"Великата" френска революция - какво точно се чества ?

           ДЕМОКРАТЪТ каза:

- Великата френска революция е една от най-ярките страници в световната история, която показва стремежа на народите към свобода, равенство и братство между всички хора.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:

- На така наречената «Велика френска революция» която всъщност е едно зловещо явление в човешката история се признава съмнителната заслуга, че е положило основите на съвременната «демокрация». 

Празнуването му всяка година на 14 юли във Франция се отразява от медиите по цял свят – с тържественните маршове по Шан-з-Елизе, пискливите звуци на фанфарите, шарените униформи и демонстрацията на поовехтяла военна техника. Демократите празнуват началото на «Великата френска революция»…

Обаче в помпозното церемониално фанфаронство и ритуална надутост на въпросния «празник» някак се подминава, премълчава и заобикаля главния въпрос: а какво всъщност се чества? 

Защото изразът «начало», дори конкретизиран като «падане на Бастилията», все още нищо не означава. 

Бастилията паднала – но какви са последиците? Какво е станало после?  Не може ли малко по-конкретно? 

Защото, например, и в Съветския съюз комунистите празнуваха на 7 ноември нещо подобно, наречено не по-малко високопарно «Велика октомврийска социалистическа революция» - а пък после, след 1991 г., щом се разбра какво са вършили революционерите, «празникът» тихомълком беше отменен. И с основание, разбира се.

Дали пък по подобни причини демократичната пропаганда гледа да не се задълбочава какво по-точно са вършили «революционерите» във Франция? 

Между другото, също избягва и въпроса какви по-точно са били мнозинството от тях по етнически произход? Да не излезе, че както повечето «руски» революционери не са били руснаци, така и повечето «френски» касапи на хора не са били французи? И, че всяка война, дори гражданската, в края на краищата е етническа или религиозна, или и двете?

За да се ориентираме какво по-точно се е случвало във Франция по време на «революцията», нека започнем с един пример: Люк-сюр-Булон.

Люк-сюр-Булон е френско село, в чиято по-малка част – Пти-Люк, има параклис. Днес в него са поставени паметни плочи на жителите, избити от "демократите" през 1794 г. Да уточним отново: използваме термина «демократи», смятайки го за най-точен от ракурса на изминалото време, като отчитаме до какво са довели тогавашните събития – разгръщане на демократичния процес в цяла Европа. 

Съвременните историци, привърженици на демокрацията, обикновено старателно избягат този термин по адрес на палачите на Франция, предпочитайки думата «републиканци» - защото, нали, може да има и лоши републики, но лоша демокрация по никакъв начин не може да има…

Една особеност прави впечатление върху паметните плочи в параклиса на Люк-сюр-Булон. Срещу всяко име на убит човек е изписана възрастта му – 47, 52, 7 години и т. н. Зад всяко число стои буквата «А» - френското обозначение за година (Année), аналогично на нашето «г.». Но към някои числа е добавено странното обозначение «М». Тези числа никога не са по-големи от 11. И посетителят трябва доста да се замисли, преди да се досети, че буквата «М» означава «Мois» – месец. Това са бебета, изклани от демократите, преди да навършат 1 годинка.

Какво се случва в Люк-сюр-Булон?

На 28 февруари 1794 г. демократичните (републиканските) войски нахлуват  в селото. Част от населението потърсва спасение в параклиса на по-малката енория от селището, Пти Люк. Никой и не мисли да оказва съпротива, повечето хора в селото са старци, жени и деца, 109 от които под седемгодишна възраст. Свещеникът на Пти Люк, отец Мишел Воино, бива заловен преди това от демократите, които го изтезават и го оставят да умира с разпран корем. Параклисът е твърде малък, за да побере всички хора. Демократите стрелят по останалите отвън, после доубиват ранените с щикове. След това откриват огън с оръдия по параклиса, в който са се затворили другите. Сградата рухва и погребва хората под развалините си.

В Люк-сюр-Булон са избити 564 души - невъоръжени, мирни жители.

Естествено, веднага възниква въпросът: каква е причината за това зверство? И дали не е някакъв единичен случай, причинен от стечение на обстоятелствата? Въобще какво се е случило тогава във френската провинция Вандея?

За целта нека в бегли щрихи си представим картината във Франция между 14 юли 1789 г. – парижкият пуч и падането на Бастилията, и 7 март 1793 – когато избухва вандейското въстание. А и малко по-рано, защото е важно да разберем какво е представлявала Франция преди революцията. Нали, ако се окаже, че положението на народа е било така тежко, както го описваше комунистическата пропаганда и в трогателно единодушие с нея – демократичната, значи е имало основания за недоволство, бунт, революция. И убийствата може също в някаква степен да бъдат оправдани: предизвикани, значи, от тежкото положение на народа…

И така, преди революцията за Франция се знае, че е една от най-добре уредените страни в Европа. Земеделските й земи са прочути като най-плодородните и култивирани. Пътешествениците по онова време твърдят, че народът живее добре и изглежда много по-спокоен и уверен в бъдещето си, отколкото населението в съседните й държави.

Именно тогава се появява известният израз «Бел Франс» (Belle Françe) – «Хубавата Франция». Явно е имало защо.

Веднага след възцаряването си през 1774 г. крал Людовик ХVI предприема икономически реформи с цел облекчаване състоянието на мнозинството от французите, тоест на селяните и занаятчиите. Навлиза и в областта на това, което днес се нарича «човешки права»: премахва всякакви форми на робство, забранява изтезанията, разрешава да се изповядват други религии освен католицизма – в духа на днешната терминология може да се каже, че предприема либерален курс на управление. (С черен исторически хумор може да се добави, че това, както съвсем логично може да се очаква, му изяжда главата).

Освобождава от данъци търговията с жито. Отваря държавните служби за навлизане в тях на всякакви хора, без значение на произхода им. Намалява неколкократно разходите на двореца.

Изобщо всякак се старае да подобри положението на народа. И успява.

Но в такъв случай кое предизвиква кървавите събития през 1789 г. и след това?

През 1787 г., само 2 години преди революцията, кралят облага с нови данъци богатите слоеве, с което, естествено, си спечелва омразата им. 

Начело на недоволните застава неговият братовчед – орлеанският херцог Луи-Филип (по-късно, по време на революцията, той получава името Филип Егалите (Равният), угоднически гласува «за» смъртната присъда на братовчед си и сам е гилотиниран известно време след него).

Към метежно настроените аристократи бързо се прилепват други групи и отделни личности, за да използват благоприятната ситуация с цел разширяване на влиянието си до степен на завземане на властта.

Най-влиятелни сред тях са масоните. Всички по-значими главатари на революцията като Робеспиер, Марат, Дантон, Демулен, Сен-Жюст и т. н., заедно с американския посланик във Франция Бенжамин Франклин, са членове на масонската ложа «Девет сестри». 

Вече по-късно, от дистанцията на времето, отношението на самите масони към революцията с всичките й зверства става двояко – някои продължават да я оценяват като положително събитие, други се разграничават от нея и твърдят, че всъщност е организирана от членове на организацията на «илюминатите» («светлоносците» или «просветителите») на Адам Вайсхаупт, проникнали сред масонските кръгове и придобили влияние в тях.

Силно влияние оказват и външнополитически фактори. Пруската агентура на крал Фридрих също чувства удобния момент и се намесва в подклаждане на недоволството, като разпространява активно компрометиращи материали срещу кралицата Мария-Антоанета, австрийка по рождение – листовки, позиви, брошури, памфлети… За Прусия е много важно да влоши добрите отношения между Франция  и Австрия с цел да извлече изгода от евентуалното отслабване на позициите на двете страни.

Но цялото това нагнетяване на напрежение е само последният етап от един по-дълъг процес, започнал 11 години преди това в Лондон…

През 1778 в английската столица основоположникът на лихварско-банкерската империя на Ротшилд – Майер Амшел Бауер, чрез илюминатите на Адам Вайсхаупт в масонските кръгове дава указание да се започне подготовка за въоръжено въстание във Франция. 

Надеждите на Майер са в настъпилите междуособици да финансира  различните участници и така и в хода на събитията да получи възможност за контрол върху политическите процеси във Франция и за спечелване на властови позиции. За разлика от лидерския елит на революцията, събран в ложата «Девет сестри», която става основа на Якобинския клуб, то за подготовката за пуча, агитацията, пропагандата и разпространяването на слухове сред населението, които изиграват голяма роля в «революционния процес», се използва друга масонска ложа – «Великият изток», където илюминатите на Адам Васхаупт имат силно влияние.

Това е и простото обяснение защо част от революционерите с такава охота използват червеното знаме, което по-късно се превръща в символ на революциите в цяла Европа. Произходът му действително е любопитен. Наистина, може да се приеме с голяма доза на вероятност, че то символизира името на Ротшилд (Roth — червено, Schield — емблема, герб, знак), но в основата си точно името произхожда от цвета, а не обратното. Роденият през 1743 г. Майер Амшел Бауер взема фамилията  «Ротшилд» от знака, който баща му – Моше Амшел Бауер, поставя като търговска емблема на своята лихварско-счетоводна къща: червена шестолъчна звезда на Давид.

Интересно е, че в една от последните си речи, на 26 юли 1794 г., Робеспиер признава силното влияние на чуждата агентура, като заявява:

„Аз нямам никакво доверие във всички тези чужденци, на които лицата са покрити с патриотични маски и които се мъчат да се представят за по-големи републиканци, отколкото сме самите ние. Агентите на чужди сили трябва да бъдат унищожени».

И плаща с главата си за тези думи.

Началото на революцията е известно: агентурата на Орлеанския херцог организира изкуствен глад, като изкупува житото и го укрива, пускат се слухове, че депутатите от Националното събрание са избити, а самият херцог е в Бастилията и осъден на смърт. Парижани изпадат в паника. Нататък е лесно…

Няма никакво «превземане на Бастилията». Кралят е заповядал да не се стреля срещу народа. Комендантът предава ключовете на нахлулата тълпа, 70-те войници слагат оръжие. За награда ги избиват, набучват главите им на пики и ги разнасят из града. А затворниците в самата Бастилия са десетина души, осъдени за криминални престъпления, сред тях прословутият маркиз дьо Сад…

Главните организатори и подстрекатели на парижкия пуч се намират в Националното събрание; интересна подробност е, че са предимно адвокати, начело със самия Робеспиер. Именно Националното събрание разпраща по цяла Франция писма с лъжливото предупреждение, че от Англия и Австрия са нахлули въоръжени шайки, за да грабят и избиват населението. Подобно масирано и целенасочено обработване на общественото съзнение, праобраз и прототип на съвременните усъвършенствани технологии в това отношение, незабавно дава своите плодове. И ако в началото се е бунтувал само Париж, сега паниката вече обхваща цялата страна. Всички започват да се въоръжават. Настъпва хаос и анархия.

Националното събрание, където са събрани депутати на всички съсловия с преобладаващ брой от антимонархически и антихристиянски кръгове, продължава подмолната си и подстрекателска дейност. Разпращат се фалшиви заповеди «от името на краля» да бъдат избивани благородниците, свещениците и монасите. Това означава унищожаване както на носителите на административната власт, така и на духовната опора на обществото.

Разбира се, както днес вече знаем, «революцията изяжда децата си». За ден на справедливата разплата може да се приеме 28 юли 1794 г. Тогава лидерите на революцията, събрани в парижката синагога, решават съдбата на своя водач Робеспиер – и същия ден той е гилотиниран.

Как обаче реагира народът на кървавата вакханалия в продължение на тези 5 години?

По принцип, още повече в онази епоха на ограничени комуникации, провинцията винаги изостава от събитията. Така в далечните западни области с предимно селско население, както и следва да се очаква, народът е сравнително безучастен към «революцията».

Но постепенно кървавата вълна достига и там. Първи нейни жертви стават свещениците. Хората виждат как добродушните им селски кюрета биват малтретирани и принуждавани да се отричат от християнството, а несъгласните – затваряни или направо убивани. В икономическо отношение реквизициите на храни за внезапно разрасналата се войска, която защитава новите властници, предизвикват силно недоволство. Освен това деянията на «четвъртото съсловие» (лихвари и банкери), което с  готовност изкупувало национализираните земи на Църквата и по този начин рязко засилило икономическите си позиции в селските райони, увеличавайки степента на експлоатация, допълнително наливали масло в огъня.

Декретът на Конвента за принудителен набор на 300 хиляди войници за републиканската армия още повече влошил положението на народа. В западните области никой не бил освободен от военна служба, за разлика от синовете на републиканските чиновници. Значи само селяните-християни трябвало да умират в защита на атеистичната република?

Особено остро било недоволството във Вандея. В тази област влизат четири департамента: самата Вандея, Мен и Лоара, Долна Лоара и Севър. Населението там било предимно селско, привързано към традиционните религиозни, морални и нравствени ценности, отнасящо се с основателно подозрение към всякакви социално-обществени патологии.

И когато републиканските отряди нахлуват във Вандея и започват да отвеждат мъжете за войници, народът се вдига в защита на вярата, краля и свободата си. И спечелва сериозни успехи в първите битки. Почти навсякъде предводителите на освободителните отряди генерал Жиго д'Елбе, маркиз дьо Боншан, маркиз дьо Лескюр, дьо Ларош-Жаклен, дьо  Шарет, Жак Кателино и Жан Стоффле нанасят поражения и обръщат в бягство демократичните правителствени войски и бандите от престъпници и мародери, които тероризират селата и малките градове.

Това предизвиква сериозна загриженост в Париж. И то не само заради чисто военната заплаха, но и защото разкрива пропагандните лъжи на революцията: оказва се, че народът бил готов да се сражава и умира именно в защита на «стария строй», от който тя било трябвало да го освободи.

Освободителното въстание показало и високия морал на защитниците на кралския режим, тяхната привързаност към традиционните ценности. Така например, умиращият въстанически командир маркиз дьо Боншан помилва и дава свободата на 5000 пленници. В замяна републиканците устройват събития, които в самата Франция днес се наричат «геноцид на французи, извършен от французи» (макар че, както вече отбелязахме, повечето от лидерите на пучистите не са французи), а после в съответствие с най-гнусните демократични традиции, запазени до ден-днешен, обвиняват противниците си за своите собствени злодеяния. 

След избухването на вандейското въстание пучисткият Конвент (предишното Национално събрание) приема декларация, че «тази разбунтувала се раса трябва да бъде изкоренена». Също и два закона, в които се постановява ни повече, ни по-малко от това да бъдат избити жителите на бунтовната провинция Вандея и да бъдат унищожени домовете, църквите, горите и нивите им.

Естествено, за такива масови мащаби вече гилотината, дори произведена в много бройки, не била достатъчна.

И се пристъпва към нещо, което на човечеството от ХХ-ти век е добре познато: търсене на начини за масово убийство на хора.

Най-напред демократите решили да използват отровни газове. В присъствието на членове на Конвента били извършени експерименти върху овце, но резултатите не оправдали очакванията: овцете се задавяли, кашляли, падали, но много малко от тях умирали – тогава все още технологичното ниво не се било издигнало до възможностите за изработване на херметични газови камери. Какво да се прави – ХVIII-ти век… Хитлер все още го няма, във Франция действат само неговите предшественици. Израелският историк Израел Елдад неслучайно твърди: «Последният камък от разрушаването на Бастилията се превърна в първия камък за построяването на Освиенцим».

Сетне пробвали с разполагането на минни полета – ала републиканските войници също загивали от тях.

Опитали да тровят с арсеник водата, хляба, алкохола. Но всичко това искало много време и не давало очакваните бързи резултати. А от Париж вождовете на пуча настоявали за ефикасно и бързо решение. Ето защо командващият Западната армия на републиканските войски генерал Тюро заповядал следното:

«Въстаниците, заловени с оръжие в ръка, да се убиват с щикове. Жените и децата им – също. Всички други, които са подозрителни – също. Селата, фермите, горите, нивите и всичко останало, което е възможно – да се изгори. Повтарям: задължително да се изгарят градовете, селата и фермите, по възможност заедно с жителите».

В началото на 1794 г. Тюро започнал изпълнението на страшния декрет на Конвента от 1 август 1793 г. Той заявил:

"Вандея трябва да стане национално гробище".

Разделил войските си на две армии, по 12 колони всяка, които се движели една срещу друга от запад и изток. Народът ги нарекъл "адските колони». От януари до май първите френски демократи изгаряли къщите и нивите, разрушавали, грабели, изнасилвали и убивали в името на републиката.

В Нант екзекуциите придобили особен размах. Там ги ръководел членът на Конвента Жан-Баптист Карие, който проявил особена изобретателност…

През пролетта на 1794 г. демократите в Нант трябвало да избият толкова много въстаници и мирни жители, че просто не знаели как да сторят това. «Адските колони» разстрелвали хиляди хора, оставяли ги да измрат от глад, колели ги с щикове, но всичко това се оказало недостатъчно.

Тогава Карие решил да бъдат удавяни.

Нант бил голямо търговско пристанище, на кейовете му се намирали закотвени множество шлепове. Демократите измислили следният начин за масово изтребление на хора: нощем ги натоварват на шлепа, потопяват го в Лоара, а после отново го изваждат на повърхността, превръщайки го по този начин в машина за многократна масова смърт.

Така например, през нощта на 16 срещу 17 ноември помощниците на Карие натоварили около стотина свещеници на един шлеп, като предварително им взели парите и часовниците. После ги завързали по двама и пуснали шлепа по течението на Лоара. Внезапно един от тях, Ерве, селски свещеник на енорията Машекул, забелязал, че шлепът е пробит на много места под ватерлинията. Вързаните хора разбрали какво ги чака, паднали на колене и започнали да се изповядват преди смъртта си. Скоро водата погълнала всички, с изключение на четирима. Трима от тях били открити и убити, последният бил спасен от рибари…

По заповед на Карие около 10 хиляди души били избити по този начин. Натъпквали ги в шлепове, които били потопявани по средата на реката. Мъже и жени били събличани голи и завързвани едни за други, преди да бъдат удавени. Бременни жени лице в лице с грохнали старци, момчета с бабички, свещеници с млади момичета. Демократите наричали това «републикански сватби». Самият Карие обичал да се наслаждава на тези екзекуции нощем сред трептящата светлина на факли, на изящна платноходка по Лоара, обкръжен от помощниците си и в компания на проститутки…

В една местност близо до Нант по-късно откриват труповете на около 100 млади момичета, жестоко избити от някакъв си „Германски легион", сформиран от германски дезертьори и наемни убийци…

"Демократите" екзекутирали жителите на Вандея с гилотини, съсичали ги със саби, товарели ги на шлепове и ги потопявали, разстрелвали, разбивали главите им с тояги. А понеже броят на убитите хора бил огромен, се опитвали да компенсират разходите, като стрижели косите им, изтръгвали златните зъби на мъртвите, събирали дрехите и обувките им и ги продавали.

Ето рапорти на някои републикански военни командири.

Руйе: «Разстрелваме всички, които заловим: затворници, ранени, болни».

Дюкеноа: «Заповядах да се изгорят всички къщи и да бъдат изклани всички жители, които намерихме там».

Бувон: «Наредих да бъдат убити с щикове 600 души – мъже и жени».

Из писмо на пълномощника на Комитета за обществено спасение: «Увериха ме, че армията на Брест е избила 3000 жени».

Карие питаел особена омраза към децата, които наричал «бъдещи бунтовници». По негова заповед в хода на онова, което той наричал «национална баня» само през декември 1793 г. в Лоара били удавени 400 деца заедно с 6000 възрастни. Както вече споменахме, в Люк-сюр-Булон били убити 109 деца на възраст под 7 години.

В Манс войниците избили децата, изнасилили жените, пронизвали хората с вили. Натъпквали устата, анусите и вагините на жените с барут и го взривявали.

Именно заради тези и подобни деяния войските на настъпващата демокрация били наречени от местните жители «колоните на ада».

 “Вандейският касапин” генерал Вестерман, протеже на Дантон, рапортувал на Конвента:

«Вандея вече не съществува… аз я погребах в горите и блатата на Савана. Според вашата заповед тъпчех децата им с коне, изклах жените им, за да не раждат повече бунтовници. Никой не може да ме упрекне, че съм взел дори един пленник. Избих всички. Пътищата са осеяни с трупове. При Савана бандитите се предаваха един след друг, а ние непрекъснато ги разстрелвахме. Милостта не е революционно чувство».

В пристанището Рошфор няколко хиляди свещеници били оставени да измрат от глад в шлеповете, където ги държали затворени.

В Анже хиляди затворници били разстреляни направо в затворите.

Демократичните касапи обаче не забравяли и идеологическата си дейност, като провеждали последователна политика на дехристиянизация – катедралите в Нант и Кемпер били разграбени и осквернени.

Някои от средствата за масово унищожение, за които обикновено се смята, че са създадени от нацистите, всъщност са изобретени  от първите демократи в новата история – френските революционери. При това са използвани по доста по-жесток начин. Хитлеристите изгаряли в концлагерните крематориуми телата на вече починали затворници. Френските републиканци не си играели на подобно милосърдие – хвърляли хората в огъня направо живи.

Републиканските комисари давали следните показания пред Конвента през 1794 г.:

«Генерал Амей заповяда да се напалят пещите и да се хвърлят в тях жените и децата. Когато някой се осмели да направи забележка, той отговори: «Така Републиката ще изпече хляба си». Отначало по този начин убиваха жените на бунтовниците, затова нищо не възразихме. Но веднъж виковете на тези нещастни жени така развеселиха войниците и самия генерал Тюро, че когато роялистките свършиха, те подгониха жените на местните привърженици на революцията, за да продължат забавлението си».

Първите френски демократи се погрижили и за рециклирането на човешките мазнини:

«На 6 април в Клисон, на брега на реката, в импровизирана пещ беше стопена маста от телата на 150 жени, с която се напълниха 10 бъчвички. Изпратихме ги в Нант».

Не била забравена и кожата.

За да се попълни липсата на материали за производство на снаряжение за войниците и офицерите, Сен-Жюст заповядал да се организират военни кожарски работилници за обработка на човешка кожа. Дейността на една от тях, в Пон-дьо-Се, е подробно описана от тогавашни съвременници: как одирали кожата на вандейците, отрязвали гениталиите на мъжете и си ги окачвали като медали, за да покажат колко са убили за един ден.

И първите концлагери не са измислени от чекиста Натан Фридман в Съветска Русия, нито от англичаните по време на англо-бурската война през 1898 г. Все там са създадени, във Вандея през 1793 г. В тях отначало били затваряни свещениците, които не искали да се отрекат от християнството, а после и обикновени мирни жители.

Трудно е да се оцени общият брой на хората, избити във Вандея от първите френски демократи. Смята се, че са около 250 хиляди души, тоест приблизително 1/3 от населението й. Демократичните власти унищожили множество архиви, за да се прикрият ужасите на геноцида, но все пак са запазени документи, които доказват, че това е било само началото. Съществувал план за систематичното унищожение на всички «врагове» на революцията. Известно е изказването на Жан-Пол Марат, че е нормално и целесъобразно за 1 ден да бъдат убити 260 хиляди души – цялата тогавашна френска аристокрация. И само ножът на смелата и благородна Шарлот Корде спасява стотици хиляди хора от смърт…

И днес, когато всеки 14 юли наблюдаваме по телевизията тържествения, шарен и писклив парад на Шан-з-Елизе, не бива да забравяме какво точно се празнува. Само един въпрос може да се отправи към днешните демократи: защо празнувате всичко това? Защо празнувате първите концлагери, първите бъчви топена човешка мас, първите колани и ремъци от човешка кожа, стотиците хиляди разстреляни, изклани, изгорени живи, издавени хора – и всичко това в името на «свободата, равенството и братството». Защо празнувате, уважаеми демократи?

През 1993 г., послучай 200 годишнината от избухването на освободителното движение във Вандея, Александър Солженицин откри Мемориал на вандейското въстание в селцето Пти-Люк. В словото си той направи пряк паралел със зверствата на комунистите в Русия.

Естествено, това беше и последната му публична проява във Франция; след това вече нито едно френска медия не поиска да вземе интервю от него, нито пък негови произведения бяха публикувани във Франция. Демократичната цензура се задейства дори срещу Солженицин – по същия начин, както се беше задействала и комунистическата.

Така, като използваме и образната аналогия на Израел Елдад, ние вече можем да дадем ясните очертания на логическата верига: «Великата френска революция» - Октомврийският преврат в Русия – концлагерите на Хитлер.

А над паметните плочи в мемориала на Пти Люк има надпис: «В памет на отец Мишел Воино и неговите 563 енориаши, убити от омраза към вярата».

Френското правителство до ден-днешен не се е извинило на жителите на Вандея. Изглежда няма и намерение скоро да го направи.

Защото на 14 юли демократите все така радостно, пискливо, шарено и с «омраза към вярата» празнуват Вандея...

Автор: Любомир Чолаков