Днешната глобална политическа икономия представлява мозаечно и противоречиво платно: вътрешен разпад и обогатяване на елитите, нови източници на свръхпечалби и задълбочаващо се разочарование на масите от политиката, понижаване жизненото равнище на населението на фона на екстравагантния разкош, демонстриран от малцина избрани, военни загуби в едни региони и имперски реванш в други.
Говори се за еднополюсен, многополюсен и дори за неполюсен модел на глобалната власт. Къде, кога, при какви условия и до каква степен са оправдани подобни твърдения?
Всички виждаме, как се пукат финансовите балони и се рушат финансовите пирамиди, затова нека поразсъждаваме за онези, за които това е изгодно, онези, които бяха в основата на финансовия крах, но днес са най-големите печеливши от него, заставяйки жертвите му да мълчат. Мошеническата икономика и престъпната държава просперират, стимулирайки ерозията на културата и неграмотността. "Разследващата журналистика" и папарашките репортажи се превърнаха в последния писък на модата. Преживяващата упадък глобална власт на всеослушание обявява: "или аз, или потоп".
Глобалното разположение на силите
Властта представлява отношението между социалните прослойки, държавите, военните и идеологическите институции. Всяка конфигурация на властта отразява миналата и днешната борба между отделните слоеве на обществото, едни или други промени в съотношението на силите. Концентрацията на ресурси, богатства, оръжие и медийно влияние - всичко това играе ключова роля и определя основата, върху която се изявяват основните политически играчи. Стратегиите за завоюване и удържане на властта са свързани с формирането на алианси, воденето на войни и постигането на мир. Повече от всичко обаче, глобалната власт зависи от стабилността и надеждността на своите вътрешни основи. Тя се нуждае от динамична, производителна икономика, независима държава, която не е склонна да се забърква в скъпоструващи външнополитически авантюри, и управляваща класа, способна да използва глобалните ресурси за да си "купи" вътрешен мир и подкрепата на мнозинството свои съграждани.
За да оценим положението на САЩ в структурата на глобалната власт се налага на анализираме икономическите и политически съотношения на две равнища: на регионално равнище и в сферата на властта. Историята не се развива по права линия или в рамките на повтарящи се цикли: военните и политическите поражения в едни региони могат да се съпровождат от успехи в други. Икономическият спад в някои сфери или региони може да се компенсира с очевидния прогрес в други сектори или части на света. В крайна сметка обаче, въпросът не е да се води точна сметка за "точките" от победите и пораженията, а да се използват резултатите в конкретните региони и сектори за формулиране на общото направление в развитието на структурите на глобалната власт.
Затова нека започнем с анализа на наследството от последните войни и тяхното влияние върху икономическата, военната и политическата мощ на САЩ.
Гарантирането на стабилността на Америка: пораженията, отстъпленията, настъпленията и победите
Сред мнозинството критично настроени анализатори доминира тезата, че през последното десетилетие американската имперска мощ е претърпяла редица военни поражения, а в момента се сблъсква със сериозна конкуренция и с перспективата за нови неуспехи. В потвърждение се цитира впечатляващ набор от факти: САЩ бяха принудени да се изтеглят от Ирак след проточилата се цяло десетилетие и изключително скъпа окупация на тази страна, оставяйки след себе си режим, който е приятелски настроен към Иран - основният американски съперник в региона.
Войната в Ирак изтощи икономиката на САЩ, лиши американските корпорации от петролните богатства на страната, съществено повиши бюджетния и търговски дефицит на Вашингтон и удари по жизнения стандарт на американските граждани. Войната в Афганистан имаше сходен резултат - огромни разходи, военно отстъпление, несигурни клиенти, вътрешно разочарование, никакви приходи от окупацията на страната както за хазната, така и (макар в много по-малка степен) за частните корпорации.
Войната в Либия пък доведе до тоталното ликвидиране на съвременната сравнително благополучна суровинна икономика на тази северноафриканска страна, пълен разпад на държавата и гражданското общество и преминаване на властта в ръцете на въоръжени криминални формации на фанатици-фундаменталисти, враждебно настроени към прозападните режими в региона.
Вместо да продължи да печели от изгодните договори с послушния режим на Кадафи, Вашингтон се ориентира към неговата смяна, разпалвайки война, която разруши Либия и хвърли остатъците от нея в хаос и застой. Продължаващата в Сирия "война, водена с чужди ръце" укрепва позициите на радикалните ислямисти, унищожава икономиката и увеличава бежанския поток, който и без това нарасна неимоверно заради войните в Ирак и Либия.
Тоест, американските имперски войни водят до икономически загуби, регионална политическа нестабилност и укрепване на ислямския фундаментализъм, който е враждебен към САЩ.
Латинска Америка решително отхвърли усилията на Вашингтон за сваляне на правителството на Венецуела. Целият свят, освен Израел и САЩ, не приема блокадата на Куба. Регионалните икономически алианси без американско участие стават все по-широко разпространени, а азиатските икономики постепенно изтласква САЩ от латиноамериканските пазари.
В Азия Китай задълбочава и разширява икономическите си връзки с ключовите държави, докато основните усилия на САЩ са насочени към обкръжаването на Китай с американски военни бази, разположени в Япония, Австралия и на Филипините. С други думи, Китай е по-важен за растежа на азиатската икономика, отколкото САЩ. Освен това Пекин финансира американския търговски дефицит, поддържайки нормалното функциониране на икономиката на Съединените щати.
В Африка, военните операции на САЩ съдействат най-вече за изостряне на въоръжените конфликти и увеличават нестабилността. Междувременно, азиатските капиталисти инвестират мащабно в африканската икономика, жънейки плодовете от бума в недвижимите имоти и разширяващите се пазари и гарантирайки си нови печалби.
Разкритията за глобалната шпионска мрежа на Агенцията за национална сигурност на САЩ нанесоха сериозен удар по осъществяваните от Вашингон разузнавателни и подривни операции. Масираните инвестиции на САЩ в сферата на киберсигурността, макар и да осигуриха сериозни печалби на частните корпорации, нанесоха значителен ущърб на престижа и дипломацията на Америка.
Като цяло, глобалният обзор на създалата се ситуация очертава нерадостната картина на тежки военни и дипломатически поражения на американската имперска политика, съществени загуби за хазната на САЩ и ерозия на обществената подкрепа. Въпреки това, подобен подход има сериозни недостатъци, особено по отношение на други региони, връзки и сфери на икономическа активност.
На първо място, следва да сме наясно, че основните структури на Американската империя остават непокътнати.
НАТО - основният военен алианс в света, доминиран от САЩ, увеличава броя на членовете си и разширява сферата на своята активност. Балтийските постсъветски държави и особено Естония, се превърнаха в плацдарм за провеждане на мащабни военни учения в непосредствена близост с най-важните руски градове. В Централна и Източна Европа се разполагат ракети, насочени към Русия. Съвсем доскоро Украйна демонстрираше желание да стане част от ЕС и НАТО, като след безредиците и бунтовете в страната новите власти вероятно ще подновяват тези усилия.
Доминираното от САЩ Транстихоокеанско партньорство прие в редовете си нови членове: Чили, Перу и Колумбия. Както е известно, то се използва като инструмент за отслабване на регионалните търговски блокове, като MERCOSUR и ALBA, които изключват Вашингтон. Междувременно, ЦРУ, Държавният департамент и свързаните с тях неправителствени организации са се ангажирали с тоталния икономически саботаж и политическа дестабилизация на Венецуела, опитвайки се да отслабят нейния националистически режим. Проамериканските настроената част от бизнеса саботира икономиката, провокира инфлация (50%), недостиг на стоки от първа необходимост и проблеми с електроснабдяването. Контролирайки почти всички венецуелски медии, тя съумя да убеди значителна част от населението, че за икономическите проблеми в страната е виновно "неефективното правителство".
Като цяло, настъплението на САЩ в Латинска Америка, включваше военния преврат в Хондурас, непрекъснатия икономически саботаж на Венецуела, електоралните и медийни кампании в Аржентина и кибервойната в Бразилия, както и укрепване на връзките с новоизбраните и сравнително проамерикански настроени неолиберални правителства в Мексико, Колумбия, Чили, Панама, Гватемала и Доминиканската република.
Тоест, от една страна, в началото на ХХІ век Вашингтон загуби значителна част от влиянието си в Латинска Америка, от друга обаче той съумя да възстанови част от своите клиенти и партньори в региона. Относителното възстановяване на северноамериканското влияние се илюстрира от факта, че "смяната на управляващите режими" и загубата на част от печалбите не отслабиха сериозно традиционните финансови и корпоративни връзки на САЩ дори в държавите, управлявани от леви и антиамерикански режими. Наличието на мощни политически съюзници, пък макар и "извън правителството", представлява добър трамплин за възстановяване на северноамериканското влияние. Националистическата политика и новите регионални интеграционни проекти са обект на контранастъплението на Вашингтон.
Макар че САЩ загубиха част от влиянието си в някои петролни държави, в същото време те съумяха да намалят зависимостта си от вноса на петрол и газ в резултат от съществения ръст на вътрешното енергийно производство, включително добива на шистов газ. Разширяването на самодостатъчността на икономиката означава понижаване на енергийните разходи на американските производители и повишава конкурентоспособността им на световните пазари, като увеличава вероятността САЩ да възстановят дела си на външните пазари.
В същото време очертаващият се спад на влиянието на Вашингтон в арабския свят след бунтовете от т.нар. "арабска пролет" вече е прекратен и дори бива заменен от обратния процес. Военният преврат в Египет и установяването на диктатура на армията в Кайро бяха удар срещу масовата мобилизация "отдолу" и, на практика, върнаха страната в американско-израелската орбита.
В Алжир, Мароко и Тунис старите и новите власти успешно потискат опитите за протести, особено тези с откровено антиамерикански характер. В Либия авиацията на НАТО ликвидира национал-популисткия режим на Кадафи заедно със създадения от него алтернативен модел на социална държава, опитваща да се съпротивлява на неоколониалния грабеж. Засега обаче, Западът не успява да създаде в Триполи стабилен неолиберален клиентелистки режим. Вместо това, въоръжените отряди на ислямистите, монархистите и етническите фанатици разграбват и унищожават страната. Тоест, ликвидирането на "антиимпериалистическата диктатура" не доведе до възникването на прозападна и квазидемократична клиентелистка държава.
В Близкия Изток Израел отказва да даде на палестинците земята и водата, за която претендират. САЩ пък продължават да водят твърде противоречива политика по отношение на Иран, отказвайки да прекратят едностранно наложените санкции срещу тази страна, като по този начин отслабват Техеран но в същото време губят богатите персийски пазари. По същия начин в Сирия САЩ и част от съюзниците им от НАТО унищожиха икономиката на страната и атомизираха нейното сложно структурирано общество. И тук обаче те няма да са основните печеливши от случващото се. Ислямистките наемници се сдобиха с нови бази за своите операции, докато Хизбула укрепи позициите си на ключов регионален играч. Текущите преговори с Иран откриват шанс за САЩ да намалят загубите си и да ограничат регионалната заплаха от нова скъпоструваща война. В момента обаче, тези преговори се блокират от странния алианс между милитаризирания Израел, ултраконсервативната Саудитска монархия и "социалистическа" Франция.
Контранастъплението на САЩ в Азия
В Азия Вашингтон изгуби част от икономическото си влияние за сметка на Китай, но в момента осъществява мащабно регионално контранастъпление, стъпвайки на мрежата си от военни бази в Япония, Филипините и Австралия. Той усилено прокарва споразумението за Транстихоокеанското партньорство, изключващо Китай. Това демонстрира способността на САЩ да се намесват и да прокарват имперските си интереси. Но, прокламирането на нова политика не означава, че тя действително ще бъде изпълнена с динамично съдържание. Военното обкръжаване на Китай, осъществявано от САЩ, се неутрализира от трилионите долари дълг на Вашингтон към Пекин. Агресивната американска политика на военно обкръжаване на Китай може да накара Пекин да стартира мащабна продажба на дългови книжа на хазната на САЩ и така да застраши инвестициите на петстотинте водещи американски ТНК.
Подялбата на глобалната власт между зараждащата се и съществуващата световна супердържава, т.е. между Китай и САЩ, не може да бъде "урегулирана" от американското военно превъзходство. Заплахите, самохвалството и дипломатическите уловки са подходящи за вдигане на пропаганден шум, но само дългосрочните икономически успехи на САЩ могат да ерозират динамичния растеж на Китай. Впрочем, днес китайският елит харчи грамадни средства за образованието на наследниците си в най-престижните университета на САЩ и Великобритания, където те усвояват доктрините на свободния пазар. През последните десет години водещи китайски политици и бизнесмеси са внесли по сметките си в чужбина десетки милиарди долари легални и скрити доходи, инвестирайки в недвижими имоти в Северна Америка и Европа и прехвъряйки милиардите си във всевъзможни "данъчни убежища". Съществува много влиятелна група от китайски икономисти и финансови експерти, призоваващи за "финансова либерализация", т.е. за проникване в китайската финансова система на най-големите спекуланти от Уолстрийт и лондонското Сити. Така, докато китайската индустрия печели победи на световните пазари, САЩ могат да се сдобият с мощни лостове за въздействие върху финансовата структура на Китай.
Делът на САЩ в латиноамериканската финансова търговия може да спада, но абсолютният и обем в долари многократно е нараснал през последните десет години. Вашингтон действително загуби част от десните си политически "клиенти" в Латинска Америка, но новите лявоцентристки режими в региона активно си сътрудничат с най-големите американски и канадски рудодобивни и селскостопански корпорации, както и с агенциите за недвижими имоти и търговските къщи.
Макар че Пентагонът вече не е в състояние да организира военни преврати в региона (с едно жалко изключение в лицето на Хондурас), той продължава да поддържа тесни работни отношения с латиноамериканските военни под формата на регионална полицейска активност за "борба с тероризма, наркотиците и миграцията", осигуряване на техническа подготовка и политическа индоктринация по линия на задграничните военни "образователни" програми и участието в съвместни учения.
Като цяло, структурите на Американската империя, както корпоративните, така и финансовите, военните и политико-културните, не са особено пострадали и са напълно готови да опитат да си върнат доминиращите позиции ако възникнат подходящи политически възможности. Така например, рязкото понижаване на цените на суровинните стоки вероятно ще провокира дълбока криза и ще изостри социалния конфликт в държавите, управлявани от лявоцентристки режими, които са силно зависими от износа на суровини и селскостопанска продукция за да финансират социалните си програми. САЩ несъмнено ще опитат да се намесят в хода на породеното от това вътрешно противопоставяне, използвайки за целта своите "клиенти" в местния икономически и военен елит за да отстранят управляващите антиамерикански сили и да поставят на власт по-сговорчиви неолиберални политици. В това отношения сегашният етап на пост-неолибералната политика и конфигурация на властта е силно уязвим. Напълно възможно е тенденцията за относителен спад на влиянието на САЩ да бъде обърната, дори това да не доведе до връщане към предишната конфигурация. Основният проблем е, че докато имперските структури продължават да съществуват и са в достатъчно добра форма, а техните "клиенти" в чужбина запазват стратегическите си позиции, САЩ все още могат да възстановят лидерството си в глобалната конфигурация на властта.
При това не е задължително връщането на северноамериканската имперска доминация да бъде осъществено от "добре познатите стари лица". Редица нови политически фигури, много от които имат репутация на "прогресивни политици" и дори се смятат за привърженици на идеологията на "социалното включване", вече играят водещи роли в редица нововъзникнали имперски търговски структури. В Чили например, новоизбраният президент - социалистката Мишел Бачелет, както и перуанският и колега - бившият националист Олянта Умала, са убедени привърженици на прокарваното от Вашингтон Транстихоокеанско партньорство - търговски съюз, противопоставящ се на MERCOSUR и ALBA и изключващ Китай.
В Мексико президентът Енрике Пеня Нието (който също се смята за "клиент" на Вашингтон) обяви приватизацията на "бисера" на националната икономика - гигантската държавна петролна компания РЕМЕХ, укрепвайки по този начин контрола на САЩ върху ресурсите на региона и допълнително намалявайки зависимостта им близкоизточния петрол.
На свой ред, обявилият се за "президент на мира" колумбийски държавен глава Хуан Мануел Сантос активно преговоря за прекратяване на проточилата се дълги десетилетия партизанска война, което би гарантирало на чуждестранните компании (и най-вече на северноамериканските петролни ТНК) възможността да експлоатирлат минералните и енергийни ресурси в зоните, контролирани в момента от партизаните.
В Аржентина държавната петролна компания Yacimientos Petroliferos Fiscales (YPF) се споразумя с гиганта Chevron за създаването на съвместно предприятие за експлоатацията на гиганските находища на природен газ и петрол Vaca Muerte. Това ще разшири северноамериканското присъствие в енергийния сектор на страната, докато в същото време концернът Monsanto усилено прониква в аржентинския селскостопански отрасъл.
Без съмнение, през последните години Латинска Америка съумя да диверсифицира търговията си и да намали дела на САЩ в нея. Латиноамериканските лидери вече не търсят благословията на американския посланик за да издигнат кандидатурата си. САЩ се намират в пълна изолация, продължавайки да бойкотират кубинския режим, а Организацията на американските държави вече не е един от инструментите на Вашингтон.
Въпреки това са налице редица обратни тенденции, чието отражение са такива нови алианси като Транстихоокеанското партньорство. Новите зони за икономическа експлоатация, които вече не се контролират само от САЩ, се превръщат в трамплин за разширяване на тяхното имперско влияние.
Заключение
Икономиката на САЩ все още не е излязла от стагнацията и не може да получи сериозен импулс за развитие, включително заради серията "неоимперски" войни на Америка. В същото време обаче, ограничаването на американското влияние (в сравнение с миналото) не се съпровожда от възхода на някакви ясно изразени антиамерикански (антиимперски) сили.
На свой ред, Европа продължава да се намира в дълбока криза, с огромна армия безработни, хроничен отрицателен растеж и, на практика, без сериозни признаци за истинско възстановяване в обозримо бъдеще. Дори новата глобална сила Китай забавя движенито си напред - през последните десетина години темповете му на растеж са паднали от над 11% до 7%. Пекин се сблъсква и с нарастващо вътрешно недоволство. В същото време Китай, както и Индия, либерализират финансовите си системи, отваряйки ги за проникването и влиянието на северноамериканския финансов капитал.
Независимо от надеждите на левите теоретици, днес основните антиимперски (т.е. антиамерикански) сили в Азия и Африка не са прогресивните, светски, демократични и социалистически движения. Напротив, истината е, че днес на Американската империя яростно се противопоставят религиозни, етнически, антифеминистки и авторитарни движения с иредентистки наклонности. Старите светски, социалистически сили и гласове вече губят почва, още повече, че много от тях на практика подкрепиха неоимперските операции в Либия, Мали и Сирия. Френските социалисти, които през 2003 се обявиха против войната в Ирак днес подкрепят президента Оланд, който изглежда си въобразява, че може да стане "новия Наполеон" в т.нар. Голям Близък Изток.
Следва да сме наясно, че тезата за "упадъка на Американската империя" и "кризата, поразила САЩ" е силно преувеличена, лишена от конкретност и ограничена от определени времеви рамки. На практика, не се очертава никаква реална алтернатива на империята, на хоризонта няма никаква антиимперска тенденция или признаци за появата на такава. Западният либерален капиталистически модел действително преживява криза, но е вярно и това, че бързоразвиващият се доскоро азиатски капитализъм на Индия и Китай е изправен пред своя собствена криза, кореняща се в нарушения социален баланс и убийствените кастови отношения. Дори ако приемем за вярна тезата, че обективните условия благоприятстват "завоя наляво" и възхода на "социалистическата левица", не бива да забравяме, че социалистите (или поне тези, които запазват някакво реално политическо присъствие) отдавна не представляват реална алтернатива на "имперския модел". Така например, марксистите и социалистите в Египет подкрепиха военните, които свалиха демократично избрания ислямистки режим в Кайро и възстановиха статута на страната като един от основните регионални "клиенти" на САЩ, а косвено - и на Израел. Френските и британските "марксисти" пък подкрепиха намесата на НАТО в Либия и бяха склонни да подкрепят подобна намеса в Сирия. Тоест, ако приемем, че имперският модел, доминиран от САЩ, действително преживява упадък, същото се отнася и за антиимпериализма. Ако либералният капитализъм е в криза, противниците му са в паническо отстъпление. Затова, след като имперския модел така усилено търси нови лица и нови идеолози за да промени съдбата си, не е ли време онези, които твърдят, че светът има нужда от алтернатива, да сторят същото?
Автор: Джеймс ПЕТРАС*
* Авторът е професор в Университета Сейнт Мери в Халифакс, КанадаИзгочник:
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2014/1585-zalezat-na-amerika-i-na-antiamerikanizma
Няма коментари:
Публикуване на коментар