От 7,2 милиарда души в света поне половината днес живеят с по-малко от 2 долара на ден, тоест под официалната граница на мизерията, начертана от Световната банка. По-голямата част от тези хора живеят в копторите от предградията на мегаполисите на света, в забравените от богове и господари села на Китай и Индия или в африканските колиби на юг от Сахара, където 48% от населението (пак по сведенията на същите банкери) живее с по-малко от 1,25 долара на ден (или по-малко от 1,80 лева).
Неравенството в доходите е „достигнало своя исторически максимум“ – казва Чомски. Тоест, в такива граници, в каквито не е съществувало никога и никъде – от фараоните и Крез, през краля „Слънце“ и самодръжците, до щатските „барони-разбойници“, Моргановци и Ротшилдовци.
„Оксфордският комитет за помощ на гладуващите“ (колкото и безсрамно да звучи, има и такъв) „сочи поразителни контрастиращи факти“ (по данни от доклада на банка „Credit Suisse“ за 2013 г.):
„Почти половината, 110 (сто и десет) трилиона долара, от световното богатство днес принадлежи на по-малко от 1% от човечеството. Това е 65 пъти повече от цялото „богатство“ на половината от неговите седем милиарда души, „живущи“ в долната част на разпределението му. Тази „долна половина“ от 3,6 милиарда души владее общо по-малко, отколкото най-богатите 85 човека (с извинение) в света“. Пак по данни от същия доклад тази бедна половина от човечеството владее по-малко от 1% от световното богатство, а „горните“ 1% богаташи имат 46% от това богатство. В „страната с неограничените възможности“ (САЩ) неравенството в доходите и имуществата, е най-рязко изразено сред най-развитите страни в света и е най-голямото от 1928 г. (годината предшествала „великата депресия“ от 1929 г.)
По данни на нобеловия лауреат за икономика Джоузеф Стиглиц днес „средната заплата на американския работещ е по-ниска от тази през 1989 г.“… „Доходите на най-богатия 1% са нараснали за петилетката от 2009 г. насам с 95%, докато долните 90% са обеднели“, тоест при тях процентът е отрицателен! С така наречената „вертикална мобилност“ е приключено – родилите се бедни в САЩ и децата с внучетата им ще си останат и умрат бедняци, а „Американската мечта“ е една Холивудска измама.
В друг обемист доклад на ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) се посочват резките разлики в доходите на населението в страните, членуващи в организацията (чийто БВП (брутен вътрешен продукт) също „се движи с различни скорости“). За Италия, Япония, Южна Корея и Великобритания разликите между „висшите“ и „нисши“ пластове са от порядъка на 10:1; за Израел, Турция и САЩ те „скачат“ до 14 :1, а в Мексико и Чили – 27:1. Сред страните на ОИСР нивото на бедността е най-голямо в… САЩ (освен в Турция), но в замяна на това, те са на първо място от гледна точка на социалната несправедливост.
Френският икономист Тома Пикети в своята книга „бестселър“ „Капиталът в ХХI век“ документира с данни от две-три столетия насам непрекъснатия ръст на неравенството в капиталистическото или „пазарно-демократичното“ общество. Веднъж „възникнал“, капиталът става все по-паразитен, като се възпроизвежда по-бързо, отколкото расте производството. Това непрекъснато растящо с всеки месец и година неравенство в разпределението на доходите и на богатствата, „усложнява“ възможността да се съкрати разривът между бедни и богати, прави невъзможно понижаването на неравенството и крие „потенциално ужасяващи последици“.
Неравенството засилва влиянието и контрола на богаташите във всички сфери на икономическия, политическия, обществения и културния живот, разрушава стария буржоазен „демократичен и идиличен“ режим, увеличава престъпността, аморалността, алкохолизма, наркоманиите, неграмотността и невежеството. Плебсът има „право да гласува на изборите“, но неговият глас не оказва никакво влияние върху законодателството на парламента или политиката и решенията на правителството, откъдето и все по-растящото недоверие към държавниците и държавните институции.
Така към мизерията на половината от човечеството, се прибавя и надвисналата над главите на 90% от населението на „развития капиталистически свят“ заплаха от безработица и пауперизация, вследствие автоматизацията и роботизацията на труда в условията на държавност, финансово-икономически тоталитаризъм, пазарен фундаментализъм и всеобщи и всестранни кризи на социално-икономическата и политическа система, която е обхванала като октопод целия свят.
Тази система на издигащи се до кресчендо социално неравенство и власт на едно нищожно малцинство, което със законодателната си дейност, с „четвъртата власт“ и с репресивните институции на държавата гарантира въртенето в повтарящия се безнадежден адски цикъл, с придружаващата го свита от безчовечни последици и смъртоносни заплахи за милиарди човешки същества, ако ли не за живота върху Земята изобщо, е по-страшна в наше време от чумата. По думите на Чомски, тя е негодна да обезпечи живота и възпроизводството на човешкия род и е „трудно да се измислят по-сериозни обвинения срещу нея“ от тези, които зреят в главите на милиардите онеправдани, безработни, полугладни, оскърбени, унизени и потискани. Основавайки се на егоизъм, алчност и конкуренция, тя поощрява „слепотата“ при отравянето на планетата (възможно непоправимо) и мисълта, че всичко и всички са само стока за покупка и продан с печалба. Паразитизмът на капитала и на държавата „произвеждат“ непрекъснато социални и интернационални „напрежения“ и сътресения, засилват недоверието, омразата и отчуждеността, обричайки милиарди хора на живуркане в душещата атмосфера на материална, духовна и нравствена нищета.
Фундаменталното пазарно безумие е овладяло до такава степен съвременната „цивилизация“, че нейните апостоли не забелязват ежедневната смърт на 20 000 деца от глад и предизвиканите от него болести, стотиците милиони, които влачат жалко съществувание, без каквито и да било възможности за развитие, здравеопазване, елементарна хигиена, покрив над главата и достъп до образование. Други десетки, ако ли не и стотици милиони стават жертва на принудителния труд, на дълговото робство, на търговията с хора и на проституцията, на затворите, в които са наказани от една система, която ражда престъпност, живее от престъпност и ще умре в нея; система на разрушение на околната среда, на отнемане и отричане на основните човешки права, на локални, регионални и планетарни конфликти…
По данни и прогнози на малцината непроституиращи с мозъците си икономисти (много от които предсказаха краха от 2008 г.), системата отново се намира на границата на колапс, в сравнение с който предишният ще изглежда оцветен в розово.
Например, Питър Шиф – изпълнителен директор на брокерската фирма Юро Пасифик Кепитъл – казва, че „кризата е неминуема… ние (САЩ) сме банкрутирали, дължим трилиони (държавният ни дълг е около 18 трилиона долара). Погледнете бюджетния ни дефицит, отношението на дълга към БВП, необезпечените задължения и поети ангажименти. Ако бяхме в Еврозоната, щяха да ни изритат от нея…“
Шиф предсказва краха от 2007 г. Той счита, че колапсът на фондовата борса от 2008 г. „е детска приказка в сравнение с идващия, който ще бъде далеч по-страшен от Великата рецесия от 1929 г.“
Авторът на „Вторичният трус на инвеститорите“ Робърт Уидемър пише, че така нареченото 100-процентно възстановяване е фалшификат и обяснява, че през 2013 г. ръстът на икономиката на САЩ е бил 2% или 350 милиарда доларa в парично изражение, докато заемите им са възлизали на 700 милиарда – „консумираме два пъти повече, отколкото произвеждаме“, – и предупреждава за „идващия голям колапс… Надуваме балони и това, което ще дойде, когато те се спукат, ще бъде безкрайно по-лошо“.
Небезизвестният „филантроп“, инвеститор, милиардер Уорън Бъфет предсказва непосредствен и опустошителен срив.
Всичко това ще се случи на фона на безпрецедентното ниво на дълговете и на младежката безработица, на стремглаво растящото неравенство и масата финансови балони поради ипотечните дългове – от Великобритания, където банките са готови да се взривят, до Австралия и САЩ, с Китай и немалко развиващи се страни, възприели същия „безалтернативен модел“. Този колапс на жестокото и несправедливо чудовище изглежда неизбежен, независимо от това дали ще настъпи през 2015 г. или по случай 100-годишнината на Руската революция от 1917-1921 г.
Все повече довчерашни апостоли и апологети на „неолибералния модел“ започват да признават неговата несъстоятелност и несправедливост и да твърдят, че той принадлежи на миналото, че не служи на мнозинството от народа, че неравенството, социалната несправедливост и лъжливостта на правителствата са дошли до гуша на 90% от хората, които излизат масово, завладяват улиците и площадите на градовете в целия свят и че е необходимо той да бъде заменен срочно с една нова и по-справедлива социално-икономическа система.
Прогнозираният икономически крах не е изолиран колапс, а е симптом на много по-всеобхватното разложение на остарелите структури и на по-широко движение към промени. Само че, за да се извършат последните, трябва на първо място жертвите на системата да разберат, че не могат да очакват избавление от бог и господар, и още по-малко от властници, дори когато ги „избират свободно“ веднъж на четири години. Те трябва да осъзнаят необходимостта от общо притежание на средствата за производство, на знанията и услугите и съвместното им ползване, нуждата от преразпределение на ресурсите и на продукцията в локален, регионален и интернационален мащаб. Да почувстват силата на солидарността, да се организират и въоръжат, за да могат свободно, доброволно и пряко, без посредници и без „представители“, да решават общите си проблеми и да задоволяват всестранно индивидуалните си и колективни нужди, което е и същността на социалната революция.
Когато нейният час настъпи, тези, които продължават днес да си въобразяват, че е възможно да оцелеят безметежно в океана на световната мизерия, скрити в островите на охолството или зад бетонните стени на обзаведените с всевъзможна електроника за наблюдение и с бойници за автоматична стрелба свои палати, охранявани от частни и държавни полиции, ще разберат цялата илюзорност на усилията в защита на егоистичните си стремежи и ламтежи.
Вероятно начинът, по който ще се извърви пътят от днешното състояние на хаос, насилия, грабежи и кризи на „цивилизацията“, до момента на бифуркация, няма да е единствен и стандартен. Ще зависи от много специфични за всяка страна и народ обстоятелства, от степента на съзряване на обективните и субективните предпоставки на Социалната революция в нея, от съотношението на класовите сили в обкръжението ѝ и в света, и т. н., и т. н., и не на последно място, доколко ние сме се поучили от собствените си борби и поражения, от нашите революции и тези на другите, доколко сме се научили да разбираме променения свят в който живеем, доминиращите тенденции и фактори на развитието му и сме се подготвили и извисили до задачите, които сме поставили пред себе си.
Автор: Георги Константинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар