В хода на реализацията на проекта за Източното партньорство на ЕС и на идеята за Митническия и Евразийския икономически съюз, в редица държави от постсъветското пространство се изостря дискусията относно приоритетния характер на единия или другия проект в рамките на собствената им национална стратегия. В тези дискусии, обективният анализ на възможните плюсове и минуси често бива засенчен от идеологически оцветени емоции и наивно звучащи твърдения. Така, тезата за неизбежността и безалтернативността на "евроинтеграцията" нерядко се превръща в своеобразна "държавна религия", налагана на обществото с помощта на мощна пропагандна кампания.
Практиката обаче сочи, че нещата не са толкова прости. Разпадането на съществуващите икономически и други връзки след краха на Съветския съюз се отрази силно негативно на възникналите на територията му нови независими държави, включително и на най-голямата от тях - Русия. Така, ако в началото на 90-те години стокооборотът между сегашните членки на ОНД достига 21% от техния БВП, през 1997 той вече е паднал повече от три пъти, т.е. до 6%.
Сред ключевите фактори за дезинтеграцията на икономиката на постсъветското пространство е и политиката на определени външни силови центрове. Така, предоставяната (както директно, така и чрез международните финансови организации) от САЩ, ЕС и големите транснационални корпорации значителна финансова помощ за държавите от ОНД обикновено се съпровожда с изисквания, които влизат в разрез със стремежа за въстановяване на предишните връзки. Производствата, способни да се конкурират със западните си аналози, целенасочено биват ерозирани, а структурата на националната икономика съзнателно се "архаизира".
Под натиска на чуждестранните си кредитори, редица държави от ОНД бяха принудени да станат членове на определени международни организации (като СТО например) при неприемливи за естествените им търговски партньори условия. Прекъсването на интеграционните и кооперативни връзки между тези страни е и една от причините за запазващата се "суровинна" външнополитическа специализация на Русия (делът на горивата, суровините и полуфабрикатите в руския износ продължава да е над 90% като не се очертава тенденция към намаляването му).
Новите реалности
В същото време постепенното възстановяване на икономическия потенциал от 2000-та насам, както и новите реалности, изискващи постепенен отказ от суровинния модел на развитие, диктуват на държавите от постсъветското пространство необходимостта от по-тясна интеграция в рамките на един макрорегионален съюз, който е еднакво изгоден както за Русия, така и за нейните съюзници и партньори. Както е известно, именно подобни съюзи формират устойчиви пазари, съдействат за повече или по-малко балансираното развитие на всички икономически отрасли и гарантират социалната стабилност, защитавайки я от всевъзможни сътресения. Собствени търговски съюзи се формират в рамките на Евроатлантическия регион (TAFTA), Източна Азия (ASEAN) и Латинска Америка (MERCOSUR). В същото време, глобализацията по американския модел предполага САЩ да запазят максимално изгодни позиции навсякъде, където това е възможно и най-вече в Източна Европа и постсъветското пространство.
Така, определяйки създаването на Евразийската икономическа комисия като едно от най-важните събития през 2011, влиятелното азиатско издание Asia Times посочва, че "проатлантическите сили започват да губят самообладание в резултат от възникването на подобен модел на мощно наднационално обединение, способно да се превърне в един от полюсите на съвременния свят и да играе ролята на ефективно свързващо звено между Европа и динамично развиващия се Азиатско-Тихоокеански регион".
В същото време, Русия никога не се е противопоставяла на Европейския съюз, а идеята за "Голяма Европа от Лисабон до Владивосток" продължава да е част от външнополитическата стратегия на Москва. Всъщност, трудно може да се открие алтернатива на балансираната комплементарна политика, целяща съхраняването на баланса между всички основни центрове на сила в света. На този фон лансирането на проекти, които са изначално несъвместими с подобна политика, трудно може да доведа до позитивни резултати, да не говорим, че ерозира доверието между отделните центрове на влияние.
Така, за никого не е тайна, че проектът за "Източното партньорство", който официално беше иницииран от Полша и Швеция, всъщност отразява най-вече интересите на САЩ за ограничаване влиянието на Русия в постсъветското пространство. Да не забравяме, че тук не става дума само за икономически проект, но и за ангажиране на участниците в него в общата политика за отбрана и сигурност на ЕС. След доказателствата за това са усилията за формирането на литовско-полско-украинска бригада и за привличането на украинските въоръжени сили към планираната обща военна структура в рамките на Вишеградската група, която, де факто, ще представлява европейски компонент на НАТО и проектират мощта на алианса извън зоната на неговата отговорност. В по-широк план, това е свързано с опитите за съживяване на самия Северноатлантически алианс, който страда от задълбочаваща се криза на идентичността, въпреки натрапчиво прокарваната теза за "все още съществувашщите заплахи от Изток".
Както вече споменах, Москва никога не се е противопоставяла на ЕС. Разбира се, САЩ и онези европейски държави, които споделят подходите им, не могат да бъдат упреквани, че в битката си за разширяване на своите пласментни пазари и максимално изгодно използване на суровинния, транзитен и геополитически потенциал на постсъветското пространство, отстояват своите (макар и интерпретирани по твърде специфичен начин) национални интереси. Още по-малко обаче могат да се предявяват подобни претенции към Русия (която при това не заплашва никого) заради стремежа и да поддържа максимално приятелски отношения с най-близките си съседи, с които в продължение на векове е формирала едно цяло.
Както посочват редица експерти, сближаването между Украйна и Брюксел, което породи такива проблеми и изправи страната на ръба на гражданската война и разпада, не предполагаше нито мащабни инвестиции в икономиката на тази страна, нито пък отваряне на европейските пазари за нейните експортноориентирани отрасли. Както посочи в края на 2013 украинския президент Виктор Янукович, аргументирайки отказа си да подпише споразумението за асоциация с ЕС: "Какво би ни дало това споразумение? Десетки милиарди долари в стабилизационния фонд на страната? Някакви конкретки блага за Украйна? Засега не виждаме нищо, освен икономическа примка, която заплашва да ни задуши". Между другото, значителна роля за решението му изигра позицията на украинския национален капитал, който очевидно беше наясно за възможните последици. Както е известно, проектите, разчитащи на държавна подкрепа за националните производители, са в разрез със законодателството на ЕС. Тоест, ако беше подписала споразумението с ЕС, Украйна (както и всяка друга държава) автоматично би се лишила от правото да подпомага своите компании във всички сектори, с изключение на опазването на околната среда. Впрочем, след като реши да възобнови "евроинтеграционния процес" в резултат от "революцията" през февруари 2014, Киев очевидно няма да избегне това.
Осъществената "на сляпо" интеграция с ЕС обаче би означавала крах на редица отрасли на украинската индустрия, както и колапс в сферата на сигурността за Армения, и тъкмо това бе причината Ереван да откаже да подпише споразумението за асоциация и създаване на зона за свободна търговия с ЕС. Да не говорим, че то предполагаше не само поемането на конкретни политически и икономически задължения, но и безусловното възприемане на редица принципно нови за въпросните страни социално-битови стандарти (включително по отношение "защитата на правата на сексуалните малцинства"). Характерен в това отношение е примерът на Грузия, която доскоро се сочеше като "най-напреднала в процеса на сближаването с ЕС и НАТО". Днес, освен че трябва да се справя с огромни икономически проблеми, тази страна е на път окончателно да се прости с надеждите си да съхрани своята териториална цялост в границите на някогашната Грузинска ССР.
Отказът на Армения да подпише предложените им документи в рамките на "Източното партньорство", масовите протести в Молдова и промяната на ситуацията в Грузия означават, че в тези страни е налице известна преоценка на западноцентричните илюзии както от част от политическите им елити, така и от достатъчно широки обществени кръгове. Макар и изключително трудно, там постепенно започват да осъзнават, че възстановяването на тесните производствени и социални връзки, сътрудничеството в сферата на сигурността и запазването на единното културно-цивилизационно пространство, нямат разумна алтернатива.
Интеграционният проект на Москва
През настоящата 2014 ще бъде подписан и ратифициран договорът за Евразийския икономически съюз (проектът за него беше одобрен от президентите на Русия, Беларус и Казахстан през декември 2013), който трябва да влезе в сила от 1 януари 2015. Водеща роля в него ще играе Русия. Както известно, ключовият проблем на руската държавност е, че от геополитическа гледна точка Русия не представлява класическо имперска образувание. В същото време, по своята етнонационална структура, тя очевидно не спада и към категорията на националните държави. Според редица експерти, това противоречие може да се разреши само посредством реинтеграцията на постсъветското пространство, тъй като в противен случай страната може до безкрайност да продължи да търси собствената си национално-държавна идентичност. Русия очевидно никога не може да стане класическа национална държава, като Германия или Франция например. Това е невъзможно поради нейния етнически състав, териториалното разнообразие, ресурсната мощ и геополитическите и традиции. Това впрочем я отличава и от другите страни в постсъветското пространство, като балтийските например.
Що се отнася до останалите постсъветски държави, те вече над двайсет години с различен успех се опитва да се приспособят към статута си на "буферни държави", продължавайки да търсят собствен място на международната сцена, като при това разчитат на противоречията между големите световни играчи и се опитват да ги манипулират в свой интерес. Постоянното "тактическо маневриране" на държавите от ОНД в рамките на тяхната "буферна зона" води до това, че старите постсъветски интеграционни икономически, техлогични и културни ресурси постепенно се изчерпват, а липсата на устойчива външнополитическа ориентация не им дава възможност да привличат сериозни външни инвестиции - руски, европейски, турски, китайски и т.н. В същото време по-нататъшното им съществуване в инерционната фаза на политическата мултивекторност вече е невъзможно, също както вече не могат да съществуват и за сметка на ресурсното наследство от съветската епоха. Ето защо проточилото се "блуждаене" на въпросните държави между различните центрове на геополитическо влияние доведе до това, че ресурсния потенциал от съветската епоха вече не може да гарантира пълноценното функциониране на институциите на постсъветските държави и поставя императивно пред тях въпроса за избора на вектор на бъдещото им развитие.
Характерно за съвременният свят е формирането на големи геополитически блокове и тези държави, които си затварят очите за извършващите се процеси, са обречени на социално-политическа деградация, деморализация на своите елити и общества и, в крайна сметка, на провал на своите национално-държавни проекти. Затова интеграцията е императив за цялото постсъветско пространство, т.е. става дума за трансформацията му в нов тип държавност, чиято основна задача е обединяване на наличните ресурси с цел да бъдат парирани заплахите и предизвикателствата на съвременната епоха. Необходимо е формирането на общ пазар на евразийското пространство, реанимиране на производствените вериги в рамките на общото митническо пространство и преход от икономика, разчитаща на приходите от износа на суровини и енергоносители, към икономика, генерираща добавена стойност. Последните финансово-икономически кризи показаха, че държавите със слаб икономически потенциал и ниско ниво на производство на добавена стойност са най-уязвими в конкурентната борба на световния пазар.
Украйна би могла да изиграе ключова роля за формирането на пълноценен Евразийски съюз. От една страна, тя е нужна на Русия за да бъдат възстановени икономическите връзки между двете, като основа за тяхната модернизация и иновационното им развитие. От друга страна, Москва не се нуждае само от украинския икономически потенциал. Украйна е голяма държава, която не отстъпва по своя икономически и демографски потенциал на повечето държави в Европа. Без украинското участие в пректирания Евразийски съюз ще нарасне тежестта на ислямския елемент, ключова роля в който ще играят Казахстан и централноазиатските държави. Тоест, Украйна е важна за Евразийския съюз не само от гледна точка на развитието на търговските, икономически и финансови връзки, но и на запазването на оптималния етнически състав на бъдещото образувание, тъй като става дума за славянска и православна държава, която етнически и конфесионално е най-близка до основния руски етнос. Затова последното развитие на ситуацията в тази страна е голям удар за интеграционните проекти на Москва.
При реализацията на концепцията на руския президент Путин за Евразийския съюз, за Русия е жизненоважно изграждането на вътрешен и външен пояс от зони за сигурност в контекста на запазващото се критично ниво на нестабилност и турбулентност на социално-политическите процеси в ислямския свят.
Друг важен момент в евразийската стратегия на Москва е създаването на механизъм за контрол на миграционните потоци. Русия се нуждае от работна ръка, като недостигът на неквалифицирани трудови ресурси се компенсира от притока на мигранти от централноазиатските държави. Това е икономически проблем, който следва да бъде решен в интегрираното пространство на бъдещия Евразийски съюз. В момента миграционните потоци променят етническата картина в руските градове и тяхната социално-икономическа структура, изостряйки междуетническите отношения и отлабвайки държавните институции. Затова Русия ще трябва да положи много сериозни усилия за интензифицирането на интеграционните процеси с цел развитието на индустрията и селското стопанство на постсъветските държави и така да отслаби миграционния натиск, който изпитва.
В тази връзка можем да прогнозираме, че формирането на геополитическото пространство на Евразийския съюз ще се реализира в следната последователност:
- консолидиране на вътрешните територии на Русия на основата на развитието на икономическата, транспортна и информационна интегрираност на субектите на Федерацията;
- конфесионално-културна консолидация на народите, живеещи в Русия;
- създаване на "близка буферна зона" на пряко руско икономическо и политическо влияние от държавите в постсъветското пространство;
- формиране на "външна буферна зона" на икономическо и политическо сътрудничество с цел съвместно париране на предизвикателствата и заплахите в съвременния свят.
Лансирането на концепцията на Путин за Евразийския съюз, само по себе си, говори за това, че е дошло времето на нов тип образувания - своеобразни неоимперии, изградени на основата на наднационалната властова вертикала и на конкретна културно-конфесионална доктрина, в качеството и на идеологическа основа на въпросните обединения. В този смисъл, структурата на Евразийския съюз ще включва следните три съставляващи я елементи:
- ядрото на Съюза в лицето на Русия в сегашните и граници.
- близката буферна зона на Съюза, включваща държавите от ОНД, обединени на основата на специално създадени за целта наддържавни институции;
- външно геополитическо пространство, структурирано около основните полюси на политико-икономическото и конфесионално-културно влияние (Китай, Индия, Пакистан, Иран, Турция).
Някои експерти смятат за целесъобразно, в рамките на Евразийския съюз да бъде създадена международна структура - например "Евразийски форум", чиито учредители да са всички членове на съюза, представляващи неговото ядро. Изграждането на такова мощно континентално образувание като Евразийския съюз ще формира основата за нова конфигурация на световния ред през ХХІ век.
Геополитическите последици от процеса на евразийска интеграция
Развитието на сега съществуващият Митнически съюз между Русия, Беларус и Казахстан, и прерастването му в Евразийски съюз, както и разширяването му с присъединяването на Киргизстан, Таджикистан и Армения, ще създаде в тези държави условия за успешни инвестиции в онези сектори, които зависят от цената на енергоносителите. Инвеститорите ще бъдат стимулирани да влагат в тяхната преработка, което постепенно ще генерира нови работни места в тези страни и ще намали изтичането на население към Русия.
От друга страна, осезаемо по-ниските цени на руските енергоносители, в сравнение с цените в някои съседни държави, ще даде възможност за повишаване конкурентоспособността на индустриалните стоки, произвеждани от участничките в съюза, на пазарите на страни като Грузия, Турция и отчасти Иран - за Армения, китайски Синцзян, Афганистан и Узбекистан - за Киргизстан и Таджикистан.
Нито едно друго интеграционно обединение, освен Митническия съюз, не би могло да осигури на тези страни възможност да съхранят или възобновят индустриалния характер на своите икономики. Държавите-участнички в съюза стават привлекателни за реализацията на мащабни инвестиционни проекти, ориентирани към пазарите на съседните им страни. Примерът на Беларус показва, че членството на страната в Митническия съюз, в който участва и Русия, значително е повишило привлекателността и за реализацията на големи инвестиционни проекти, разчитащи на външни инвестиции. В редица случаи това създава възможност за радикална промяна на цялата геополитика на региона, в който е разположена Беларус. На подобни позитивни последици могат да разчитат и другите страни-членки на Митническия съюз.
Сред най-мащабните проекти в Беларус, станали възможно след създаването на Съюза, е строителството на първата АЕЦ в страната, както и стартът на изграждането на китайско-беларуски индустриален парк. Освен, че ще окаже положително въздействие върху развитието на националната икономика, Беларуската АЕЦ може да превърне страната във важен регионален износител на електроенергия (в края на 2013 президентът на Беларус и ръководството на Росатом намекнаха, че новата АЕЦ може да има повече от два енергоблока).
Аналогичен проект в Киргизстан е изграждането на верига от ВЕЦ-ове на няколко високопланински реки. В Таджикистан такъв проект е завършването на Рогунската ВЕЦ, както и строежът на още няколко водни електроцентрали. В Армения пък, подобен проект може да стане разширяването на АЕЦ Мецамор. И в трите случая става дума за превръщането на страните-участнички в Съюза в регионални енергийни "донори", което ще засили позитивния импулс за индустриалното им развитие чрез изравняване цените на енергоносителите с тези в Русия.
Както е известно, Митническият съюз стимулира превръщането на Беларус в транспортен хъб на цяла Източна Европа. В тази връзка през последните години в страната се реализира програма за изграждането на над 50 логистични центрове и се осъществява мащабна модернизация на жп мрежата. Предстои изграждането на високоскоростни жп линии към Москва, Варшава и Калининград. Аналогични проекти вероятно ще бъдат реализирани и в Армения (модернизацията на жп връзките с Русия, през Грузия, и с Иран), Киргизстан и Таджикистан.
След сключването на Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан, стана възможна и реализацията на най-големия инвестиционен проект в Източна Европа - този за китайско-беларуския индустриален парк край столицата Минск. За нуждите на тази своеобразна свободна икономическа зона е отделена площ от 90 кв км. Очаква се, през следващите 15 години в в парка да бъдат инвестирани 30-35 млрд. долара за различни високотехнологични преработващи производство, и то въпреки кризата, от която Европа още не е излязла.
Очаква се Армения, Таджикистан и Киргизстан също да станат обект на интересите на най-различни групи на международния капитал. Днес е трудно да се прогнозира, какъв би могъл да е аналогичния проект за Армения, но е очевидно, че трябва да се използва потенциално евтината енергия на националната АЕЦ и достъпът до иранския пазар. Също както в рамките на Митническия съюз Беларус има шанс да се превърне в индустриално и икономическо ядро в прилежащата и част от Източна Европа, така и Армения може да опита да се превърне в индустриален център за прилежащата и част от Иран, а евентуални на Грузия и дори Турция. Във всеки случай, тази тема вече може да се дискутира, докато ако въпросните три държави бяха предпочели да се ориентират към друго интеграционно обединение, това щеше да е принципно невъзможно.
Разбира се, възможностите, които дава участието в Митническия съюз, не са безусловни. От тях може да се възползва само една силна национална държава. Съюзът не само създава условия за повишаване конкурентоспособността на националните производители, но изисква и дава възможност и за укрепването на всички институции на националната държава, тъй като едрият капитал (особено транснационалният) следва да бъде контролиран.
В рамките на Митническия съюз поне засега не се предвижда създаването на разполагащи с прекалено големи пълномощия наднационални политически органи, т.е. за разлика от ЕС например, това е съюз на национални държави, който усилва именно националните държави.
Нещо повече, стимулирането на възникването на силна и ефективна държава в страните-членки, оздравяването на местните общества от корупцията и решаването на ред други остри социални проблеми, най-вероятно ще е сред основните условия за членството им в Съюза (и основна задача на самия съюз в рамките на преходния период преди получаването на пълноценно членство). Можем да си представим, какво ще означава за геополитиката на региона, където са ръзположени страните-членки на Съюза, съвкупният ефект от индустриалния и инвестиционен тласък в развитието им в рамките на Митническия (а след това и в Евразийския) съюз и паралелното укрепване на държавността в тях.
Някои изводи
Очевидно е, че в обозримо бъдеще държавите от постсъветското пространство ще продължат да бъдат обект на едновременното въздействие на няколко конкуриращи се интеграционни проекти - "руският", "западният" и "китайският". При това "битката за умовете и сърцата" на активната част от населението ще се съпровожда от точкова икономическа експанзия и активна пропаганда в полза на една или друга стратегическа ориентация.
Обективно погледнато, руският интеграционен проект притежава редица сериозни предимства, но ако иска да му придаде необходимата логическа завършеност Москва би следвало да отговори на редица важни въпроси, включително за съотношението между икономическото и политическото измерения на интеграцията. Защото балансът между различните силови центрове не отменя необходимостта от избор на основните приоритети. В рамките на бъдещия Евразийски съюз тепърва предстои да се постигнат споразумения по редица ключови проблеми, например за разделението на труда, съобразно конкурентните предимства на всяка отделна държава.
Необходимостта по по-тясно икономическо взаимодействие предполага дискусията на такива деликатни въпроси, като унификацията на данъчната и индустриалната политика, а в перспектива - прехода към обща парично-кредитна политика и обща валута. Все още не е съвсем ясно, как ще бъде преодолян естественият пазарен егоизъм, съпротивата на влиятелни вътрешни икономически и политически групи, както и поетите въшнополитически ангажименти (включително и неформални).
Залогът единствено върху "икономическия прагматизъм" не изглежда съвместим с ефективната активност на бъдещото обединение. Догматичната привързаност към нормите и принципите на Световната търговска организация ще означава ръст на цените на много групи стоки и услуги, включително базови, което вече тревожи партньорите на Русия, да не говорим, че ще задълбочи зависимостта им от вноса. А това неизбежно ще влезе в противоречие с необходимостта да бъдат възстановени собствените производства и взаимодействието между тях в рамките на евразийския общ пазар.
Не по-малко важен впрочем, е бъдещият модел на социалните отношения в рамките на Евразийския съюз.
Напълно нормално е между участниците в едно интеграционно обединение да има разногласия по редица въпроси, важно е обаче да не се позволява те да се задълбочат. В този смисъл, добро решение на съществуващите проблеми би могло да стане придаването на политическо измерение на интеграционните процеси, както и съвместната политика в сферата на сигурността, което пък налага изграждането на обща политико-правна основа, включително на конкретни институции. Немаловажно значение ще има и формулирането на общи културни ориентири, което едва ли е възможно без наличието на ясна информационна политика и общи мирогледни ориентири.
Автор: Стефан КАМЕНАРОВ- Българско геополитическо дружество
Няма коментари:
Публикуване на коментар