но в голяма степен нещата се крепят и върху страх. Независимо от това, империята била построена.
Сталин обаче не знае какво да прави с нея по-нататък – построява университет върху Ленинските хълмове в Москва, и умира.
Сега за Втората фаза на двата цикъла. И в двата тя протича еднакво, по една и съща схема.
Тази схема е следната.
След смъртта на тирана неговото най-близко обкръжение, на което е омръзнало да трепери пред тоягата му, се преизпълва с решимост да не изпусне шанса си – и започва колективно да управлява осиротялата държава, установявайки «колективно ръководство», както това и се нарича официално във Втория цикъл. С тези красиви думички се прикриват една шайка политици, обвързани с обща корист и стремящи се да грабят от богатствата на страната – а днешният термин за подобна банда е «хунта».
Но широките слоеве от активното население чувстват, че управлението на една хунта е по-лошо дори от управлението на един деспот (един все някак ще изхраним, ама цяла глутница ще изяде нас!) – и затова на хунтата й се налага формално да излъчи единствен лидер, като издигне на трона покорен човек; пък, ако той нещо се заинати, да го изхвърли и да възцари друг.
По време на Първия цикъл тази Втора фаза, която Ключевски нарича «епоха на дворцовите преврати, продължава около 70 години (от смъртта на Петър Велики – 1725 г., до възцаряването на Александър I – 1801 г.; б. пр.).
По време на Втория цикъл Втората фаза е наричана понякога «геронтократия» - и продължава около 50 години (прибл. от 1953 г. - смъртта на Сталин, до избирането на Путин за президент – 1999 г.).
И ето един интересен въпрос: защо управлението на хунтата и в двата случая е толкова кратко?
Причината е следната: тази политическа форма пречи на движението на Русия по пътя, който й е предначертан свише. Понеже, за да изпълни своята историческа мисия, Русия трябва да бъде империя – но да се основава НЕ ВЪРХУ СТРАХ, а ВЪРХУ ЗАКОН И НРАВСТВЕНОСТ.
Може би в банановите републики на Латинска Америка хунтата може да управлява вечно – но в Русия не може.
Ето защо и в Първия, и във Втория цикъл на Руската империя Втората фаза бързо бива заменена от Трета фаза.
Тази фаза е най-важната.
Именно в нея трябва да бъде реализиран Замисълът на Твореца за Русия – и тя да стане Третият Рим за цялото човечество. За тази цел не са подходящи нито светската полицейска държава, нито диктатурата на хунтата.
Владетелят на Третия Рим трябва да бъде милостив и да се отнася с всички като с равни, а неговите граждани – да спазват законите и по възможност да бъдат благочестиви, тоест в живота си да спазват заповедите на Евангелието.
Ясно е, че да бъде изведена страната от Втората фаза, за да се въведе в Третата – това е свръхчовешка задача, която може да бъде решена само от Божий избраник.
В Първия цикъл това се оказва благословеният император Александър I.
В своето време той е един от хората, които най-добре знаят какво представлява хунтата: нали именно тя убива неговия баща, макар, че малко преди това се заклева пред Александър, че нито косъм не ще падне от главата му; и делегацията на хунтата просто убеждава император Павел I да се отрече от престола в полза на сина си.
Убийците на царя нарочно показват на Александър обезобразения труп на баща му, един вид: «Гледай и помни – същото ще се случи и с тебе, ако много се ежиш!» И той гледа, и помни видяното през целия си живот.
И разбира: за да надвие разбеснялата се дворянска върхушка, не бива да действа открито!
Защото, ако действа открито, с това и ще свършат всичките му действия – а трябва да се използва умна, далновидна стратегия, разчетена с много ходове напред, и никой не бива да се досеща за истинската цел на тези ходове.
Дълго може да се разказва за сложните ходове на Александър I срещу хунтата, както и в шахматната му партия по същото време срещу Наполеон; нея руският император също печели, което Бонапарт сам признава на остров Света Елена с думите: «Александър ме надхитри като коварен византиец».
Но сега да се съсредоточим върху 2-те главни характеристики на онази Русия, която Александър I строи: законът отгоре и нравствеността отдолу…
Царят започва със закона. Някъде в провинцията той открива гениалният юрист Сперански и го включва в действие. Хунтата отначало не обръща внимание: е, чиновниците там пишат, това им е работата, нека си пишат…
Но написана дума – хвърлен камък! Руското законодателство тихо и незабелязано се усъвършенствало, систематизирало, кодифицирало, законите се разпращали по губерниите и уездите – и местното началство много-много не смеело да ги нарушава.
И когато дворянството се усетило, че не му остава много място за маневри – вече било късно.
А защо то не забелязало комбинацията от ходове, насочени против него?
Поради една проста причина: «коварният византиец» Александър I бил много по-умен от хунтата. И когато тя най-после разбрала, че е изиграна, се ядосала на Сперански.
А как реагирал на това Александър I?
Той направил нещо много важно: уволнил Сперански и го накарал да напусне Петербург.
Стратегията да не се влиза в пряка схватка с врага продължавала.
Както и другият Александър (св. Александър Невски – б. пр.), императорът знаел, че Бог не е в силата – а в правдата.
Сега е време да преминем към Втория цикъл, защото аналогиите вече стават очевидни.
Путин взе власта, когато тя все още беше чисто формална.
По онова време истинската власт в Русия принадлежеше на най-хищната и най-безсъвестна от всички хунти, познати в човешката история. Тъй като знаеше необикновените способности на Путин като делови човек, тя го виждаше само в ролята на свой мениджър – и придаваше на неговото звание «президент» не по-голямо значение, отколкото придаваше на същото звание при безволния и алкохолизиран Елцин.
Това беше нейната най-голяма грешка.
Новият президент Путин започна със същото, с което започнал и Александър I, когато се възкачил на престола: със законодателството, по точно: с Думата.
По времето на Елцин тя представляваше лудница, през която не можеше да мине нормално нито един закон.
Но, действайки меко и дипломатично, уж някак в интерес на хунтата, Путин успя да направи Думата работоспособна. По този начин беше заложена базата за създаване на закони.
После той въведе институцията на пълномощните представители (на Президента в регионите – б. пр.), чрез които приетите от Думата закони можеха да достигат до регионите и да ограничават сепаратизма.
Аз си мисля, че олигарсите леко се разтревожиха от това действие, но все пак бързо се успокоиха: така или иначе, по места трябва да се въвежда ред, който нас не ни засяга…
Но именно тук им беше другата голяма грешка: арестът на Ходорковски, който арест беше именно показателен, им показа, че законът важи за всички.
По същото време и Америка започна да проявява нервност, защото преди това беше повярвала, че анархията в Русия ще превърне тази държава в лесна плячка.
А когато в края на втория си мандат Путин заяви в Мюнхен (на 10 февруари 2007 г. – б. пр.) , че Русия никога няма да се откаже от своята самостоятелност и ще се съобразява само със собствената си история и собствените си традиции, Вашингтон изпадна в ярост.
Навярно там беше засилено финансирането на подривната дейност срещу Русия, вероятно там вече са мислели за санкции или даже за бомбардировки – нали такъв им е навикът? А по онова време Америка беше много силна и самоуверена, така че Путин имаше от какво да се опасява.
И обърнете внимание какво направи Путин тогава!
Той направи същото, което и Александър I по време на конфликта си с дворянството заради Сперански: отстъпи!
Не удължи, както Лукашенко, президентството си с трети мандат, макар, че можеше да го направи – а постави на своето място безобидния чиновник Медведев.
Медведев започна да отстъпва в това-онова на САЩ и те се успокоиха.
А след 4 години Путин се върна и продължи онова, което беше започнал.
Както личи, Третата фаза протича еднакво и в двата цикъла.
Да видим какво се случва нататък.
За целта ще се върнем към Първия цикъл.
Съществува ли ясно и безспорно историческо доказателство, че Александър I наистина е надхитрил дворянската хунта и й е дал мат?
Да, такова доказателство съществува и представлява конкретно събитие. Може точно да се посочи неговото време и място: 14 декември 1825, Сенатският площад на Санкт-Петербург.
Тогава група заговорници, съставена от руски офицери – членове на масонски ложи, решават, че твърде отдавна не е имало дворцови преврати, ето защо е време да извършат такъв, а те самите да станат управляваща хунта. Подготовката е продължителна и солидна, вербувани са много повече изпълнители, отколкото при превратите, свалили от власт Ана Леополдовна, Петър III и Павел I.
Независимо от това, вместо преврат се получава пълен фарс. Техният водач княз Трубецкой въобще не се появява сред войските, а самите войски се разбягват след първия залп, даден от верните на царя военни части.
Защо става така?
Причината е, че декабристите с техните «проекти» били напълно изостанали от живота. През 1825 г. те вече били хора от миналото, които не разбирали, че Русия е съвсем различна от онази по времето на убийството на Павел I. И с приближаването на «деня хикс» все по-ясно чувствали това.
А на Сенатския площад самият въздух на тази нова Русия ги лишил от главното, което е необходимо за изпълнение на който и да било замисъл – вярата, че си прав. Още преди началото на събитията те вътре в душите си се чувствали като престъпници.
И изстрелът на Каховски въобще не бил изстрел срещу Милорадович – а срещу собствената му съвест, която той се опитвал да убие. Но съвестта е невъзможно да се убие и, ако не го бяха обесили, нищо чудно самият той да се беше обесил, както постъпил Юда.
Във Втория цикъл също имахме площад, на който Путин матира хунтата – Блатният площад…
Също такава купчинка честолюбци, хукнали да заграбят властта, също такава тълпа наивни глупаци, също такива истерични психопати, като Каховски, които нападаха полицаите.
И резултатът също фарс: окончателен и безвъзвратен.
Авантюристи като Навални и Немцов са изостанали от живота и не разбират, че Русия през 2012 г. въобще не е онази Русия от 1993 г.
Както декабристите не разбирали, че живеят в нова държава, създадена от Александър I, така и «несистемните опозиционери» не разбраха, че живеят в нова държава, създадена от Путин.
Приликата между тези две исторически фигури е толкова голяма, че неволно човек си спомня за източното учение за прераждането на душите. Двамата си приличат и по онова, което са направили за Русия – и по това, как Русия се отнася към делото им.
Вътрешната им прилика е в онази природна човещина, която в личния им живот се изразява в уважение и неосъждане на чуждото мнение, а в политиката – в придържане към принципа на ненасилие.
Петър Велики и Сталин са деспоти – но Александър I и Путин може да бъдат наречени «анти-деспоти». А в същото време и двамата са хора с огромна воля и целеустременост, които винаги знаят към какво се стремят и постигат целта си.
Шилдер казва за Александър I, че управлява Русия с желязна ръка в кадифена ръкавица – същото може да се каже и за Путин.
Историческата задача, която те решават, е една и съща: да спрат хунтата, която иска власт след смъртта на деспота, и да възстановят държавата, разрушена от нея – но да я възстановят вече не върху основата на страха, а върху основата на закона и нравствеността.
За третата прилика ще поговорим след малко – а сега да видим в каква степен всеки от тях решава тази задача.
На Петър I дали титлата «Велики». Заради това, че уж бил преобразил Русия със своите знаменити «реформи». Но всъщност той така и не постигнал онова, за което мечтаел. Искал да издърпа Русия за косата от средновековието, от което вече била излязла по негово време старата Европа – и да я превърне в още една европейска страна. Но с прогонването на монасите от манастирите им и с построяването на Санкт-Петербург, приличащ на Амстердам, той нищо не променил в същността – макар и да ни обръснали брадите, ние не сме станали европейци. След неговата смърт също не се променили много неща, само произволът на един деспот плавно преминал в произвол на многолика хунта.
И едва Александър I се оказал истинският Преобразувател и Реформатор, благодарение на когото Русия навлязла в Новото време и започнала бързо да настига страните от Европа по всички показатели.
Животът на държавата престанал да се управлява чрез волята на властите, за нейното функциониране бил създаден легитимен законов ред.
Появило се нещо, което дотогава не било познато в руската история – гражданското общество.
Съзрели първите плодове на великата руска култура, която скоро след това покорила света с Толстой и Чайковски. Открити били университети в Казан и Харков, започнала да действа системата на народната просвета – гимназии, реални и църковно-енорийски училища. Като гъби след дъжд се появявали философски кръжоци.
Александър I въвел Русия не в ХIХ-ти век – а направо в съвременната епоха, успявайки меко и деликатно да извърши онова, което Петър не успял със сила и грубост.
А дали решил своята задача?
Не, Александър I не я решил или, по-точно, решил я само наполовина. Неговата цел била създаването на легитимна и хуманна държава, управлявана чрез закона отгоре и нравствеността отдолу.
Както виждаме, законът бил установен.
А нравствеността?
До ХVIII-ти век с нравственото възпитание на народа в Русия се занимава Църквата, и върши това твърде успешно. След като Петър I я обезглавява, а Екатерина закрива 700 манастира и отнема земите на останалите, нацията се лишава от своите възпитатели.
Александър I знаел това и разчитал, че дефицитът от духовно възпитание ще бъде заменен от светската просвета – затова и придавал първостепенно значение на народното образование.
Но псевдонаучната система на европейското образование, която Русия тогава заела, само отвежда встрани от единствения източник на истинската нравственост – Евангелието, и в края на краищата довела до това, че ние сме престанали да се боим от Бога, да почитаме царя и да се подчиняваме на закона. В резултат достигнахме до такова безумие като революцията.
Къде е грешката на Александър I, която му попречила да създаде държавата на своите мечти?
Той не отчел, че тази държава може да бъде построена от политическата власт само в сътрудничество с духовната власт, тоест в «симфония» (съзвучие).
Именно заради тази грешка Първият цикъл не бил завършен, и на Сталин се наложило да започне Втория.
А Путин?
Съдейки по всичко, той разбира необходимостта от симфония, макар да не говори за нея. Това личи по отношението му към Патриарсите. През 2008 г. присъстваше на интронизацията на Кирил, където на висок глас беше произнесена думата «симфония».
Това дава надежда, че от Трети цикъл няма да има нужда.
А сега за третата прилика между цар Александър I и президента Путин – това е еднакво неблагодарното отношение към тях от страна на значителна част от руското общество, особено интелигенцията.
Парадоксалното е, че и в двата случая оценките на чужденците за нашите лидери са много по-високи от руските оценки.
Талейран смята, че в света има само две велики личности: Наполеон и Александър I.
А за нашите любители на историята Александър I е обикновен монарх, интелектуалците ни почти не се интересуват от него. Никой вече не опитва да се убеди, че е светец и мощите му лежат в Томск под чуждо име – псевдоним. Нищо по-лесно да се провери това: мощите на Фьодор Кузмич са налице, в музея има и къдрица от косата на Александър I – може да се сравни ДНК и въпросът ще бъде решен.
Но никой не изпитва необходимост да стори това.
Същото и с Путин. Американците, които го мразят, го обявиха за Човек №1 на планетата.
Обаче нашата руска образована публика въобще не се интересува, че Путин я спаси от престъпността на 1990-те години, и изправи Русия на крака, че сега вече има изобилие от леки коли, и метрото не спира, и заплатите се изплащат редовно.
Но Данте пише, че неблагодарниците се намират в деветия кръг на ада.
Всеки трябва да помни това!
Автор:
Виктор Тростников
www.ruskline.ru
Превод със съкращения: Л. Чолаков
Няма коментари:
Публикуване на коментар