Неолибералната идеологема „25 години свободна България“

Защо идеологема? 

Непосредствено след 1989 г. у нас се надигна вълна от лозунги за деидеологизация, чрез които се отхвърляха всички дотогавашни идеи и се настояваше, че навлизаме в един нов свят – на обективните истини, където няма идеологии, светът е стигнал съвършеното състояние на „края на историята“, на либералната демокрация и на капитализма, а над нас свети небосводът на „евроатлантическите ценности“. Че има универсални истини, че те са открити там, в Европа, и ние трябва само да ги прегърнем, да ги приложим и ще стигнем до благоденствието на „края на историята“. Във време, когато в хуманитаристиката доминираше постмодернизмът, а във философията на науката – постпозитивизмът, у нас светът се възприемаше съвсем неадекватно през призмата на един универсален модел на развитие, подобен на моделите на природните науки.

Четвърт век по-късно на много хора им става ясно, че това е било силно заблуждаваща идеология, която е довела едно малцинство до печалби, а огромната част българи – до загуби. Оказва се, че живеем в свят, в който непрекъснато ни представят едни или други частни и групови интереси за интереси на всички нас. Елемент на такава идеология е твърдението „25 години свободна България“.

Класическата дефиниция за идеология е система от ценности и идеи, чрез които интересите на група хора се представят като интереси на цялото общество. Съответните твърдения претендират за универсални истини, позитивистки верни, както са верни твърденията на природните науки.

Възниква въпросът защо честващите „25 години свободна България“ предлагат една идеологема като нещо, което е валидно за всички. Можем да предположим няколко възможни отговора на този въпрос.

Първо. Президентите Плевнелиев, Стоянов, Желев са станали жертва на синдрома Птоломей. Външно, видимо нещата се възприемат по един начин, а тяхната същност е съвсем различна. Слънцето и небесните тела сякаш се въртят около Земята и Птоломей я е обявил за неподвижна, но реалността е точно обратното. Нашите президенти със своята либерална теория приличат на Птоломей. Същността обаче е нещо съвсем различно от видимостта. За да стигнем до нея, се нуждаем от съответни сечива и анализ, чрез които да проникнем отвъд повърхностните измамни възприятия.

Свободата е типично такъв измамен обект с множество измерения и равнища – съществуващите пластове се пренебрегват от либералното съзнание и негласно се свеждат до едно водещо. Свободите могат да бъдат формална и реална; субектна и структурна; негативна и позитивна; физическа, социална и духовна; свобода на притежаващия капитала и свобода на притежаващия работната сила – свободата на 1% срещу свободата на 99%; свобода индивидуална и колективна; икономическа и политическа; свободата като знание и действие чрез знание срещу несвободата като незнание, заблуди, невежество.

Ключова характеристика на либералния дискурс е редукцията на представата за свобода до външно най-лесно възприемащото се негативно или формално понятие за свобода, каквото е фиксирано в някакви правни документи. Говорейки за свобода, днешните наши новопръкнали се либерали обикновено имат предвид т.нар. негативна свобода, и то разбрана като свобода на словото и свобода на политическия плурализъм, т.е. преди всичко като т.нар. формална политическа свобода. Но това е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата. Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха. Да, до 10 ноември хората не разчитаха на врачки, екстрасенси и астролози, с изключение на Ванга. Да, сега съществува негативната свобода – например не ти пречат да станеш проститутка и хиляди български момичета стават такива, докато до 1989 г. такова нещо нямаше. Но дали това е реалната свобода и дали в нея имаме нещо повече?

Подобен тип възприятия пренебрегват ужасяващите противоречия между формалната юридическа свобода и равенството. Стотина човека в България днес са милиардери и милионери и в същото време половината от населението е под прага на бедността. За първите е ясно, че са свободни, но за останалите, които са се превърнали в последни бедняци, дали това е така?

Второ. Може да се предположи, че Плевнелиев, Стоянов и Желев ни предлагат да честваме „25 години свободна България“ поради синдрома на стълбата, описан в знаменитата приказка на Смирненски, в която, като се катериш по социалната стълбица нагоре, светът започва да ти изглежда различен в сравнение с това, което си виждал и чувал, докато си бил сред останалите. От върха, на който си се качил, всички изглеждат свободни и щастливи. Видимостта на нещата от позициите на една социална група е различна в сравнение с видимостта на друга социална група.

Факт е, че една малка групичка от хора се изкачи на икономически и политически върхове след 1989 г. и рязко разшири своите възможности, получи възприятие за много по-голяма свобода. Но при три четвърти от българите посоката на развитие бе към низходяща мобилност и в този смисъл към намаляване на техните възможности и свободи. На тях обаче им се налага класовото или ограниченото групово възприятие на една малка съвкупност от хора, които гледат света от върха на стълбата на Смирненски. Те са лично спечелилите от промените след 1989 г., за разлика от огромното множество на българския народ, което е сред загубилите. Единият от обикновен адвокат, занимаващ се с разводите, заема най-високото място в България, а след това става член на Трилатералната комисия, чертаеща съдбата на народите. Другият от активен комсомолец и партиен активист става милионер и президент. През собствените си очи в собственото си битие те са получили огромна „свобода“. И точно господата, представящи интересите на малката групичка от няколко процента богати и спечелили от грабежа и разрушаването на социализма, обявяват, че живеем 25 години в свободна България.

Трето. Възможно е още едно обяснение защо ни се предлага тази идеологема. Можем да го наречем с постпозитивисткото понятие синдром на теоретическата относителност. Той е свързан с твърдението, че ние възприемаме всичко край нас не в чист вид като „твърди факти“, а през призмата на съответен светоглед, ценности, интерпретативен модел, идеология. Няма „чисти факти“, има интерпретации. А свободата не е нещо, което се възприема като физически факт, и за нея в много по-висока степен е валидно възприятието чрез интерпретация, чрез идеологическата координатна система.

Когато се постави въпросът какви са идеологическите очила на настоящия и на бившия президент, те не ги крият. Открито се идентифицират като десни, т.е. хора, представляващи интересите на капиталистите, на богатите, и очевидно в техния език можем да търсим значенията на този дискурс, а именно интересите на тези няколко процента, които спечелиха от реставрацията на капитализма. Тяхното идеологическо съзнание има хегемонна позиция в българските медии, в идеологическите апарати и подобен род „чествания“ са инструмент за налагане на една неолиберална идеологема. Хегемонната в момента неолиберална идеологическа машина предлага своите мантри като универсално валидни за всички, но те ни представят света през очите на определена социална група, която се идентифицира с 1% печеливши в света на днешния глобален капитализъм.

Във всеки случай може да се предположи, че идеологемата „25 години свободна България“ е резултат на всеки от трите синдрома – синдрома на Птоломей, синдрома на стълбата на Смирненски и синдрома на теоретическата относителност.

В какво се състои либералната идеологема за свобода?

Преди да обясня защо това е не каква да е, а неолиберална идеологема за свобода, искам да обърна внимание на либералната идеологема за свобода, за да мога след това да покажа общото и различното между тях.

Либералната представа за свободата е първичната молекула, която стои в основата на най-мощната идеология в историята на човечеството, задаваща легитимност на модерния капитализъм. Тя е толкова мощна, че успява през последния век в една или друга степен да повлияе, да вкара свои елементи в другите, алтернативни на нея идеологии – идеологиите на консерватизма и на социализма.

Това се вижда и в днешното българско неолиберално съзнание. Това е ключовата идеологема, която пронизва и идеологиите на изглеждащите алтернативни леви партии, и е своеобразен вирус, който е овладял програмите им отвътре. Влязла е в масовото идеологическо съзнание и тотално го владее. Човек може да умира от глад, да бъде пребит, отчаян, да не може да се лекува, ала го успокояват (или сам се успокоява) с думите: „Но сега си свободен“.

Раждането на тази идеологема можем да открием в класическата и` версия – например в работите на Джон Лок през ХVІІ век. Той формулира идеята за „естествените права“ на собственост, свобода и живот, в защита на които се създава държавата. Изследователите на трудовете на Лок подчертават, че водещото сред тези три права е правото на частна собственост и свободата се вижда като свобода да притежаваш основните фактори на собствеността – земята, труда, капитала. Това е своеобразен собственически вид свобода – ядрото на идеологията, стояща в основата на буржоазните революции. Нейното теоретическо възприятие се опира на методологическия индивидуализъм – на възприятието на човечеството като индивиди с „естествени права“, които са обвързани помежду си чрез „обществен договор“. Базисната единица на социалния свят са индивидите, не общностите. Те са онтологически и исторически първичното.

Тази представа за свобода носи със себе си ключово вътрешно противоречие. От нея естествено следва, че неравенството в собствеността е неравенство и по отношение на свободата. Маркс анализира именно това противоречие. Наистина, една е свободата, която има Бил Гейтс с неговите милиарди, и друга – на четирите милиона клошари и бездомни в САЩ.

Социално-икономическото неравенство е неравенство в свободата. Днес това неравенство е по-голямо от когато и да било в историята. 1% най-богати притежават по-голям процент от богатството на цялото общество, отколкото 1% най-богати в Римската империя – една типична робовладелска империя. Броят на несвободните е по-голям, отколкото във времето на Римската империя. 1.2 млрд. човека на планетата консумират само 1% от цялото потребление на човечеството, докато 1 млрд. от богатата част на човечеството потребява 72% от всичко. 85 най-богати милиардери на земята имат толкова богатство, колкото 3.5 млрд. от най-бедните. Всеки осми човек на планетата си ляга гладен всяка нощ(*1). Това са днешните роби.

Плевнелиев и сие се опитват да убедят тези милиарди роби в света и милионите роби в България, че били свободни. За либералното съзнание изобщо незабелязан остава фактът, че неравенството по отношение на собствеността е неравенство в свободата. Плевнелиев се чувства много свободен с милионите си и с президентските правомощия. Той има свободата да си купи огромно имение на Халкидики, да обикаля света, а клошарят край кофите пред блока, в който живея, не си позволява лукса да отиде по-далеч от стотина метра от тях и животът му е сведен до битката за съдържанието на тези кофи.

Свободна ли е България?

В идеологемата на Плевнелиев за субект на свободата директно се смята България. Говори се за „свободна България“, не просто за свобода на отделните индивиди. Има се предвид суверенитетът на страната, т.е. онзи смисъл на свободата, за който говорят Ботев, Левски, Каравелов, възрожденците, които са били готови да умрат и са умирали за тази свобода.

Този смисъл на думата свобода също влиза в либералната традиция след Вестфалския мир – 1648 г., когато се приема, че всяка държава има право на висш и абсолютен суверенитет на своята територия. 

Една държава е свободна, когато никой не нарушава нейния суверенитет. Дали България е свободна в този смисъл през последните 25 години? Не, тя е по-несвободна отвсякога след Освобождението си от османско робство. Дори официалното ни влизане в ЕС означава ограничаване на суверенитета ни, да оставим всички други използвани инструменти.

Погледнете само законодателството. Около 70% от икономическото законодателство се прави в Брюксел. Това е валидно и за останалото. В нашата история на самостоятелна държава никога преди не сме зависили толкова много от външни сили. За всяка дреболия ни чакат санкции от Брюксел. Дори турският султан не се е месил така в различните части на империята си.

Унищожихме собственото си разузнаване и контраразузнаване, предполагащи независимост на българската държава, а премиерът Бойко Борисов се тупа по гърдите, че е човек на едно чуждо разузнаване в България, хвалейки се: „Аз съм човекът на ЦРУ в България.“

В цялата предходна история в България не е имало чужди бази, освен когато е била окупирана от чужди сили. По заповед на САЩ и на Турция ликвидирахме свръхмодерни ракети и останалото оръжие в мащаби, в каквито не е било унищожавано дори след Ньойския договор, когато губим Първата световна война. Българската армия никога не е изпълнявала наемнически функции в чужди войни, а сега е изпращана по света да служи на чужди каузи. В Ирак дори Германия и Франция не отидоха, ние отидохме – и като „награда“ загубихме 2 милиарда дълг, който имаше да ни връща Ирак, но за сметка на това американските компании в иракските нефтени полета печелят много пъти по два милиарда.

Никога преди в историята ни чрез чужди посолства и чужди държави не са сваляни и качвани правителства, както след 1989 г. – чрез организиране на бунтове и на цветни революции. Почти под дулата на автоматите на трима американски сенатори Орешарски излезе и обяви, че спираме „Южен поток“. Спомнете си за ролята на немския и френския посланик в протестите в България, за бившия американски посланик Пардю и инструктажа му на протестиращите в Университета.

Обърнете внимание на неоколониалната експлоатация на двата американски ТЕЦ-а и неспособността ни да реагираме, след като държавата е предадена и всеки опит да се опълчим води до демарш на чужди посланици.

България бе свободна преди 1989 г. да изгради шест блока на АЕЦ „Козлодуй“ и да бъде превърната в една от страните, произвеждащи най-много енергия на човек от населението. И отчайващо несвободна беше, когато под външен диктат закри четири от тях, като с робското си поведение стигна до енергийна катастрофа.

Държавата ни е абсолютно несвободна и в един друг функционален смисъл на думата – не е способна да реши елементарен въпрос на своята територия. Социализмът идва с идеята за знанието и за господството чрез него над природата. Това е модерната идея за човека, който надделява над природните стихии и ги използва за благото на човечеството. Опитвайки се да реализира този смисъл на понятието за свобода, свързан с обуздаването и използването на природните стихии, социализмът построи 2200 язовира и гигантски напоителни системи, напояващи 95% от земята ни. Неолибералната държава остави да бъдат разрушени и разграбени тези системи, тя вече не господства и над природата, само 5% от земята се напоява. Държавата не може дори да определи кой да отговаря за 2200-та язовира, построени от социализма, кой да ги поддържа. И всеки, дори дребен дъжд е бедствие.

Има ли я свободата като знание, което ни прави силни?

Наред с понятието на Лок, началото на развитието на капитализма ражда още едно не толкова ограничено буржоазно понятие за свобода, несвеждащо се до собствеността. Това е свободата като знание, като действия на основата на знанието. „Знанието е сила“, ще каже Франсис Бейкън. Една линия, продължена от просветителите Кант, Хегел, Маркс. Това е свободата в смисъла на Просвещението, на идеята, че знанието е път към успеха, че чрез него можеш да господстваш над природата, че можеш да получиш способности, които иначе нямаш. Това е една от най-важните характеристики на т.нар. позитивна свобода.

Държавният социализъм разгръща именно този вид свобода. Създава мощна система на безплатно образование, като отначало е задължително основното, а след това и по-високи степени на образование и социализация. А свободата е на първо място възможност за развитие на човека – да бъде здрав, да усъвършенства и да използва своите умения, да се образова, да има шансове за персонално и професионално израстване, за промяна на своя социален статус. От беден селянин например да имаш възможност да се изучиш, да завършиш университет, да станеш лекар, учител, инженер, писател, научен работник и пр. Свободата в този позитивен смисъл на думата е възможност да постигнеш определени цели, да промениш състоянието си, да получиш допълнителни ресурси, които си нямал – ти и твоето семейство. Това е свободата, която българските граждани имат в периода до 1989 г. За две десетилетия между 60-те и 80-те години няколко милиона българи сменят своето положение от селото към града, от липса на образование или основно към средно и висше образование. България е сред водещите страни в света по този показател, в нея има и безплатно здравеопазване. Тази радикална промяна на положението на милиони хора е свързана с увеличаване на свободата – това е много по-мощна вертикална мобилност от когато и да било в историята.

Възможно ли е днес това при сриналата се образователна система? Възможно ли е – при наличието на бедност, поради която между 20 000 и 40 000 деца годишно са принудени да напускат училище? Тези деца от началото на своя живот са пратени в небитието на несвободата. В своята знаменита работа „Свободата като развитие“ нобеловият лауреат по икономика Амартиа Сен специално развива идеята за бедността като живот на „несвобода“, свързан с невъзможност на човека да развие своите способности(*2) . Все повече хора, живеещи в гета, необразовани и увълчени, не са свободни, те са безпомощен послушен електорат, който е готов да продаде гласа си за 10–20 лева. При днешната ситуация би ли могъл Желю Желев да се изучи и да стане доктор на науките и дори президент? Щеше да пасе овцете във Веселиново или по-вероятно да работи като общ работник в Гърция или Италия, а не да разсъждава сега колко несвободен бил някога.

С идването на социализма започва т.нар. културна революция, свалят се фереджета, отварят се училища и само за няколко години до началото на 50-те години е премахната изцяло неграмотността на населението до 50-годишна възраст. Хората стават по-знаещи, с повече способности, с повече възможности и в този смисъл по-свободни. След 1989 г. нещата тръгват в обратна посока. 25 години капитализъм и създаването на няколкостотин хиляди неграмотни за това време означават, че през този период масово се е продуцирала несвобода, продуцирало се е робство. Това именно е свързано с позитивното понятие за свободата. Самият министър-председател Бойко Борисов призна, че връща в обратна посока колата на Националната служба за сигурност, ако види, че черна котка и` пресича пътя, т.е. той или е по-суеверен от средновековна бабичка, или смята българския народ за толкова опростял и оглупял, т.е. загубил свободата си, че по този начин гледа да му се хареса. Очевидно и едното, и другото – един тотално несвободен като знание човек господства над несвободни хора.

Либералите и неолибералите много обичат да се преструват, че не съществува това позитивно разбиране за свободата, и това е много по-важно от тяхната формална негативна свобода. А свободата е и възможност постиженията на науката и техниката да се използват от повече хора. За класическите просветители тези постижения дори са били основната посока за разгръщане на свободата изобщо. Тя е рационален анализ и рационално осмисляне на процесите, които изискват качествено образование и наука. Свободата е възможността да действаш със знание за причините и следствията на това, което правиш. 25 години капитализъм у нас продуцират незнание, оглупяване, опростяване, бигбрадъровци, азисовци. Погледнете дори баш политик като Божидар Лукарски, дето ще управлява държавата – писа наскоро в профила си във фейсбук, че комунистите били убили Стамболийски. Един израз на елементарна неграмотност на човек, когото обаче ни сложиха за министър. Типичен продукт на несвободата, както и всички „калинки“ на различни равнища на управлението.

Това е една все по-необразована, деградирала политическа клика, която прави все по-несвободни и останалите. Вече четвърт век масовото продуциране на незнаещи, опростели, оскотели хора, масовото оглупяване е типично за едно общество, в което господства несвободата. Незнаещият, неграмотният, суеверният, манипулираният човек е несвободен и колкото повече хора обществото държи в такова състояние, толкова повече е несвободата в него.

Позитивната свобода означава способност да постигаш определени цели, да имаш равни шансове с останалите, да притежаваш средства, за да осъществиш целите си. Унищожаването на знаещия човек на всички равнища през последните 25 години е унищожаване на свободата.

Дори когато някой има някакви природни заложби, мизерията би го възпрепятствала да ги развие и реализира. По време на перестройката и в първите години след това масите се оказваха измамени, че ще има по-справедливо общество, в което хората ще успяват благодарение на своите способности, а не благодарение на партийна вярност и политическа подкрепа. На практика имаме разгул на посредствеността и тя особено силно се проявява най-напред в политиката, която съвсем не извежда на преден план експертно и морално най- доброто, а най-агресивното, най-безскрупулното. Поради това негативизмът и разочарованието от новия политически елит са огромни, усещането за несправедливост е по-голямо отвсякога.

Според изследване на Световната банка от тази година около 40% от средношколците в България са функционално неграмотни, защото не са в състояние да разберат и да анализират това, което са прочели. Констатира се, че основната причина за изоставането на страната е огромното неравенство, което образователната ни система акумулира и възпроизвежда. Образователното неравенство у нас е най-фрапиращото и съответно с най-тежки проявления сред всичките участващи в PISA 65 средно- и силноразвити държави.

Дали едно общество, в което имената на астроложката Алена и на подобни на нея се срещат в интернет сто пъти повече, отколкото името на председателя на БАН, е свободно?

Дали е свободно едно общество, в което се закриват институти на БАН, а управляващата партия и нейният лидер дават пари и си правят пиар със строителството и ремонта на църкви. Никога след края на Османската империя в България не са се строили толкова джамии, не е ли връщане това в несвободата на Средновековието, а не в свободата на Просвещението на Бейкън, Кант и Хегел?

Неолибералният капитализъм унищожава всекидневно и всекичасно именно това понятие за свобода. Със срива на образованието, с убийството по същество на науката, с прогонването на най-добрите учени и най-добрите студенти в чужбина, с възхода на хиляди екстрасенси, врачки, магьосници, астролози нашето общество е най-нерационалното днес в цялата своя модерна история. В този смисъл и най-несвободно, защото колкото по-ирационално е едно общество, толкова по-малко свободно е то.

Но това се отнася не само за нашето общество. Преди няколко месеца дори Обама призна в своя реч, че в САЩ едно дете от бедно семейство има десет пъти по-малко шансове да получи образование и да успее, така както е в Ямайка. Скорошно изследване показва, че България е най-зле в ЕС в това отношение, т.е. ние никога не сме били така несвободни от времето на Възраждането, когато децата в подбалканските градчета са можели да ходят на училище, да получат подходящо образование, да станат учители, просветители, апостоли.

Как неолибералната идеологема за свобода всъщност е идеологически инструмент за тотален грабеж от страна на днешния капитализъм?

Светът, в който влезе България през последните 25 години, не е традиционният либерален свят от ХІХ век, нито социално-либералният след Втората световна война до 70-те години на ХХ век. Това е неолиберален свят с неговото понятие за свобода.

В неолибералното понятие за свобода базисно е съдържанието на свободата на глобализирания пазар, на дерегулацията и неограничаваното от нищо глобално движение на капитали, свободата на капиталистите като пазарни субекти, което се възприема като върховна ценност. Свободата на неолибералния капитализъм се опира на идеята за намаляванене на правомощията на държавата, за отслабване на нейните социални функции, абсолютизират се правата на отделния индивид и те имат приоритет пред държавния суверенитет. Т.е. колкото по-малка и слаба е държавата, давайки възможност за господство на капитала над нея, толкова по-голяма е свободата. Свободата се идентифицира с липсата на ограничения за капитала, с подчиняването на държавата от капитала.

Неолибералното понятие за свобода е неотделимо от неолибералната държава, която е минимизирала своите функции и всеки неин опит за каквато и да е регулация се нарича „робство“. Свободата се разбира като дерегулация и приватизация, опира се на Вашингтонския консенсус, обслужва транснационалната капиталистическа класа. Това е негативната свобода, формалната свобода на 1% на фона на позитивната несвобода на останалите 99%.Основната цел на тази свобода е разпространяването по света на грабежа на 1% от останалите 99%.

Така разбирана, свободата в най-висока степен е свързана с ценност, която съответства на интересите на световния хегемон и на транснационалния 1% най-богати. Това, което е в техен интерес, бе предложено като универсална ценност на българското общество. В неолибералния свят дори формалната либерална свобода на словото е ликвидирана от глобализираните идеологически апарати на корпоративния капитал и глобалния хегемон. Милионите граждани може да хейтърстват в интернет и така да свалят напрежението, но всичко е удавено в доминиращите неолиберални идеологеми.

Неолибералната идеологема за „свободата“ изобщо – не само в българския преход, а и във вълната от най-различни „нежни“, „кадифени“, „оранжеви“ и т.н. революции, има в крайна сметка функцията да прикрива с възвишено ценностно покривало процеса на експанзия на капитала и капитализма както вътре в държавите чрез рязко стесняване на ролята на държавата, така и на глобалната сцена. 

Зад „свободата на човека“ се крие всъщност премахването на всички препятствия пред движението на транснационалните компании като глобализирани частни икономически субекти, които са основен играч в съвременния капитализъм. Неолибералната свобода е свързана с разрушаването на държавите в полза на капитала. Тя се налага насила от световния хегемон – чрез бомби и ракети в Ирак, Либия, Афганистан, Сирия или чрез цветни революции, майдани и хибридни войни в други.

Така неолибералното понятие за свобода е пълна противоположност на класическото либерално понятие за свобода, което можем да открием в работите на Лок. За Лок човекът не може да бъде свободен, ако някой му заграбва собствеността. Неолибералният капитализъм носи в чист вид именно тази тенденция към увеличаване на богатството на определени държави и групи чрез директен грабеж и в този смисъл си създава самодеструктивни характеристики.

По различни оценки 1989 г. завари България с принадлежащо на всички българи национално богатство, включващо между 60 и 120 млрд. долара основни фондове. От тях – 70% основни производствени фондове. За малката ни страна това беше огромна собствена инвестиция. 2.8 млрд. се изразходваха за нова техника, активите на производствените фондове бяха в процес на обновление. Малко държави бяха в такова благоприятно положение. Българският народ притежаваше 7000 индустриални предприятия. Това му даваше пълна заетост и свързаната с нея свобода да може да ползва гигантски потребителски фондове, за които днешното поколение не е и чувало (безплатни почивки, евтина храна в училищата и предприятията, изцяло безплатно образование и здравеопазване).

С налагането на един глобализиран неолиберален капитализъм всичко това му бе отнето от чужди и наши новопръкнали се капиталисти, а народът остана без собственост, без работа, без нищо. От приватизация на обекти за над 60 милиарда в държавата влязоха… 3 млрд.! Обърнете внимание – само броят на търговските обекти и на хранителните заведения, хлебозаводите, предприятията за безалкохолни напитки е 30 200. Всичко това бе просто разграбено. За да угодим на чужди сили, не прибрахме 2 млрд. и 350 млн. долара, които имахме като външни вземания. Всичко бе разграбено или унищожено. Принадлежало бе на близо 9 милиона български граждани, заграбено бе от едно малцинство от няколко процента новородени български капиталисти и чужди сили.

Такъв гигантски, невероятен за цялата 1300-годишна история на България грабеж означава робство, означава несвобода в либералния Локов смисъл на думата. За класическия либерал този гигантски грабеж на принадлежащото на милиони българи е въплъщение на несвободата, а за Плевнелиев и неолибералната му свита от политици и разпространители на тази идеологема се оказва, че било свобода. „Робството е свобода“, ако перифразираме Оруел. Все едно един разбойник да те ограби, да те остави без гащи, бос и гладен и след това да дойде неговият главатар и да ти пусне националното радио и националната телевизия да те убеждават как си станал свободен, свободен, свободен. Да, милионерът Плевнелиев е свободен, Иво Прокопиев е свободен, Цветелина Бориславова е свободна. Няколко процента са свободни и, взели в ръцете си цялата пропагандна машина на медиите, честват тяхната си свобода, използвайки, че държат и идеологическите апарати в българското общество – те представят за свободни милионите, които в действителност са икономически роби.

Ограбваш милиони хора, довеждаш ги до просешка тояга и почваш кампания по българското радио и телевизия да им обясняваш как били станали свободни през последния четвърт век. В резултат на този грабеж, според изследванията на група британски изследователи, в бившите социалистически страни са умрели от стреса, безработицата и разпада на жизнени перспективи между 3 и 10 млн. човека, повече, отколкото са загиналите в Сталиновия Гулаг(*3) . И след това наричаш това време „свободна България“.

Особеностите на неолибералния капитализъм се крият в това, че основната му логика на функциониране е свързана с грабежа, прикрит с издигане на лозунги за свобода на движение на стоки, хора и капитали. След началото на този капитализъм БВП на държавите расте, но натрупванията отиват в ръцете само на най-богатата прослойка на обществото, докато при две трети от населението имаме стагнация или спад на доходите. Богатите бягат от данъчно облагане и то се стоварва все повече върху обикновените хора. Статистиката за намаляващите или стагниращи доходи на две трети от населението дори в САЩ от 70-те години на ХХ век насам и в същото време за рязкото увеличаване на доходите на 1% в условията на криза е индикатор, че това става чрез отнемане на собствеността на мнозинството. Така 85 човека могат да имат колкото 3.5 милиарда души.

По времето на „25 години свободна България“ неолибералната свобода на движение на капитали и хора се прояви на първо място в гигантския грабеж – натрупаното преди това се разграби от глобалния капитал на държавите от капиталистическия център. Те са особено заинтересовани именно от това състояние на страната, даващо възможност за извличане на гигантски ресурси от нея чрез няколко основни механизъма и чрез нейната ускорена периферизация. Механизмите за гигантски грабеж, скрити зад идеологемата за свободата, са няколко.

Първо. Навлизането в страната на чужди капиталистически компании, които получават концесии или купуват наши предприятия и като монополисти извличат големи печалби, насочени навън, към по-богати държави, а тук остават обезкостените или все повече амортизирани основни фондове. Типичен пример в това отношение са монополистите в енергетиката и във водната мрежа, които печелят тук и изнасят другаде печалбата си. Подобна е ситуацията с банковата система – кредитът у нас е почти изцяло под контрола на чужди банки. При това почти няма сделка с чуждестранна фирма, която да не е била в ущърб на националните ни интереси или с която да не е извършена продажба под реалната цена – като се започне от „Нефтохим“, мине се през БТК и авиокомпания „Балкан“ и се стигне до сделките с ТЕЦ 1 и ТЕЦ 3 от „Марица-изток“, характеризирани като „национално предателство“ (*4) .

Второ. Докато в центъра на капиталистическата система в Западна Европа и в САЩ протича процес на създаване на икономики на знанието, у нас се реализира противоположната тенденция – към унищожаване на институции и структури на знанието, към ограбване под лозунгите за „свобода на движението“ на човешкия капитал. Така в САЩ при привличането на един учен обществовед от чужбина икономисват средно 235 хиляди долара, на инженер – 253 хиляди долара, на лекар – 800 000 долара. В Русия са изчислили, че през 90-те години само чрез този грабеж под лозунга за свобода на движението на хора САЩ и Западна Европа са задигнали от тях около един трилион долара, което е било стимул за растеж на американската икономика по времето на президента Клинтън (*5) . Дори бившият президент Желев признава следното: „В САЩ са изчислили, че издръжката на един американец от раждането му до завършването на висше образование е 250 хиляди долара. Ако България са напуснали 300 000 висшисти, значи сме загубили 75 милиарда долара.“(*6) Е, и къде е свободата на България тука? Такъв мащабен грабеж на национално богатство под маската на неолибералния лозунг за свобода на движение на хора нямаме дори при директното колониално владеене на Африка, Азия и Латинска Америка през ХІХ век от страна на западните колониални държави.

Трето. Ключов елемент на неолибералното понятие за свобода е свободното движение на капитали, от което по същество обаче печелят развитите капиталистически държави, а другите биват ограбвани. Доминирането на чуждите банки и активното участие на офшорни фирми в нашата икономика улесняват износа на финансов капитал от страната. Според изследване на базираната във Вашингтон компания „Глобъл файненшъл интегрити“ в периода 2002–2011 г. от страната ни са изтекли нелегално 25.585 млрд. долара, което прави средно 2.559 млрд. долара годишно – гигантска сума, която би била достатъчна за решаване на основните проблеми на българското общество. Тя обаче е извличана от страни като нашата и отива да подхранва чужди икономики(*7) .

Четвърто. С неолибералната свобода е свързана зверската експлоатация на човешкия труд. Либерализираните трудови пазари водят до намаляване на заплащането, като в същото време отслабва контролиращата роля на профсъюзите. В страната остават нискодоходни работни места, главно в услугите или в трудоемките производства. Инвеститорите от чужбина се насочват към тях – например в шивашката индустрия, където десетки хиляди жени работят срещу нищожно заплащане при полуробски условия, така че едва оцеляват. Според данни на Евростат от 2012 г. 27% от наетите в България, или близо 600 000 човека, са нископлатени работници с доход под прага на бедността. Такива са на първо място работещите в шивашката, текстилната, обувната и кожарската промишленост, в търговията на дребно, в хотелиерството и ресторантьорството, в социалните дейности, обслужването на сгради и озеленяването, в селското и горското стопанство. Типичен пример за такава експлоатация е случаят например с изработваните от шивачки в Източна Европа луксозни дрехи за известната марка „Хуго Бос“, за което те получават мизерни заплати, недостатъчни, за да се живее. В същото време ушитите от тях дрехи в единични бройки се продават на астрономически цени. В постсоциалистическите страни на Източна Европа има около 700 000 официално регистрирани текстилни работници на „Хуго Бос“, а нерегистрираните – онези, които работят без всякаква социална осигуровка, възлизат вероятно на около 350 000 души. Мизерното заплащане, съотнесено с екзистенц-минимума, е по-ниско дори от заплащането в бедните азиатски държави(*8).

 Същата зверска експлоатация откриваме и при голямата част от търсещите препитание стотици хиляди имигранти в Западна Европа. При изследване на трудовата миграция от колектив начело с Духомир Минев, подготвено за КТ „Подкрепа“, се констатира, че българите, които работят в чужбина, нерядко се оказват в положението на роби на Европа. На редица места в страните приемници се раждат огнища на свръхексплоатация и принудителен труд на нашенците. Стотици българи са жертви на нелегален трафик, свързан със сексуална и трудова експлоатация. Като цяло тенденцията е трудовата миграция да се превръща в експлоатация и трафик на хора(*9) .

В резултат на това е създаден един зверски капитализъм, от който хората се опитват да избягат по два основни начина.

Първият са самоубийства, включително чрез самозапалвания – за първи път в нашата история хората се опитват да избягат от ужаса на днешното си състояние по този начин. През 2013 г. България е на първо място по самоубийства в Европа, около 1600 души годишно, а населението в същото време е с около 2 млн. по-малко, отколкото през 1989 г. Никога толкова хора у нас не са посягали на живота си, опитвайки се да избягат от т.нар. свободна България на президента Плевнелиев. В резултат на т.нар. демократични промени – евфемизъм за налагането на корумпиран, глобализиран и грабителски капитализъм – България днес е на едно от първите места по самоубийства на малолетни, т.е. превърнала се е в едно от най-ужасните места за деца по света. Само през последните десет години са се самоубили над 11 000 души. Това е с пъти повече, отколкото в лагерите от първото десетилетие след 1944 г., „любими“ на антикомунистите. Структурното капиталистическо насилие убива много повече от субектното капиталистическо.

Вторият основен начин на бягство от този капитализъм са алкохолизмът и наркоманията. През 1989 г. в България има между 140 и 170 наркомани, сега в условията на т.нар. свобода и демокрация са по различни данни между 200 000 и 300 000. Обществото е създало условия триста хиляди души постепенно да се самоубиват. В т.нар. демократично и свободно общество 50 души всеки ден стават наркомани! Над 120 000 ученици са се „друсали“ с наркотик поне веднъж според Националния фокусен център за наркотици и наркомании. Но ако питате днешните „демократи“, учениците днес са „свободни“ за разлика от „черното робство“ преди 1989 г.

Осъществен е преход към периферен и силно корумпиран капитализъм, социалната структура на обществото е дегенерирала, милиони хора са декласирани и маргинализирани, което формира лумпенизирано и маргинално съзнание, допълнително захранващо популистки лозунги. Никой не носи и няма изгледи да понесе каквато и да е отговорност, да не говорим за лично чувство за вина. По-лошото е обаче, че няма трезви опити за анализ на това състояние. Толкова силни и, разбира се, ирационално наложени в главите на хората са идеологическите щампи на „края на историята“. Светът на българина е в руини, а край него разни хора продължават да крещят с патоса на доктор Панглос: „Ние живеем в най-добрия възможен свят! Ние живеем в най-добрия свят!“. А ако не се е получил както трябва, разбира се, виновни са „комунистите“ и „ченгетата“. Както казваше Сартър в знаменитото си есе за евреите: „Ако евреите не съществуваха, те щяха да бъдат измислени.“ В катастрофиралия свят на нашите либерални „демократи“ и пазарни фундаменталисти оптимизмът на доктор Панглос е възможен само ако ежедневно и ежечасно се продуцират евреи. Така този свят става все по-магически, все по-ирационален и все по-деструктивен.

Ето защо живеем в един ужасно несвободен свят. За него, реагирайки на идеологическата шумотевица „25 години свободна България“, Кеворк Кеворкян написа статия под заглавие „Свободата се оказа лайно“, в която отбелязва: „В политическата секта непрекъснато се пазарят, като конекрадци, за пари за здравеопазването, а вие говорите за Свобода; университетите са се превърнали в просяци – а вие говорите за Свобода; лекарите и изобщо кадърните ни хора полагат неистови усилия, за да останат предани на страната си – а вие говорите за Свобода; бандитската приватизация завинаги лиши от правила стопанския живот в страната – а вие говорите за Свобода; изстъпленията на „десните“ черносотници разклатиха задълго българската Църква – а вие говорите за Свобода; един цар заложи българската корона заради някакви пикливи имоти – а вие дрънкате за Свобода. Изхвърляте Ботев от учебниците, а пък вкарвате симпатичния титан на мисълта Бат`Сали в Парламента – а ми говорите за Свобода. Всичко това са жестове на Безумието, колкото да ни отдалечат от истинската Свобода, може би завинаги. С подивели от немотия цигани и със слепци, които си въобразяват, че могат да фалшифицират Инвентарната книга на Прехода, никаква „свобода“ няма да успеете да пробутате.“(*10)

източник: Проф., д.ф.н., Васил Проданов за сп. „Понеделник“ (25.10.2014г.)

(Проф., д.ф.н., Васил Проданов е  преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН(1995-2010 г.). Професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е на над 400 научни труда. Издал е над 20 книги, между които: “Познание и ценности“ (1979), “Личност и политика“ (1988), “Глобалните промени и съдбата на България“ (1999), “Гражданското общество и глобалният капитализъм“ (2003), “Насилието в модерната епоха“ (2003), “Теория на българския преход“ (2012), “Социология на философията“ (2012),“Познание и ценности“, “Биоетика“, “Биосоциални ценности“ и др., излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Бил е 20 години директор на Института за философски науки и на Института за философски изследвания към БАН.)

БЕЛЕЖКИ

(*1) Polman, Paul and Lynn Forester de Rothschild. The Capitalist Threat to Capitalism. In: Project Syndicate, May 23, 2014.

(*2) Вж. Sen, Amartya. Development as Freedom. Oxford: Oxford University Press. 1999.

(*3) Вж. Privatisation ‚raised death rate‘. In: http://news.bbc.co.uk/2/hi/health/7828901.stm, 15 January 2009.

(*4) Вж. Теодора Йолчева. Цветан Василев: Още не сме видели дъното. – В. „Преса“, 5 април 2012.

(*5) Вж. А. Л. Гапоненко и Т. М. Орлова. Управление знаниями. Как превратить знания в капитал. М., Эксмо, 2008, с. 62.

(*6) Желев, Ж. Революционерите станаха излишни. – В. „Стандарт“, 8 ноември 2009.

(*7) Вж. Kar, Dev and Brian LeBlanc. Illicit Financial Flows from Developing Countries: 2002-2011, Global Financial Integrity, December 2013, p. 30.

(*8) Вж. Шият „лукс“, а получават „мизерия“. – В: http://www.dw.de/шият-лукс-а-получават-мизе- рия/a-17769216, 09.07.2014

(*9) Вж. М. Костова. Робите на Европа. – В. „Преса“, 5 октомври 2012.

(*10) Кеворкян, Кеворк. Пълен консенсус: Свободата се оказа лайно. – В: http://afera.bg/пълен- консенсус-свободата-се-оказа-ла.html