Как Ротшилд и Рокфелер си поделяхя Русия

Историята на отношенията между Русия и Ротшилд започва още в края на 18 век. Руската императрица Екатерина II отказала да изпрати наказателен корпус от 20 хиляди казаци за потушаване на бунтове в колониите на английския Джордж III. На молбата се отзовал принц Вилхелм I Саксонски, който срещу 8 милиона фунта, изплатени в съкровищни бонове, предоставил наемници. Управителят на хазната, А. М. Ротшилд, приел книжата с отстъпка, която присвоил и започнал полетът на семейство Ротшилд към върховете на финансовата власт.

А. М. Ротшилд участвал и във финансирането на подготовката за френската революция. Синът на Екатерина II, император Павел I, на 28 ноември 1798 г., получил званието „велик магистър на държавния орден на свети Йоан Йерусалимски”. През 1801 г. Наполеон Бонапарт започнал преговори с Павел I в името на общите им усилия да отнемат „перлата на британската корона” – Индия. На 18 януари 1801 г. атаманът на Донската войска Василий Петрович Орлов получил секретна заповед - 30 хиляди казаци с артилерия да се придвижат през Казахстан за Индия.

Привържениците на Англия – военният губернатор на Санкт-Петербург Пален и граф Панин, организирали преврат в полза на Александър I. Русия била въвлечена във война с Наполеон на територията на Европа. Първата война от 1805 г., била поражение за руско-австрийските войски при Аустерлиц, втората война от 1807 г., била поражение за руската армия в Източна Прусия. През 1807-1812 г. Русия вече е в съюз с Наполеон, осъществява континентална блокада на Англия в морските сражения. Обаче Наполеон не тръгнал към Англия. За Русия всичко завършило с войната от 1812 г. и превземането на Москва от французите.

Наполеоновите войни се превърнали в чудесен механизъм за правене на пари от международните банкери. Семейство Ротшилд извлекли доста изгоди от създаването на банковата мрежа (Лондон – Париж – Франкфурт на Майн – Виена - Неапол), която покрила голяма част от Европа, а също и от системата за обмен на информация. Към края на епохата на Наполеоновите войни френският клон от банковото семейство вече струвала 600 млн. франка и със 150 милиона надвишавала капитала на всички други банки във Франция. Натан Ротшилд установил семеен контрол върху английската „Bank of England”, която от 1694 г. е частна банка. Тя станала основният агент за последващата международна експанзия.

Битката при Ватерло дала възможност на международните банкери да отстранят ужасната заплаха за по-нататъшната им дейност. Става дума за следното, Наполеон си дал сметка, че той, френският народ и френската армия се оказали разменна монета за осигуряване финансовото могъщество на семейство Ротшилд. На него принадлежат думите: „Парите нямат родина, финансистите не са патриоти, нито са честни, единствената им цел е печалбата”. Опитал се да въведе своята „континентална система” - паричната политика да се ориентира към развитие на селското стопанство и промишлеността. Той се стремял да попречи държавното управление да е подчинено на външната търговия. Завършил със заточение на безлюден остров.

През 1816 г. Англия демонетаризира среброто и приема златния стандарт. По това време Ротшилдови контролират значителна част от златните запаси и фиксирали цената на златото. Цената на слитъка била оповестявана два пъти дневно на Лондонската златна борса от петте водещи дилъри.Те всъщност се договаряли (нещо естествено за ценовата конкуренция) за цените, по която били готови за търгуват златото в същия ден. Така приемането на златния стандарт от която и да било държава означавало, че нейната парична система попада под контрола на „Bank of England” (Ротшилд), т.е., зависима е от лондонските посредници за продажбата на златни слитъци.

През 1839–1843 г. министърът на финансите на Русия Е. Ф. Канкрин подготвя парична реформа за установяване на твърд курс на асигнациите за сребърната рубла. За тази цел той ускорил натрупването на сребърните запаси, въвел режим на икономии на разходите и намалил два пъти военните разходи, като привличал средства от населението за сметка на печелившите книжа за хазната и от облигации. През 1843 г., вместо асигнации, се пускат в обращение нови хартиени пари – кредитни рубли, които свободно се обменяли за сребърни в съотношение 1:1. Рублата станала сигурна парична единица – нещо, което „Bank of England” не можела да позволи.

Десант на англо-френската ескадра завладял руската крепост Бомардзунд, в Балтийско море, на 16 август 1854 г. През август същата година англо-френски десант акостирал в Петропавловск на Камчатка. Турско-френско-английски 60-хиляден десант, през септември същата година, акостирал в Евпатория на Крим. Започнала дългата отбрана на Севастопол. Русия била заплашена от война с Австрия и Швеция. Като прибавим и японската агресия, Русия била принудена да подпише на 7 февруари 1855 г. руско-японски договор за подялбата на Курилските острови и за съвместното владение над остров Сахалин.

Огромният следвоенен дефицит в бюджета довел до отмяна на крепостното право през 1861 г., когато държавата изкупува земите на помешчиците срещу ценни книжа. Селяните се превърнали в длъжници на държавата, обединили се в общини и колективно-отговорно връщали дълга на държавата с „живи” пари, при разсрочка от 49 години и срещу 6 % лихва годишно. 

През 1862-1863 г. финансовият министър М. Х. Рейтерн опитал да стабилизира паричната система на Русия с допълнително златно обезпечение по твърд курс. За тази цел Русия получила голям външен заем, естествено, предоставен от английските Ротшилдови, и през 1864 г. в страната се появява първата търговска банка. Но след няколко години бюджетният дефицит се увеличил твърде много. За да се покрие дълга пред Ротшилдови, през 1867 г. било решено да бъде продадена Аляска на Съединените американски щати за 7,3 млн. долара. Истината е, че и досега парите не са получени. Корабът, на който трябвало да бъдат пренесени от САЩ, потънал, и доларите не пристигнали в Санкт-Петербург. В крайна сметка Русия се отказала от златния стандарт.

Любопитно е, че историята на Русия и тази на САЩ има твърде много пресечни точки, повечето от които са свързани с Ротшилдови. Верни на своите традиции да печелят от войните, по времето на Гражданската война на Северноамериканския континент Ротшилдови финансирали и двете воюващи страни – лондонската банка Ротшилд финансирала армията на Севера, а парижката банка – армията на Юга. Като го разбрал, Линкълн отказал да плаща огромните лихви на Ротшилдови през 1862 и 1863 г.Освен това заповядал на Конгреса да започне да печата долари, за да може да се разплати с армията на Севера. 

През 1863 г. Линкълн разбрал, че руският император Александър II се е изправил срещу Ротшилдови, пресичайки непрестанните им опити да създадат контролирана от тях Централна банка на Русия. Такава борба срещу Ротшилдови, но в Америка, водел и самият Линкълн. Той се обърнал за помощ към Александър II, искайки съдействие в гражданската война. Руският император се отзовал на молбата, като изпратил атлантическа ескадра под командването на адмирал С. С. Лесовски в пристанището на Ню Йорк, а тихоокеанската ескадра на адмирал А.А.Попов била изпратена в Сан Франциско.

На 23.юни.1863 г. императорът подписал височайшето разрешение за изпращане на крейсерските ескадри, като заповядал на Попов и Лесовски „да са готови за бой с всякакви евентуални сили на противника и да приемат командването на Линкълн”, давайки с това да се разбере, че в случай на вмешателство на Англия и Франция, Русия ще поддържа президента Линкълн. 

В резултат на което се е случило това, което се е случило - Линкълн спечели гражданската война, но Ротшилдови затаиха ненавист към Линкълн и към имп. Александър II.

Основната задача на Ротшилдови в Русия през 19 век била да установят контрол върху нефтените находища в Баку. 

Баку 1890 г.

И резултатът бил постигнат, за което спомогнал и финалът на руско-турската война – Русия получила Баку. Но това било предхождано от дълбока задкулисна игра, към която Русия, колкото и парадоксално да е, нямала никакво отношение.

Първоначално Англия била категорично против. Пьотр Шувалов по заповед на Александър II водел тайни преговори с британското правителство и докладвал на императора за съществуването на таен англо-турски договор. „В случай, че Батуми, Ардаган, Карс или някое от тези места, бъдат овладени от Русия”, се казва в документа, Англия се задължавала да помогне на султана с оръжие, за да защити азиатските владения на Турция.” Всъщност руският самодържец бил готов да остави Батуми на Турция, но внезапно, обратно на всички очаквания, англичаните се съгласили да го предадат на Русия. 

След много години се изяснило, че зад кулисите на тези дипломатически маньоври били две могъщи сили – парижката банкерска къща на Ротшилд и американската нефтена компания „Standard Oil” на Рокфелер. На Ротшилдови им трябвало Батуми, да бъде под юрисдикцията на Русия, независимо от формата, докато Рокфелерови се опитвали да не допуснат проникване на Ротшилд в Кавказ. Нещата приключили с това, че на 25 август 1878 г. в Батуми влязла руската армия, водена от княз Светополк-Мирски.

И ето така от 1886 г. френската банкова къща „Братя Ротшилд” закупила акции от Каспийско-Черноморското нефтопромишлено и търговско общество и активно участвала в развитието на нефтения отрасъл в Кавказ. Най-напред обаче се сблъскала със сериозна конкуренция, понеже още от 1879 г. в Баку било регистрирано Дружество за производство на нефт, на братята Нобел. 

Нефтените полета на братя Нобел

Впрочем съперничеството било кратковременно. 

Ротшилдови отпускали ниски кредити, по-малко от 2-3 %, докато кредитирането в Русия ставало на база 6 % годишна лихва. Към 1888 г. фамилията се сдобила с почти всички вагони на Закавказката железница, което поставило в зависимост голям брой малки и средни предприятия, и концентрирала в свои ръце големи партиди от бакинските нефтопродукти. От този момент насетне Ротшилдови пристъпили към установяване на пълен контрол върху транспорта на нефтопродукти за износ.

Събитията се развивали по отработен сценарий: Ротшилдови традиционно притискали с „евтини” пари дребните руски нефтопроизводители срещу гаранции, че ще получат добития от тях нефт на изгодни цени, само и само да направят нерентабилен бизнеса на братя Нобел, които строели тръбопровода Баку–Батуми. В крайна сметка тръбопроводът бил изграден (благодарение и на изобретяването на динамита от Алфред Нобел) и през 1889 г. бил въведен в употреба, но това не помогнало в битката с Ротшилдови, които разполагали с огромни финансови ресурси. Бакинският нефт на практика бил изцяло под контрола на Ротшилдови, а Русия след САЩ станала най-големият в света износител на нефт. 

През 1900 г. петролните полета на Баку в Русия вадели повече суров нефт, отколкото в целите Съединени щати, а през 1902 г. повече от половината добивано количество нефт в света се падало на Русия.

Естествено, Рокфелер не можел да приеме спокойно тези неща и бил намерен изход - революция в Русия. Документи на Конгреса на САЩ свидетелстват, че Джон Д. Рокфелер още от първите години на 20-и век оказвал финансова подкрепа на Ленин и Троцки, като я увеличил след неуспеха на революцията от 1905 г. Най-активна била работата от началото на януари 1917 г., когато партньорът на Рокфелер, Якоб Шиф започнал да финансира Троцки за да организира социалистическа революция в Русия. Отивайки в САЩ Троцки живеел безплатно в помещения на „Standard Oil”, в гр. Байон, щат Ню Джърси.

Лейба Давидович Бронщайн - Троцкий

Когато през 1917 г. Николай II се отказва от трона, Троцки получава 10 хиляди долара от Рокфелер за пътни разходи и тръгва с група от 300 „революционери” за Европа. По пътя обаче бил задържан от канадските власти по настояване на англичаните „до получаване на по-нататъшни указания”. Английският министър-председател Лойд Джордж обаче изведнъж получил прозрение и изпратил телеграма от Лондон до тайните служби в Канада да освободят незабавно Троцки, но те не се отнесли към нареждането с дължимото внимание. В крайна сметка Троцки бил освободен благодарение намесата на Рокфелер, който директно се обърнал към своя предан приятел канадския министър Макензи Кинг.

По такъв начин Джон Д. Рокфелер оказал много голяма подкрепа на революцията в Русия. И резултатът бил впечатляващ. Не стигало това, че Русия била потопена в хаоса на революция и гражданска война, но отстъпила и позициите си на световния нефтен пазар, защото Рокфелер получил и правото да продава руски нефт. 

През 1926 г. нюйоркската компания „Standard Oil”, собственост на Рокфелер, и нейният партньор „Vacuum Oil Company” сключили договор с посредничеството на „Chase Manhattan Bank” за продажба на съветски нефт в европейските страни. По същото време се появила информация, че Джон Д. Рокфелер е предоставил заем на болшевишките, в размере 75 милиона долара, като част от цената на договора. В резултат от договореностите, през 1927 году „Standard Oil” построила нефтепреработващ завод в Русия. Така Рокфеллер внесъл свота лепта във възстановяването на болшевишката икономика, въпреки че правителството на САЩ официално признава Съветската държава едва в 1933 год.

На 10 юни 1932 г. конгресмен Луис Макфадън, председател на Банковия комитет при Палатата на представителите, е направил следното изявление пред Конгреса на САЩ:

„Отворете книжата на Военторга, търговската организация на съветското правителство в Ню Йорк, на Госторга, главния орган на търговската организация на Съветския съюз, на Държавната банка на СССР и ще останете удивени от количеството американски пари, които са изтекли в Русия от САЩ. Проверете какви сделки са направени между Държавната банка на СССР и „Standard Oil” Ню Йорк”.

Трябва да се каже, че Макфадън се занимавал с разследването за манипулациите на Федералния резерв, контролиращ хазната на САЩ, което му е струвало три покушения върху живота му. В крайна сметка той починал, но при неизяснени и досега обстоятелства.

Според американския професор Антъни Сатън, Рокфелерови оказвали финансова и технологична подкрепа през целия период на съществуването на СССР, срещу предоставените им изключителни права в областта на търговията с нефт. През 1972 г. Сатън говори пред Върховния комитет на Републиканската партия. Въз основа на получените документи, той заявява:

„Повече от две трети от всички съдове (на търговския флот) са построени извън пределите на Съветския съюз, а четири от всеки пет двигателя за тези кораби също са произведени извън страната. Всички автомобили, товарни камиони, оръжие, танкове, самолети и съветски технологични разработки, идват от Запада. Горкиевският автомобилен завод е създаден от компаниите „Ford” и „Austin”, а той произвежда по-голямата част от тежкотоварните камиони, които са употребявани за доставка на съветско оръжие за Хо Ши Мин. Предприятията за производство на автомобили могат да се използват и за производство на танкове. Същият този Горкиевски автомобилен завод през 1964 г. произвежда първата управляема ракетна система. В Съветския съюз е разположен най-големият в света завод за желязо и стомана. Построи го корпорацията „МсКее”, и той е копие на фабриките за стомана в Индиана, САЩ.”

Трябва да отбележим, че Дейвид Рокфелер неведнъж се е срещал със съветски лидери и високопоставени дейци. През 1964 г. се среща с Никита Хрушчов (два месеца, преди да бъде свален от поста), през 1973 г. се среща с Алексей Косигин. 

При всички срещи са обсъждани най-важните за Рокфелер въпроси – разширяване на търговско-икономическото сътрудничество.

През 1989 г. Дейвид Рокфелер посетил СССР, начело на делегация на Трилатералната комисия, включваща Хенри Кисинджър, бившия френски президент Жискар Д’Естен (член на Билдербергския клуб и по-късно главен редактор на конституцията на Евросъюза), бившия министър-председател на Япония Ясухиро Накасоне, и Уилям Хейланд, редактор на сп. „Foreign Affairs” издавано от Съвета по международни отношения. 

На срещата с Михаил Горбачов делегацията се интересувала от това как СССР възнамерява да се интегрира в световната икономика. Съответните пояснения получила от страна на Горбачов. Следващата среща на Д. Рокфелер и другите представители на Трилатералната комисия с Горбачов, при участието и на неговото обкръжение, се състояла в Москва през 1991 г., малко преди пуча. Между другото, гледайки напред трябва да отбележим, че през 1992 г. Горбачов връща визитата на Рокфелер в Ню Йорк, вече като частно лице. В резултат на срещата, проведена в хотел „Уолдорф Астория”, бившият президент на СССР успял да получи финансова помощ от 75 милиона долара, което е станало със съгласието и помощта на неговия „стар приятел”, за организиране на глобален фонд и „президентска библиотека по американски образец”.

Така през цялата съветска история единствената чуждестранна финансово-промишлена групировка, която е имала влияние върху една шеста част от земната суша е бил кланът Рокфелер. Но с такова положение на нещата основните им конкуренти – Ротшилдови, съвсем не възнамерявали да се примирят. Ако се вярва на думите на главата на съветското правителство Валентин Павлов, казани през пролетта на 1991 г., Ротшилдови подготвяли геополитически заговор срещу СССР. В тази връзка нека си припомним как започна перестройката.

В края на 80-те години на 20 век генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов разрешава създаване на мощна търговска банка в Москва – „Банка за обществено финансиране и кредитиране на национални програми” (БНП). Основен акционер в нея трябвало да стане швейцарската банка на Ротшилдови „Banque Privee Edmond de Rothschild SA”.

Ротшилдови претендирали да получат тотален контрол върху икономиката на Съветския съюз и изискали от Комисията по изучаване на природните сили и ресурси при Академия на науките на СССР да направи пълна инвентаризация на всички континентални ресурси на държавата. Обаче се намесил толкова ненавистният на чужденците КГБ и заявил, че ръководителите на редица съвместни предприятия, участващи в създаването на банката (БНП), са свързани с международната мафия, в това число и с наркомафията. Било установено, че основният поток от доходите на наркокартелите отива в Швейцария, една част от тях отивала в банките на Ротшилдови.

Естествено, назряващият скандал бил потушен, а в замяна Ротшилдови чрез фирмените си подразделения започнали да финансират перестройката. Резултатът надминал всички очаквания – СССР се разпаднал, а кланът Ротшилд получил възможност да отвоюва от Рокфелерови позициите, загубени след революцията от 1917 г. Фактите от най-новата история на Русия говорят, че Ротшилдови постепенно постигат набелязания резултат. Вижте сами.

След скандала с ареста на Михаил Ходорковски, британският седмичник „Сънди таймс” оповестява, че Михаил Ходорковски, вече арестуван, прехвърлил акциите си (53 %) на лорд Джейкъб Ротшилд, тъй като от този момент влиза в сила сключеното по-рано между тях споразумение за попечителство, съгласно което се предвижда тези акции да се прехвърлят на Ротшилд в случай, че Ходорковски загуби възможността да действа като акционер, т. е. лице, получаващо доходи от акции.

Но мнозина експерти предполагат, че това споразумение всъщност означава, че Ходорковски е само номинален собственик на „ЮКОС”, а в действителност компанията принадлежи на Ротшилд, който очевидно е бил инициатор на споразумението, когато се разбира, че Ходорковски влиза в политическа борба за власт с Кремъл. Някои конспиролози твърдят, че в ареста на Ходорковски „ръка има” и Рокфелер, понеже нефтеният им концерн „Exxon Mobil” се стремял да погълне „ ЮКОС”, но не можел да го осъществи, тъй като щял да затъне в съдебни дела в САЩ заради глобата от 11,8 млрд. долара, която му наложил съдът в Алабама за финансови машинации и невнесени данъци в бюджета. Твърде забавно е, че губернаторът на щата Боб Райли съобщава гордо в своя сайт, че е масон, а с масоните обикновено се асоциират Ротшилдови.

Но Ротшилд нямаше да са Ротшилд, ако слагаха „всички яйца в една кошница”. Покрай „ЮКОС” в нефтения отрасъл на Русия присъства и отрочето на Ротшилдови - „British Petroleum”. Сделката между ВР и „Роснефт” за размяна на акции се смята за „сделката на века” и предизвиква ярост у Рокфелерови, понеже не става дума за обикновена размяна на акции, а за глобално сътрудничество в стратегически важния арктически район. Тъкмо тук са и корените на днешните съдебни разправии, в чийто ход съвместното предприятие ТНК-БП се опитва да оспори сделката. Засега Рокфелерови постигат определен успех, неотдавнашното съдебно решение задължи БП и „Роснефт” да зачитат интересите на ТНК-БП. Но със сигурност то ще бъде оспорено.

Впрочем „не е само нефт”.

Днес Ротшилдови се интересуват от всички руски стратегически сфери. Достатъчно е да кажем, че председателят на контролния съвет на UC Rusal („РУСАЛ” е компания собственик на алуминиевия отрасъл в Русия) е Натаниел Ротшилд. 

Негова е фразата „Аз върнах Ротшилдови в Русия”. В едно интервю за в. „Ведомости”. Н. Ротшилд твърди, че доста отдавна дружи с О. Дерипаска (ключов акционер на „РУСАЛ”) и добре се познава с В. Потанин (съсобственик на „Норникел”). Натаниел Ротшилд възнамерява да оглави и съвета на директорите на „Норникел”. Но тук нещата не са брилянтни. „РУСАЛ” неведнъж се опитва да излъчи нови хора в управлението на „Норникел”, но все не й се удава.

По този повод да напомним за обявеното през януари 2011 г. създаване на т. нар. „студен синтез” – система, работеща на основата на студения термоядрен синтез, която позволява да се произвежда невероятно евтина електроенергия при използване на водород и никел (за това събитие, което заплашваше да се превърне в световна сензация и да промени целия свят, стана дума в първата част на материала, публикуван под общото заглавие „Теория на заговора”). Новината чисто и просто някак странно съвпадна със стремежа на Натаниел Ротшилд да влезе в съвета на директорите на „Норникел” – най-големия производител на никел в света. По същия начин внезапно дойде отказът на „Норникел” да допусне нови лица до управлението на компанията и странно се преплете с прекратяването на разговорите за установката за „студен синтез”.

И ето как се натрапва крамолната мисъл, че някои претърпяха фиаско в стремежа да контролират „Норникел” и тези „заинтересовани структури” взеха мерки да замразят временно внедряването на технологията, позволяваща да се получи евтина електроенергия чрез използване на никел, на принципа „аз няма, ама и ти няма...” Следователно борбата за „Норникел” ще продължи.

Но борбата ще се води не само за „Норникел”. В пресата бе изнесен правителствен документ от 25 октомври 2010 г. N1874-р, който определя реда за приватизация на руските държавни предприятия, планирана за 2011-2013 г. Според това разпореждане руската държава упълномощава няколко структури да осъществят продажбата на предвидените за приватизация. Сред тези упълномощени структури са „Банк кредит суис”, „Дойче банк”, „Дж. П. Морган банк интернешънъл”, „Мерил Линч секюритис”, „Морган Стенли банк” и „Голдмън Сакс”.

Сред „привилегированите” структури има и руски, например „ВТБ Капитал”, обаче продажбата на акциите на самата ВТБ е поръчана кой знае защо на „Мерил Линч секюритис”. Списъкът на предприятията, чийто държавен пакет от акции ще се продава, е утвърден от Министерството на финансите на Русия и Министерството на икономическото развитие и включва „Роснефт”, „Транснефт”, Сбербанк, „Софкомфлот”, ВТБ, Россельхозбанк, „Росагролизинг”, „Росспиртпром”, ОЗК, ФСК и „РусХидро”. Обаче това са „едрите риби”. Ще се продават и неголеми пакети акции, чиито притежатели все пак ще могат да участват в пълна степен в управлението на компаниите. В много по-големи мащаби се планира приватизация на „по-малко значими” предприятия, сред тях, колкото и странно да е, и морски пристанища. Вероятно мнозина ще проявят интерес, та нали пристанището означава възможност да участваш в регулирането на външната търговия.

Така, че основната борба едва започва и ще се води не само в Русия, но и на територията на целия бивш СССР, където в последно време се засилват интеграционните процеси. Ротшилдови прекрасно го разбират и се загрижиха да си създадат позиции дори в толкова „неудобно” място като Беларусия. През 2009 г., по молба на беларуското правителство, специалисти от финансовата група Rothschild направиха оценка на пазарната стойност на една от водещите банки – БПС-банк http://www.bps-sberbank.by/bank/ru.bank.bankhistory.html 

На банката й бяха предложени три варианта: от 150 до 500 млн. долара. През декември 2009 г. БПС-банк бе продадена на руската Сбербанк за 280,7 млн. долара. Беларуската страна остана доволна от сътрудничеството и реши да го продължи. През февруари 2010 г. президентът Александър Лукашенко покани френската финансова групировка Rothschild да оцени предприятията, предвидени за приватизация, а поканата бе озвучена по време на лична среща с управляващия директор на групировката - Ариел дьо Ротшилд.

Естествено, че в съвременните условия нито Ротшилдови, нито Рокфелерови, колкото и могъщи да са, няма как да претендират еднолично „да одрусат ябълката” в Русия и в постсъветското пространство. Глобализацията принуди всички тези финансово-промишлени кланове да се съобразяват един с друг и да си сътрудничат, като спазват единни правила на играта при редовните заседания от типа на Билдербергския клуб. Финансистите също така трябва да се съобразяват и със своите правителства, колкото и снизходително да гледат на тях.

Що се отнася до Русия, в тази ситуация тя има уникалната възможност да се възползва от конкурентната борба на международните финансово-промишлени групировки. Глупаво и безумно би било да се примири с ролята на обект за въздействие и да не се опита да стане субект, колкото и да е сложно. За решаването на тази задача е напълно възможно да се кооперираме с Китай, който Ротшилдови смятат за „бащиния”, именно в Поднебесната империя те пренесоха основната си база. Докато Ротшилдови смятат, че КНР действа по съветите на банката HSBC - „Hongkong and Shanghai Banking Corporation” (тяхната банка е консултант на китайското правителство по финансово-икономическите въпроси), Пекин ще играе своята игра и не възнамерява да е губещ.

С други думи, докато Ротшилд и Рокфелер играят партия шах, Москва и Пекин може да опитат да ги надиграят на „Черен Петър”.

Александр Тимофеев