Тъй като много малко хора знаят как работи системата, почти никой не вижда – почти механично — как банкирането с празен въздух паразитира върху обществото като тумор и принизява хората до незначителни винтчета, за да задоволи финансовия си глад.
Европейската Централна Банка (ЕЦБ) задължава банките да разполагат с 2 цента резерв за всяко евро, което те дължат на клиентите си. Така нашите баланси са покрити само от няколко процента истински пари, останалите пари са несъществуващи. Така че в банката ние нямаме истински пари, а баланс, обещание на банкера, че може да имаме истински пари ако поискаме това.
Банките заемат истински пари от ЕЦБ срещу ценни книжа.
Истинските пари са това, което имаме в портмонето си. Истинските пари също се използват в безналична форма в междубанковите разплащания.
Клиентите разполагат с баланс, но това не са пари, с които те могат да плащат. И те не се разплащат с тях. (Въпреки че всички си мислят, че го правят). Те дават на банката платежно нареждане. Банките след това променят балансите и плащат съответните суми едни на други. Във всекидневния трафик на разплащания между банките всички входящи/изходящи плащания се компенсират едни с други и в края на деня се прехвърлят само разликите. По такъв начин с малко количество пари банките могат да плащат милиони едни на други.
Кредитополучателят получава баланс от банката и го харчи. По този начин балансът попада в друга банкова сметка. Получателят ще го изхарчи за нещо друго и така балансът започва своя кръговрат в обществото. И в момента, в който заемополучателят изплаща кредита си, банката ще удържи сумата от баланса му. Чрез това създаденият баланс отново изчезва. Налага се постоянно да бъдат предоставяни нови заеми, за да се поддържа достатъчно количество псевдо-пари в обръщение. Ако количеството намалява, теглилите кредит не могат повече да се издължават на банките, което ги заплашва с масови фалити.
Но не всички баланси участват в кръговрата. Има и хора, които заделят част от парите си в спестовни сметки. Балансите попаднали в спестовни сметки не участват повече в „паричната“ циркулация и за да бъдат заместени, в обръщение трябва да се пускат допълнителни заеми. И, разбира се, част от тези добавъчни заеми накрая също ще се закотвят в спестовни сметки. За всички кредити — и закотвените и намиращите се в обръщение — кредиторите трябва да изработят пари, за да могат с тях да се плащат вноските и лихвите. Те не могат да намерят тези пари в спестовните сметки. Те не могат да бъдат спечелени. Така все повече и повече вноски и лихви трябва да се плащат от парите, които продължават да циркулират. Накрая тези суми дори ще надхвърлят количеството пари в обръщение. Решението на банкерите? Нови заеми!
Ако парите в обръщение растат със същото темпо, с което растат и спестяванията, винаги ще има достатъчно пари за изплащанията и лихвите. Поради това се сблъскваме с инфлацията. Чрез „парите“, намиращи се в обръщение, постоянно се трупат и заеми.
Лихвите за тези, които спестяват, се плащат от тези, които теглят заеми. Това често са предприятия като магазини, едри търговци, транспортни фирми, производители, подизпълнители и фирмите, предлагащи различни услуги. Те включват разходите в цените на продуктите си. В крайна сметка те се плащат от потребителите. 35% от всички цени се състоят от лихви и този процент постоянно расте. [1]
Лихвите, които спестовниците получават, идват, на първо място, като допълнителен баланс, измъкната като заек от шапката на банкера и се добавя към спестовната сметка. Върху тази лихва също се начислява лихва. При 3% лихва спестяванията се удвояват след 24 години, при 4% — след 18г. Богатите стават още по-богати със все по-бързи темпове и в същото време 10% най-богати европейци притежават 90% от всичкото богатство.
С продължаващия ръст на псевдо-паричната маса, около 1970 балансите надхвърлиха Брутния вътрешен продукт (БВП). В обръщение се оказаха много повече псевдо-пари, отколкото бяха нужни за функционирането на нормалната икономика. Това доведе до развитието на финансов сектор, в който парите се печелят с пари, тоест с лихви и раздуването на мехури на фондовата борса. Банкерите знаеха, че в дългосрочен план ще става все по-трудно и по-трудно да се поддържа този "паричен" ръст и да се намират надеждни кредитополучатели.
Те съумяха да убедят правителствата, че ще е по-добре ако те повече не теглят заеми от централните си банки (което, на практика, значи теглене на пари без лихви), а да започнат да теглят от търговските банки, тоест с лихва. Във всички страни, в които това бе прието, публичния дълг започна да расте показателно. Не защото тези правителства започнаха да трупат повече дългове, а заради лихвите върху лихвите, начислявани върху съществуващия дълг. [2]
Правителствата трябваше да орежат бюджетите си, за да поемат растящото лихвено бреме. Но няма начин да съкращаваш бюджети щом действа експоненциално растяща лихва. Правителствата трябваше да приватизират обществени услуги, за да изплащат тези дългове. Последва дълга вълна от приватизации, приватизираха се все големи проекти, за които банките можеха да предоставят кредити на частните предприемачи. Още през 1970 банкерът от Люксембург Пиер Вернер представя първичния план на еврото, даващ на банките възможността да предоставят заеми във много по-широки граници. Изтъкнати икономисти предупреждаваха тогава, че общата валута би довела до големи проблеми в една икономически нееднородна зона. Те предсказваха, че страните с по-ниски възможности за производителност ще бъдат наводнени с по-евтини продукти, идващи от най-производителните страни като Германия. Предприятията в по-слабите страни щяха да рухнат, а парите щяха да карат страната да плаща за вноса на стоки. [3] Точно както се получи впоследствие.
По-слабите страни затъват в дългове и нямат възможност да се измъкнат от тях. Банкерите печелят от тези растящи планини от дългове и прехвърлят рисковете върху данъкоплатците.
През 2012 правителствата от еврозоната учредиха Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ), представляващ банка с капитал, състоящ се от неограничено количество обществени пари, с които ще се плащат всички загуби, претърпявани от лихварите в по-слабите страни.
Решението на всички тези проблеми е толкова просто, колкото и причината за възникването им. Трябва да създадем банка, която да принадлежи на всички нас, държавна банка, която да има изключителното право да създава пари. Трябва да се забрани създаването на баланси от въздуха и заемането на баланси. Държавната банка не се нуждае от капитал и печалба. Лихвите могат да се поддържат много ниски или да се компенсират с фискални мерки. Лихвите ще се връщат обратно при обществото. Парична система с подобна държавна банка не се нуждае от ръст на паричната маса, ръст на печалбите, инфлация, ръст на производителността, конкуренция, експлоатация и безработица.
Когато се взимат демократични решения, правителството може да си върне отново обществените услуги и да ги изпълнява в интерес на гражданите. Също така, инвестициите могат да се насочват там, където е желателно за обществото, а не там, където е по-безопасно и могат най-бързо да се получат финансови облаги. Правителствата повече няма да бъдат зависими от банкерите. Публичния дълг ще остане в историята. С общи усилия ще можем да се насочим към устойчиво съществуване и благополучие, наместо поглъщането, изхвърлянето и притискането на работниците в угода на заемодателите.
Ще ни остане време и пари, за да издигнем музей с восъчни фигури, където ще можем да поставим финансовите вълци и политическите им съучастници като предупреждение към бъдещите поколения: пазете се от банкстерите!
Бележки и препратки:
[1] Helmut Creutz & http://www.vlado-do.de/money/index.php.de
[2] Ellen Brown: История за две парични системи
[3] Вън от еврото, а след това? http://www.courtfool.info/bg_Out_of_the_euro.htm
[4] Виж ESM-спогодбата, точки 10.1 и 10.2
Рудо де Рюйтер,
Независим изследовател
Няма коментари:
Публикуване на коментар