Въпреки това обаче, онези, които се възползват от подходящата ситуация в Румъния, могат да си гарантират сериозни печалби - нещо, което Мауро и Адриано също се опитват да направят. Всичко това доста напомня една от сцените от известния филм на Рон Хауърд "Далече, далече", където ирландските емигранти в Америка се състезават, кой да огради по-голямо парче земя, гордо забивайки на него знамето на страната си. Подобни битки за свободна и плодородна земя се водят навсякъде по света. Днес в такава "обетована земя" се е превърнала Румъния, където изкупуването на земеделски земи от чуждестранни инвеститори върви с пълна сила. Водещи позиции сред тях заемат италианските фермери, които, заради високата цена на земята в родината им, липсата на кредити и убийствената бюрокрация, се преселват от Италия в Румъния, където е по-лесно да започнат собствен бизнес, особено в селскостопанската сфера.
Италия е сред най-големите европейски инвеститори в чуждестранни селскостопански земи, като отстъпва само на Великобритания, изпреварвайки, Германия, Франция, скандинавските държави, Холандия и Белгия. Макар че се ползва с имиджа на страна на големите банки и застрахователни компании, автомобилни и текстилни гиганти и производители на луксозни стоки, има и друга Италия, в която доминира предимно дребния бизнес. Базиращата се в Рим група Re:Common, специализирана в управлението на ресурси, посочва че: "Редица малки играчи, като италианските дребни и средни предприятия, са готови да диверсифицират продукцията си, ако това би им дало възможност да плащат по-малки данъци. Сред тях са и много италиански фермери".
Марко Олети е почетен консул на Италия в Крайова - град с население 200 000 души и център на южния румънски окръг Долж. Той познава много италианци, заселили се в този отдалечен селскостопански регион - хора, които просто не биха могли да си позволят подобен начин на живот в своята собствена страна. Те обаче са наясно, че приелата ги Румъния е силно уязвима за спекулативните инвестиции на различни чужденци с дълбоки джобове, ползващи се при това с протекциите както на румънското правителство, така и на ЕС.
Италианските колонии
Окръг Долж, който граничи с България, е само поредният румънски регион, който бива колонизиран от италианците, търсещи евтина земеделска земя. Първият беше окръг Тимиш в Западна Румъния, известен с продородния си чернозем. В началото на ХХІ век там се преселиха голям брой италианци. Венецианците дори вече смятат този район за "осмата провинция на Венеция", тъй като тълпите италианци, говорещи с венециански акцент са нещо обичайно по улиците на градовете в него (включително в Тимишоара). Всъщност, присъствието на толкова много италианци не бива да ни учудва. По време на най-големия възход на Римската империя нейните легиони овладяват по-голямата част от земите на днешна Румъния, донасяйки тук своя език и култура. Днешният румънски език е много близък до италианския, за разлика от езика в съседните славянски региони - от Сърбия на изток, до Украйна, на запад, и от Словакия, на север, до България - на юг. Неслучайно румънците определят държавата си като "латински остров в морето от славяни" и италианците нямат особен проблем да разберат какво пише в румънските вестници или пък да бъдат разбрани в повечето райони на страната.
В Агенцията за подпомагане на италианските компании в чужбина (ІСЕ) са регистрирани 135 ферми, създадени с италиански капитали, само в окръг Долж. Те разполагат със 75 000 акра обработваеми земи - половината от всички земи, обработвани от чуждестранни компании в района.
В цяла Румъния функционират 1174 италиански ферми, които притежават 25% от всички селскостопански земи в страната, т.е. около 500 000 акра.
Както е известно, Румъния е голяма държава, разполагаща с обширни участъци плодородна земеделска земя, която е четири пъти по-плодородна от тази в Италия.
Засега чуждестранните компании отглеждат в страната само царевица, пшеница, рапица и слънчоглед, т.е. култури, които не изискват особено големи разходи. И тъй като цената на земята е много ниска, това гарантира сериозни печалби.
Споменатият по-горе бивш баскеболист Марко Олети, който след края на спортната си кариера завършва медицина, днес притежава няколко оризови плантации във Верчели, в сърцето на северноиталианска област Пиемонт. Половината от времето си обаче прекарва в Крайова, където освен че изпълнява функциите на почетен консул на страната си, се изявява като селскостопански експерт и шеф на агенция, консултираща италианските фермери в Румъния. Или, както признава самият той: "Работата ми е да купувам земя от местните собственици и да я препродавам на италианци, с други думи да спекулирам".
Всъщност, онова което отнема най-много време на Олети, е окрупняването на малките румънски земеделски участъци. По ред исторически причини, в Румъния продължават да съществуват милиони малки поземлени участъци, които носталгично настроените италианци сравняват с "парчета лазаня". Появили се в резултат от т.нар. "Закон Лупу" (по името на бивш румънски земеделски министър), те са остатък от преходния период между падането на комунистическия режим на Чаушеску и формирането на новото посткомунистическо управление. С подялбата на земята на някогашните кооперативи на малки парчета, които се разпределят по равно между бившите им членове, се цели последните да имат някакво гарантирано препитание.
Процесът на "уедряване" на тези парчета земя е необходима стъпка за създаването за жизнеспособна селскостопанска индустрия. Бюрократичният процес по обединяването на сертификатите за собственост обаче отнема твърде много време. До 2007 Румъния не разполагаше с администрация, способна да управлява подобен процес. Това обаче не означаваше, че пазарът на земя беше замразен. Така, броят на собствениците на по-малко от 2,5 акра е намалял с 14% през последните пет години, а този на големите компании, управляващи десетки хиляди акри земеделска земя, е нараснал с 35%. Много от тези големи компании са италиански, или се контролират от италианци. Неслучайно редица румънски синдикални активисти твърдят, че сред причините Румъния да бъде приета в ЕС през 2007 е да бъдат улеснени спекулациите със земеделски земи, както и достъпът до евтината местна работна ръка. Междувременно, цената на земята в страната продължава да се покачва. Преди десетина години един акър земеделска земя струваше едва 40 долара. Днес цената му е 1000 долара, която също е привлекателна за чуждестранните инвеститори (в Италия например, тази цена е десет пъти по-висока), но е съвършено непостижима за повечето румънски фермери, чиито среден месечен доход не надвишава 135 долара.
Подпомагане растежа на чуждестранните компании
Тото е сицилианец, който е дошъл в Румъния като представител на италианска компания с интереси в местния инфраструктурен и енергиен сектори. Според него: "Тук има много работа - пътища, мостове, магистрали, всички тези неща ги няма в Румъния. В Италия е много трудно да вземеш кредит от банките за целта. В Румъния нещата са по-прости, освен това тук има достатъчно земя, на която да строиш на ниски цени и с максимална печалба - особено, имайки предвид, че данъците тук са едва 16%, срещу 44% в Италия, да не говорим за евтината работна ръка".
Очевидно всичко това стимулира и чуждестранните инвестиции в покупката на земя и селскостопанската индустрия. Според Тото, "доскоро Румъния беше като дърво отрупано с почти узрели плодове, чакащи някой да ги откъсне. Днес това дърво е почти обрано, но пък има много други като него, които чакат. Важното е да знаеш, как да ги откриеш".
Паралелно с възхода на този нов селскостопански пазар, се очертава и друг, който привлича чуждестранните инвеститори към плодородните земи на Румъния - електроцентралите, работещи с биомаса. 40-годишният Доменико Писано от южноиталианската област Калабрия днес живее в Букурещ и управлява две ферми в румънската провинция. Наскоро е заменил отглежданата там царевица с рапица, която се използва в електроцентралите на биомаса. "Наясно съм, че да произвеждаш хранителни продукти и да ги използваш за производство на енергия не звучи добре - казва Писано - но не аз решавам как да се развива компанията ми, а пазарът. И след като пазарът върви натам, трябва да го следвам, ако искам да оцелея".
На 160 км западно от Букурещ, край родното село на бившия румънски диктатор Николае Чаушеску Скорничещи, е разположена друга голяма ферма, собственост на италианец. Антонио, който е дошъл тук от Милано, стопанисва над 12 000 акра, на които отглежда царевица, рапица и слънчоглед, използвайки за целта стотици трактори. По-голямата част от тази техника е нова и нейната поддръжка изисква квалифициран технически персонал - друг пазарен сектор, зает почти изцяло от италианци. В офиса си Антонио споделя, че иска да продаде цялата ферма за да се посвети на истинската си страст - отглеждането на кучета. Когато пристигнал в Румъния, възнамерявал да създаде там най-големия кучешки развъдник в региона. Засега фермерският му бизнес се развива успешно, но Антонио не е в състояние да го поддържа така и занапред. Оказва се, че просто е купил твърде много земя. "Струваше прекалено евтино, за да не се възползвам" - признава той с известно смущение. В момента 62-годишният италианец се опитва да продаде земята си за 11 млн. долара, при положение, че в Италия тя би струвала 55 милиона.
Китайският фактор
През 2007, когато Румъния стана член на ЕС, правителството в Букурещ реши, че земеделска земя ще се продава само на местни компании. Законът обаче имаше многобройни "вратички". Така, ако някоя чужда компания иска да инвестира в Румъния и е готова да си партнира с румънска фирма и, ако след това последната бъде купена от нея, чуждестранната компания остава единствен собственик. Впрочем, дори това формално ограничение беше отменено през настоящата 2014 като по този начин пазарът на недвижими имоти окончателно се привежда в съответствие с изискванията на общата селскостопанска политика на ЕС.
В момента чужденците могат да купуват румънска земя само чрез регистрирана в страната компания, макар че капиталът на последната може да е на 100% чуждестранен. От началото на 2014 всяка чуждестранна корпорация вече може да купува земеделска земя в Румъния. Тя нито е длъжна да се регистрира, нито да държи постоянно някакви финансови средства в страната. Това вече доведе до сериозен ръст на цените в селското стопанство, който касае както земеделската земя, така и земеделската продукция.
В момента Румъния е държавата с най-голям дял земеделски земи, собственост на чуждестранни компании в ЕC. Въпреки това са налице сериозни очаквания относно развитието на събитията след вдигането на всички ограничения от правителството. Много мултинационални компании отдавна се готвеха за този момент. Холандската Robobank, както и руският петролен гигант Лукойл например, са антажирани с производството на житни култури в Румъния, които обаче не са предназначени нито за румънския, нито за холандския нито дори за руския пазари, а за да покрият огромното търсене на продоволствени стоки в Китай. Държавният секретар на румънското земеделско министерство Даниел Ботаною смята, че нуждите на китайския пазар разкриват огромни възможности за селскостопанския бизнес в Румъния. Впрочем, този обмен съвсем не е еднопосочен (т.е. само към Китай). Румънските власти започват да окуражават имиграцията от Китай за да компенсират недостига на местна работна ръка, тъй като след присъединяването на страната към ЕС румънците търсят работа и по-високо заплащане в други държави от Съюза и най-вече в Италия и Испания. Днес в Румъния вече има 10 000 китайски работници, съсредоточени в района на Афумати, в предградията на Букурещ, превърнал се в най-големия "Чайнатаун" в Източна Европа.
Макар че страната може да стане новата житница на Европа или поне на източноевропейския пазар, бягството на румънските селяни към градовете продължава с пълна сила. Само допреди 20 години 80% от населението на Румъния живееше на село, днес тази цифра е паднала до 45%. Междувременно, 8,5% (над 1,8 млн. акра) от цялата земеделска земя в страната вече е в ръцете на транснационални собственици или арендатори. Италия е най-големият чуждестранен инвеститор в румънското земеделие, като италанците държат 24% от всички, принадлежащи на чужденци, земи, където функционират 1174 самостоятелни ферми. Следва я Германия с 15% и близкоизточните държави с 10% (според бившия земеделски министър Валериу Табара).
В изследването си, озаглавено "Битката за земя в Румъния: железен юмрук в кадифена ръкавица" Джудит Буньол от френската Ecole Superieure Europeenne de l'Ingenierie de l'Espace Rural посочва, че този процес вероятно ще доведе до преминаването на румънските селскостопански ресурси в ръцете на малка група инвеститори, повечето от тях чужденци. Това би им дало правото да решават, как да използват тези земи, което пък ще доведе до прогресивна загуба на продоволствен суверенитет от страна на Румъния. Въпреки това Буньол твърди, че е трудно да се говори за истинско "заграбване на земи", тъй като хората не са принуждавани да изоставят земите си и, че селското население, по-голямата част от чиито представители са възрастни и социално уязвими, са доволни от мащабните инвестиции в сектора. "В същото време обаче - заключава Буньол - макар формално всичко да изглежда в рамките на закона, всъщност става въпрос за своеобразна агресия осъществявана с кадифени ръкавици".
Изкривеният процес
Целият този процес се стимулира от румънското правителство и се финансира от ЕС. От 2000 до 2006 Румъния е получила над 200 млн. долара за модернизацията на селското си стопанство от Специалната предприсъединителна програма на ЕС за развитие на земеделието и селските райони, чиято цел е да помогне на новите страни членки да подготвят селскостопанския си сектор за интеграцията в Съюза. Тези средства обаче отидоха предимно за реализацията на големи проекти, тъй като европейската рамка поощрява най-вече едрия агробизнес. Така, при положение, че 500 румънски компании са получили субсидии от ЕС по тази линия, половината средства са били усвоени от 1% от тях, а другата половина - от останалите 99%. Нещо повече, през 2012 европейската субсидия нарасна до 65 долара за акър, което покрива цялата годишна аренда. Това означава, че компаниите, които получават тези субсидии, си гарантират достъп до пазарно-ориентирания агробизнес, използвайки за целта публични средства, въпреки че съществуващото законодателство не им позволяваше да упражняват пълна собственост върху земята, поне до отмяната на всички ограничения през 2014.
Освен това Румъния е получила 4 млрд. долара от Европейския фонд за развитие на селските райони - средства, които се изплащат, само ако апликантите могат да гарантират, че срещу всеки получен долар от ЕС ще вложат поне един долар собствени средства. Малките фермери, които не разполагат с обезпечение или гаранции, често не са в състояние да получат конвенционален банков заем и, съответно, да се ползват от тази помощ за развитие. Или, както посочва в изследването си споменатата по-горе италиански група Re:Common: "заграбването на земя се представя като инвестиции в селското стопанство, експроприациите се наричат "придобивки", а приватизацията се определя като развитие". Впрочем, Буньол също подчертава, че "от своя страна банките подкрепят агро-индустриалния сектор и обръщат гръб на малките селски ферми". Според нея, влиятелният Румънски център за икономическа политика е стигнал до извода, че ниската производителност на румънското селско стопанство се дължи на доминацията в него на малките земеделски ферми. Директорът на центъра Валентин Лазеа, който е и водещ икономист на Румънската национална банка, открито декларира, че ще направи всичко възможно "за да ограничи максимално присъствието на малките ферми в националния селскостопански сектор", включително чрез налагането на "наказателни данъци, които да принудят дребните фермери да се обединят или да продадат земите си".
Основният въпрос тук е, дали подобна политика е в интерес на някого другиго, освен на големите чуждестранни инвеститори, "заграбващи" румънската земеделска земя. Така, през 2003 най-голямата италианска (и една от най-големите в света) застрахователна компания Assicurazioni Generali Spa закупи 13 600 акра земя в северната част на окръг Тимиш, чиято цена само за една година (между 2002 и 2003) скочи от 440 долара на 660 долара за акър, но си остава несравнимо по-ниска от тази в Италия, Франция и Германия (между 7200 и 8300 долара за акър).
На практика, процесът на "заграбване" на земя в Румъния остана в сянката на далеч по-мащабния процес на присъединяване на страната към ЕС.
В случая, не само че беше игнорирана необходимостта от консултации и по-широко участие в този процес на местните общности, но и компаниите, които се ориентираха към мащабни покупки на земеделски земи разчитаха на пълната подкрепа на румънските власти. Румъния обаче следва да е наясно, че само демократичните институции са в състояние да преодолеят рисковете, които носи този процес, чрез предприемането на съответните законодателни мерки. За да бъдат ограничени спекулациите на чуждестранните инвеститори в такива недостатъчно стабилни държави като Румъния, е необходимо европейските субсидии да бъдат преориентирани към формирането на устойчиво селско стопанство и към дребните и средни местни фермери, вместо да бъдат предоставяни на откровени спекуланти.
За да се случи това, румънското правителство би трябвало да се вслуша в препоръките на организации като Eco Ruralis, обединяваща дребни местни фермери, които се придържат към традиционните методи на земеделие, позволяващи съхраняването на екологичната среда. През 2013 тя стартира национална кампания срещу спекулациите със земеделски земи. Нейната програма, която би могла да залегне в основите на бъдеща национална стратегия, включва удължаване на крайния срок за пълната либерализация и отваряне на румънския пазар на земеделски земи и гори за граждани на други държави от ЕС поне до 2024 и прекратяване на сегашната местна, национална и регионална политика, целяща укрупняването на земеделските земи и провеждане на политика, стимулираща местните селскостопански и агроекологични практики. Проблемът обаче е, че както посочват и от Eco Ruralis: "удължаването на периода, през който Румъния може да ограничи закупуването на земеделска земя от чужденци и след 2014 може да стане факт, само ако бъде променен договорът за присъединяването и към ЕС, което е почти невъзможно". Все пак властите смятат, че биха могли да се намерят и други решения за стопирането на подобни сделки с чужденци, например ако бъде въведен таван за закупуването на земя или ако се разреши да купуват земя само на чужденци с доказан опит в селскостопанския сектор.
Поставяйки си тази цел, министърът на земеделието Даниел Константин посочва, че Румъния трябва да постигне баланс между ограничаването на придобиването на земеделски земи от чужденци и окуражаването на чуждестранните инвестиции в селското стопанство на страната. Решението е да бъдат убедени местните собственици и най-вече притежателите на малки парчета земя, да дават земята си под аренда на чужденците, а не да ги продават. Между другото, тази мярка е част от предложените промени в Общата селскостопанска политика на ЕС през 2014-2020, които все още се дискутират в Брюксел. Въпреки тези инициативи обаче, вредата вече е налице. Чуждестранните земевладелци са проникнали дълбоко в румънското селско стопанство и единственото, което все още може да се направи, е да се поставят някакви прегради пред по-нататъшната им експанзия.
Маурицио БОНДЖОВАНИ*
* Авторът е италиански експерт в сферата на екологията, анализатор на американското списание „Уърлд полиси джърнъл”
Няма коментари:
Публикуване на коментар