В най-новата история на света, геополитическата цел на САЩ в Европа
бе свързана със създаването на плацдарм за проникване в Евразия под знамето на „истинската” демокрация. Най-важната спирка по този път бе Русия. Китай обаче активно изгражда свои плацдарми в Евразия, включително и в Голяма Европа. Пекин озвучи поредния етап от стратегията си за експанзия, опираща се на икономическа мощ и инвестиции — суперпроектът за създаване на „Икономически пояс на Пътя на коприната”. Основната геополитическа цел се прикрива зад поетични образи и се разкрива постепенно (стратегия на „перлената огърлица”, стратегията на „дълбоката вода” и т.н.).
Суперпроектът цели да обедини Голямото евразийско пространство, т.е. Китай, Централна Азия, Източна и Западна Европа, с население от три милиарда души и обширни регионални пазари. Той ще се реализира в многомерно комуникационно пространство, т.е. в рамките на отделни „пояси” — транспортен, търговски, енергиен, информационен, научно-технически, аграрен и туристически, при паралелното гарантиране на сигурността и политическото взаимодействие.
Уникална особеност на суперпроекта, за разлика от другите интеграционни проекти, е абсолютното отсъствие на политически претенции към участниците в него. Както е известно, провалилите се американски регионални геополитически проекти за „Голяма Централна Азия”, „Големия Близък Изток” или „Новия Път на коприната” предполагаха, на първо място, силовата „демократизация” на въпросните региони, което, на практика, води само до хаос. Китай предлага на народите на суперконтинента алтернативен проект: своята посткомунистическа „перлена огърлица” срещу демократичната „примка на анакондата”. Време е да започнем да свикваме с новите форми на международна регионализация, в чиято основа не са „политическите съюзи”, или насилствената „демократизация”, а трансграничните комуникационни коридори.
„Икономическият пояс на Пътя на коприната”, наред с възраждането на „Морския път на коприната” и международните икономически коридори „Бангладеш — Китай — Индия — Мянма”, „Китай — Пакистан” и „Китай — Таджикистан — Иран” и създаването на китайски пристанищни „предни постове” в Югоизточна Европа говорят за намерението на Пекин да постави под своя мек икономически контрол Евразия от Тихия океан до Източна и Западна Европа. За първи път се очертават достатъчно ясно контурите на Китайския евразийски суперпроект, с който ще трябва да се съобразяват и стратезите от ЕС, и руските планове за формирането на Евразийски икономически съюз.
Пекин с основание смята, че Вашингтон не е съумял да се справи с тази задача. За първи път от няколко десетилетия, Пекин си позволи остра критика. Официозът „Женминжибао” без излишна деликатност писа: „Вашингтон злоупотреби със статута си на свръхдържава и доведе до още по-голям хаос в света”. През последните 20 години европейският протекторат на Америка — ЕС, също предприе настъпление на Изток, използвайки за целта т.нар. евроинтеграция. Брюксел обеща на постсоциалистическите държави, че те ще станат част от приказния „Евроленд”. Но, ако държавите от първата вълна на евроинтеграцията все пак усетиха, макар и частично, ползата от инфраструктурните преобразувания на фона на собствената си деиндустриализация, България и Румъния, както и чакащите на опашката балкански държави може и да не ги дочакат. В резултат от това, местните политици еврооптимисти рискуват да бъдат пометени от излъгания електорат.
След разпадането на СССР комунистически Китай овладя съветското „наследство” в Азия, Африка и Латинска Америка. Сега идва ред на Европа, която надцени възможностите си. През ноември 2013, практически паралелно със срещата на участниците в „Източно партньорство” във Вилнюс, в Букурещ се състоя среща на ръководителите на 16 държави от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), с китайска делегация, водена от премиера Ли Къцян. Както е известно, Брюксел изпитва сериозни затруднения с модернизацията на инфраструктурата на новите членове на ЕС, докато Китай им предлага реализацията на мащабни инфраструктурни проекти срещу доставка на хранителни продукти. На въпросната среща в Букурещ беше подписана инвестиционна програма за сътрудничество. През 2012 обемът на стокооборота между Китай и държавите от ЦИЕ достигна 50 млрд. долара (10% от целия търговски оборот на Китай с Европа). Пекин обяви, че открива нова кредитна линия от 10 млрд. долара за държавите от региона за съвместни инфраструктурни проекти. Китайски компании вече финансират изграждането на жп линия между Унгария и Сърбия, стартираха и инфраструктурни, енергийни и аграрни проекти.
Срещата в Букурещ демонстрира намеренията на страните да реализират инвестиционни проекти без участието на ЕС. Това предизвика паника в Брюксел, който безуспешно поиска от новите членки на ЕС да се откажат от подписването на споразумения с китайците. Китай работи за създаването на няколко икономически предни постове в Голяма Европа и на първо място в Гърция, Румъния и Украйна. Пекин подкрепи Гърция по време на кризата, като изкупи част от нейния дълг и осъществи значителни инвестиции в развитието на пристанище Пирея и международното летище в Атина. Китай отпусна на Гърция заем от 5млрд. долара за модернизацията на търговския й флот и покупката на 162 китайски кораба. Взаимноизгодното сътрудничество се обуславя от факта, че Китай държи около 1/3 от световния пазар в корабостроенето, а гръцките корабовладелци контролират значителна част от товарните превози по море.
Евразия преживява тектонични геополитически промени. Приключва многовековната доминация на Запада и, най-вече, на Европа. Глобалната системна криза доведе до реанимацията на суперпроекта, целящ запазването на лидерските позиции на Запада в глобалната конкуренция. Според плановете на Вашингтон проектът за създаване на Трансатлантическа зона за свободна търговия (TAFTA), т.е. на „икономическа НАТО”, трябва да съхрани доминиращите позиции на САЩ в света.
Както се очакваше, изборите за Европейски парламент през май 2014 доведоха до съществено укрепване позициите на евроскептиците, чиято кампания премина под лозунга „Да освободим Европа от ЕС”. Разбира се, това няма да доведе в обозримо бъдеще до разпадането на ЕС, но окончателно ще преустанови опитите за проникване във вътрешността на Великата Евразийска степ. Така, „европейският избор” на Украйна в крайна сметка ще се окаже голям провал. По-нататъшното разширяване на ЕС ще бъде ограничено и от дефицита на финансови ресурси, както и от необходимостта да бъдат „интегрирани” Западните Балкани, останали в „тила” на Съюза.
Истината е, че в условията на формиране на новата геополитическа структура на света и изместване полюсите на икономическото развитие на Изток, актуална за Запада става не конфронтацията с Русия, а геоикономическият проект за „Голяма Европа” от Париж до Владивосток. За съжаление, случващото се в Украйна показва, че това все още не се осъзнава. В Брюксел би трябвало да са наясно, че когато Вашингтон, по инерция, декларира, че няма да допусне евразийската, или каквато и да било друга, интеграция на постсъветското пространство, Европа — обратното — би следвало да приветства подобна интеграция. Тя е изгодна за Запада, тъй като би прехвърлила проблема за разширяване на потребителския пазар на ЕС не на бедната Украйна, а на по-високо ниво — в отношенията между ЕС и формиращия се Евразийски съюз. Ако това не се случи, от евразийския проект ще се възползват лишените от комплекси държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и най-вече Китай, които разширяват интеграцията си с Русия.
Необходим е не само цивилизационен диалог между западноевропейската и източноевроепейската традиции, но и търсене на нов модел на отношенията с мюсюлманския свят. А, както е известно, именно евразийска Русия притежава многовековен опит за такова взаимодействие между християнския (православния) и мюсюлманския свят. Затова в обозримо бъдеще като най-приемлива се очертава геополитическата архитектура, отчитаща спецификата на западнохристиянската, православната и мюсюлманската цивилизации. За фундамент на тази архитектура на световния ред може да послужи оста Берлин — Москва — Анкара.
На Балканите продължава американското военно присъствие, чиято опора са марионетните и криминални режими в Косово, а съвсем скоро, и в Черна гора. Брюксел пък е изправен пред трудната задача да интегрира Западните Балкани в геоикономическото пространство на ЕС. За първи път през хилядолетната история на Крим, тук също се очертава китайско присъствие, което след присъединяването на полуострова към Русия императивно изисква съгласуване на плановете на Пекин със стратегическите интереси на Москва в региона.
Като цяло, в континента Евразия се очертава конкуренция между три интеграционни проекта — на ЕС, на Русия и на Китай. В тази връзка, ако не иска да се окаже имитационен, руският проект за Евразийския икономически съюз би трябвало да отчита едновременно предизвикателствата и по западните, и по източните граници на Великата Евразийска степ.
Автор Проф. д-р Владимир Дергачов
Няма коментари:
Публикуване на коментар